Закон за административните нарушения и наказания зап закон за административното производство

От друга страна личната невъзможност за изпъл­нение освобождава длъжника от изпълнението на лично­то му задължение. Понеже болният професор не може да на­пише учебника, а и не може да бъде заместен в тази работа от друг, той се освобождава от задължението си.

Освен това, дължащият личното си действие не мо­же да бъде пряко заставен да го извърши дори ако бъ­де осъден. Прякото изпълнение на задължение за лично действие се постига по косвен път - чрез последователно глобяване на осъдения длъжник.*

* Според чл. 421 от ГПК (ДВ, бр. 124 от 1997 г.) ко­гато действието не може да се извърши от друго лице, а зависи изключително от волята на длъжника, съдияизпъл-нителят по искането на взискателя, принуждава длъж­ника да извърши действието, като му наложи глоба. След това, ако длъжникът отново не извърши действието, съ-дияизпълнителят му налага последователно нови глоби.

5. Задължения за договаряне. Това са особена категория задължения за незаместима престация (за лично действие).

Предварителни договори. Задължения за догова­ряне се поемат, чрез т.нар. предварителни договори. Стра­ните по тях се задължават да сключат в бъдеще един окончателен договор, чиито съществени клаузи угова­рят в момента. Те се задължават, например да сключат в бъдеще в нотариална форма договор за продажба на недви­жим имот, защото в момента не разполагат с необходимите документи за неговото сключване. Тази категория предва­рителни договори, наречени обещания за продажба, са твър­де разпространени. За валидността на предварителните до­говори не е необходимо спазването на някаква форма. Не­обходимо е той да бъде извършен в писмена форма, само ако окончателният договор трябва да бъде извършен в но­тариално или нотариално заверена форма.

Предварителният договор може да се сключи за всички видове договори, освен за дарение, съгласно чл. 226, ал. 1 от ЗЗД. Предварителният договор, който се сключва за продажба, замяна и други транслативни сделки не прех­върля вещни права. За прехвърлянето на вещните права следва да се сключи нов, окончателен договор, Няма преч­ка, страните да уговорят и да осъществят антиципирано (предварително) изпълнение на окончателния договор. С предварителния договор те могат да предадат владението на съответната вещ на купувача по предварителния дого­вор, а последният да плати цената на продажбата. Това из­пълнение, разбира се, не е точно, защото чрез предвари­телния договор не може да се прехвърли правото на собст­веност.

Задължението да се сключи окончателен договор не може да бъде изпълнено от друго лице, различно от длъж­ника. Възниква въпросът, ако този, който е обещал да про­даде недвижимия си имот, впоследствие откаже да сключи окончателния договор в нотариална форма (например защо­то цените междувременно са се повишили), как ще се спра­вим с такъв длъжник? Може да го глобяваме, но и ако тази косвена принуда не даде резултат? Тогава би излязло, че неизправният длъжник е посилен от закона. Чл. 19, ал. З от ЗЗД не допуска това като предвижда, че обещателят мо­же да бъде осъден да изпълни задължението си да сключи окончателния договор. След осъждането той от­ново не може да бъде принуден да направи съответното изявление пред нотариуса, поради което окончателният до­говор се счита сключен с влизането на решението в за­конна сила.

6. Задължения да се даде нещо. Задължението да се направи нещо може да се изразява в това, че длъжникът трябва да прехвърли на кредитора си собствеността вър­ху една вещ или да учреди вещно право в негова полза, или да му прехвърли едно вече учредено вещно право. Задъл­жения с такова съдържание са задължения да се даде не­що - една индивидуална вещ или една родово опреде­лена вещ.

а) Задължения за индивидуално определена вещ:

аа) Принципът. Задълженията да се даде индивиду­ално определена вещ имат вещно действие. Те се изпъл­няват автоматично. Това означава, че който се е задължил договорно да прехвърли собствеността върху определена вещ или да учреди, или да прехвърли учредено вече вещно право върху определена вещ, той е изпълнил задължението си със самото сключване на договора. Собствеността или вещното право преминава автоматично - по силата на самия договор - от длъжника върху другия договарящ (при-обретателя). Не се изисква и очаква никакво друго по-на­татъшно действие от длъжника, за да настъпи тази вещ-ноправна последица. Например Х продава на У пишещата си машина "Стандарт" № 24152 за двеста лева. По този начин Х се задължава да прехвърли на У собствеността на тази ма­шина. Това негово задължение е изпълнено със самото му поемане. Със сключването на договора У става собственик на така определената машина, въпреки че още не му е пре­дадена и той не е платил покупната й цена (чл. 24, ал. 1 ЗЗД).

бб) Рискът. Изложеното начало има важни последи­ци относно риска. По начало всеки собственик сам понася последиците от случайното погиване или повреждане на соб ствената си вещ. По този повод казваме: "вещта погива за собственика й" или "рискът тежи върху собственика". При-обретателят на една индивидуално определена вещ става неин собственик от момента на сключване на договора, с който тя му се прехвърля. От този момент следователно върху него тежи рискът от случайно погиване или пов­реждане на прехвърлената му вещ - на вече собствената му вещ, макар тя още да не му е предадена. Ако Х в горния ни пример е в невъзможност да предаде на У пишещата ма­шина "Стандарт", която му е продал, поради случайното по­гиване, той се освобождава от задължението да изпълнява невъзможното -да предаде машината. Същевременно У не се освобождава от задължението да заплати цената й. Той ще плати двеста лева за машината и няма да я получи. Рис­кът е за собственика, който в случая е купувачът.

вв) Изключения от принципа. Това правило не е без изключение. Страните могат сами да отстранят вещното действие на договора си, стига да се съгласят, че собстве­ността върху прехвърлената определена вещ няма да пре­мине автоматично върху приобретателя й, а едва след зап­лащане на нейната цена. В такъв случай прехвърлящият за­пазва собствеността си: върху него тежи само задължение да я прехвърли (чл. 205 ЗЗД).

б) Задължения за родова престация.

аа) Същност. Предмет на задължение могат да бъ­дат не само вещи, определени по индивидуалните си беле­зи (определена картина от художника Вешин), но и вещи, оп­ределени по родовите си белези (5 т. въглища, 2 т. картофи).

По въпроса, кои конкретни вещи от рода са предмет на задължението, съществува неопределеност - толкова поголяма, колкото е помалък броят на родовите белези, с които дължимото ще се конкретизира. Необходимо е да се премахне тази неопределеност. В противен случай задъл­жението не би могло да се изпълни. Понеже в крайна сметка се дължи нещо от рода, изпълнението на задължението изисква да се определи това нещо - да се конкретизират, индивидуализират точно дължимите вещи. Тогава дългът се съсредоточава върху така определените вещи. Те стават предмет на задължението. Но кой и как ще извърши това съсредоточаване?

бб) Индивидуализацията. В чл. 24, ал. 2 от ЗЗД се предвижда, че индивидуализацията на дължимото може да стане "по съгласие на страните". Това означава, че за да се отстрани неопределеността на предмета на дължимата престация, трябва да бъде постигнато едно допълнител­но съгласие между страните - още по време на самото до­говаряне или след това. Те могат например да уговорят, че продадените картофи ще се индивидуализират чрез отде­лянето им, извършено от длъжника или от длъжника и кре­дитора съвместно, или от някое трето лице. С отделянето, извършено въз основа на такова съглашение, дължимото е определено, конкретизирано.

Когато такова съглашение не е постигнато, опреде­лянето на дължимите родови вещи става с тяхното преда­ване. По този начин те се индивидуализират и неопределе­ността на дължимата престация е отстранена. Задължение­то за родови вещи се индивидуализира най-често с тяхното предаване, затова можем да кажем, че поначало длъжни­кът определя конкретното съдържание на родовото си за­дължение и върши това с действието си по предаването.

Самото предаване е връчване на дължимото на кре­дитора или на посоченото от него лице. В резултат дължи­мото веднага влиза във владение на кредитора. Прякото връчване на дължимото обаче не е винаги възможно. Нап­ример, когато договарящите имат различни местожителс­тва и следователно дължимите родови вещи трябва да бъ­дат превозени от едно място на друго. Такъв е случаят при т. нар. дистанционни продажби. Длъжникът трябва да пре даде, но той трябва да изпълни това свое задължение там, където е местожителството му (чл. 68, буква "в" ЗЗД). Сле­дователно той трябва да предаде дължимите родови вещи в местожителството си. Но на кого?

Законът мълчи. Правилно е да се приеме, че те тряб­ва да се предадат на спедитор, на превозвач или на пощен­ската администрация в местожителството на длъжника, къ­дето е и местоизпълнението на задължението му. С това дъл­жимите вещи са напълно индивидуализирани.

вв) Средно качество. При задължения с родово оп­ределен предмет на престацията обикновено се дължат за-местими вещи, те. такива, които в обмяна се мерят, теглят или броят (плат, жито, костюми). Тези вещи обикновено имат найразлично качество. Пита се: с какви вещи от рода длъж­никът може да индивидуализира престацията си? Какво ка­чество вещи дължи той, ако единиците от рода нямат ед­но качество и няма нищо установено по този въпрос? Чл. 64 от ЗЗД предвижда тук, че "когато се дължи вещ, определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне от средно качество".*

* Не може и да бъде друго. Договорните задължения не изискват само количествено осъществяване, а трябва да бъдат изпълнени и по качество, защото са предназначе­ни да удовлетворят определени потребности на купувача.

Разпоредбата на чл. 64 от ЗЗД се прилага, ако няма стандарти или временни технически условия и ако нищо не е уговорено относно качеството. Само тогава ще мо­же да се изпълни със стоки поне от средно качество, за­щото стандартните качества са установени винаги над средните,т. е. към по-доброто и най-доброто качество.

гг) Последици на индивидуализацията. Индивиду­ализацията на задължението за родова престация съсре доточава дълга върху конкретни вещи от рода и отстра­нява неопределеността в предмета на дължимото. С то­ва задължението се превръща в задължение за индивиду­ална престация. Заедно с това настъпват и последиците, които законът свързва със задълженията за индивидуална престация - със задълженията да се даде определена вещ. След като дължимите вещи са вече конкретно определени, от този момент те преминават в собственост на приоб-ретателя им. Моментът на индивидуализацията следова­телно е момент на прехвърлянето на собствеността върху родово определените вещи. Това е и моментът на преми­наването на риска от случайното погиване или поврежда­не на индивидуализираните вече родови вещи. От този мо­мент приобретателят става собственик, поради което от то­зи момент върху него преминава рискът. Принципът е, че "вещта погива за собственика". До индивидуализирането соб­ственик е продавачът. Затова той носи риска.

Това разрешение на нещата се отразява върху т. нар. невъзможност за престиране. В случай, че вещите, с които продавачът е смятал да изпълни задължението си, погинат преди тяхната индивидуализация (преди тяхното предаване), той - продавачът - не се освобождава от задължението си да предаде други вещи. Касае се за родови вещи, затова длъжникът винаги може да намери единици от рода, и да из­пълни задължението си. Принципът е, че "родът не поги­ва". Например картофите, с които длъжникът е смятал да из­пълни задължението си, измръзнат, изпълнението на задъл­жението му не става невъзможно и длъжникът не се освобож­дава от задължението си. Има много картофи, ще ги купи и ще ги престира. Освен, ако се касае до толкова ограничен род, че всички единици от рода са изчерпани. Не е така при за­дълженията за индивидуално определена престация. Карти­ната на художника Вешин, ако изгори при пожар, този, който я дължи, се освобождава от дълга. Друга такава картина няма. Б. Задължения с право на избор.

Същност. Два или няколко предмета могат да об­

Съсредоточаване (концентрация). За да се изпъл­

Превръщането на алтернативното задължение в прос­то става по нормален път с изявлението за избор на този, на когото принадлежи това право. Направеният избор, за да бъде валиден трябва да бъде съобщен на другата страна, респективно на двете страни, ако трето лице извършва из­бора. На длъжника поначало принадлежи правото да избере един от няколкото дължими предмети, с които ще погаси за­дължението си.

Може обаче да бъде уговорено, че това право ще принадлежи на кредитора или на трето лице. Законът предвижда още, че правото на избор преминава върху другата страна, ако страната, на която принадлежи изборът, не го упражни своевременно. * 3. Други хипотези. Съгласно разпоредбите на чл. 131, ал. З от ЗЗД, ако изборът е предоставен на тре­то лице и то не го направи в определен срок, изборът се прави от съда. Що се отнася до анормалното превръща­не на алтернативното задължение в просто, то настъп­ва, когато стане невъзможно изпълнението на една от няколкото дължими престации. Разрешенията са различ­ни в зависимост от това, дали невъзможността е слу­чайна или виновна, и във втория случай в зависимост от това, дали имащият право на избор е предизвикал или не невъзможността за изпълнение.

Съгласно чл. 132, ал. 2 от ЗЗД, ако за невъзможност­та е отговорна страната, която няма правото на избор, другата страна може да избира - ако на кредитора при­надлежи правото на избор, той може да избере или изпъл­нение с някой от възможните предмети на задължение­то, или обезщетение вместо невъзможния предмет. Сле­дователно, тук възможността за избор се удвоява:

а) кредиторът може да избере или изпълнение (ако
не всички предмети на алтернативното задължение са
погинали), или обезщетение вместо изпълнението;

б) избрал изпълнение с възможния предмет, кре­

В случаите когато длъжникът е страната, имаща право на избор, за него възниква възможност:

а) да изпълни с някой от възможните предмети или
да иска обезщетение за погиналия предмет, ако вината
за погиналата вещ е в кредитора; или

б) да се освободи от задължението като се откаже

Вж. по този въпрос при действието на Закона за задълже­нията и дговорите от 1892 г. (отм.), Апостолов Ив., цит. съч., с. 62-64; МеворахН., цит. съч., с. 195-200; Таков Кр., Някои проб­леми на тълкуването на чл. 132 от ЗЗД, сп. Съвременно право, кн. 1, С., 1993 г., с. 51-63.

В Парични задължения.

Паричните задължения са едни от най-важните и най-разпространените. Техният предмет са парите.

1. Пари (парични знаци) са тези заместими вещи, на които законът е признал функцията на изразител на стой­ност и на платежно средство.*

* 2. Понятие. Парите са термин с няколко значе­ния, в които се влага различно съдържание с оглед на то­ва дали това значение се определя от правната или ико­номическата наука. За правната теория парите са парич­ни знаци, които са вътрешно платежно средство, дори и да са установени въз основа на международни договори (Апостолов Ив. цит. съч., с. 66). В широк смисъл парите са както законно платежно средство на дадена държава, така и чуждестранно платежно средство. Съгласно дей­стващото българско право парите са движими вещи, еми-тирани от Българската народна банка и санкционирани от държавата. Те са законно платежно средство и задъл­жително се приемат за плащания в пълната им номинална стойност без ограничение - чл. 25, ал. 2 от ЗБНБ. От то­ва легално определение следва, че парите са движими за-местими вещи - банкноти и монети. Те се издават от дър­жавна институция - от държавната банка - от името и със санкцията на държавата. Те са законно платежно сред­ство и универсална мярка за стойност. За чуждестран­ните банкноти и монети е установен специален режим. С тях не могат да се извършват разплащания, но могат да се уговарят задължения между български юридически и физически лица, които се изпълняват в български левове, съгласно приетия валутен закон (ДВ, бр. 83 от 1999 г.).

Вж. подробно за правния режим на парите като вещи, документи, ценни книжа, както и за техните икономически функции, КалайджиевА., Безкасовото плащане, С., 1999 г., с. 120-129.

3. Парични знаци. Установените у нас парични зна­

а) Банкнотите на БНБ от 1, 2, 5, 10, 20 и 50 лева;

б) Държавните съкровищни билети;

в) Металните монети от 1,2,5,10,20 и 50 стотинки.

Това означава, че всеки кредитор трябва да приеме бъл­гарския паричен знак за погасяване на вземането си. Не му е позволено нито да уговаря, нито да иска да му бъде платено в злато или с други чужди платежни средства. Не му е позволено това, защото чл. 10 от ЗЗД повели­телно разпорежда, че "паричните задължения трябва да се уговарят в местна монета".

4. Стойност на парите. Парите са платежно средст­
во. Те са и общ изразител, общо мерило на стойност. Стой­
ността на парите може да бъде различна. Вътрешна стой­
ност на парите е тази на материала, от който са направени.
Книжните пари нямат стойност. Номиналната стойност на парите е тази, която е отбелязана върху самия паричен знак от издателя му. Курсовата стойност е тази, която те имат в съотношение с друга монетна единица.*

* Принципът на номинализма е всеобщо признат в западноевропейските държави и в Съединените амери­кански щати. Законодателно той е закрепен и у нас с раз­поредбата на чл. 25, ал. 2 от ЗБНБ. Споделя се и от съ­дебната практика (Р № 236, 1995 г. I ГО на ВС). Този принцип означава, че се дължи тази стойност на парите, която е отбелязана от емитента върху паричния знак. Има слу­чаи, най-често свързани със засилени инфлационни проце­си, при които прилагането на този принцип противоречи на справедливостта. Поради това в Германия (§ 157 и § 242 Германския Граждански закон), във Франция (чл. 1134, ал. 33 Френския граждански кодекс) и в България (чл. 37 ТЗ) се създава възможност за отклонения от този принцип.

Съгласно разпоредбата на чл. 37 от ТЗ съдът мо­же по искане на една от страните да измени или прекра­ти договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли или не са били длъжни да предвидят и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвес­тността. В този текст се съдържа един общ принцип на частното право и затова той следва да се прилага и за облигационните отношения. В този текст отклоне­нието от принципа на номинализма може да стане само посредством съдебно решение, което е осъществяване на административна функция на съда в гражданските правоотношения. Съдебното решение по чл. 37 от ТЗ се постановя­ва по искане на една от страните и с него може да се измени или да се прекрати договора изцяло или отчасти, ако са настъпили непредвидими за страните обстоятел­ства и запазването на договора би противоречало на спра­ведливостта и добросъвестността.

Друго изключение от принципа на номинализма е уго­ворка между страните по едно гражданско правоотноше­ние за определяне на задължението в чужда валута. С при­емането на Валутния закон (ДВ, бр. 83 от 1999 г.) §7 от Преходни и Заключителни разпоредби бе отменен чл. 10, ал. 1 от ЗЗД, което създава възможност задължението да се определи в чужда валута, а според някои автори се създава възможност и заплащането да става в чужда ва­лута. Това поддържа А. Калайджиев в цитираното погоре съчинение с. 149.

Курсовата стойност на парите е тази, при която курсовата стойност на българския лев е съотносима с друга валута или злато. С ЗБНБ (чл. 29) курсовата стой­ност е установена в императивна форма с германската марка, а именно 1 000лв. за 10М, а след приемане на зако­на за деноминацията 1 ле. за 1 ОМ. Курсовата стойност на лева към останалите валути, се определя ежедневно от Българската народна банка (чл. 12, ал. 1ВЗ) въз основа на валутния пазар, при изчисляването на курса на герман­ската марка, съответно на еврото, прието в Германия за разплащателна валута заедно с марката.

5. Парични задължения. Паричните задължения са ва­жен вид родови задължения. Техният предмет е пари. Те са неистински родови задължения, защото при тях от съществено значение е стойността на дълга. За кредитора нямат значение монетите или банкнотите, с които ще му се плати, а стойност­та, която ще получи. Това е причината, поради която правила та относно родовите задължения не могат изцяло да намерят приложение към паричните задължения. Изваждането на една валута от обръщение не прави невъзможно изпълнението на паричното задължение. Длъжникът ще престира дължимата стойност с валутата, която се намира в обръщение.

Г. Задължения за лихва.

Определение. Лихвата е възнаграждение, което

Акцесорност. Лихва се дължи, защото кредиторът

че ако е унищожено паричното вземане, погасява

че обезпечението, дадено за вземането, обезпе­

3. Самостоятелност. Лихвеното задължение е и са­

* Освен това следва да се посочи, че лихвата е су­бективно право на кредитора и затова, ако длъжникът откаже да я заплати следва да се предяви иск, без който съдът не може да постанови осъдително решение.

4. Договорна и законна лихва. Задължението за лих­ва може да възникне от правна сделка или по силата на зако­на. Първата се нарича договорна, а втората - законна лихва.

а) Договорна лихва. Правната сделка, от която въз­