Завръщане в Итака
Днес ще преспим тук, а утре ще тръгнем с коне. Колата ми не може да върви из пясъка на степта.
Намирахме се в нещо като бункер, останал може би от Втората световна война. Мъжът, който живееше в него с жена си и внучката си, ни посрещна и ни настани в скромна, но чиста стая.
Дос продължи:
- И не забравяй: трябва да си избереш име.
- Не мисля, че това ще го заинтересува - каза Михаил.
- Разбира се, че ще го заинтересува - настоя Дос. -Наскоро се виждах с жена му. Познавам начина му на мислене, знам какво е открил, знам какво очаква.
Гласът на Дос беше любезен и в същото време категоричен. Да, щях да си избера име, щях да следвам съвсем точно указанията, щях да продължавам да отхвърлям личната си история и да навлизам в собствената си легенда -дори и да го правех само заради умората.
Чувствах се изтощен, предишната нощ бях спал само два часа: тялото ми все още не се бе приспособило към огромната часова разлика. Бях пристигнал в Алма Ата към единайсет през нощта местно време, докато във Франция беше шест следобед. Михаил ме бе оставил в хотела, подремнах малко, събудих се много рано сутринта, видях, че уличните лампи още светят, и си помислих, че в Париж сигурно е време за обяд. Бях гладен, попитах дали не може да ми бъде сервирано нещо в стаята, на което ми отговориха: „Разбира се, но трябва да се помъчите да спите, в противен случай организмът ви ще продължи да функционира по европейско време."
За мен няма по-голямо мъчение от това да се опитвам да спя; изядох един сандвич и реших да се разходя. Зададох обичайния въпрос на администратора на хотела: „Опасно ли е да се излиза по това време?" Той отвърна, че не е опасно, и аз тръгнах по празните улици, по тесните пресечки, по широките булеварди. Алма Ата беше град като всеки друг -със светещи надписи, с полицейски коли, които патрулираха, с просяци и проститутки. Трябваше непрекъснато да си повтарям: „Намирам се в Казахстан!" В противен случай щях да си помисля, че съм в някой парижки квартал, който не познавам добре.
- Намирам се в Казахстан! - казвах аз на пустия град, докато един глас не ми отговори:
- Разбира се, че се намирате в Казахстан. Изплаших се. На една пейка на площада близо до мен в
този среднощен час седеше мъж с раница до себе си. Стана, представи се като Ян, родом от Холандия, и допълни:
- Освен това знам какво правите тук.
Дали не беше приятел на Михаил? Или служител на тайната полиция, който ме следеше?
- И какво правя тук?
- Същото, което и аз, откакто съм тръгнал от Истанбул: следвам Пътя на коприната.
Въздъхнах с облекчение. И реших да продължа разговора.
- Пеша? Доколкото разбирам, възнамерявате да пресечете цяла Азия.
- Нуждаех се от това. Бях неудовлетворен от живота си - имам пари, жена, деца, собственик съм на фабрика за чорапи в Ротердам. Известно време знаех за какво се боря -за да осигуря стабилност на семейството си. Проблемът е, че вече не знам. Всичко, което по-рано ме радваше, сега ми е скучно, дразни ме. В името на брака си, в името на любовта към децата си, а и за да си възвърна ентусиазма за работа, реших да си дам два месеца отпуск и да погледна живота си отстрани. И това започва да дава резултат.
- През последните месеци и аз правя същото. Има ли много поклонници?
- Много. Страшно много. Има обаче проблеми със сигурността, тъй като някои страни са в много сложно политическо положение и мразят западноевропейците. Но хората се оправят някак си: мисля, че във всички епохи към поклонниците са проявявали уважение, стига те да докажат, че не са шпиони. Но доколкото разбирам, вашата цел е друга. Какво правите в Алма Ата?
- Същото, което и вие - дойдох, за да извървя един път. И вие ли не можете да спите?
- Току-що се събудих. Колкото по-рано тръгна, толкова по-големи шансове имам да пристигна в най-близкия град. В противен случай ще трябва да прекарам нощта на открито в степта, където вятърът никога не спира.
- На добър път тогава!
- Останете още малко, имам нужда да разговарям, да споделя преживяното. Повечето от поклонниците не говорят английски.
И той започна да ми разказва живота си, докато аз се опитвах да си спомня какво знам за древния търговски Път на коприната, който свързвал Европа със страните от Изтока. Най-използваният път тръгвал от Бейрут, минавал през Антиохия и стигал до брега на Жълтата река в Китай, но в Централна Азия образувал нещо като мрежа, разклонявал се в много посоки, което позволило създаването на тържища, по-късно прераснали в градове. Градовете били разрушавани от вражески племена, възстановявани от жителите си, отново разрушавани и отново изграждани. И въпреки че през тях преминавало абсолютно всичко - злато, екзотични животни, слонова кост, семена, политически идеи, тълпи от бежанци, търсещи спасение от гражданските войни, въоръжени бандити, отряди от наемници, които пазели керваните, - коприната била най-редкият и най-търсеният продукт. Именно посредством едно разклонение на този път будизмът бил пренесен от Китай в Индия.
- Тръгнах от Антиохия само с двеста долара - каза холандецът, след като ми бе описал планини, пейзажи, екзотични племена, постоянни проблеми с патрули и полицаи в различните страни. - Не знам дали схващате какво искам да кажа, но изпитвах нужда да разбера дали мога отново да стана самия себе си.
- Схващам много по-добре, отколкото си мислите.
- Бях принуден да прося, да се моля. За мое учудване хората бяха много по-щедри, отколкото съм си представял.
Да проси? Огледах внимателно раницата и дрехите му в търсене на символа на „племето", но не открих нищо.
- Били ли сте някога в един арменски ресторант в Париж?
- Бил съм в много арменски ресторанти, но не и в Париж.
- Познавате ли човек на име Михаил?
- Това име е много разпространено тук. Може и да съм го срещал, но не си спомням, така че за съжаление не мога да ви помогна.
- Не става дума за помощ. Изненадан съм от някои съвпадения. Изглежда, много хора на най-различни места по света в определен момент осъзнават едно и също нещо и действат по сходен начин.
- Когато тръгваме на подобно пътешествие, първото ни усещане е, че никога няма да стигнем до крайната точка. Второто ни усещане е, че се чувстваме несигурни, изоставени и денонощно се питаме дали да не се откажем. Но ако човек издържи една седмица, ще стигне до края.
- Моето поклонение досега беше по улиците на един и същи град, едва вчера пристигнах на различно място. Мога ли да ви благословя?
Той ме погледна особено.
- Не пътувам от религиозни съображения. Да не би да сте свещеник?
- Не съм свещеник, но почувствах, че трябва да ви благословя. Както ви е известно, някои неща не се подчиняват на логиката.
Холандецът на име Ян, когото никога повече нямаше да срещна в този живот, наведе глава и затвори очи. Положих ръцете си на раменете му и на родния си език - който той никога не би могъл да разбере - се помолих да достигне успешно до крайната си цел и да остави по Пътя на коприната тъгата и усещането, че животът е безсмислен, а също така да се върне при семейството си с пречистена душа и светлина в очите.
Той ми благодари, взе си раницата, обърна се в посока към Китай и отново пое на път. Прибрах се в хотела, размишлявайки върху това, че никога дотогава не бях благославял някого. Бях действал импулсивно, но импулсът ми беше верен и молитвата ми щеше да бъде чута.
На другия ден Михаил дойде с един свой приятел на име Дос, който щеше да ни придружи. Дос имаше кола, познаваше жена ми, познаваше степта и също искаше да е наблизо, когато пристигнех в селото на Естер.
Поколебах се дали да не се възпротивя: отначало беше само Михаил, сега се появи и приятелят му. Ако нещата вървяха по този начин, накрая щях да пристигна там, съпровождан от огромна група, която щеше да се зарадва или да се разплаче - в зависимост от това, което ме очакваше. Ала бях твърде изморен, за да кажа нещо: на другия ден щях да поискам и от Дос да спази даденото ми вече от Михаил обещание никой да не бъде свидетел на този миг.
Влязохме в колата и известно време следвахме Пътя на коприната. Попитаха ме дали знам какъв е бил този път, отвърнах им, че предишната нощ съм срещнал един поклонник, и те ми казаха, че подобни пътувания стават все по-често явление, което в скоро време ще се отрази много добре на туризма в тяхната страна.
След два часа отбихме от главния път и поехме по един второкласен път, докато стигнахме до „бункера", където сме в момента, ядейки риба и слушайки вятъра, който духа в степта.
- Естер изигра много важна роля в живота ми - обяснява Дос, показвайки ми снимка на една от картините си, на която се забелязва окървавеното парче плат. - Мечтаех да се махна оттук, подобно на Олег...
- По-добре ме наричай Михаил, защото той ще се обърка.
- Мечтаех да се махна оттук подобно на много хора на моята възраст. Един ден Олег - тоест Михаил - ми се обади по телефона. Каза, че неговата благодетелка решила да поживее известно време в степта, и ме помоли да й помогна. Приех, мислейки, че това ще ми даде шанс на свой ред да се възползвам от същите облаги: виза, самолетен билет и работа във Франция. Помоли ме да я заведа в едно затънтено село, което била посетила по време на предишно свое пътуване.
Не попитах за причината, а просто се подчиних. По пътя тя ме помоли да минем през дома на един номад, когото била посетила преди години: за мое учудване се оказа, че тя иска да се срещне с дядо ми! Посрещнаха я гостоприемно, така както умеят да посрещат хората, живеещи сред необятната шир. Той й каза, че на нея само й се струва, че е тъжна, докато в действителност душата й е радостна, свободна. Енергията на любовта отново е започнала да циркулира. Гарантира й, че това ще се отрази върху целия свят, включително и върху нейния съпруг. Научи я на много неща, свързани със степната култура, и ме помоли да я науча на останалото. Накрая реши, че тя може да запази името си независимо от това, което повелява традицията.
И докато тя се учеше от дядо, аз се учех от нея и разбрах, че няма нужда да ходя толкова далеч, колкото Михаил: мисията ми е да остана в това празно пространство, степта, да усетя цветовете й, да я пресъздам в картини.
- Не разбирам на какво дядо ти е учил жена ми. Нали беше казал, че трябва да забравим всичко?
- Утре ще ти покажа - каза Дос.
И на другия ден той наистина ми показа, без да е нужно да ми обяснява каквото и да било. Видях безкрайната степ, която приличаше на пустиня, но беше пълна с живот, скрит в пълзящата растителност. Видях равния хоризонт, огромното празно пространство с шума от копитата на конете, притихналия вятър и нищо, абсолютно нищо около нас. Сякаш светът бе избрал това място, за да покаже своята нео-бятност, както и това колко е прост и сложен едновременно. Сякаш можехме - и бяхме длъжни - да сме като степта - празни, безкрайни, но и изпълнени с живот.
Погледнах синьото небе, махнах слънчевите очила, които носех, и се оставих да бъда заслепен от тази светлина, от усещането, че съм никъде и навсякъде едновременно. Яздехме мълчаливо, като спирахме да напоим конете край поточета, които би могъл да открие само човек, добре познаващ местността. Понякога в далечината се появяваха и други конници, пастири със стадата си, обрамчени като в картина от равнината и небето.
Къде отивах? Нямах ни най-малка представа, но и не исках да знам; жената, която търсех, се намираше в това безкрайно пространство, можех да докосна душата й, да чуя песента, която пее, докато тъче килими. Сега разбирах защо е избрала това място: не съществуваше нищо, абсолютно нищо, което да привлече вниманието на човек, а само празнотата, към която тя толкова се стремеше, и вятърът, който постепенно щеше да отвее мъката й надалеч. Дали си е представяла, че някой ден ще дойда тук, на кон, да я търся?
Усещам как Раят се спуска от небето. И осъзнавам, че този момент от живота ми е неповторим - нещо, което често пъти разбираме едва след като вълшебният миг е отминал. Тук съм с цялото си същество, без минало, без бъдеще, концентриран в това утро, в музиката от конските копита, в нежността, с която вятърът гали тялото ми, в неочакваната благодат да съзерцавам небето, земята, хората. Изпадам в благоговение, екстаз, благодарност, че съм жив. Моля се тихо, слушайки гласа на природата, и разбирам, че невидимият свят винаги се проявява чрез видимия.
Задавам няколко въпроса на небето, същите въпроси, които задавах на майка ми като дете:
Защо обичаме едни хора и мразим други? Къде отиваме, след като умрем? Защо се раждаме, след като накрая умираме? Какво означава Бог?
Степта ми отговаря с неспирния шепот на вятъра. Това ми стига: да знам, че можем да продължим напред дори и след като узнаем, че най-важните въпроси в живота ни ще останат без отговор.
На хоризонта се появиха възвишения и Дос ни накара да спрем. Забелязах, че до нас тече река.
- Тук ще преспим.
Свалихме раниците от конете, опънахме палатката. Михаил започна да копае дупка в пръстта.
- Така са правели номадите; изкопавали са дупка, покривали са дъното и стените й с камъни и са палели огън, който вятърът не можел да угаси.
На юг между нас и възвишенията се появи облак прах. Малко по-късно разбрах, че е причинен от галопиращи коне. Казах на другите какво съм видял: двамата ми спътници бързо се изправиха; забелязах, че са напрегнати. След това обаче размениха няколко думи на руски и се успокоиха. Дос отново се залови да опъва палатката, докато Михаил палеше огъня.
- Можеш ли да ми обясниш какво става?
- Макар и да ти се струва, че сме обградени от празно пространство, сигурно си забелязал, че минаваме край пастири, реки, костенурки, лисици, конници. Имаш усещането, че виждаш всичко наоколо, но не се ли питаш откъде идват тези хора? Къде са къщите им? Къде прибират стадата си?
Пустошта е илюзия: непрекъснато наблюдаваме и сме наблюдавани. Според един чужденец, който не може да разчита знаците на степта, всичко е наред и той не забелязва нищо друго освен коне и конници.
Ала ние, които сме израснали тук, различаваме юртите, кръглите къщи, които се сливат с пейзажа. Умеем да се ориентираме, наблюдавайки как и в каква посока се движат конниците; навремето от тази способност е зависело оцеляването на племето - имало е врагове, нашественици, контрабандисти.
Чуй сега лошата новина: открили са, че сме тръгнали към близкото село зад тези възвишения, и са изпратили хора, за да убият магьосника, който има видения, и мъжа, дръзнал да наруши спокойствието на чужденката.
След което се разсмя.
- Почакай малко, и ще разбереш.
Конниците се приближаваха. Вече можех да ги различа.
- Нещо не е наред. Някакъв мъж преследва жена.
- Не ти се струва нормално, но е част от живота ни. Жената мина край нас, държейки в ръка дълъг камшик.
Вместо да поздрави, извика нещо на Дос и му се усмихна, след което започна да обикаля в галоп около мястото, където се канехме да пренощуваме. Мъжът, целият потен, но усмихнат, също ни поздрави, опитвайки се да догони жената.
- Нина би могла да е по-мила с него - каза Михаил. -Не е нужно да се държи така.
- Точно затова: понеже не е нужно, тя не е длъжна да бъде мила - отвърна Дос. - Пък и е красива и има добър кон.
- Но тя се държи така с всички.
- Аз успях да я сваля от коня - заяви горделиво Дос.
- Щом говорите на английски, значи искате да разбера разговора ви.
Жената се смееше, яздеше все по-бързо и смехът й изпълваше степта с радост.
- Това е само начин на ухажване. Нарича се „киз куу", което означава „да свалиш момичето от коня". Всички ние в някой момент от детството или младостта си сме го правили.
Мъжът, който я преследваше, постепенно я настигаше, но за всички нас беше ясно, че конят му няма да издържи.
- По-късно ще ти разкажа за степната култура тенгри -продължи Дос. - Но тъй като сега присъстваш на тази сцена, позволи ми да ти обясня нещо много важно: тук, по тези земи, жената се разпорежда за всичко. Винаги й правят път да мине. Ако се разведе, получава половината от зестрата, дори и решението за развода да е нейно. Щом видим жена с бял тюрбан, което означава, че е майка, трябва да сложим ръка на сърцето си и да сведем глава в знак на уважение.
- И какво общо има това с обичая „да свалиш момичето от коня"?
- В селото, което е в подножието на планината, около това момиче, което се казва Нина и е най-красивото в областта, се навъртат доста мъже. Обичаят киз куу се е появил много отдавна, когато степните жени, наречени амазонки, също са воювали.
В онази епоха никой не искал позволение от родителите си, за да се ожени: кандидатите и момичето се събирали на определено място, всички на коне. Момичето започвало да обикаля около мъжете, смеело се, предизвиквало ги, удряло ги с камшика си. Докато най-храбрият не решавал да я подгони. Ако тя успеела да му се изплъзне за определено време, този младеж трябвало да моли земята да се отвори и да го погълне, защото завинаги си спечелвал репутацията на лош конник - най-големия срам за един воин.
Ако успеел да я настигне, да се изплъзне от камшика и да я свали на земята, това означавало, че е истински мъж -можел да я целуне и да се ожени за нея. Очевидно е, че както в миналото, така и сега момичетата решават кога да избягат и кога да се оставят да бъдат хванати.
Нина явно искаше само да се забавлява. Отново се бе отдалечила от младежа и се връщаше в селото.
- Дойде, за да се покаже. Сега знае, че пристигаме, и отива да разгласи новината.
- Имам два въпроса. Първият може да ви се стори глупав: още ли избирате годениците си по този начин?
Дос каза, че днес това е само шега. Докато на Запад хората се обличат по определен начин и ходят в барове и заведения, които са на мода, в степта за ухажване се използва киз куу. Нина вече е унизила не един младеж и се е оставила да бъде свалена от коня от мнозина - така както се случва и в най-хубавите дискотеки по света.
- Вторият ми въпрос ще ви се стори още по-идиотски: жена ми се намира в селото което е в подножието на планината, нали така?
Дос кимна утвърдително.
- След като сме само на два часа път, защо тогава не спим там? Има още много време, преди да се свечери.
- Наистина сме на два часа път, но съществуват две причини да не го направим. Първата: дори и Нина да не беше дошла дотук, някой сигурно вече ни е видял и е казал на Естер, че пристигаме. Така ще й дадем време да реши дали иска да ни види, или предпочита да отиде за няколко дни в съседното село. В такъв случай няма да я последваме.
Сърцето ми се сви.
- След всичко, което направих, за да стигна дотук?
- Не го повтаряй, защото това ще означава, че нищо не си разбрал. Нима смяташ, че усилията ти трябва да бъдат възнаградени с подчинението, благодарността и признателността на човека, когото обичаш? Ти дойде тук, защото този е твоят път, а не за да купиш любовта на жена си.
Колкото и несправедливо да изглеждаше на пръв поглед, той беше прав. Попитах го коя е втората причина.
- Все още не си си избрал име.
- Не е толкова важно - повтори Михаил. - Той не разбира за какво става дума, а и не е част от нашата култура.
- Аз мисля, че е важно - каза Дос. - Дядо ми каза, че трябва да закрилям чужденката и да й помагам, така както тя ме закриляше и ми помагаше. На Естер дължа вътрешното си спокойствие и не искам нейното спокойствие да бъде нарушено.
Той трябва да си избере име. Трябва да забрави веднъж завинаги своята история, свързана с болка и страдание, и да повярва, че е нова личност, че току-що се е родил и отсега нататък ще се ражда отново всеки ден. Ако не го направи и двамата с Естер отново заживеят заедно, той ще я накара да си плати за всичко, което е изстрадал заради нея.
- Още снощи си избрах име - отвърнах аз.
- Изчакай да се смрачи и тогава ще ми го кажеш.
Когато слънцето се доближи до хоризонта, отидохме на едно място в степта, което представляваше същинска пустиня с огромни пясъчни хълмове. Започнах да чувам някакъв по-различен шум, нещо като резонанс, като силно вибриране. Михаил каза, че това е едно от малкото места на света, където дюните пеят.
- Когато бях в Париж и разказах за това, ми повярваха само защото един американец потвърди, че е виждал подобно нещо в Северна Африка. На света има трийсет места като това. Днес специалистите обясняват всичко: благодарение на уникалния начин, по който се е образувало мястото, вятърът прониква в песъчинките и създава този шум. Впрочем в древността са смятали, че това е едно от вълшебните места в степта и за теб е голяма чест, че Дос е решил да смени името ти точно тук.
Заизкачвахме се по една от дюните и колкото повече напредвахме, толкова повече се усилваше шумът и вятърът ставаше по-поривист. Когато стигнахме до върха, оттам се виждаха още по-ясно планините на юг и огромната равнина, която ни заобикаляше.
- Обърни се на Запад и си съблечи дрехите - каза Дос. Направих каквото ми нареди, без да задавам въпроси.
Стана ми студено, но те изобщо не изглеждаха загрижени за това как се чувствам. Михаил коленичи и като че ли започна да се моли. Дос погледна небето, земята, мен и сложи ръце на рамото ми - така както аз самият, без да знам, бях постъпил с холандеца.
- Посвещавам те в името на Господарката. Посвещавам те на Земята, която е Господарката. Посвещавам те в името на коня. Посвещавам те на света и се моля той да ти помогне да вървиш напред. Посвещавам те в името на безкрайната степ. Посвещавам те на безкрайната Мъдрост и се моля хоризонтът ти да е по-широк от това, което успяваш да видиш. Ти си избра име и ще го произнесеш за пръв път сега.
- В името на безкрайната степ си избирам име - отвърнах аз, оставяйки се да бъда воден от шума на вятъра, без да знам дали така повелява традицията.
Преди много столетия един поет описал странствания-та на мъж, наречен Одисеи, по пътя към остров Итака, където го чакала любимата му жена. Одисеи се бори с много опасности, като се започне от бури и се стигне до изкушения за по-лесен живот. В един момент, когато търси някаква пещера, той среща еднооко чудовище.
Циклопът го пита как се казва и Одисеи отговаря „Никой". Започват да се борят, Одисеи успява да прониже единственото око на циклопа и затваря входа на пещерата с една скала. Другарите на циклопа чуват викове и му се притичват на помощ. Забелязвайки, че входът е затворен със скала, те го питат кой е с него. „Никой! Никой!", отговаря циклопът. Другарите му решават, че няма никаква
опасност нито за него, нито за тях, и си тръгват. Ето как Одисеи успява отново да се отправи на път към жената, която го чака.
- Твоето име Одисеи ли е?
- Моето име е Никой.
Тялото ми трепереше и имах усещането, че хиляди игли се забиват в кожата ми.
- Концентрирай се върху студа и ще спреш да трепериш. Позволи му той да заеме изцяло мислите ти, докато не остане място за нищо друго, и тогава студът ще се превърне в твой спътник и приятел. Не се опитвай да го подчиниш. Не мисли за слънцето, защото ще стане още по-лошо — ще знаеш, че съществува и друго нещо освен студа, като топлината например, и тогава той ще почувства, че е нежелан, че не го обичаш.
Мускулите ми се стягаха и отпускаха, за да произвеждат енергия и по този начин да запазят организма ми жив. Направих това, което Дос ме накара, защото ми вдъхваше доверие със спокойствието, нежността, властността си. Позволих на иглите да проникват в кожата ми, на мускулите ми да се съпротивляват, на зъбите ми да тракат, като в същото време си повтарях наум: „Не се съпротивлявайте, студът е наш приятел!" Мускулите ми не се подчиниха, стояхме така около петнайсет минути, докато изгубиха силата си, престанаха да разтърсват тялото ми и изпаднах в някакво вцепенение; понечих да седна, но Михаил ме хвана и ме изправи на крака, докато Дос ми говореше. Думите му сякаш идваха от много далеч, от мястото, където степта докосва небето.
- Бъди добре дошъл, номаде, който кръстосваш степта. Бъди добре дошъл тук, където винаги казваме, че небето е синьо, дори и то в даден момент да е сиво, защото познаваме цвета, който е над облаците. Бъди добре дошъл в земята на тенгри. Бъди добре дошъл при мен, аз съм тук, за да те посрещна и да те поздравя за търсенето ти.
Сподели с приятели: |