Иск за поправяне на основанието за прекратяване

1. предмет на иска – не е отмяна на уволнението, а промяна на вписаното основание за прекратяване на ТПО. Ако искът бъде отхвърлен – основанието остава. Ако искът бъде уважен, той има конститутивно действие и правните последици по ТПО се трансформират (промяна във ТК по чл. 346 КТ).

Понятие: обективно съединяване на искове е налице, когато в рамките на едно производство са предявени няколко искови претенции за общо разглеждане и решаване. Наложено е от съображения за процесуална икономия и с оглед избягване на противоречиви съдебни решения, когато исковете са обусловени един от друг. Не е необходимо исковете да са предявени непременно от ищеца срещу ответника. Обективно съединение на искове може да възникне и по почин на ответника - чрез предявяване на насрещен или инцидентен установителен иск срещу ищеца, обратен иск срещу подпомагаща страна, а също и по почин на трето лице по реда на чл.181 ГПК.

По принцип обективното съединяване на искове не е задължително - дори и претенциите да са обусловени една спрямо друга, те могат да се разглеждат отделно. Тъкмо тази хипотеза е уредена в чл.182, ал.1, б.”г” ГПК като основание за спиране на производството по обусловения иск, предявен за разглеждане в отделен процес. Аналогично, може да е налице обусловеност и между исковете, предявени с една искова молба, но и в тази хипотеза съдът може да раздели производството по реда на чл.103, ал.2 ГПК, като на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК спре делото по обусловения иск. Например, ако са предявени в обективно съединение иск за разваляне на договор за покупко-продажба поради евикция /съдебно отстраняване от владение на вещта/ и искове за връщане на цената и за заплащане на направените необходими и полезни разноски. В този случай, ако разглеждането на паричните искове би затруднило производството по конститутивния иск, производството по тях може да бъде разделено и спряно до приключване на спора за разваляне. В случая е налице обусловеност по смисъла на чл.182, ал.1, б.”г” ГПК, тъй като заплащането на претендираните парични суми по чл.189, ал.1 ЗЗД е предпоставено от разваляне на договора за продажба.

Като изключение от общото правило за незадължителност на обективното съединение на искове, разпоредбата на чл.260, ал.2 ГПК предвижда, че с брачните искове задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, пропускът да се предявят искове за упражняване на родителските права след развода, личните отношения и издръжката на децата, както и ползването на семейното жилище не е фатален - предвид задължението на съда служебно да се произнесе по тези въпроси /чл.106, ал.1 и чл.107, ал.6 СК/. Извън тази хипотеза, непредявяването на тези искове в брачния процес има за последица преклудирането /прекратяването/ им. От друга страна, дори и в това производство съдът не може да се произнася служебно за издръжката между съпрузите и фамилното име след развода, ако това не е поискано. Това е задължително обективно съединяване на искове.

чл.210 ГПК- съединяване на няколко претенции в една искова молба

чл.211 ГПК- предявяване на насрещен иск

чл.212 ГПК- инцидентен установителен иск

чл.219, ал.3 ГПК- обратен иск

чл.225 ГПК- главно встъпване

чл.213 ГПК- съединяване на дела по почин на съда

чл.225 ГПК- последващо обективно съединяване на иска чрез предявяване на нов иск по реда на изменение на иска.

1. Задължително условие за допустимост на обективното съединяване на искове е отделните претенции да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред /чл.210, ал.1 ГПК/. Следователно, по принцип е недопустимо да се съединят в едно производство иск, който подлежи на разглеждане по общия ред, с иск, който следва да се разглежда по реда на особено исково производство. Това правило обаче не е абсолютно, доколкото не винаги особеното исково производство е свързано със специален съдопроизводствен ред. Така например няма пречка да се съединят иск за обявяване на предварителен договор за окончателен и иск за собственост, тъй като същите не съдържат специални правила за самото разглеждане на претенцията, а само особени задължения за съда при постановяване на съдебното решение и издаване на препис от същото.

2. Втората предпоставка за допустимост на обективното съединяване на искове е претенциите да са подсъдни на един съд. Това условие също не е абсолютно и понякога самият закон го изключва. Например:

- иск за установяване на бащинство /подсъден на Окръжен съд/ може да се съедини с иск за заплащане издръжка на детето /подсъден на Районен съд/; с иска за делба /подсъден на Районен съд/ могат да се съединят исковете по чл.281 ГПК, част от които са подсъдни на Окръжен съд.

- Освен това, по аргумент от чл.80, ал.2 ГПК, възможно е Окръжния съд да разгледа обективно съединени искове, единият от които е подсъден на Районен съд - например иск за сключване на окончателен договор с цена над 10 000 лв., съединен с реивиндикационен иск за предаване владението на имота. В такъв случай обаче Окръжният съд не е длъжен да разгледа обусловения иск, подсъден на Районния съд, и може да раздели производството по двата иска, като в частта относно иска за собственост го изпрати на Районен съд. Такъв подход, макар и законосъобразен, не следва да се поддържа, тъй като е свързан с прекомерно забавяне на търсената защита. Изпратеното на Районен съд дело ще следва да се спре до приключване на производството по облигационния иск като обуславящо за собствеността върху имота.

Когато местната подсъдност е задължителна /чл.83 ГПК/, изискването на чл.103, ал.1 ГПК относно общата подсъдност на обективно съединените искове е абсолютно. Недопустимо е например съединяване на искове за собственост върху имоти, които се намират в районите на различни районни съдилища.

3. По принцип предпоставка за допустимост на първоначалното обективно съединение на искове е идентичността на страните - т.е. ответникът по претенциите, обективирани в исковата молба, да е един и същ /чл.103, ал.1 ГПК/. И това изискване не е абсолютно. Според чл.123 ГПК, при съединяване на дела като форма на последващо обективно съединяване на искове, следва да е налице или идентичност между страните, или връзка между делата. Следователно допустимо е съединяване на искове срещу различни ответници, стига между тях да е налице връзка.

Забележка: дори и да не са налице условията на чл.103 ГПК и съдът е разгледал няколко иска в едно производство, това не опорочава решението, а само затруднява разглеждането на делото.

Понятие за насрещен иск - по смисъла на чл.211 ал.1 ГПК това е искът, който ответникът предявява срещу ищеца за общо разглеждане с първоначалния иск. Това е способ за последващо обективно съединяване на искове. Същевременно е форма на защита на ответника срещу претенцията на ищеца. Производството по този иск е самостоятелно, което означава:

- Неговата допустимост и основателност се преценяват отделно. Изключение от това правило е хипотезата, когато насрещният иск се предявява като евентуален. Тогава произнасянето по него е обусловено от уважаването на първоначалния иск /например срещу предявен иск за разваляне на договор за покупко-продажба може да се предяви насрещен иск за връщане на цената и заплащане на направените необходими и полезни разноски, който да бъде разгледан в случай, че договора бъде развален; срещу иск по чл.108 ЗС - насрещен иск за заплащане на подобрения, който да се разгледа при евентуално уважаване на иска за собственост/. В тези случаи няма нужда ответникът изрично да посочва, че искът му е евентуален. Разбира се, трябва да се прави разлика между допустимостта на един иск изобщо и допустимостта искът да се предявява като насрещен. В последния случай, освен общите процесуални предпоставки, следва да са налице и специалните изисквания на чл.104 ГПК.

- По принцип, при прекратяване на производството по първоначалния иск, делото остава висящо в частта относно насрещния иск/освен ако е предявен като евентуален - тогава производството се прекратява в цялост/.

- Разноските по насрещния иск се определят на общо основание /чл.64 ГПК/. Това означава, че съдът дължи отделно произнасяне за разноските по първоначалния и по насрещния иск. Ако уважи и двата иска, със самостоятелни диспозитиви осъжда ответника да плати разноските на ищеца по първоначалния иск, респ. ищецът - ответник по насрещния иск да заплати направените от ответника, като ищец по този иск, разноски. Няма основание съдът служебно да компенсира насрещните вземания за разноски.

- Доказването на насрещния иск се подчинява на общите правила - всяка страна следва да докаже положителните факти, които я ползват / /.

1.Наличие на висящ процес.

2. Искането да е направено в срока за отговор на исковата молба.

3. Предметът на насрещния иск трябва да е различен от този на първоначалния.

4. На общо основание първоначалния и насрещния иск трябва да са родово подсъдни на един съд и да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред.

5. трябва да е налице и една от следните две алтернативни предпоставки: да има връзка в предмета на двата иска или да е налице възможност за компенсация на двете насрещни вземания.

- Когато двата иска произтичат от един юридически факт - например един договор. На това основание е налице връзка в предмета на първоначален иск за плащане цената на доставена стока и на насрещен иск за неустойка поради забавеното доставяне; на първоначален иск за реално изпълнение и на насрещен иск за признаване нищожността или унищожаване на договора и пр.

- Когато двата иска се отнасят до един обект - например първоначален и насрещен иск за собственост.

- Когато между двата иска има житейска връзка, без да е налице общност на основанието и обекта на претенциите- например първоначален иск за собственост и насрещен иск за заплащане на необходими разноски и подобрения в имота.

Възможност за компенсация е налице, когато два иска имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи. Тогава според чл.103 ЗЗД може да се извърши погасяване на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях.
Ред за предявяване на насрещен иск:

Насрещният иск се предявява с писмена молба, в срока за отговор, която трябва да отговаря на всички изисквания за редовност. Препис от насрещната искова молба се връчва на ищеца-ответник по насрещния иск. Устно предявяване на насрещен иск е недопустимо.

Обратният иск е иск на подпомаганата срещу подпомагащата страна, която се предявява за съвместно разглеждане в производството. Това е една от формите на последващо обективно съединяване на искове в хода на процеса.

Подчинява се на следните принципи:

1. Обратният иск винаги е евентуален, т. е. разглежда се само, ако бъде постановено неблагоприятно решение по делото за подпомаганата страна.

Забележка: Не винаги главната страна има обратен иск срещу помагача /напр. когато помагач е необходим другар на страната на ответника, който има интерес да му помага, за да не е обвързан от неблагоприятно съдебно решение/. В този смисъл и чл. 219, ал.3 ГПК посочва, че “страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане в същото производство - т.е. не всяка подпомагана страна има право на такъв иск.

2. Обратен иск се предявява само от подпомагана срещу подпомагаща страна. Недопустим е обратен иск от помагач.

3. Обратният иск се приема за съвместно разглеждане с определение. Отказът подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като прегражда производството по този иск.

4. На общо основание обратният иск трябва да е родово подсъден на същия съд и да подлежи на разглеждане по същия съдопроизводствен ред, както и първоначалния иск.

Това са предвидените и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Такива са:

1. обяснения на страните

2. свидетелски показания

3. документите – писмените доказателства

4. заключения на вещи лица

5. веществени доказателства /освидетелстване и оглед не са док.с-ва, а способи за събиране на доказателства/

Доказателствените факти, поради връзката в която се намират с главния факт, са опора на доказателствените изводи за него. Разликата между доказателствено средство и доказателствен факт, е че доказателствените средства могат непосредствено да бъдат използвани за целите на доказването, а доказателствения факт трябва винаги преди това да бъде доказан и то с доказателствени средства.

Без доказателствени факти доказването може да бъде проведено, но без доказателствени средства то е невъзможно. Доказателствените средства доставят сведения за фактите.

Убеждаващото въздействие на доказателственото средство е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от преценката на съда. Има доказателствени средства със задължителна за съда сила /официалните документи/, но има и формални доказателствени средства и те са несъвместими с принципа на дирене на истината. Доказателствената сила зависи от достоверността на доказателственото средство.

Доказателствените средства се делят на :

1. Допустими – тези върху които съдът има право да изгради своето убеждение;

2. Недопустими – съдът няма право да изгради върху тях убеждението си - e.g по чл.133 ГПК – не във всички случаи свидетелските показания са допустими.

От допустимостта на доказателственото средство трябва да се различава неговата относимост. Относимо доказателствено средство е това, което може да има доказателствено значение за делото. Неотносимо е доказателствено средство, което не съдържа такова сведение.

Доказателствените средства се делят още на лични и веществени – според това дали носителят им е лице свидетел, вещо лице или вещ /документ – веществено доказателство/. Могат да бъдат още гласни и писмени – според това дали сведението е устно или писмено. Преки и косвени – според това дали доказателственото средство се отнася непосредствено до главния факт или доказва доказателствени факти. Първични и вторични – според това дали доказателственото средство стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт или възпроизвежда съдържанието на друго доказателствено средство.

Допустими като доказателствено средство са не само официалните, но и частните преписи от документи, заверени от страната която ги представя, но при поискване от съда или от противната страна ако не се представи оригиналът или официално заверен препис от него, то частният препис губи качеството на доказателствено средство. Съставен на чужд език документ е доказателствено средство и без да е придружен с превод.

Допустими са само предвидените от закона доказателствени средства. Затова са недопустими писмени показания, заместващи устни показания на свидетел, следствен експеримент и т.н. Допустими по закон доказателствени средства не могат да бъдат ограничавани с договор между страните. Когато по едно и също обстоятелство се посочват няколко свидетели, съдът може да допусне някои от тях, а не всички и за това говорим за:

необходими доказателствени средства – или нужни за изясняване на истината; съдът може да постанови, че даденото доказателство е допустимо, но не е необходимо;

относими – да са във връзка със спорния предмет, може да са допустими, но не и относими към спора по делото.

Обяснения на страните

Обясненията на страните не се различават по принцип от свидетелските показания, дори страните могат да бъдат източник на показания по пълни и по точни от теза на свидетелите. Между тях обаче съществуват правни разлики. Обясненията на страните са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти, докато свидетелските показания са твърдения на трети незаинтересувани лица. Страните не носят наказателна отговорност, докато свидетелят носи такава. За разлика от англо-саксонската система, където когато страна даде т.нар. решителни клетвени обяснения, то те се превръщат в показания и тогава страната може да носи наказателна отговорност.

Законът въздига като доказателствено средство свидетелските показания, но отричат това качество на обясненията на страните, с които те претендират изгодни за нея факти или отричат неизгодни за нея факти. Има обаче такива обяснения на страните, които са важно доказателствено средство – напр. признанията. Признанието е обяснението на страната, че се е осъществил неизгоден, или че не се е осъществил изгоден за нея факт. Признанието може да не отговаря на истината, затова законът не задължава съдът да приеме за доказано признанието, а го овластява да преценява признанието с оглед на всички обстоятелства по делото.

С признание могат да се доказват факти, за които свидетелски показания са недопустими – осиновяване. Признаването се отнася до факти релевантни за спорното право.

Признаването на иска е различно процесуално действие – то е действие само на ответника; с признаването ответникът заявява че предявеният към него иск е основателен. Признаването е едностранно волеизявление отправено да съда. Присъствието на противната страна или уведомяването й за признаването не е необходимо. То може да бъде направено устно в съдебното заседание или писмено. Признаването пред съда се различава от признаването, което е извънсъдебно. Това е признаване направено не пред съд, а пред противната страна или пред трети лица. Извънсъдебното признаване се доказва или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. Признаването не води до автоматично уважаване на иска. Необходими са и други доказателства, за да може съда да се убеди в предявените претенции.

В гражданския процес страните не са длъжни да се явяват в съда, но е задължително да бъдат редовно призовани. Съдът има право да задължи страните да се явят лично и да отговарят на поставените въпроси. Това става с определение на съда. Страната е длъжна да се яви, но ако не го направи, съдът може с оглед на обстоятелствата да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговаря или не се е явила в съда.

На страната която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите на които трябва да отговаря – ако тя не се яви или откаже да отговаря се приема че са доказани всички въпроси на които е трябвало да отговаря в нейна вреда.

Писмени доказателства

Писмените доказателства или документите са вещи, върху които с писмени знаци са материализирани изявления. Елементи: 1. вещ; 2. писмен документ – щом има писмени знаци; 3. материализирано волеизявление

Чертежите, снимките, графичните знаци не са документи, а веществени доказателства, защото не материализират писмено волеизявление. Подписаният документ има винаги за свой автор - лицето, което го е подписало, затова и неграмотното лице може да издава документи.

Видове документи

1. свидетелстващ – този който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателят на документа свидетелства за съществуването или не на определен факт. Такива са всички нотариалните удостоверения, счетоводни книги и т.н.

2. диспозитивен – материализира други неудостоверителни изявления – различни правни актове, писмените сделки, договори, завещания.

Разликата между тях се изразява в доказателствената сила. Материална доказателствена сила е присъща само за свидетелстващите документи. Само при тях възниква и въпроса за верността, защото правният акт може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен.

Документите делим още на:

1. официални документи – материализира волеизявление на орган на държавната власт именно в това му качество. Издател на официален документ може да бъде само орган на държавната власт – трябва да е с държавна компетентност. Официалните документи могат да бъдат както диспозитивни /АА; съд.решение/, така и свидетелстващи /нот.удостоверение; съд. протокол/.

2. частни документи – те материализират или правно ирелевантни изявления или граждански изявления в широк смисъл на думата /всеки който не е орган на държавната власт/. Частните документи могат да бъдат както диспозитивни /документ за гражданска сделка, за договор, саморъчно завещание/, така и свидетелстващи /разписки и др./

Според това дали документът освен изявлението материализира и подписа на своя издател, документите биват: подписани – саморъчно изписване на името от издателя; или неподписани.

Документите още могат да бъдат истински /автентични и верни/ и неистински /неавтентичен или неверен/:

1) автентичен – който действително материализира изявлението на това лице, което се сочи като негов автор- т.е. сочененият и действителен автор съвпадат.

2) неавтентичен - авторът е невярно/неправилно посочен.

Както неавтентичните, така и неверните документи са неистински. Те нямат доказателствена сила.

Всеки автентичен документ доказва, че материализираното в него изявление е било направено, а когато е и подписан – доказва че изхожда от лицето, което е негов издател. В това се състои т.нар. формална доказателствена сила на документа. За разлика от диспозитивните документи, свидетелстващите документи разполагат с една особена доказателствена сила, т.нар материална сила. Официалния свидетелстващ документ доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите предмет на удостоверителното изявление на органа, подписал документа са се осъществили така както се твърди в документа. Материалната сила предпоставя, че:

1. документът е издаден от длъжностно лице;

2. че е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на издателя му;

3. че при издаването органът е спазил предвиденото от закона производство

Оспорването трябва да се заяви изрично и недвусмислено, най-късно в заседанието, в което документът е представен. Тежестта на доказване е върху страната, която оспорва истинността на документа. Въз основа на проверките съдът или отхвърля или уважава оспорването. Съдът решава със СПН истинността на документа.

Свидетелят е лице, което без да участва в делото като страна, се призовава да даде показания относно своите възприятия за юридическите или доказателствени факти по делото. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия или повереник, вещо лице. Всяко друго лице може да бъде свидетел, дори и да е недееспособно или да е заинтересувано от изхода по делото.

Не всяко лице обаче е длъжно да бъде свидетел и да дава показания. Лицата по чл.135 могат да откажат да свидетелстват. Останалите лица, непосочени в този член са длъжни да свидетелстват като : 1) се явят по делото; 2) да дадат обещание че ще говорят истината; 3) да дадат истински показания. Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени.

Свидетелските показания са само устни и трябва да бъдат събрани само по реда на ГПК. Писмените показания не са свидетелски показания. Свидетелят носи наказателна отговорност да неверни свидетелски показания.

Със свидетелски показания могат да се доказват всички юридически и доказателствени факти с изключение на:

установяване на правни сделки за действителността на които се изисква писмен акт – вещно право върху недвижим имот /чл.18/

опровергаване съдържанието на официален документ.

договори на стойност над 1000 лв. – винаги трябва да има писмен документ

обстоятелства за които се изисква писмен акт – акт за гражданско състояние;

погасяване на установени с писмен акт парични задължения – няма значение нито размера на сумата, нито погасителният способ;

за установяване на писмени съглашения, в които страната е участник и и ска свидетел, както и за тяхното изменение или отменяване.

за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ

Забраната на чл.133 относно свидетелските показания не означава че тези факти могат да се доказват само с документи. Те могат да се доказват чрез всякакви други доказателства извън свидетелски показания /веществени доказателства; заключение на вещи лица/. Има случаи обаче, когато дори и за фактите посочени в чл.133 свидетелските показания са допустими:

когато редовно създадения документ е бил в последствие изгубен или унищожен не по вина на страната;

когато документът е свидетелстващ и макар че е трябвало да бъде съставен, не е бил съставен и не може да бъде съставен не по вина на страната;

взаимно съгласие на двете страни, но дори и да има такова съгласие законът не допуска свидетелските показания по чл. 133, т. а/ и б/.

Доказателствената сила на свидетелските показания зависи от тяхната достоверност, т.е. обуславя се от много фактори:

от нормалната обстановка на възприятието, т.е. от липсата на смущаващи фактори;

от годността на сетивните органи на свидетеля вярно да възприемат фактите и от способността му вярно да оцени възприятието;

от способността на свидетеля да запамети точно възприетото;

от волята на свидетеля да каже истината

Липсата на всяко едно от тези условия довежда до недостоверност на свидетелските показания.

Веществени доказателства. Вещи лица.

Веществени доказателства

Това е всеки предмет, който възпроизвежда факти от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Веществено доказателство е снимката на едно събитие, грамофонна плоча, магнетофонна лента и т.н. Всичко което е вещ/предмет може да бъде веществено доказателство.

Веществените доказателства се различават от доказателствените факти по това че те не са предмет на доказване, а са пряко доказателствено средство, подаващо се на непосредствено възприемане от съда. Веществените доказателства от друга страна пък приличат на доказателствените факти, по това че не са ограничени занапред – т.е. всеки предмет може да изиграе ролята на веществено доказателство. Има случаи, когато веществените доказателства съвпадат с доказателствените факти.

Способи за събиране на веществени доказателства

Специфичен способ за събиране, респективно за възпроизвеждане на веществени доказателства, това е огледът. В гражданския процес, когато се прави оглед, винаги се съставя протокол при неговото съставяне; в зависимост от случаите могат да участват и вещи лица. Огледът на лица или групи се нарича освидетелстване – съдията може лично да го направи или да го възложи на вещо лице. Огледът се извършва лично, докато при освидетелстването я няма тази непосредственост, но също се съставя протокол. Огледът и освидетелстването могат да се постановят от съда било по искане на някоя от страните или по почин на съда. Винаги трябва да става с участието и на двете страни. В зависимост от естеството на вещественото доказателство, огледът може да се извърши или в съдебната зала или вън от нея /оглед на недвижима вещ/.