Животът ми, който и преди не беше лесен, сега става още по-труден. Текстилната фабрика, в която работи майка ми и която по-рано беше държавна, сега преминава в частни ръце - новите собственици имат други проекти, започват да правят промени и тя е уволнена. Два месеца по-късно няма как да се издържаме и единственото, което ни остава, е да напуснем селото, където съм живял до този момент, и да търсим работа другаде.
Дядо и баба отказват да тръгнат с нас, предпочитат да умрат от глад, отколкото да напуснат земята, в която са се родили и са прекарали живота си. С майка ми отиваме в Алма Ата: за пръв път виждам толкова голям град, впечатлен съм от колите, огромните здания, светещите реклами, ескалаторите и най-вече асансьорите. Мама си намира работа като продавачка в магазин, а аз започвам да работя като помощник-механик на една бензиностанция. Голяма част от парите, които изкарваме, изпращаме на баба и дядо, но това, което ни остава, е достатъчно, за да се изхранваме и да отида за пръв път на кино, лунапарк, футболни мачове.
Откакто сме в града, пристъпите спират, но изчезват също тъй гласът и присъствието на момичето. Намирам, че така е най-добре, невидимата приятелка, която беше с мен от осемгодишна възраст, изобщо не ми липсва, пленен съм от Алма Ата, зает съм с изкарването на прехраната си. Разбирам, че ако човек е поне малко интелигентен, може да стане важна личност. Нещата продължават така до една неделя, когато си седя на единствения прозорец на малката ни квартира и гледам неасфалтираната уличка, на която живеем. Изнервен съм, защото предишния ден бях блъснал една кола, правейки маневра, и сега се страхувам да не ме уволнят, толкова много се страхувам, че през целия ден не мога да ям нищо.
Изведнъж отново усещам вятъра, виждам светлините. По-късно майка ми разказа, че съм паднал на пода и съм говорил на някакъв странен език, като трансът този път продължил по-дълго от обичайното. Спомням си, че именно в този миг гласът ми напомни, че трябва да изпълня мисията си. Когато идвам в съзнание, отново усещам присъствието на момичето и макар и да не го виждам, мога да разговарям с него.
Ала това вече не представлява интерес за мен: идвайки в града, сякаш съм попаднал в съвсем друг свят. Въпреки това питам момичето каква е мисията ми: гласът ми отговаря, че тя е мисията на всички човешки същества - да изпълнят света с Енергията на абсолютната любов. Питам и за единственото нещо, което ме интересува в момента: за ударената кола и реакцията на собственика на бензиностанцията. Тя ме съветва да не се тревожа, а да му кажа истината, той щял да ме разбере.
Работя пет години на бензиностанцията. Създавам си приятели, влюбвам се за пръв път, откривам секса, участвам в сбивания на улицата, с една дума, изживявам младостта си по съвсем нормален начин. Понякога получавам пристъпи: отначало колегите ми се изненадват, но после им казвам, че изпадам в това състояние под въздействието на „висши сили", и си спечелвам уважението им. Искат от мен съвети, споделят любовните си проблеми, трудните отношения в семейството, но аз за нищо не питам гласа -опитът с изкоренения храст ме е травматизирал и ме е накарал да разбера, че когато помагаме някому, в отговор получаваме само неблагодарност.
А когато приятелите ми започнат да настояват много, тогава им казвам, че принадлежа на някакво „тайно общество" - по това време, след десетилетия на религиозни репресии, мистицизмът и езотериката са на мода в Алма Ата. Издават се какви ли не книги за „висшите сили", от Индия и Китай започват да прииждат духовни водачи и учители, организират се курсове за самоусъвършенстване. Посещавам някои от тях и си давам сметка, че не научавам нищо, доверявам се единствено на гласа, но съм твърде зает, за да обръщам внимание на това, което казва.
Веднъж пред бензиностанцията, където работя, спира някаква жена с джип и моли да й напълня резервоара. Говори с мен на руски със силен акцент, което й коства големи усилия, и аз й отговарям на английски. На лицето й се изписва облекчение и тя ме пита дали не познавам някой преводач, тъй като й се налагало да пътува из вътрешността на страната.
В мига, в който ми казва това, се появява момичето и изпълва с присъствието си цялото пространство. Разбирам, че това е жената, която съм чакал през целия си живот. В нея е моето спасение, не мога да изпусна тази възможност: казвам, че аз самият мога да й бъда преводач, ако тя е съгласна. Жената отвръща, че си имам работа, освен това тя се нуждае от някой по-възрастен, по-опитен, без ангажименти, за да може да пътува. Добавям, че познавам всички пътища из степта и в планините, излъгвам я, че съм на тази работа временно. Моля я да ми даде шанс. Тя неохотно ми определя среща в най-луксозния хотел в града.
Срещаме се във фоайето; тя проверява познанията ми по езика, задава ми редица въпроси върху географията на Централна Азия, разпитва ме кой съм и откъде съм. Държи се резервирано, не казва с какво точно се занимава, нито къде иска да отиде. Опитвам се да се представя по възможно най-добрия начин, но виждам, че тя се колебае.
С изненада си давам сметка, че по някакъв необясним начин съм влюбен в нея, въпреки че я познавам само от няколко часа. Овладявам тревогата си и отново се доверявам на гласа; умолявам невидимото момиче да ми помогне, обещавам да изпълня възложената ми мисия, ако получа тази работа; припомням му, че един ден самото то ми бе споменало за някаква жена, която ще ме отведе далеч оттук, а и видението беше до мен, когато тя спря, за да напълни резевоара си. Наистина имам нужда от положителния й отговор.
След кръстосания разпит, на който съм подложен, мисля, че спечелвам доверието й: тя ме предупреждава, че намеренията й са незаконни. Обяснява ми, че е журналистка и че иска да направи репортаж за военните бази, които в момента американците строят в една съседна страна, за да ги използват в предстоящата война. И понеже са й отказали виза, ще трябва да пресечем границата пеша, по тайни пътеки - нейни познати са й дали карта и са й показали откъде трябва да минем, но тя добавя, че ще ми ги покаже едва когато излезем извън Алма Ата. Ако все още имам желание да я придружа, трябва да бъда в хотела след два дни, в 11 часа сутринта. Единственото, което обещава да ми плати, е едноседмична заплата, без да знае, че имам постоянна работа, печеля достатъчно, за да помагам на майка си и на дядо и баба, шефът ми има доверие, въпреки че беше свидетел на три-четири конвулсии или „епилептични пристъпи", както той нарича моментите, когато контактувам с един непознат свят.
Преди да се разделим, жената ми казва името си - Естер - и ме предупреждава, че ако реша да отида в полицията и да я издам, ще бъде арестувана и депортирана. Казва също така, че има моменти в живота на човек, когато той трябва да следва сляпо интуицията си, и тя прави точно това. Моля я да не се притеснява, приисква ми се да споделя с нея за гласа и видението, но предпочитам да замълча. Връщам се у дома, разговарям с майка ми, казвам й, че съм си намерил нова работа като преводач и ще печеля много пари, но трябва да замина за известно време. Тя не изглежда притеснена. Нещата около мен се нареждат така, сякаш са били планирани много отдавна и всички ние просто сме изчаквали подходящия момент.
През нощта спя неспокойно, на другия ден отивам на бензиностанцията по-рано от обичайното. Извинявам се на шефа си, казвам и на него, че съм си намерил нова работа. Той отвръща, че рано или късно ще разберат, че съм болен, много е рисковано да оставя питомното, за да гоня дивото, но също както майка ми не възразява, сякаш гласът въздейства по някакъв начин върху волята на всеки, с когото трябва да разговарям този ден, за да улесни живота ми и да ми помогне да направя първата крачка.
Когато се срещаме в хотела, й обяснявам, че ако ни хванат, най-лошото, което може да й се случи, е да бъде депортирана в страната си, докато мен ще ме арестуват и ще лежа в затвора може би много години. Следователно рискувам много повече от нея и затова трябва да ми има доверие. Тя като че ли разбира това, което й казвам, вървим два дни, от другата страна на границата я очаква групичка от неколцина мъже, тя изчезва и се връща малко след това разочарована и ядосана. Войната всеки момент ще избухне, всички пътища са зорко следени, невъзможно е да продължи нататък, защото ще я арестуват като шпионка.
Тръгваме обратно. Естер, която преди това бе толкова самоуверена, сега е тъжна и изглежда объркана. За да я разсея, започвам да рецитирам стихове от поета, който е живял близо до родното ми село, мислейки в същото време, че след 48 часа всичко ще свърши. Трябва да се доверя на гласа, трябва да сторя всичко възможно тя да не си тръгне така неочаквано, както дойде; може би трябва да й покажа, че открай време съм я очаквал, че е важна за мен.
През нощта, след като изваждаме спалните си чували близо до едни скали, се опитвам да хвана ръката й. Тя нежно я отдръпва, казва, че е омъжена. Знам, че направих погрешна стъпка, действах, без да мисля: и тъй като повече няма какво да губя, разказвам й за виденията си от детството, за мисията да разпръсквам любовта по света, за диагнозата „епилепсия", която ми постави лекарят.
За мое учудване тя прекрасно разбира всичко, което й казвам. На свой ред заговаря за собствения си живот, заявява, че обича мъжа си и той също я обича, но с течение на времето нещо важно между тях се е изгубило и тя предпочита да бъде далеч от него, отколкото да присъства на постепенното разпадане на брака си. Имала всичко, което човек може да поиска от живота, но била нещастна. И макар че можела да се преструва до края на живота си, че е щастлива, ужасно се бояла да не изпадне в депресия и никога да не излезе от нея.
Ето защо решила да зареже всичко и да тръгне в търсене на приключението, на нещо, което да не й позволява да мисли за разпадащата се любов; но колкото повече търсела, толкова по-объркана и самотна се чувствала. И сега смята, че завинаги е изгубила посоката, а преживеният току-що неприятен инцидент според нея е доказателство, че е сгрешила и най-добре би било да се върне към обичайното си ежедневие.
В този миг гласът ме кара да я посветя на Земята. Без да знам какво точно правя, ставам, отварям раницата, потапям пръстите си в малката стъклена бутилка олио, която бяхме взели за готвене, поставям ръката си на челото й, моля се мълчаливо и накрая й пожелавам да продължи своето търсене, защото то е важно за всички нас. Гласът ми казва и аз повтарям за Естер, че промяната на една-единствена личност означава промяна на целия човешки род. Тя ме прегръща, чувствам, че Земята я благославя, и оставаме така в продължение на часове.
Накрая я питам дали вярва на това, което съм й разказал за гласа. Тя отвръща: „И да, и не”. Вярва, че всички хора притежават някаква сила, която никога не използват, но в същото време смята, че съм влязъл в контакт с тази сила посредством епилептичните си пристъпи. Добавя, че можем заедно да проверим това; възнамерявала да интервюира някакъв номад, който живеел на север от Алма Ата и на когото всички приписвали магически способности; не би имала нищо против да я придружа. Когато ми казва името му, се сещам, че познавам неговия племенник, което може би ще ни помогне да стигнем по-лесно до него.
Пресичаме Алма Ата, като спираме само за да напълним резервоара и да купим провизии, и тръгваме към едно селце недалеч от изкуственото езеро, построено от съветския режим. Отивам до жилището на номада и споменавам пред един от помощниците, че познавам неговия племенник. Въпреки това се налага да чакаме с часове - всеки от насъбраното се множество изчаква реда си, за да чуе съветите на този, когото смятат за светец.
Накрая идва и нашият ред: след като превеждам интервюто и препрочитам няколко пъти публикувания по-късно репортаж, научавам много неща, които ме интересуват.
Естер пита защо хората са тъжни.
- Съвсем просто е - отвръща старецът. - Защото са се вкопчили в личната си история. Всички вярват, че целта на живота им е да следват някакъв план. Никой не се пита дали този план е именно за него, а не за друга личност. Претоварват се с преживяванията, спомените, вещите, чуждите идеи, а това е повече, отколкото могат да носят. И накрая забравят мечтите си.
Естер споделя с него, че много хора й казват: „Ти си щастлива, защото знаеш какво искаш от живота, докато аз не знам какво бих желал да върша."
- Разбира се, че знаят - отговаря номадът. - Нима не сте срещали хора, които повтарят непрекъснато: „Не направих това, което желаех, но такава е действителността." Щом казват, че не са направили това, което са желаели, значи са знаели какво искат. А колкото до действителността, тя не е нищо друго освен историята, която другите са разказали за света и за това как трябва да се държим в него.
- А колко други хора твърдят нещо още по-лошо: „Доволен съм, защото жертвам живота си за хората, които обичам."
- Мислиш ли, че на хората, които ни обичат, им харесва да страдаме заради тях? Мислиш ли, че любовта е извор на страдания?
- Ако трябва да бъда откровена, мисля, че да.
- А не би трябвало.
- Ако забравя историята, която са ми разказали, ще забравя също така и много важни неща, на които ме е научил животът. Защо тогава съм положила толкова усилия, за да ги науча? Та нали именно опитът, който съм натрупала, ми помага в кариерата, в отношенията с мъжа ми, в кризите ми?
- Натрупаните знания служат единствено да се научиш да готвиш, да не харчиш повече, отколкото печелиш, да се обличаш топло през зимата, да спазваш известни ограничения и да знаеш какъв е маршрутът на някои линии на автобусите и влаковете. Нима смяташ, че предишните ти връзки са те научили да обичаш по-добре?
- Научили са ме да знам какво искам.
- Не питам за това. Питам дали предишните ти връзки са те научили да обичаш по-добре мъжа си.
- Не, тъкмо обратното. За да мога да му се посветя изцяло, трябваше да забравя за раните, които ми бяха нанесли предишните мъже. За това ли питате?
- За да премине истинската Енергия на любовта през душата ти, тя трябва да бъде толкова чиста, сякаш току-що си се родила. Защо хората са нещастни? Защото искат да затворят в себе си тази енергия, което е невъзможно. Да забравиш личната си история означава да поддържаш този канал чист, да позволяваш на тази енергия да се проявява всеки ден така, както желае, да се оставиш тя да те води.
- Много романтично, но много трудно. Защото тази енергия винаги е обвързана с много неща: задължения, деца, социално положение...
- ...а след известно време отчаяние, страх, самота, стремеж да контролираш неконтролируемото. Според традицията на степта, за да живееш пълноценно, трябва да си в постоянно движение, само така всеки ден ще е различен от предишния. Когато номадите минаваха през градовете, си мислеха: „Горките хора, които живеят тук, за тях всичко е еднакво." А може би градските жители са гледали номадите и са си мислели: „Горките, нямат си дом." Номадите нямаха минало, а само настояще, и затова винаги бяха щастливи, докато комунистическите управници не ги задължиха да спрат да пътуват и не ги затвориха в колхози. От този момент насетне те постепенно започнаха да вярват в историята, за която обществото твърдеше, че е вярна. И сега вече не притежават предишната си сила.
- Но в днешно време никой не може да пътува цял живот.
- Не можем да пътуваме физически. Но можем да го осъществим духовно. Да отиваме все по-далеч, да се дистанцираме от личната си история, от това, което ни задължават да бъдем.
- И какво трябва да направим, за да се освободим от тази история, която са ни разказали?
- Да я повторим на глас с всичките й подробности. И докато разказваме, ще се сбогуваме с това, което сме били, и - ти самата ще се убедиш, ако опиташ - ще освободим пространство за един нов, непознат свят. Трябва да повтаряме тази отминала история много пъти, докато тя престане да означава нещо за нас.
- Само това ли?
- Остава още една подробност: докато пространствата постепенно се изпразват, трябва бързо да ги запълваме, макар и временно, в противен случай ще изпитваме чувство на празнота.
- Как да ги запълваме?
- С най-различни истории, случки, които не сме се осмелили или не сме искали да преживеем. Така ще се променим. Така любовта ще стане по-силна. А когато любовта става по-силна, и ние ставаме по-силни.
- Но по този начин няма ли да изгубим някои важни неща?
- Никога. Важните неща винаги остават - отминават само нещата, които сме считали за важни, а всъщност са били безполезни, като например измамното чувство, че имаме власт над Енергията на любовта.
Старецът казва на Естер, че времето й е изтекло и че трябва да приеме други хора. Колкото и да настоявам, той не се съгласява, непреклонен е, но обещава на Естер да й разкрие още неща, ако тя някога се върне.
Естер остава в Алма Ата още една седмица и обещава да се върне. През това време аз й разказвам много пъти моята история, а тя ми разказва много пъти живота си. Накрая разбираме, че старецът е прав, освобождаваме се от нещо, става ни по-леко, макар и да не можем да твърдим, че сме по-щастливи.
Старецът обаче ни е дал един съвет: да запълваме бързо празното пространство. Преди да тръгне, Естер ме пита дали не искам да пътувам до Франция, за да продължим процеса на забравянето. Нямало с кого да споделя тези неща, не можела да разговаря с мъжа си, не се доверявала на хората, с които работела; нуждаела се от някой външен човек, дошъл отдалеч, който никога не е участвал в нейната лична история до този момент.
Съгласявам се и едва в този миг споменавам за предсказанието на гласа. Добавям, че не знам езика и че единственото нещо, което умея да правя, е да се грижа за овце и за бензиностанции.
На летището Естер поисква от мен да се запиша на интензивен курс по френски. Питам я защо ме е поканила да отида с нея. Тя повтаря отново онова, което вече ми е казала, признавайки, че се бои от празното пространство, освободило се, след като е забравила за личната си история. Опасява се, че миналото ще нахлуе с още по-голяма сила отпреди и тя вече няма да може да се освободи от него. Моли ме да не се безпокоя за билета и визата, тъй като лично ще се погрижи за всичко. Преди да мине през паспортния контрол, тя ме поглежда с усмивка и казва, че също ме е чакала, без да си дава сметка: тези дни са били най-радостните в живота й през последните три години.
Започвам да работя нощем като бодигард в един стриптийз бар, а през деня усилено уча френски. За мое учудване пристъпите намаляват, но и видението изчезва. Казвам на майка ми за предложението да отида във Франция, а тя отговаря, че съм много наивен и че тази жена никога повече няма да ме потърси.
Една година по-късно Естер отново идва в Алма Ата: войната, която всички очакваха, вече бе избухнала. Някой друг публикувал статия за тайните американски бази, но интервюто със стария номад имало голям успех и сега списанието искало обширен репортаж за отмирането на номадския начин на живот. Освен това, добавя тя, отдавна не разказвам истории на никого и отново ме обзема депресия. Помагам й да установи контакт с малкото племена, които все още пътуват, да се запознае с традицията тенгри и с местните магьосници. Говоря свободно френски. По време на една вечеря тя ми дава да попълня документите за консулството, издейства ми виза, купува ми билет и пристигам в Париж. И тя, и аз забелязваме, че колкото повече изпразваме главите си от преживените истории, толкова по-голямо пространство се разкрива пред всеки от нас, ставаме по-смели, рискуваме повече, действаме правилно или неправилно, но важното е, че действаме. Изживяваме дните си по-пълноценно и времето тече по-бавно.
След като пристигам в Париж, я запитвам къде ще работя, но тя е предвидила всичко: уговорила е със собственика на някакъв бар да участвам веднъж седмично в нещо като екзотичен спектакъл, типичен за моята страна, по време на който хората говорят за живота си и изпразват съзнанието си.
Отначало ми е много трудно да накарам малкото посетители да участват в играта, но на най-пияните им харесва и новината се разнася из квартала. „Елате да разкажете вашата стара история и да откриете една нова история", гласи малкият афиш, написан на ръка и залепен на витрината, и хората, жадни за нещо ново, започват да идват.
Една вечер ми се случва нещо странно: на импровизираната сцена в ъгъла на бара съм застанал не аз, а видението. И вместо да разказвам на посетителите легенди от родината си и да ги подканям да разкажат своята история, предавам това, което ми казва гласът. Накрая един от зрителите се разплаква и споделя с останалите, които са му съвсем непознати, интимни подробности от брачния си живот.
Същото се повтаря и следващата седмица - гласът говори вместо мен, подтиква хората да разказват само истории за липса на любов и във въздуха витае една толкова различна енергия, че французите, които по принцип са дискретни, започват да обсъждат публично личните си проблеми. Успявам да овладея и пристъпите: когато виждам светлини и усещам вятъра, но съм на сцената, изпадам в транс и губя съзнание без никой да забележи. „Епилептичните кризи" настъпват само когато съм много напрегнат и нервен.
Към мен се присъединяват още няколко души: трима младежи на моята възраст, които нямат друго занимание, освен да пътуват по света - номадите на западното общество. Семейство музиканти от Казахстан, дочули за „успеха" на техен сънародник, помолват да участват в спектакъла, понеже не могат да си намерят работа. По време на срещите c публиката включваме и ударни инструменти. Барът вече ни е тесен, успяваме да издействаме да се преместим в ресторанта и да изнасяме спектаклите си там; и той обаче скоро също се оказва тесен. Когато хората споделят своите истории, стават по-смели. И докато танцуват, енергията прониква в тях и те започват да се променят, тъгата изчезва от живота им, отдават се отново на приключения, а любовта им - която би трябвало да е застрашена от толкова промени - става по-силна и те препоръчват нашите „срещи" на свои приятели.
Естер продължава да пътува и да пише статии, но винаги когато е в Париж, присъства на спектакъла. Една вечер ми казва, че работата ни в ресторанта не е достатъчна, защото само хора, които имат пари, могат да го посещават. Добавя, че трябва да работим с младежите. Но къде са тези младежи, питам я аз. Разхождат се по улиците, пътуват, изоставили са всичко, обличат се като просяци или като герои от научнофантастичен филм.
Казва също така, че просяците нямат лична история и че бихме могли да отидем при тях и да се опитаме да ги опознаем. Ето как ви открих.
Ето какво съм преживял досега. Вие никога не ме попитахте кой съм и с какво се занимавам, защото това не ви интересува. Днес обаче реших да ви разкажа живота си заради известния писател, който е с нас.
- Но ти говориш за миналото си - намесва се жената, чието сако и шапка никак не си подхождаха. - Макар че старият номад...
- Какви са номадите? - прекъсва я някой.
- Хора като нас - отвръща тя, гордееща се с факта, че познава значението на думата. - Свободни хора, които живеят само с това, което могат да носят със себе си.
Аз я поправям:
- Не е точно така. Те не са бедни.
- Какво знаеш ти за бедността? - намесва се отново агресивният висок мъж, като този път водката, течаща в кръвта му, му дава смелост да ме гледа право в очите. - Мислиш, че бедността означава да нямаш пари? Мислиш, че сме нещастници, защото просим пари от богати писатели, от семейства, които се чувстват виновни, от туристи, за които Париж е мръсен град, или от млади идеалисти, които смятат, че могат да спасят света? Ти си беден - нямаш власт над времето си, нямаш право да вършиш това, което искаш, длъжен си да следваш правила, които други са измислили и които не разбираш.
Михаил отново прекъсва разговора, обръщайки се към жената.
- Какво точно искахте да попитате?
- Исках да попитам защо ни разказа твоята история, след като старият номад ти е заръчал да я забравиш.
- Тази история вече не е моята: всеки път, когато разказвам преживяното от мен, сякаш говоря за нещо, което не ме засяга. В настоящето остава единствено гласът, видението, значимостта на мисията, която трябва да изпълня. Не страдам заради преживените трудности - смятам, че те са ми помогнали да стана такъв, какъвто съм сега. Чувствам се като воин, който е тренирал с години и не си спомня подробности от наученото, но знае кой е най-подходящият момент, за да нанесе удар.
Сподели с приятели: |