По-добре да останеш гладен, отколкото да останеш сам. Защото, когато си сам - не говоря за самотата, която сами сме избрали, а за тази самота, която сме принудени да приемем, — сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род.
В красивия хотел на другия бряг на реката ме очакваше удобният ми апартамент, любезният персонал, първокласното обслужване - и всичко това ме караше да се чувствам още по-зле, защото трябваше да съм доволен и щастлив от постигнатото.
По пътя към хотела срещнах други хора в моето положение и забелязах, че погледите им са различни: на някои бяха арогантни, защото предпочитаха да се преструват, че сами са избрали самотата в тази красива вечер, а на други бяха тъжни, тъй като се срамуваха, че са сами.
Разказвам всичко това, защото наскоро си спомних за един хотел в Амстердам, за една жена, която тогава беше до мен, говореше с мен, разказваше ми живота си. Споделям пред вас всичко това, тъй като макар и според Еклисиаст да има време за раздиране и време за съшиване, понякога времето за раздиране нанася много дълбоки рани. Защото има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен из Женева и то е да си с някого и да го караш да се чувства така, сякаш той е без каквото и да било значение за твоя живот.
За миг се възцари тишина, след което хората започнаха да ръкопляскат.
Пристигнах в един опасен парижки квартал, за който се твърдеше, че е средище на изключително интересен културен живот. Нужно ми беше доста време, докато разпозная в лошо облечената групичка пред мен актьорите, които всеки четвъртък в снежнобели одежди изнасяха представление в арменския ресторант.
- Защо сте се дегизирали така? Тези дрехи в някой филм ли сте ги видели?
- Не сме се дегизирали - отвърна Михаил. - Когато отиваш на официална вечеря, ти също се преобличаш, нали? А на игрище за голф пак ли ще се появиш с костюм и вратовръзка?
- Тогава ще формулирам по друг начин въпроса си: защо сте решили да подражавате на бездомните младежи?
- Защото в този миг ние също сме бездомни младежи. Или по-точно четирима младежи и двама възрастни.
- За последен път ще променя въпроса си: какво правите тук, облечени по този начин?
- В ресторанта храним телата си и говорим за Енергията на хората, които имат какво да губят. А когато сме сред просяците, ние храним душите си и разговаряме с онези, които нямат какво да изгубят. Но нека сега да пристъпим към най-важната част от нашата работа: да се срещнем с невидимото движение, което обновява света - хора, които изживяват днешния ден така, сякаш е последен, за разлика от възрастните, които го изживяват така, сякаш е първи.
Михаил говореше за нещо, което бях забелязал и което с всеки изминал ден вземаше все по-големи размери: младежи, облечени по този начин, с мръсни, но изключително екстравагантни дрехи, вдъхновени от военни униформи или от научнофантастични филми. Всички имаха пиърсинг. Прическите им бяха различни. Много често подобни групички водеха със себе си по една немска овчарка със страшен вид. Преди време бях попитал един приятел защо винаги водят куче, а той ми отговори - не знам дали е истина, - че така не рискуват да бъдат арестувани, защото полицаите няма къде да държат кучето.
Започнаха да си подават бутилка водка - пиеха същото нещо, когато бяхме с просяците, и се запитах дали не се дължи на произхода на Михаил. Отпих една глътка, представяйки си какво ли биха си помислили хората, ако ме видеха тук.
Реших, че може би ще си кажат: „Сигурно проучва нещо за новата си книга", и се успокоих.
- Готов съм да отида при Естер, но ми трябва малко повече информация, защото изобщо не познавам страната ти.
- Ще дойда с теб.
- Какво?
Това не го бях предвидил. Представях си пътуването като завръщане към всичко онова, което бях изгубил вътре в себе си. Завръщане, което щеше да приключи някъде в азиатските степи - един много интимен, много личен акт, без свидетели.
- Ще дойда, ако ми платиш билета, разбира се. Но трябва да се върна в Казахстан, изпитвам носталгия по родината си.
- Но нали ти работиш тук? Не трябва ли всеки четвъртък да бъдеш в ресторанта заради спектакъла?
- Държиш да го наричаш спектакъл. Вече ти казах, че е просто среща, чрез която възкресяваме това, което сме изгубили: традицията да разговаряме. Но не се безпокой, Анастасия - и той посочи момичето с пиърсинг на носа -развива дарбата си и ще се погрижи за всичко, докато ме няма.
- Той ревнува - каза Алма, жената, която удряше дайрето и разказваше истории към края на „срещата".
- Логично е - намеси се този път другото момче, облечено изцяло в кожени дрехи с метални синджири, безопасни игли и украшения, подобни на ножчета за бръснене. -Михаил е по-млад, по-хубав, има по-дълбока връзка с Енергията.
- Но не е нито толкова известен, нито толкова богат, нито толкова тясно свързан с властимащите - каза Анастасия. - От женска гледна точка нещата се уравновесяват и двамата имат еднакви шансове.
Всички освен мен се разсмяха, а бутилката с водка направи още една обиколка. Учудвах се на себе си: от много години не бях седял на земята на някоя парижка улица и сега това ми доставяше удоволствие.
- По всичко личи, че вашето племе е по-голямо, отколкото си мислите. Разпръснато е от Айфеловата кула до град Тарб, където бях наскоро. Не мога да разбера какво точно се случва.
- Мога да ти гарантирам, че се простира по-далеч и от Тарб и следва такива интересни пътища като пътя до Сантяго например. Членовете му заминават някъде във Франция или в Европа, заклевайки се, че ще бъдат част от едно общество, което е извън обществото. Боят се да не би един ден да се върнат по домовете си, да започнат работа, да се оженят - ще се борят срещу това колкото е възможно по-дълго. Едновременно са и бедни, и богати, но парите не ги интересуват особено. Съвсем различни са от останалите, но когато вървят по улиците, хората се преструват, че не ги виждат, защото се страхуват.
- Необходима ли е цялата тази агресивност?
- Необходима е: страстта да разрушаваш всъщност е творческа страст. Ако не сме агресивни, в скоро време бутиците ще са пълни с дрехи като нашите, ще се публикуват списания, посветени на новото движение, „което помита света с революционните си навици", телевизионните програми ще включат предавания, посветени на племето, социолозите ще напишат трактати, психолозите ще започнат да дават съвети на семействата — и всичко ще изгуби силата си. Следователно, колкото по-малко знаят, толкова по-добре: нашата атака действа като защита.
- Дойдох само за да поискам определени сведения, а не за друго. Може би фактът, че ще прекарам днешната вечер във вашата компания, наистина ще ме обогати, ще ми помогне да се отдалеча още повече от личната си история, която не ми позволява подобни изживявания. Нямам обаче никакво намерение да вземам когото и да било със себе си по време на моето пътуване; ако не получа помощ, Банката за услуги ще ми осигури необходимите контакти. Освен това тръгвам след два дни - утре ми предстои важна вечеря, но после имам две свободни седмици.
Михаил се поколеба.
- Ти решаваш: имаш картата, името на селото, няма да ти е трудно да откриеш къщата, в която тя живее. Според мен обаче Банката за услуги може да ти помогне да стигнеш до Алма Ата, но не и по-далеч, защото законите на степта са различни. Освен това ми се струва, че съм направил няколко вноски по твоята сметка в Банката за услуги, не мислиш ли? Сега е моментът да ми се отплатиш. Мъчно ми е за майка ми.
Той беше прав.
- Време е да започваме да работим - прекъсна го съпругът на Алма.
- Защо искаш да дойдеш с мен, Михаил? Само защото ти е мъчно за майка ти?
Ала той не отговори. Мъжът започна да удря там-тама, Алма - дайрето, а останалите просеха от минувачите. Защо Михаил искаше да дойде с мен? И как да използвам Банката за услуги в степта, след като там не познавам абсолютно никого? Можех да получа виза от посолството на Казахстан, да наема кола от някоя агенция и гид от посолството на Франция в Алма Ата - какво повече би ми потрябвало?
Стоях неподвижно, наблюдавайки групата, без да знам какво да правя. Моментът не беше подходящ да обсъждам пътуването си, имах работа, приятелката ми ме чакаше вкъщи. Защо не се сбогувам и не си тръгна?
Защото се чувствах свободен. Правех неща, които не бях вършил от много години, освобождавах пространства в душата си за нови преживявания, изгонвайки удобното извинение от живота си, попадайки в ситуации, които може би не ме интересуваха особено, но поне бяха различни.
Водката свърши и бе заменена с ром. Мразя рома, но нямаше нищо друго, така че трябваше да се примиря. Мъжът и жената удряха там-тама и дайрето, а когато някой се осмеляваше да мине наблизо, едно от момичетата протягаше ръка, изпросвайки по някоя монета. Минувачът обикновено ускоряваше ход, но винаги чуваше „благодаря, приятна вечер". Един човек, след като видя, че не го нападат, а му благодарят, се върна и остави някакви пари.
След като присъствах на тази сцена в разстояние на десет минути, като през това време никой от групата не ме заговори, отидох в един бар, купих две бутилки водка, върнах се и излях рома в канавката. На Анастасия жестът ми като че ли й хареса и аз се опитах да завържа разговор с
нея:
- Можеш ли да ми обясниш защо ви е този пиърсинг?
- А на вас защо са ви бижутата? Обувките с високи токчета? Защо жените ви носят деколтирани рокли през зимата?
- Това не е отговор.
- Имаме пиърсинг, защото сме новите варвари, превземащи Рим. И тъй като никой не носи униформа, трябва да имаме нещо, по което да се познава, че принадлежим към нашествениците.
Думите й прозвучаха така, сякаш тези младежи изживяваха много важен исторически момент; но за онези, които сега се прибираха вкъщи, не бяха нищо друго освен една банда безпризорни безделници, които изпълваха улиците на Париж, смущаваха туристите (а те бяха много важни за местната икономика) и довеждаха до лудост родителите си, които им бяха дали живот, а не можеха да ги контролират.
И аз бях като тях преди години, когато хипи движението се опитваше да покаже силата си — мега рок концертите, дългите коси, пъстрите дрехи, символът на викингите, пръстите във формата на V, означаващи „мир и любов". Накрая хипитата се превърнаха според Михаил в поредния продукт за консумация, изчезнаха от лицето на земята, унищожиха иконите си.
По улицата вървеше някакъв мъж. Младежът с кожените дрехи и безопасните игли се приближи до него с протегната ръка. Искаше пари. Но вместо да ускори крачка и да измърмори нещо от рода на „нямам дребни", мъжът спря, изгледа всички и заговори на висок глас:
- Събуждам се всеки ден с мисълта, че имам дълг от около сто хиляди евро заради жилището си, заради икономическата ситуация в Европа, заради разточителността на жена ми! С други думи, намирам се в по-лошо положение от вашето, освен това съм и много по-изнервен! Не бихте ли ми дали поне една монета, за да намалите дълга ми?
Лукреция - за която Михаил бе споменал, че му е приятелка - извади банкнота от петдесет евро и я даде на мъжа.
- Купете си малко черен хайвер. Нали трябва да си доставите малко радост в окаяното си съществуване.
Мъжът прие това като нещо съвсем нормално, благодари и се отдалечи. Петдесет евро! Италианката имаше в джоба си банкнота от петдесет евро! А стояха на улицата и просеха!
- Достатъчно за днес - каза младежът с кожените дрехи.
- Къде отиваме сега? - попита Михаил.
- Да търсим другите. На север или на юг? Анастасия реши да тръгнем на запад; нали ми бе казано,
че тя развивала дарбата си и щяла да се погрижи за всичко.
* * *
Минахме край кулата „Сен Жак", където преди много столетия са се събирали поклонниците на път за Сантяго де Компостела. Минахме и край катедралата „Нотр Дам", където открихме още неколцина от „новите варвари". Водката свърши и аз отидох да купя още две бутилки, макар и да не бях сигурен дали всички от групата са пълнолетни. Никой не ми благодари, приеха го като нещо съвсем нормално.
Усетих, че съм започнал да се напивам, тъй като гледах с интерес едно от новодошлите момичета. Говореха на висок глас, ритаха някакви боклукчийски кошчета - странни метални предмети със закачени на тях найлонови торби - и не казваха нищо интересно.
Пресякохме Сена и внезапно спряхме пред една от онези ленти, които служат за обозначаване на строежи. Лентата не позволяваше да се върви по тротоара: всички трябваше да слязат на платното, да извървят пет метра и едва тогава да се качат отново на тротоара.
- Още е тук - каза един от новодошлите.
- Кое е още тук? - попитах аз.
- Кой е този?
- Един приятел - отвърна Лукреция. - Впрочем ти сигурно си чел някоя от книгите му.
Новодошлият ме позна, но нито се учуди, нито се респектира; напротив, попита ме не мога ли да му дам малко пари, но аз веднага отказах.
- Щом искаш да знаеш защо лентата е тук, трябва да ми дадеш една монета. Всяко нещо в този живот си има цена и ти го знаеш по-добре от всички останали. А информацията е един от най-скъпите продукти на света.
Никой от групата не ми се притече на помощ; наложи се да платя едно евро, за да получа отговор.
- Това, което още е тук, е лентата. Ние я вързахме. Ако се вгледаш, ще видиш, че няма никакъв ремонт, нищо, само тази глупава пластмасова червено-бяла лента, пречеща на хората да минават по глупавия тротоар. Никой не пита обаче защо тя е тук: слизат от бордюра, вървят по платното, рискувайки да бъдат блъснати от някоя кола, и отново се качват по-нататък. Впрочем като че ли четох, че ти самият си претърпял злополука, истина ли е?
- Да, и то именно защото слязох на платното.
- Не се притеснявай: когато хората го правят, удвояват вниманието си. Точно това ни накара да опънем лентата -да ги принудим да се вгледат в случващото се наоколо.
- Нищо подобно - намеси се момичето, което ми харесваше. - Това е само шега, направихме го, за да се посмеем на хората, които се подчиняват на нещо, без да знаят какво е то. Няма причина, а и не е толкова важно и никой няма да бъде блъснат.
Групата ставаше все по-голяма, вече бяха единайсет души и две немски овчарки. Престанаха да просят, защото никой не смееше да се доближи до тази дивашка банда, която сякаш се забавляваше да плаши хората. Алкохолът свърши, всички отправиха погледи към мен, сякаш бях длъжен да им го осигуря, за да се напият, и ме помолиха да купя още една бутилка. Разбрах, че това е моят „паспорт" за странстването, и тръгнах да търся магазин.
Момичето, което бях харесал - и което би могло да ми е дъщеря, - като че ли забеляза погледа ми и ме заговори. Знаех, че го прави от предизвикателство, но приех. Не ми разказа нищо за личния си живот, а ме попита дали зная колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една десетдоларова банкнота.
- Винетки и осветителни стълбове ли?
- Не знаеш. Защото не цениш парите. Запомни тогава, че на банкнотата са изобразени четири винетки и единайсет осветителни стълба.
Четири винетки и единайсет осветителни стълба? Зарекох се да проверя следващия път, когато ми попадне такава банкнота.
- А използвате ли дрога?
- Малко, предпочитаме алкохола. Но не в големи коли-
чества, това не е в стила ни. Дрогата е за вашето поколение, не е ли истина? Майка ми например се дрогира, като готви за семейството, като непрекъснато разтребва жилището, като страда за мен. А когато бизнесът на татко не върви, тя пак страда. Можеш ли да си представиш? Тя страда! Страда за мен, за баща ми, за братята ми, за всичко. И тъй като аз трябваше да изразходвам цялата си енергия, за да се преструвам непрекъснато, че съм щастлива, реших, че ще е по-добре да напусна дома си.
Какво пък, това беше още една лична история.
- Подобно на жена ви - каза един рус младеж с пиърсинг на клепача. - Тя също е напуснала дома ви: дали защото е трябвало да се преструва, че е щастлива?
И тук ли? Дали Естер бе дала на някой от тях изцапано с кръв парцалче?
- Тя също е страдала - засмя се Лукреция. - Но доколкото ни е известно, вече не страда: това се казва смелост!
- Какво е правила жена ми тук?
- Придружаваше монголеца, споделяше неговите странни идеи за любовта, които започваме да разбираме едва сега. И задаваше въпроси. Разказваше своята история. Един прекрасен ден спря да задава въпроси и да разказва историята си: каза, че се е изморила да протестира. Предложихме й да зареже всичко и да дойде с нас, бяхме планирали едно пътуване в Северна Африка. Тя благодари за поканата, обясни, че има други планове и че ще пътува в противоположната посока.
- Чел ли си новата му книга? - попита Анастасия.
- Казаха ми, че е прекалено романтична, няма да ми е интересна. Кога ще си купим алкохол, за да се напием?
Хората ни правеха път, сякаш бяхме самураи, които влизаха в някакво село, бандити, пристигащи в някой град на дивия Запад, варвари, превземащи Рим. И въпреки че нито един от групата не се държеше заплашително, агресивността беше в дрехите, в пиърсинга, в това, че разговаряхме на висок глас и бяхме различни. Най-сетне намерихме един магазин за алкохолни напитки: за мой ужас всички влязоха и започнаха да пипат стоките по рафтовете.
Кого от тях познавах? Единствено Михаил, но дори и за него не бях сигурен, че ми е разказал истинската си история. А ако откраднат нещо? Ако някой от тях носи оръжие? Аз бях част от групата - нямаше ли вината да падне върху мен, понеже бях най-възрастният?
Мъжът на касата не откъсваше поглед от огледалото, монтирано на тавана на магазинчето. Знаейки, че той се страхува, младежите от групата се разпръснаха из помещението, правеха си знаци един на друг, напрежението растеше. За да прекратя всичко това, грабнах три бутилки водка и веднага се запътих към касата.
Някаква жена, която беше преди мен и плащаше кутия цигари, подхвърли, че по нейно време в Париж е имало бохеми и артисти, но не е имало банди от безпризорни, които да заплашват хората. След което препоръча на касиера да извика полиция.
- Сигурна съм, че ще се случи нещо лошо в близките минути - пошушна му тя.
Мъжът на касата беше силно уплашен от това нашествие в малкия му магазин, плод на дългогодишен труд, на много заеми, и в който вероятно сутрин работеше синът му, следобед - жена му, а вечер - той самият. Кимна на жената и разбрах, че вече е извикал полицията.
Ненавиждам да се забърквам в истории, които не ме засягат. Ала ненавиждам също така да бъда страхлив - всеки път, когато това се случи, изгубвам самоуважението си поне за една седмица.
- Не се тревожете...
Но вече беше късно.
Влязоха двама полицаи, собственикът им кимна, но младежите, облечени като извънземни, не им обърнаха никакво внимание - сблъсъкът с представителите на властта беше част от предизвикателството. Сигурно вече им се беше случвало много пъти. Знаеха, че не са извършили никакво престъпление (ако не се брои нарушаването на законите на модата, но дори и то можеше да отпадне през следващия сезон). Може би се страхуваха, но не го показваха, а продължаваха да говорят помежду си прекалено високо.
- Вчера гледах един комик, който предложи следното: в личните карти на всички глупаци изрично да бъде написано, че са такива - каза Анастасия, без да се обръща конкретно към някого. - Така поне ще знаем с кого си имаме работа.
- Глупаците наистина са заплаха за обществото - отвърна момичето с ангелското лице и с дрехи на вампир, което преди малко говореше с мен за винетките и осветителните стълбове върху десетдоларовата банкнота. — Трябва да бъдат подлагани на тест веднъж в годината и да им се издава разрешително за движение по улиците, така както на шофьорите са им нужни шофьорски книжки, за да кормуват.
Полицаите, които едва ли бяха по-възрастни от тези младежи, си мълчаха.
- Знаеш ли какво ми се иска да направя? - чух гласа на Михаил, когото не виждах, защото бе скрит зад един рафт. - Да разменя етикетите на всички тези стоки. Хората ще се объркат тотално: няма да знаят кое се яде топло, студено, варено, пържено. Защото, ако не четат инструкции, те не знаят как да си приготвят храната. Изгубили са инстинкта си.
Всички останали, които преди него бяха казали нещо, се изразяваха на перфектен парижки френски. Михаил обаче имаше акцент.
- Покажете ми паспорта си - каза му единият от полицаите.
- Той е с мен.
Думите съвсем естествено излязоха от устата ми, макар и да знаех, че това може да означава нов скандал. Полицаят ме погледна.
- Не говоря на вас. Но тъй като се намесихте и сте с тази група, надявам се да имате документ, който да удостоверява самоличността ви. Тъкмо ще ни обясните защо сте заобиколен от хора, които са два пъти по-млади от вас, и им купувате водка.
Не бях длъжен да му показвам документите си - законът не изискваше да ги нося със себе си. Но си помислих за Михаил: единият от полицаите бе застанал до него. Дали той имаше разрешително за пребиваване във Франция? Какво знаех аз за него освен онези истории с виденията и епилепсията? Ами ако напрежението в този момент предизвика у него пристъп?
Пъхнах ръка в джоба си и извадих шофьорската си книжка.
- Вие сте...
- Да, аз съм.
- Така и предположих: чел съм една от книгите ви. Това обаче не ви поставя над закона.
Фактът, че попаднах на мой читател, съвсем ме смути. Пред мен стоеше момче с обръсната глава, облечено в униформа, съвсем различна от дрехите, които младежите от „племето" носеха, за да се разпознават помежду си. Може би и той е мечтал някога да разполага със свободата да бъде различен, да постъпва различно, да отправя хитроумни предизвикателства към властта, без да стига до затвора. Но може би е имал баща, който не му е позволил да избира, или е трябвало да помага за издръжката на семейството си, или просто се е страхувал да излезе извън познатия нему свят.
Отвърнах смирено:
- Не съм над закона. Всъщност тук никой не е нарушил никакъв закон. Освен ако господинът на касата или дамата, която си купува цигари, не желаят да подадат официално оплакване.
Когато се обърнах, жената, която говореше за артистите и бохемите от нейното време, пророчицата, предсказваща неминуема трагедия, блюстителката на добрите нрави и на истината, бе изчезнала. Сигурно утре сутринта щеше да се похвали пред съседите си, че е попречила да бъде извършен обир.
- Няма да подавам оплакване - каза мъжът на касата, попаднал в капана на един свят, в който хората говорят високо, но не вършат нищо лошо.
- За вас ли е водката?
Кимнах. Полицаите знаеха, че всички присъстващи са пияни, но не искаха да раздухват нещата, след като младежите не представляваха каквато и да било заплаха.
- В свят без глупаци би настъпил истински хаос! - чух гласа на младежа с кожените дрехи и синджирите. - Вместо днешната безработица ще има предостатъчно работа, но няма да има кой да работи!
- Стига толкова!
Гласът ми беше властен, решителен.
- Всички да млъкнат!
И за моя изненада наистина настъпи мълчание. Сърцето ми биеше лудо, но продължавах да говоря с полицаите така, сякаш бях най-спокойният човек на света.
- Ако бяха опасни, нямаше да се държат предизвикателно.
Полицаят се обърна към касиера:
- Ако ви потрябваме, ще бъдем наблизо.
- Много обичам глупаците: ако не бяха те, сега щяхме да си имаме работа с обирджии.
- Прав си - отвърна другият полицай. - Глупаците ни забавляват, освен това са безобидни.
И се сбогуваха с мен, отдавайки ми чест.
Първото нещо, което ми хрумна да направя, след като излязохме от магазина, бе веднага да счупя бутилките с водка. Едната обаче оцеля и бързо тръгна от уста на уста. По начина, по който пиеха, личеше, че са изплашени - толкова изплашени, колкото и аз самият. Разликата бе в това, че след като се бяха почувствали застрашени, те бяха решили да преминат в атака.
- Не ми е добре - каза Михаил на един от тях. - Хайде да се прибираме.
Не разбрах какво искаше да каже с това „да се прибираме": всеки в своя дом ли? Всеки в своя град или под своя мост? Никой не ме попита дали и аз ще се „прибирам", така че продължавах да вървя с тях. Думите на Михаил „не ми е добре" ме тревожеха - тази вечер нямаше да разговаряме повече за Централна Азия. Дали да се сбогувам с него? Или да остана докрай, за да разбера какво означава „да се прибираме"? Открих, че се забавлявам и че ми се иска да ухажвам момичето във вампирските одежди. В такъв случай смело напред! И при сигнал за опасност да изчезвам веднага. Докато вървяхме по една улица, която не познавах, мислех върху това, което ми се случваше в момента. Общност, отъждествяваща се с племе. Символично завръщане във времето, когато хората са пътували, защитавали са се на групи и им е трябвало съвсем малко, за да оцелеят. Едно племе сред друго, враждебно нему племе, наречено общество, из чиято територия се скита, всявайки страх, защото постоянно е предизвиквано. Група хора, сформирали идеалното общество, за които не знаех нищо освен че имат пи-ърсинг и се обличат странно. Какви бяха ценностите им? Какво мислеха за живота? Как се издържаха? Имаха ли мечти, или им стигаше да обикалят насам-натам? Всичко това ми беше много по-интересно от вечерята, на която трябваше да присъствам утре и за която знаех предварително как ще мине. Може би се дължеше и на водката, но се чувствах свободен, личната ми история се отдалечаваше все повече и повече, оставаше само настоящият момент, инстинктът. Захирът беше изчезнал.
Захирът?
Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв предмет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, както пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че нещата се променят.
Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко човешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.
Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.
Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим човешкия род.
Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешкото сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймяван.
Когато се оженим, получаваме разрешение да притежаваме тялото и душата на другия.
Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защото сме част от едно организирано общество и ако всеки започне да прави това, което му харесва, светът няма да върви напред.
Трябва да си купуваме бижута - чрез тях се отъждествяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.
Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си - опасно е за племето да позволява на своите членове да изразяват това, което чувстват.
Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не", защото другите ни харесват повече, когато казваме „да", което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.
Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.
Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така можем да привлечем вниманието на някое неприятелско племе.
Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изгонени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.
Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на новите ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор - той ще направи всичко възможно, за да покажем пред другите, че имаме вкус.
Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме гладни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.
Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модното списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме политици, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са различни, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църквата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един неистински бог.
Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.
Трябва да имате университетска диплома, макар и никога да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.
Трябва да учите неща, които никога няма да ви потрябват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: алгебра, тригонометрия, законите на Хамураби.
Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и това да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.
Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значимостта на наградите.
Спряхме пред една доста лъскава сграда в скъп район. Един от младежите набра дигиталния код на входната врата и всички се качихме на третия етаж. Предположих, че тук ще срещнем едно либерално семейство, което се отнася толерантно към приятелите на сина си, стига той да е наблизо и те да могат да го контролират. Ала когато Лук-реция отвори вратата, видях, че е тъмно: постепенно очите ми свикнаха с оскъдната светлина, процеждаща се през прозорците, и различих голям празен хол - единствената мебел в него бе камина, която сигурно не беше използвана от години.
Един двуметров младеж с руса коса, дълго габардинено наметало и прическа като на сиуксите отиде в кухнята и се върна оттам със запалени свещи. Всички насядаха в кръг на пода и за пръв път тази вечер изпитах страх: сякаш участвах във филм на ужасите, в който всеки миг щеше да започне сатанински ритуал, а жертвата щеше да бъде безразсъдният чужденец, решил да тръгне с тях.
Михаил беше блед, очите му се въртяха на всички страни, без да успеят да се спрат върху някаква точка, и това още повече засили усещането ми за дискомфорт. Всеки момент щеше да получи епилептичен пристъп: дали присъстващите тук знаеха как да действат в подобна ситуация? Дали нямаше да е по-добре да си тръгна, за да не се окажа въвлечен в някаква трагедия?
Може би това би било най-разумното поведение, вписващо се в живота, в който аз бях известен писател, отдаден на духовното, и следователно би трябвало да служа за пример. Да, ако действах разумно, щях да кажа на Лукреция, че в случай на епилептичен пристъп трябва да сложи в устата на приятеля си нещо, което да му попречи да си глътне езика и да умре от задушаване. Тя сигурно го знаеше, в свят като нашия, където нормите на социално поведение са се превърнали в Захир за всички, не бива да оставяме нищо на случайността, за да ни е чиста съвестта. Преди злополуката, която претърпях, бих постъпил именно така. Сега обаче личната ми история вече не беше важна за мен. Постепенно преставаше да бъде история и отново се превръщаше в легенда, търсене, приключение, пътуване вътре в мен и извън мен. Отново се бях пренесъл във времето, когато нещата наоколо се променят, и исках да бъде така до края на дните ми. (Спомних си какво ми бе хрумнало за собствения ми епитаф: „Умря, докато беше жив.") Носех със себе си своя житейски опит, който ми позволяваше да действам бързо и точно, но не прекарвах времето си в непрекъснато припомняне на уроците, които бях научил. Представяте ли си един воин да спре по средата на битката, за да реши кой удар ще е най-добрият? Ако го стори, след миг ще бъде мъртъв.
И воинът в мен, опирайки се на интуицията и техниката си, реши да остане тази вечер тук, въпреки че беше вече късно, а той бе пиян и уморен. Освен това се боеше, че Мари още не е заспала и е разтревожена или сърдита. Седнах до Михаил, така че да мога да реагирам бързо в случай на конвулсия.
И забелязах, че той сякаш овладява епилептичния пристъп! Постепенно се успокои, погледът му не се отличаваше от този на облечения в бяло младеж, застанал на сцената в арменския ресторант.
- Нека да започнем с обичайната молитва - каза той.
И всички тези маргинални индивиди, до този миг агресивни, пияни, затвориха очи, хванаха се за ръце и образуваха голям кръг. Дори и немските овчарки, застанали в ъгъла, сякаш се успокоиха.
- О, Господарке, когато гледам колите, витрините, никого незабелязващите хора, сградите, паметниците, виждам, че теб те няма там. Помогни ни да те върнем обратно.
Групата продължи в един глас:
- О, Господарке, усещаме присъствието ти в изпитанията, през които преминаваме. Помогни ни да не се откажем. Да си спомняме за теб със спокойствие и увереност, дори и в моментите, когато ни е трудно да приемем, че те обичаме.
Забелязах, че всички носеха един и същи символ на дрехите си, който имаше формата на брошка, метално украшение, бродерия, а понякога дори беше нарисуван върху плата с химикалка.
- Бих искал да посветя тази вечер на мъжа, който е застанал от дясната ми страна. Седна до мен, защото иска да ме предпази.
Откъде знаеше?
- Той е добър човек: разбра, че любовта преобразява хората, и сега позволява на любовта да го преобразява. Все още носи в душата си много от личната си история, но се опитва да се освободи от нея винаги когато е възможно, затова остана с нас. Той е съпруг на жената, която всички ние познаваме и която ми остави една реликва в знак на приятелство и като талисман.
Михаил извади окървавеното парче плат и го сложи пред себе си.
- Това е част от ризата на незнайния войник. Преди да умре, той казал на тази жена: „Нарежи дрехата ми и раздай парчетата плат на онези, които вярват в смъртта и заради това живеят така, сякаш днес е последният им ден на Земята. Кажи на тези хора, че виждам лицето на Бог. Нека не се плашат, но и да не се отпускат. Да търсят единствената истина, която е любовта. Да живеят според нейните закони."
Всички гледаха с благоговение парчето плат.
- Родили сме се във времето на бунта. Посвещаваме му се с ентусиазъм, рискуваме живота и младостта си, но внезапно ни обзема страх. Първоначалната радост отстъпва място на истинските предизвикателства: умората, еднообразието, съмнението в собствените ни способности. Забелязваме, че някои от приятелите ни вече са се отказали. Налага се да се сблъскаме със самотата, с изненадите, които ни носят непознатите завои, и след като паднем няколко пъти, без да има кой да ни помогне да се изправим, започваме да се питаме дали си струва труда.
Михаил направи пауза.
- Струва си да продължим. И ще продължим, макар и да знаем, че душата ни, дори и вечна, в този миг е попаднала в паяжината на времето с неговите възможности и ограничения. Ще се опитваме да се освободим от тази паяжина, докато можем. А щом това стане невъзможно и ние се върнем към историята, която са ни разказали, ще продължаваме да си спомняме за нашите битки и ще бъдем готови да подновим борбата, когато условията отново станат благоприятни. Амин!
- Амин! - повториха всички.
- Трябва да говоря с Господарката - каза русото момче с прическа на американски индианец.
- Не днес. Изморен съм.
Надигна се ропот: за разлика от арменския ресторант тук хората познаваха историята на Михаил и на „невидимото присъствие" до него. Той стана и се отправи към кухнята за чаша вода. Отидох с него.
Попитах го как са се сдобили с този апартамент. Той ми обясни, че френските закони позволяват на всеки гражданин да се настани законно в жилище, което не се ползва от собственика си. Тоест това било „завладяване на безстопанствен имот".
Мисълта, че Мари ме чака, започваше да ме тревожи. Той ме хвана за ръката.
- Днес ти каза, че ще отидеш в степта. За последен път те моля да ме вземеш със себе си. Трябва да се върна в страната си, дори и за малко, но нямам пари. Мъчно ми е за моя народ, за майка ми, за приятелите. Бих могъл да те излъжа, че гласът е казал, че ще имаш нужда от мен, но това не е така - можеш лесно и без чужда помощ да откриеш Естер. Но аз имам нужда да се заредя с енергията на родината си.
- Мога да ти дам пари за двупосочен билет.
- Знам, че можеш. Бих искал обаче да съм там с теб, да стигна до селото, където е тя, да усетя вятъра по лицето си, да ти помогна да изминеш пътя, който ще те отведе до любимата жена. Тя означаваше - и продължава да означава -много за мен. Виждайки промяната в нея и решителността й, научих много и искам да продължа да се уча. Спомняш ли си, че веднъж говорих за „недовършените истории"? Бих искал да съм до теб в мига, когато нейната къща се появи пред нас. Така ще съм изживял докрай този период от твоя - и от моя - живот. Когато стигнем до къщата, ще те оставя сам.
Не знаех какво да отговоря. Помъчих се да сменя темата и го попитах какви са онези младежи в хола.
- Хора, които се боят да не станат като вас, поколението, което е мечтаело да промени света, но накрая се е предало пред „действителността". Преструваме се, че сме силни, защото сме слаби. Все още сме малко, много малко, но се надявам това да е временно; хората не могат да се само-заблуждават вечно.
Какво ще кажеш за моето предложение?
- Михаил, знаеш, че искрено се стремя да се освободя от моята лична история. Ако това се беше случило преди време, щях да се съглася, че е много по-удобно, много по-сигурно да пътувам с теб, тъй като ти познаваш областта, обичаите, евентуалните опасности. Но сега смятам, че трябва сам да развия нишката на Ариадна, да изляза от лабиринта, в който съм се озовал. Животът ми се промени, струва ми се, че съм се подмладил с десет, двайсет години дори - и това е достатъчно, за да се впусна в едно приключение.
- Кога тръгваш?
- Веднага щом получа визата. След два-три дни.
- Дано Господарката да е с теб. Гласът казва, че моментът е подходящ. Ако промениш решението си, обади ми се.
Минах край налягалите по земята младежи, които се бяха приготвили да спят. По пътя към къщи си мислех, че животът е много по-весел, отколкото си го представя човек на моята възраст; винаги е възможно да станеш отново млад и безразсъден. Бях толкова съсредоточен върху настоящия момент, че се изненадах, когато забелязах, че хората не се отдръпват, за да ми направят път да мина, нито свеждат очи със страх. Като че ли никой не забелязваше моето присъствие, но на мен ми харесваше тази мисъл. Градът отново бе станал същият както по времето на Анри 1У който отвърнал на критиките, че предава протестантската вяра и се жени за католичка, с думите: „Париж си струва една литургия."
Париж струваше много повече от това. Представях си религиозните кланета, кървавите ритуали, кралете, кралиците, музеите, замъците, художниците, които са страдали,
писателите, които са се напивали, философите, които са се самоубивали, военните, които са кроели как да превземат света, предателите, които с един жест са сваляли династия, историите, които в даден момент са били забравени, но сега хората си спомнят за тях и ги разказват отново.
За пръв път от много време насам влязох у дома, без да отида до компютъра, за да проверя дали някой не ми е писал, дали няма нещо неотложно, на което да отговоря: не съществуваше нищо, което да е абсолютно неотложно. Не отидох до спалнята да проверя дали Мари спи, защото знаех, че тя само се преструва на заспала.
Не включих телевизора, за да видя късните новини, защото те бяха едни и същи от детските ми години: еди-коя си страна заплашва друга, някой предал някого, икономическото положение се влошава, току-що се е разразил голям любовен скандал, Израел и Палестина за пореден път през последните петдесет години не са стигнали до споразумение, избухнала е поредната бомба, ураган оставил без подслон хиляди хора.
Сетих се, че днес сутринта поради липса на терористични атентати големите информационни канали съобщаваха като най-важно събитие някакъв бунт в Хаити. Какво ме интересуваше Хаити? Нима имаше някакво значение за моя живот, за живота на жена ми, за цената на хляба в Париж или за племето на Михаил? Как можах да посветя пет минути от ценния си живот в слушане на новини за бунтовниците и президента, в гледане на едни и същи сцени на улични демонстрации, повтаряни безброй пъти, и всичко това да бъде представяно като много важно събитие за човечеството: някакъв си бунт в Хаити! И аз бях повярвал! Бях изгледал всичко докрай! Глупаците наистина заслужават да имат лични карти, различни от тези на останалите, защото именно на тях се крепи колективната глупост.
Отворих прозореца, за да влезе в стаята леденият въздух на нощта, съблякох си дрехите и си казах, че мога да се владея и да издържа на студа. Стоях прав, без да мисля за нищо, усещах само пода под краката си, погледът ми беше втренчен в Айфеловата кула, а до ушите ми достигаше лай на кучета, вой на сирени, разговори, които не можех да разбера.
Аз не бях аз, не бях нищо - и това ми се струваше чудесно!
Днес си особена.
- Защо да съм особена?
- Изглеждаш тъжна.
- Изобщо не съм тъжна. Дори съм весела.
- Виждаш ли? Гласът ти прозвуча фалшиво. Тъжна си, а не смееш да ми кажеш защо.
- И защо според теб трябва да бъда тъжна?
- Защото снощи се прибрах много късно, освен това бях пиян. А ти дори не ме попита къде съм бил.
- Не ме интересува.
- Как така не те интересува? Не ти ли казах, че ще излизам с Михаил?
- А не беше ли с него?
- С него бях.
- Какво тогава искаш да те питам?
- Не смяташ ли, че когато приятелят ти се прибира късно и ти твърдиш, че го обичаш, би трябвало поне да се заинтересуваш какво се е случило?
- Какво се е случило?
- Нищо. Излязох с него и с едни приятели.
- Хубаво.
- Ти вярваш ли на това?
- Разбира се, че вярвам.
- Струва ми се, че вече не ме обичаш. Не ревнуваш. Безразлично ти е. Нормално ли е да се прибера в два часа сутринта?
- Нали твърдиш, че си свободен човек?
- Разбира се, че съм свободен.
- В такъв случай е нормално да се прибереш в два сутринта. И да правиш каквото ти харесва. Ако ти бях майка, щях да съм разтревожена, но ти си възрастен, нали? Мъжете трябва да спрат да се държат така, сякаш жените са длъжни да се отнасят с тях като с деца.
- Не говоря за такава загриженост. Говоря за ревност.
- Би ли ти харесало, ако точно сега, по време на сутрешното ни кафе, ти направя сцена?
- Недей, съседите ще чуят.
- Съседите изобщо не ме интересуват: няма да направя сцена, защото нямам ни най-малко желание. Беше ми трудно да приема това, което ти ми каза в Загреб, но успях и сега се опитвам да свикна с тази мисъл. Впрочем, ако това ти доставя удоволствие, мога да се престоря, че ревнувам, че съм ядосана, че съм побесняла.
- Днес наистина си особена. Започвам да си мисля, че не означавам нищо за теб.
- А аз започвам да си мисля, че си забравил за журналиста, който те чака в хола и може би в момента слуша нашия разговор.
Да, журналистът. Трябва само да се включа на автопилот, защото предварително знам какво ще ме пита. Знам как ще започне интервюто ("Нека да поговорим за последната ви книга. Кое е основното послание в нея?"), знам какво ще му отговоря ("Ако исках да отправя послание, щях да напиша само едно изречение, а не цяла книга.")
Знам, че ще пита какво мисля за критиката, която обикновено е твърде безмилостна към моето творчество. Знам, че разговорът ни ще приключи с въпросите: „Пишете ли вече нова книга? Какви са близките ви проекти?" На които ще отговоря: „Това е тайна."
Интервюто започва така, както очаквах:
- Нека да поговорим за последната ви книга. Кое е основното послание в нея?
- Ако исках да отправя послание, щях да напиша само едно изречение.
- А защо пишете?
- Защото това е най-добрият за мен начин да споделям емоциите си с другите.
И това изречение беше част от автопилота, но аз спирам и се поправям:
- Впрочем тази история би могла да бъде разказана и по друг начин.
- Една история, която би могла да бъде разказана и по друг начин? Означава ли това, че не сте удовлетворен от Време да раздираш, време да съшиваш?
- Напротив, удовлетворен съм напълно от книгата, но не съм удовлетворен от отговора, който току-що дадох. Защо пиша ли? Ето истинския отговор: пиша, защото искам да бъда обичан.
Журналистът ме изгледа подозрително: що за изповед беше това?
- Пиша, защото като юноша не играех добре футбол, нямах кола, нямах достатъчно джобни пари, нямах мускули.
Правех огромни усилия, за да продължа. Разговорът с Мари ме беше върнал към едно минало, което вече нямаше никакво значение за мен, трябваше да говоря за истинската си лична история, да се освободя от нея. Продължих:
- Освен това не бях облечен по модата. А момичетата от моя клас само това ги интересуваше, ето защо не ми обръщаха никакво внимание. Вечер, когато приятелите ми излизаха с приятелките си, използвах свободното си време, за да създавам един свят, в който да бъда щастлив: другари ми бяха писателите и техните книги. Един прекрасен ден посветих стихотворение на едно момиче, което живееше на нашата улица. Мой приятел го намери в стаята ми, открадна го и когато се бяхме събрали всички, го прочете пред целия клас. Всички се разсмяха, на всички им беше смешно, че съм влюбен!
Момичето, на което бях посветил стихотворението, не се разсмя. На другия ден следобед отидохме на театър и тя направи така, че да седне до мен, после взе ръката ми в своята. Излязохме от театъра хванати за ръце, аз, който се мислех за грозен, слаб, лошо облечен, бях с най-красивото момиче от класа!
Направих пауза. Сякаш отново се връщах в миналото, в мига, в който ръката й докосна моята и така промени живота ми.
- И всичко това заради едно стихотворение - продължих аз. - Едно стихотворение ме накара да разбера, че пишейки, показвайки своя невидим вътрешен свят, имам еднакви шансове с тези на моите приятели и техния видим свят: физическата сила, модните дрехи, колите, превъзходството в спорта.
Журналистът беше изненадан, аз - още повече.
Той обаче се овладя и продължи нататък:
- Как смятате, защо критиката е толкова безмилостна към вашето творчество?
Автопилотът в този миг би отговорил: „Достатъчно е да прочетете биографията на който и да е класик от миналото - не ме разбирайте погрешно, не се сравнявам с тях, - и ще откриете, че критиката винаги е била безмилостна към творчеството ми. Причината е проста: критиците са несигурни в себе си хора, не разбират какво точно се случва. Когато говорят за политика, са демократично настроени, но заговорят ли за култура, се превръщат във фашисти. Смятат, че народът може да избира своите управници, но не е способен да избира филми, книги, музика.
- Чували ли сте за „Законът на Янте"?
Ето, отново бях изключил моя автопилот, макар да знаех, че журналистът едва ли щеше да публикува отговора ми.
- Не, никога не съм чувал за него - отговаря той.
- Въпреки че съществува от възникването на цивилизацията, официално е бил публикуван едва през 1933 година от един датски писател. Управниците на градчето Янте издават десет заповеди, които учат хората как да се държат, и както изглежда, тези заповеди са валидни не само за Янте, но и за всяко друго място на тази земя. Ако трябва да резюмирам целия текст в едно изречение, бих казал: „Посредствеността и анонимността са най-добрият избор. Ако постъпваш по този начин, никога през живота си няма да имаш сериозни проблеми. Но ако се опиташ да бъдеш различен..."
- Бих искал да узная нещо повече за тези заповеди -прекъсва ме журналистът, истински заинтригуван.
- Нямам пълния текст тук, но мога да го резюмирам. Отидох при компютъра и напечатах една сбита и поизменена версия.
Ти си никой, не се осмелявай да мислиш, че знаеш повече от нас. Ти си нищожество, не успяваш да направиш нищо както трябва, работата ти е жалка, ако не ни предизвикваш, ще бъдеш щастлив. Винаги вземай насеризно думите ни и никога не се присмивай на мнението ни.
Журналистът сгъна листа и го пъхна в джоба си.
- Прав сте. Щом човек е нищожество, щом от работата му няма никаква полза, тогава заслужава похвала. Но който се издигне над посредствеността и постигне успех, се опълчва срещу закона и заслужава наказание.
Колко хубаво, че бе стигнал сам до това заключение!
- Не се отнася само за критиците - добавих аз. - Отнася се за много повече хора, отколкото предполагате.
Следобед позвъних на мобилния телефон на Михаил.
- Отиваме заедно.
Той изобщо не се изненада, само ми благодари и попита кое ме е накарало да си променя решението.
- В разстояние на две години животът ми се свеждаше до Захира. Откакто те срещнах, тръгнах отново по път, който е бил забравен, една изоставена железопътна линия, между чиито релси расте трева, но по която все още биха могли да вървят влакове. И понеже не съм стигнал до крайната гара, не мога да спра по средата на пътя.
Той попита дали съм получил виза. Обясних му, че Банката за услуги се намесва много активно в живота ми: един приятел, руснак, се бе обадил на приятелката си, която е директорка на вестникарска група в Казахстан. Тя се бе свързала с посланика в Париж и до края на този следобед визата ми щеше да е готова.
- Кога тръгваме?
- Утре. Трябва ми само истинското ти име, за да купя билетите - туристическата агенция чака на другата линия.
- Преди да затвориш, искам да ти кажа нещо: хареса ми сравнението ти с разстоянието между релсите, хареса ми сравнението ти с изоставената железопътна линия. Но в дадения случай не мисля, че ме каниш поради тази причина. Смятам, че е заради един текст, който си написал и който знам наизуст. Жена ти често го цитираше, много по-романтичен е от прословутата Банка за услуги:
Воинът на светлината никога не забравя да благодари. По време на битката ангелите са му помогнали; небесните сили са поставили всяко нещо на мястото му и са позволили той да даде най-доброто от себе си. Ето защо при залез слънце той коленичи и благодари на всички свои небесни Покровители.
Другарите му отбелязват: „Има голям късмет!" Ала той знае, че „ късмет " означава да съумееш да се огледаш наоколо и да разпознаеш приятелите си, защото чрез техните думи до теб достигат съветите на ангелите.
- Невинаги помня какво точно съм написал, но се радвам. До скоро, защото трябва да съобщя името ти в туристическата агенция.
Изминават двайсет минути, докато централата на такситата ми отговори. Нелюбезен глас ми отвръща, че трябва да чакам още половин час. Мари сияе в своята прелестна черна рокля, която е много секси; тя ме кара да си спомня за арменския ресторант и за мъжа, който бе споделил колко възбуждащо му е подействал фактът, че жена му е била пожелана от друг мъж. Знам, че на официалната вечеря всички жени ще са облечени така, че гърдите и формите им да бъдат център на внимание, а техните съпрузи и приятели ще си мислят: „Точно така, наслаждавайте се отдалеч, защото тя е с мен, аз мога, аз съм най-добрият, успял съм да се сдобия с нещо, което вие бихте искали да притежавате."
Няма да сключвам сделки, няма да подписвам договори, няма да давам интервюта - само ще присъствам на една церемония, ще направя една вноска в Банката за услуги, ще вечерям с някой досадник, седнал до мен, който ще ме пита откъде черпя вдъхновение за книгите си. От другата ми страна сигурно ще бъде някой бюст, изложен на показ, може би жената на някой мой приятел, и аз през цялото време ще трябва да полагам усилия да не сведа поглед към деколтето й, защото, ако го сторя дори и за секунда, тя ще каже на мъжа си, че съм я свалял. Докато чакаме таксито, правя списък на евентуалните теми за разговор:
а) Комплименти за външния вид: „колко си елегантна", „колко е красива роклята ти", „кожата ти е чудесна". Когато се връщат вкъщи, споделят един с друг, че всички са били лошо облечени и са изглеждали като болни.
б) Скорошни пътувания: „трябва да отидете в Аруба, фантастично е", „няма нищо по-хубаво от това да прекараш една лятна нощ в Канкун, пиейки мартини на брега на океана". Докато в действителност на никого не му е било особено забавно, само са изпитали усещането за свобода (за няколко дни, освен това са се чувствали длъжни да им хареса, понеже са похарчили пари).
в) Още пътувания, този път до места, които могат да бъдат критикувани: „бях в Рио де Жанейро, не можете да си представите какво насилие цари в този град", „мизерията по улиците на Калкута е стряскаща". Всъщност са отишли, за да се почувстват още по-могъщи, докато са там, и привилегировани, когато се върнат към еснафската действителност на живота си, в който поне няма нито мизерия, нито насилие.
г) Нови терапии: „екстракт от пшеничен зародиш за една седмица заздравява косата", „бях за два дни в един балнеоложки център в Биариц, водата разширява порите и елиминира токсините". След седмица ще открият, че екстрактът от пшеничен зародиш няма никакъв ефект и че обикновената топла вода също разширява порите и елиминира токсините.
д) Други: „отдавна не съм виждал еди-кой си, какво ли прави?", „разбрах, че еди-коя си продала апартамента, защото била финансово затруднена". Позволено е да се разговаря за непоканените на въпросната вечеря, позволено е да бъдат критикувани, стига накрая да си придадем наивен, състрадателен вид и да приключим темата с думите „въпреки това е изключителна личност".
е) Дребни лични разочарования, колкото да се прогони скуката от масата: „бих искал да се случи нещо ново в живота ми", „много се тревожа за децата си, това, което слушат, не е музика, това, което четат, не е литература". Изчакват отговорите на хора със същия проблем, чувстват се по-малко самотни и си тръгват в хубаво настроение.
ж) На интелектуални вечери, каквато сигурно ще е днешната, обсъждаме войната в Близкия изток, проблемите на ислямизма, последната изложба, най-модерния в момента философ, страхотната книга, която никой не е чел, музиката, която вече не е същата; даваме интелигентните си, разумни мнения, напълно противоположни на това, което мислим - знаем какво ни коства да ходим на подобни изложби, да четем тези досадни книги, гледаме скучни филми само за да има за какво да разговаряме на една вечеря като тази.
Таксито пристига и докато отиваме към ресторанта, добавям нещо много лично към моя списък: да недоволствам пред Мари, че трябва да присъствам на подобни вечери. Правя го и тя казва, че в крайна сметка винаги се забавлявам и прекарвам добре. Което е истина.
Влизаме в един от най-елегантните ресторанти в града, отправяме се към залата, запазена за събитието - присъждане на литературна награда, в което участвах като член на журито. Всички са прави и разговарят, някои ме поздравяват, други само ме поглеждат и коментират помежду си, организаторът на събитието се приближава до мен и ме представя на присъстващите с обичайната дразнеща ме фраза: „Не е нужно да ви го представям." Някои се усмихват и ме разпознават, други само се усмихват, без да ме познават, но се преструват, че знаят кой съм, защото в противен случай би означавало да приемат, че светът, в който живеят, е престанал да съществува, че те не следят най-важните актуални събития.
Спомням си за „племето" от предишната вечер и добавям: всички глупаци трябва да бъдат натоварени на един кораб в открито море, да имат официални вечери всеки ден и месеци наред непрекъснато да бъдат представяни едни на други, за да запомнят кой кой е.
Направил съм си каталог на хората, посещаващи подобни събития. Десет процента са Съдружниците, влиятелни личности, оставили домашния уют заради Банката за услуги в търсене на нещо, което би могло да е изгодно за тях и в което да инвестират. Веднага разбират дали събитието ще им е от полза и ако не е, те са първите, които си тръгват, тъй като никога не си губят времето.
Два процента са Талантите, които наистина имат многообещаващо бъдеще, успели са да преодолеят някои препятствия, вече са разбрали за съществуването на Банката за услуги и са нейни потенциални клиенти; могат да правят големи услуги, но все още не са в състояние да вземат решения. Любезни са с всички, защото не знаят с кого точно разговарят, и са много по-открити от Съдружниците, тъй като биха могли да имат полза от всекиго.
Три процента са Тупамаросите, нарекъл съм ги така по името на една уругвайска партизанска групировка: те са успели да проникнат в тази среда, искат на всяка цена да завързват контакти, ала не знаят дали да останат тук, или да отидат на друга вечеря, организирана по същото време на друго място; нетърпеливи са, стремят се да покажат, че имат талант, но не са били поканени, не са успели да изкачат първите възвишения, и щом останалите разберат това, никой повече не им обръща внимание.
Останалите осемдесет и пет процента са Подносите, нарекъл съм ги така, понеже нито едно събитие не минава без тях, така както подобна вечеря не би могла да мине без подноси. Подносите не знаят какво точно се случва, но знаят, че трябва да са тук, те са в списъка на организаторите, защото успехът на едно събитие зависи също така от броя на присъстващите. Това са бивши величия — бивши банкери, бивши директори, бивши мъже на някоя известна жена, бивши жени на някой мъж, който сега е един от силните на деня. Към тях спадат и графове от страни, в които вече няма монархия, принцове и принцеси, които живеят от наемите на замъците си. Ходят от събитие на събитие, от една вечеря на друга, поради което се питам как е възможно това никога да не им омръзва.
Наскоро говорих на тази тема с Мари и тя ми каза, че така както някои хора са пристрастени към работата си, други са пристрастени към развлеченията. И едните, и другите са нещастни, защото смятат, че това е за сметка на някои важни неща в живота им, но не могат да се справят с порока си.
Докато разговарям с един от организаторите на конференция за кино и литература, до мен се приближава русокоса, млада и красива жена и ми казва, че много е харесала Време да раздираш, време да съшиваш. Добавя, че идва от някаква балтийска страна и че работи във филмовата индустрия. Веднага я причислявам към групата на Тупамаро-сите, защото се е насочила към определена цел (в случая към мен), но в същото време се интересува от това, което се случва от другата й страна (там е организаторът на конференцията). Ала въпреки тази нейна непростима грешка все още съществува възможността тя да е неопитен Талант. Организаторът я пита какво означава „да работиш във филмовата индустрия" и момичето обяснява, че пише рецензии на филми за един вестник и има издадена книга. (За киното? Не, за собствения й кратък и безинтересен живот, предполагам.)
Най-голямата й грешка обаче се състои в това, че бърза прекалено много. Пита дали би могла да бъде поканена на въпросното събитие, което ще се проведе през тази година. Организаторът казва, че от нейната родина вече е поканена моята издателка, която е една много влиятелна и работлива жена (а също и красива, помислям си аз). След което двамата продължават започнатия с мен разговор, момичето Тупамарос стои няколко минути, без да знае какво да каже, и се отдалечава.
Повечето от поканените днес - Тупамароси, Таланти и Подноси - принадлежат към артистичните среди, тъй като става въпрос за литературна награда; единствено Съдружниците варират от спонсори и президенти на фондации, подкрепящи музеи и симфонични оркестри, до многообещаващи артисти. След най-различни разговори на тема кой е упражнил най-голям натиск, за да спечели наградата, водещият се качва на подиума, моли всички да седнат на местата си, отбелязани на масите (всички сядаме), разказва няколко анекдота (на които всички се смеем, защото са част от ритуала) и съобщава, че имената на победителите ще бъдат оповестени между ордьовъра и основното ястие.
Сядам на централната маса; това ме избавя от Подносите, но в същото време не ми позволява да общувам с ентусиазирани и интересни Таланти. От едната ми страна е седнала президентка на автомобилна компания, от другата -богата наел едничка, решила да инвестира в областта на изкуството, и за моя изненада никоя от двете не е с предизвикателно деколте. Измежду сътрапезниците ми са още директор на парфюмерийна фирма, арабски принц (който сигурно е минавал през града и е бил докаран тук от някоя от инициаторките на събитието, за да му придаде повече блясък), израелски банкер, колекциониращ ръкописи от XIV век, организаторът на вечерята, консулът на Франция в Монако и русо момиче, за което не знам какво прави тук, но предполагам, че е потенциална любовница на организатора.
Няколко пъти ми се налага да си слагам очилата и тайно да чета имената на съседите си (и мен би трябвало да ме натоварят на кораба, за който споменах, и да бъда канен на същата тази вечеря десетки пъти, докато запомня имената на присъстващите). Както повелява етикетът, Мари седи на друга маса; неизвестно кога някой е решил, че на официални приеми двойките трябва да бъдат разделени, за да витае във въздуха съмнението дали седящата до нас личност е омъжена, неомъжена или омъжена, но въпреки това свободна. Или може би е смятал, че когато семейните седят един до друг, разговарят само помежду си, но ако е така, защо им е притрябвало тогава да излизат, да вземат такси, да ходят на прием?
Както бях предвидил в списъка си на разговори по време на официални вечери, темата се върти около културни събития - колко прекрасна е еди-коя си изложба, колко интелигентна е критиката на еди-кой си. Искам да се съсредоточа върху ордьовъра - черен хайвер със сьомга и яйце, -но непрекъснато ме прекъсват с всеизвестните въпроси за успеха на новата ми книга, откъде идва вдъхновението ми, дали работя върху нов проект. Всички демонстрират завидна култура, всички споменават - уж случайно, разбира се -името на някоя известна личност, която познават и с която са близки приятели. Всички умеят да обсъждат със съвършена вещина съвременната политическа обстановка или проблемите в областта на културата.
- Не искате ли да поговорим за нещо друго? Изречението излиза неволно от устата ми. Всички на
масата замълчават, тъй като е проява на много лошо възпитание да се прекъсват другите, а още по-лошо е, когато се опитваш да привлечеш вниманието върху себе си. Ала както изглежда, разходката, която направих снощи като просяк по улиците на Париж, ме е променила непоправимо и повече не мога да търпя подобни разговори.
- Можем да говорим за удобното извинение: този момент от живота ни, в който се отказваме да продължим напред и се задоволяваме с това, което сме постигнали.
Никой не проявява интерес. Решавам да сменя темата.
- Можем да говорим за това колко важно е да забравим историята, която са ни разказали, и да се опитаме да изживеем нещо ново. Всеки ден да правим по нещо различно -като например да разговаряме с човека, седнал на съседната маса в ресторанта, да разгледаме една болница, да стъпим в локва с вода, да изслушаме онова, което другият иска да ни каже, да позволим на Енергията на любовта да циркулира свободно, вместо да се стремим да я затворим в буркан и да я сложим в някой ъгъл.
- Това не означава ли прелюбодейство? - пита организаторът на събитието.
- Не. Означава да бъдеш инструмент на любовта, а не неин господар. Това ни гарантира, че сме с някого, защото така желаем, а не защото условностите ни задължават.
Много деликатно, но и с известна доза ирония консулът на Франция в Монако ми обяснява, че сътрапезниците ни упражняват това право и имат тази свобода. Всички се съгласяват с него, макар и никой да не вярва, че е истина.
- Секс! - извиква русокосата девойка, за която никой не знае какво прави тук. - Не искате ли да говорим за секс? Много по-интересно е и не е толкова сложно!
Поне е искрена. Една от съседките ми по маса се засмива иронично, но аз подкрепям момичето.
- Сексът наистина е по-интересен, но не смятам, че е нещо различно, не мислите ли? Освен това вече не е забранено да се обсъжда тази тема.
- Да не говорим, че е проява на лош вкус - казва една от съседките ми.
- А мога ли да знам коя тема е забранена? - запитва организаторът, който започва да се чувства неудобно.
- Парите например. Всички ние, които сме тук, имаме или се преструваме, че имаме пари. Смятаме, че са ни поканили, защото сме богати, известни, влиятелни. Но едва ли на някого от нас се е случвало по време на такава вечеря да узнае колко печели всеки един от останалите. След като сме толкова самоуверени, толкова високопоставени, защо тогава да не възприемаме света такъв, какъвто е, а не какъвто си го представяме?
- Какво искате да кажете? - пита президентката на автомобилната компания.
- Това е дълга история: бих могъл да започна с Ханс и Фриц, седнали в един бар в Токио, и да стигна до един монголски номад, който твърди, че трябва да забравим това, което мислим, че сме, за да станем наистина такива, каквито сме.
- Нищо не разбрах.
- Нито пък аз се изразих ясно, но нека да пристъпим направо към въпроса: искам да знам колко печели всеки от вас. Какво означава в парично изражение фактът, че съм седнал на най-централната маса в залата?
Настъпва мълчание - играта ми като че ли няма да продължи. Хората ме гледат изплашено: финансовото положение е табу, още по-строго и от секса, по-строго от това да разпитваш за изневери, корупция, парламентарни интриги.
Но арабският принц, дали защото са му омръзнали празните разговори по приеми и банкети, дали защото същия ден се е обадил лекарят му и му е съобщил, че скоро ще умре, или по някаква друга причина решава да се включи в разговора.
- Печеля около 20 000 евро на месец, колкото ми е отпуснал парламентът в моята страна. Което обаче не съответства на това, което харча, защото разполагам и с неограничена сума, наречена „представителни разходи". Тоест в момента съм тук с колата и шофьора на посолството, дрехите, които нося, са на правителството, утре пътувам за друга европейска страна с частен самолет, пилот, гориво и летищни такси, платени от парите за представителни разходи.
В заключение казва:
- Видимата реалност не е точна наука.
След като принцът говори така открито и като се има предвид, че от гледна точка на йерархията той е най-високопоставеният на масата, останалите не могат да си позволят той да се почувства неудобно. Налага се да се включат в играта, да отговорят на въпроса, да споделят неудобството.
- Не знам колко точно печеля - казва организаторът, един от типичните представители на Банката за услуги, наричан „Лобиста". - Около 10 000 евро, но организациите, които ръководя, ми отпускат сума за представителни разходи, покриващи всичко - обеди, вечери, хотели, самолетни билети, понякога дори и дрехи, макар да нямам частен самолет.
Виното свърши, той даде знак и чашите ни отново бяха напълнени. Дойде ред на президентката на автомобилната компания, на която отначало тази идея никак не й се понра-ви, но сега като че ли бе започнала да я намира за забавна.
- Мисля, че и аз печеля толкова, и също разполагам с неограничена сума за представителни разходи.
Един по един моите сътрапезници съобщаваха колко печелят. Най-богат беше банкерът: десет милиона евро годишно плюс акциите на банката му, чиято цена непрекъснато се повишавала.
Когато дойде ред на русото момиче, което не ни беше представено, то се опита да се изплъзне.
- Това е част от тайната ми градина и не интересува никого.
- Разбира се, че не интересува никого, но в момента участваме в игра — казва организаторът на събитието.
Момичето отказа да участва. Отказвайки, тя се постави на по-високо стъпало от другите: в края на краищата беше единствената от групата, която имаше тайни. Но заставайки на по-горно стъпало, си навлече презрението на останалите. За да не се чувства унизена поради мизерната си заплата, тя бе унизила всички, правейки се на загадъчна, без да си дава сметка, че повечето от тук присъстващите живееха на ръба, тъй като зависеха изцяло от така наречените суми за представителни разходи, които можеха да им бъдат отнети всеки момент.
Както можеше да се очаква, последният отговор беше мой.
- Зависи. Ако издам нова книга, получавам около пет милиона долара за съответната година. А когато не публикувам нищо ново, приходите ми са от порядъка на два милиона от авторски права на публикуваните заглавия.
- Зададохте този въпрос, защото искахте да се похвалите с това колко много печелите - каза момичето с „тайната градина". - Никой не се впечатли.
Бе разбрала грешката си и сега се опитваше да заглади положението, тръгвайки в атака.
- Напротив - прекъсна я принцът. - Мислех, че писател от вашата величина е много по-богат.
Точка за мен. Русото момиче нямаше да посмее да си отвори устата до края на вечерта.
Разговорът на тема „пари" наруши много табута, сред които личните доходи бяха едно от най-строгите. Сервитьорът започна да идва до масата ни все по-често, бутилките с вино започнаха да се изпразват с невероятна бързина. Организаторът, който беше и водещ, се качи на подиума изключително развеселен, съобщи името на победителя, даде му наградата и веднага се върна към нашия разговор, който не бе преставал, въпреки че доброто възпитание изискваше да замълчим, когато някой говори. Споделяхме какво правим с парите си (в повечето случаи хората „си купуваха" свободно време, за да пътуват или да практикуват някакъв спорт).
Мислех да насоча разговора към това какво погребение биха искали да имат сътрапезниците ми, понеже смъртта е още по-голямо табу от парите. На масата обаче цареше весело настроение, хората общуваха помежду си толкова свободно, че реших да замълча.
- Говорите за пари, но не знаете какво представляват парите - каза банкерът. - Как може хората да вярват, че една изрисувана хартийка, пластмасова карта или монета, произведена от най-долнокачествен метал, имат някаква стойност! Освен това вие несъмнено знаете, че вашите пари, милионите ви долари, всъщност са само електронни импулси!
Разбира се, че го знаехме.
- Отначало богатството се е изразявало в това, което носят тези дами - продължи той. - Украшения, направени от редки материали, лесни за транспортиране, преброяване, разделяне. Перли, златни зрънца, скъпоценни камъни. Всички са излагали богатството си на показ.
На свой ред тези неща са били разменяни срещу добитък или зърно, но вече никой не кара добитък по улиците, нито пък носи чували с жито. Най-смешното е, че продължаваме да се държим така, сякаш сме някое първобитно племе - носим украшения, за да покажем колко сме богати, макар и понякога да имаме повече украшения, отколкото пари.
- Отличителните знаци на племето - казах аз. - По мое време младежите носеха дълги коси, днешните младежи са с пиърсинг: така се разпознават помежду си единомислещите, макар с това нищо да не може да се купи.
- А можем ли с електронните импулси, които притежаваме, да си купим още един час живот? Не. Можем ли да откупим завръщането на този свят на скъпите ни същества, които са починали? Не. Можем ли да си купим любов?
- Любов можем - каза с шеговит тон президентката на автомобилната компания.
В очите й се четеше голяма тъга. Спомних си за Естер и за въпроса, който бях задал на журналиста по време на интервюто тази сутрин. Въпреки нашите украшения, кредитни карти, въпреки че сме богати, могъщи, интелигентни, знаем, че в основата на всичко е търсенето на любов, на ласка, на желанието да сме с някой, който да ни обича.
- Невинаги - отвърна директорът на парфюмерийната фирма, поглеждайки към мен.
- Прав сте, невинаги. И понеже ме гледате, разбирам какво искате да кажете: че жена ми ме е напуснала, въпреки че съм богат. Но почти винаги е възможно любовта да се купи. Впрочем знае ли някой на тази маса колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една банкнота от десет долара?
Никой не знаеше, а и никой не се интересуваше. Репликата за любовта напълно бе помрачила радостното настроение и ние прехвърлихме разговора върху литературни награди, музейни експозиции, най-новия филм, театралната постановка, която е имала по-голям успех от очаквания.
Как беше на твоята маса?
- Нормално. Както обикновено.
- Аз успях да предизвикам интересна дискусия на тема пари, която обаче завърши трагично.
- В колко часа ще летиш утре?
- В седем и половина сутринта. Тъй като ти ще летиш за Берлин, можем да пътуваме в едно такси.
- Къде отиваш?
- Знаеш къде. Не си ме питала, но знаеш.
- Да, знам.
- Както знаеш, че в този момент си казваме „сбогом".
- Бихме могли да се върнем към времето, когато се запознах с теб: един мъж с разбито сърце заради някой, който е заминал, и една жена, отчаяно влюбена в съседа си. Бих могла да ти припомня това, което ти каза веднъж: ще се боря докрай. Борих се и загубих - сега искам да излекувам раните си и да се впусна в друга битка.
- Аз също се борих и също загубих. Не се опитвам да зашия скъсаното: искам само да стигна докрай.
- Ти знаеше ли, че страдам всеки ден? Страдам от много месеци насам, опитвайки се да ти покажа колко те обичам, как нещата придобиват смисъл само когато ти си до мен.
Ала сега, макар и да продължавам да страдам, реших, че стига толкова. Приключено е с това. Уморих се. От онази нощ в Загреб свалих гарда и си казах: ако ще има следващ удар, нека идва. Дори и да бъда простряна на ринга, да бъда нокаутирана, все някой ден ще се възстановя.
- Ще срещнеш някого.
- Разбира се: аз съм млада, красива, интелигентна, привлекателна. Но няма да мога да изживея това, което изживях с теб.
- Ще откриеш други емоции. И знай, дори и да не ти се вярва, че докато бяхме заедно, съм те обичал.
- Убедена съм, но това с нищо не намалява болката ми. Утре ще вземем отделни таксита: мразя сбогуванията, особено на летища и гари.
Сподели с приятели: |