Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

• 
  Притежавайки способностите, които имам – измърмори той, като докосна дискретно челото си, - имам по-добра от посредствената преценка за човешката природа. Хората са предвидими. Но ти... ти никога не правиш това, което очаквам. Винаги ме изненадваш.
  

• 
  Тази част е лесна за обяснение – продължи той. Усещах очите му върху лицето ми, но не можех да го погледна още, като се страхувах, че може да прочете огорчението в очите ми. – Но има още... и не е лесно да се опише с думи...
  

Розали извърна глава, а аз бях облекчена да съм свободна. Погледнах обратно към Едуард – и знаех, че може да види объркването и страхът в разширените ми очи.

Лицето му бе непроницаемо, докато обясняваше.

• 
  Съжалявам за това. Тя просто се тревожи. Виждаш ли... не само за мен е опасно да прекарвам толкова много време с теб публично... – Той сведе поглед.
  
• 
  Ако?
  
• 
  Ако това свърши... зле. – Той отпусна глава в ръцете си както бе направил онази вечер в Порт Анджелис. Болката му бе очевидна – копнеех да го успокоя, но не знаех как. Ръката ми се протегна неволно към него – макар че бързо я пуснах на масата, страхувайки се, че допирът ми само ще утежни нещата. Бавно осъзнах, че думите му би трябвало да ме плашат. Почаках този страх да дойде, но единственото, което чувствах бе мъка за неговата болка.
  

Опитах се да заговоря с нормален глас.

• 
  И трябва да тръгнеш сега?
  
• 
  Да. – Той вдигна лице – беше сериозно за момент, след което настроението му се смени и той се усмихна. – Вероятно е за по-добро. Все още имаме петнайсет минути останали от онзи нещастен филм, който трябва да понесем по биология – а аз не мисля, че ще мога да понеса повече.
  

Той я поздрави без да откъсва поглед от мен.

• 
  Алис.
  
• 
  Едуард – отговори тя, високият й сопрано глас почти толкова привлекателен, колкото неговият.
  
• 
  Алис, Бела – Бела, Алис – запозна ни той, махайки небрежно с ръка, с кисела усмивка върху лицето му.
  
• 
  Здравей, Бела – Блестящите й обсидианови очи бяха непроницаеми, но усмивката й беше дружелюбна. – Приятно е най-накрая да се запознаем.
  

• 
  Здравей, Алис – промърморих свенливо.
  
• 
  Готов ли си? – попита го тя.
  

• 
  Почти. Ще се срещнем пред колата.
  

• 
  Да ти пожелая ли „забавлявай се” или това не звучи добре? – попитах аз, обръщайки се към него.
  
• 
  Не, „забавлявай се” работи като почти всичко друго – ухили се той.
  
• 
  Е, забавлявай се, тогава – постарах се да прозвучи от все сърце. Разбира се, не го заблудих.
  
• 
  Ще се опитам – той все още се хилеше. – А ти се опитай да бъдеш в безопасност, моля те.
  
• 
  В безопасност във Форкс – какво предизвикателство.
  
• 
  За теб е предизвикателство. – Челюстта му се стегна. – Обещай.
  
• 
  Обещавам да се опитам да бъда в безопасност – издекламирах. – Ще се разправям с прането тази вечер – това би трябвало да е изпълнено със смъртна опасност.
  
• 
  Не падай в пералнята – присмя ми се той.
  
• 
  Ще се постарая.
  

- Ще се видим утре – въздъхнах аз.

- Струва ти се като много дълго време, нали? – замисли се той.

Кимнах начумерено.

• 
  Ще бъда там на сутринта – обеща той, усмихвайки се криво. Той се пресегна през масата, за да докосне лицето ми, внимателно докосвайки бузата ми. След това се обърна и се отдалечи. Гледах го, докато не изчезна от погледа ми.
  

Интуитивно знаех – а усещах, че и той знаеше – че утре щеше да е решаващо. Връзката ни не можеше да продължава да балансира по този начин, на върха на нож. Щяхме да паднем или от единият, или от другият край, като зависехме изцяло на неговите решения или инстинкти. Моите решения бяха взети, взети доста преди да съм ги избрала съзнателно, и се бях посветила докрай. Защото за мен нямаше нищо по-ужасяващо, по-измъчващо, от мисълта да го изоставя. Това бе невъзможно.

Влязох в клас с чувство за дълг. Не можех честно да кажа какво се случи по биология – умът ми бе прекалено погълнат с мисли за утрешният ден. По физическо Майк отново ми проговори – той ми пожела приятно прекарване в Сиатъл. Внимателно му обясних, че съм отменила пътуването си, разтревожена за пикапа ми.

• 
  Ще отидеш ли на танците с Калън? – попита той, внезапно намръщен.
  
• 
  Не, няма да ходя на танците изобщо.
  
• 
  Какво ще правиш тогава? – попита той, прекалено заинтересован.
  

• 
  Пране, и след това ще поуча за теста по тригонометрия, иначе ще ме скъсат.
  
• 
  Калън ще ти помогне ли с ученето?
  
• 
  Едуард – наблегнах аз, - няма да ми помогне с ученето. Той заминава за уикенда. – Лъжите излизаха по-естествено от обикновено, забелязах изненадана.
  
• 
  Оу. – Той се оживи. – Знаеш ли, можеш да дойдеш на танците с нашата група все пак – това би било яко. Всички ще танцуваме с теб – обеща той.
  

• 
  Няма да ходя на танците, Майк.
  
• 
  Добре де – той се начумери отново. – Просто ти предлагах.
  

Имаше и сгънато бяло парче хартия на седалката ми. Влязох вътре и затворих вратата преди да го разтворя. Две думи бяха написани в елегантният му почерк.

Когато се прибрах вкъщи, дръжката на вратата бе заключена, веригата спусната, точно както я бях оставила тази сутрин. Влизайки вътре, се отправих право към мокрото помещение. Изглеждаше по същият начин, пак както го бях оставила. Разрових се за дънките си, и след като ги намерих, пребърках джобовете си. Празни. Може би все пак бях закачила ключа си, помислих си аз, разтърсвайки глава.

Като следвах същият инстинкт, който ме бе подтикнал да излъжа Майк, се обадих на Джесика под предлог да й пожелая късмет на танците. Когато тя ми пожела същото за срещата с Едуард, аз й обясних, че се отменя. Тя беше доста по-разочарована, отколкото трябваше да бъде един прост наблюдател. Бързо се сбогувах с нея след това.

Чарли бе разсеян по време на вечеря, предположих, че или е разтревожен за нещо в работата, или щяха да дават баскетболен мач, или просто наистина се наслаждаваше на лазанята – беше трудно да се каже при Чарли.

• 
  Знаеш ли, тате... – започнах, прекъсвайки унесът му.
  
• 
  Какво, Бел?
  
• 
  Мисля, че си прав за Сиатъл. Мисля да почакам Джесика или някой друг да дойде с мен.
  
• 
  Оу – каза той, изненадан. – Ами, добре. Та, искаш ли да остана вкъщи?
  
• 
  Не, тате, не променяй плановете си. Имам милион неща за правене... домашни, прането... трябва да отида до библиотеката и до магазина. Ще влизам и излизам цял ден... ти отиди и се забавлявай.
  
• 
  Сигурна ли си?
  
• 
  Абсолютно, тате. Освен това фризерът има опасно малко риба в него – мисля че са ни останали две или три.
  
• 
  С теб се живее лесно, Бела – усмихна се той.
  
• 
  Мога да кажа същото нещо за теб – казах засмяна. Смехът ми спря, но той сякаш не забеляза. Почувствах се виновна, задето го заблудих и насмалко да послушам съвета на Едуард и да му кажа къде ще съм. Насмалко.
  

Но един мъничък гласец в главата ми се тревожеше, чудейки се дали ще боли много... ако всичко свършеше зле.

Успокоих се чак когато настъпи приемливо за лягане време. Знаех, че съм прекалено стресирана, за за заспя, така че направих нещо, което не бях правила преди. Умишлено взех нужното количество приспивателни – от онзи тип, който те събаряше за осем часа. Обикновено не бих си простила такъв тип поведение, но утре щеше да бъде достатъчно сложно и без да се клатя от липсата на сън на всичкото отгоре. Докато чаках хапчетата да подействат, изсуших чистата си коса, докато не стана безупречно права, и се засуетях какво да облека утре. Със всичко приготвено за сутринта, най-накрая легнах в леглото си. Чувствах се хиперактивна, не можех да спра да шавам. Станах и претърсих кашона си с дискове, докато не намерих колекция от нощните песни на Шопен. Пуснах я много тихо и легнах отново, като се концентрирах върху отпускането на индивидуални части от тялото ми. Някъде по средата на упражнението, приспивателните подействаха, и доволно потънах в безсъзнание.

Събудих се рано, като бях спала безпроблемно благодарение на безвъзмездната ми полза на хапчетата. Въпреки че бях добре отпочинала, възвърнах трескавото си безумие от предишната вечер. Облякох се бързо, като загладих бялата си яка към врата ми, преправяйки жълто-кафевият ми пуловер, докато не застана както трябва върху джинсите ми. Погледнах бързо през прозореца, за да установя, че Чарли вече беше заминал. Тънък, памучен слой от облаци, покриваше небето. Не изглеждаха много трайни.

Изядох си закуската без изобщо да усетя вкусът й, като побързах да разчистя след себе си. Погледнах отново през прозореца, но нищо не се бе променило. Току-що бях приключила с миенето на зъбите, и отново слизах надолу по стълбите, когато тихо почукване накара сърцето ми да заблъска срещу ребрата ми.

Прелетях към вратата – като имах малко проблеми със свалянето на веригата, но накрая отворих вратата и той беше там. Цялата тревога се разсея веднага щом погледнах лицето му, успокоявайки се напълно. Въздъхнах облекчено – вчерашните страхове ми се струваха глупави, сега когато той беше тук.

Той не се усмихваше отначало – лицето му бе млачно. Но изведнъж изражението му се просветли, когато ме огледа хубаво, и се разсмя.

• 
  Добро утро – изкикоти се той.
  
• 
  Какво има? – погледнах надолу, за да се уверя, че не бях забравила нищо важно, като обувки, или гащи.
  
• 
  Отиваме си. – Той се изсмя отново. Осъзнах че и двамата имаме дълги жълто-кафеви пуловери с показваща се бяла якичка и сини джинси. Засмях се заедно с него, като прикрих тайно чувство на съжаление – защо той трябваше да изглежда като модел от списание, докато аз не можех?
  

• 
  Имахме сделка – напомних му самодоволно, като се качих на шофьорското място и се пресегнах да му отключа вратата.
  
• 
  Накъде? – попитах.
  
• 
  Сложи си колана – вече съм изнервен.
  

• 
  Накъде? – повторих с въздишка.
  
• 
  Тръгни по сто и първа на север – поръча той.
  

• 
  Да не би да си запланувала да излезем от Форкс преди да се здрачи?
  
• 
  Тази кола е достатъчно стара, за да бъде дядо на твоята кола – имай малко респект – отвърнах му аз.
  

• 
  Завий надясно по сто и десета – инструктира ме той, точно когато щях да попитам. Подчиних се тихомълком.
  
• 
  И сега караш, докато настилката свърши.
  

• 
  И какво има в края на настилката? – зачудих се аз.
  
• 
  Пътека.
  
• 
  Ще се катерим? – Слава Богу, че обух маратонки.
  
• 
  Това проблем ли е? – Звучеше така, сякаш го е очаквал.
  
• 
  Не – опитах се да излъжа уверено. Но ако си мислеше, че пикапът ми е бавен...
  
• 
  Не се тревожи, само около осем километра са, пък и ние не бързаме.
  

Пътувахме мълчаливо, докато обмислях предстоящият ужас.

• 
  За какво си мислиш? – попита нетърпеливо той след малко.
  
• 
  Просто се чудех къде отиваме – излъгах отново.
  
• 
  На едно място, където обичам да ходя, когато времето е хубаво. – И двамата погледнахме към прозорците към разсейващите се облаци след като каза това.
  
• 
  Чарли каза, че щяло да е топло днес.
  
• 
  А ти каза ли на Чарли какво си намислила? – попита той.
  
• 
  Мне.
  
• 
  Но Джесика си мисли, че отиваме заедно до Сиатъл? – Той изглеждаше зарадван от идеята.
  
• 
  Не, казах й, че сме отменили плановете си... което си е истина.
  
• 
  Никой не знае, че си с мен? – Сега беше ядосан.
  
• 
  Зависи... предполагам, че си казал на Алис?
  
• 
  Това много помага, Бела – сряза ме той.
  

• 
  Форкс толкова ли те депресира, че обмисляш самоубийство? – настоя той, когато го игнорирах.
  
• 
  Ти спомена, че може да ти навлече неприятности... да ни видят публично – напомних му аз.
  
• 
  Значи се тревожиш, че можеш да навлечеш неприятности на мен – ако ти не се прибереш вкъщи? – Гласът му все още беше ядосан и хапещо саркастичен.
  

Той промърмори нещо изпод дъха си, като говореше толкова бързо, че не му разбрах.

Мълчахме през останалата част от пътуването. Можех да усетя струята от гневно неодобрение от него, и затова и не можех да измисля какво да кажа.

И след това пътят свърши, стягайки се в малка пешеходна пътечка с малко дървено означение. Паркирах под дърветата и излязох, уплашена, защото той ми беше ядосан, а вече нямах шофирането като извинение да не гледам към него. Беше топло сега, много по-топло откакто бях пристигнала във Форкс, почти влажно под облаците. Свалих пуловера си и го завързах около кръста си, доволна, че носех лека блуза без ръкави – най-вече щом ме очакваше осем-километрово катерене.

Чух вратата му да се затваря, и погледнах, за да видя, че и той бе свалил пуловера си. Той гледаше встрани от мен, към гъстата гора до пикапа ми.

• 
  Насам – каза той, като погледна през рамото си към мен, очите му все още раздразнени. Той закрачи към тъмната гора.
  
• 
  Ами пътеката? – Паниката беше очевидна в гласът ми, докато побързах да заобиколя пикапа и да го настигна.
  
• 
  Казах, че има пътека в края на пътя, не че ще се катерим по нея.
  
• 
  Няма пътека? – попитах отчаяно.
  
• 
  Няма да ти позволя да се изгубиш. – Той се обърна тогава с присмехулна усмивка, а аз потиснах едно ахване. Бялата му риза беше с къси ръкави и я носеше разкопчана, така че гладката бяла кожа на гърлото му преливаше необезпокоявана в мраморните контури на гръдният му кош, като вече перфектната му мускулатура не беше просто загатната от скриващите дрехи. Беше прекалено перфектен, осъзнах аз с пронизващ удар на отчаяние. Нямаше начин това божествено същество да бе предзназначено за мен.
  

• 
  Искаш ли да се прибереш вкъщи? – попита той тихо, като различна болка от моята напояваше гласът му.
  
• 
  Не. – Застанах близо до него, загрижена да не изгубя и една секунда от каквото време ми оставаше с него.
  
• 
  Какво има? – попита той, гласът му нежен.
  
• 
  Не се катеря много добре – отговорих потиснато аз. – Ще трябва да си много търпелив.
  
• 
  Мога да бъда търпелив – ако направя голямо усилие. – Той се усмихна, задържайки погледа ми, като се опитваше да ме изкара от внезапната ми, необяснима отпадналост.
  

• 
  Ще те заведа вкъщи – обеща той. Не можех да кажа дали обещанието бе безусловно, или ограничено до незабавно отклонение. Знаех си, че си мисли, че страхът ме натъжава, затова бях отново благодарна, че бях единственият човек, на когото не можеше да прочете мислите.
  
• 
  Ако искаш да изкатеря осем километра през джунглата преди залез, по-добре започни да водиш пътя – казах кисело. Той ми се намръщи, борейки се да разбере тонът и изражението ми.
  

Не беше чак толкова трудно, колкото се опасявах. Пътят беше най-вече плосък, а и той задържаше влажните папрати и паяжини настрани за мен. Когато правият му път ни срещнеше с паднали дървета или камъни, той ми помагаше като ме повдигаше за лакътя, и след това ме пускаше незабавно, когато преминехме. Студеният допир на кожата му така и не спря да кара сърцето ми да бие нестабилно. Два пъти, когато това се случи, улових погледа на лицето му, който ме убеди, че той някакси можеше да го чуе.

Опитах се да държа очите си далеч от перфектността му колкото се можех повече, но често се изпусках. Всеки път красотата му ме пронизваше с тъга.

През повечето време вървяхме мълчаливо. Само случайно той би задал въпрос, до който не бе успял да стигне през двата дни разпити. Попита ме за рожденните ми дни, за учителките ми от началното училище, за домашните ми любимци от деството – и се наложи да си призная, че след избиването на три поредни риби, се бях отказала от цялата институция. Той се засмя на това, по-силно отколкото бях свикнала – като звънко ехо се отблъскваше обратно към нас от празната гора.

Катеренето ми отне по-голямата част от сутринта, но той не показа и следа от нетърпение. Гората се разпростираше около нас в безграничен лабиринт от древни дървета, и започнах да се притеснявам, че никога няма да открием пътя си обратно. Той беше абсолютно безгрижен, изглеждаше му удобно в зеленият лабиринт, сякаш никога не изпитваше съмнение за нашата посока.

След няколко часа светлината над балдахините се преобрази от мрачен маслинен тон към ясно нефритено. Денят бе станал слънчев – точно както той бе предсказал. За пръв път откакто бяхме навлезли в гората, почувствах вълна на възбуда – която бързо се превърна в нетърпение.

• 
  Стигнахме ли вече? – подразних аз, като се престорих, че се мръщя.
  
• 
  Почти. – Той се усмихна на смяната в настроението ми. – Виждаш ли светлината пред нас?
  

• 
  Ъм, трябва ли?
  
• 
  Може би е прекалено рано за твоите очи – усмихна се самодоволно той.
  
• 
  Време е да посетим очният лекар – промърморих аз. Самодоволната му усмивка стана още по-ясна.
  

Достигнах края на езерото от светлина и престъпих през последните ресни от папрати в най-невероятното място, което някога бях виждала. Ливадата беше малка, идеално кръгла, и изпълнена с диви цветя – виолетово, жълто и нежно бяло. Някъде наблизо можех да чуя бълбукащата музика на поточе. Слънцето беше точно над нас, като изпълваше кръга с лека мъгла от наситена слънчева светлина. Вървях бавно, изпълнена с благоговение, през меката трева, люлеещи се цветя и топъл, позлатен въздух. Обърнах се леко, като исках да споделя това с него, но той не беше зад мен, където си мислех, че ще е. Завъртях се около себе си, като го затърсих с внезапно притеснение. Накрая го забелязах, все още под гъстата сянка на балдахина на ръба на котловината, като ме гледаше с предпазливи очи. Едва тогава си спомних какво бе отнело красотата на ливадата от умът ми – загадката около Едуард и слънцето, която той беше обещал да ми покаже днес.

Пристъпих крачка напред към него, очите ми осветени от любопиството. Неговите бяха предпазливи, неохотни. Усмихна му се насърчително и го подканих с ръката си, като направих още една крачка към него. Той вдигна предупредително ръка, а аз се поколебах, като се залюлях напред-назад на петите си.

Едуард сякаш си пое дълбоко въздух, след което пристъпи към яркият блясък на обедното слънце.

13. ПРИЗНАНИЯ

Едуард на слънчевата светлина беше шокиращ. Не можех да му свикна, макар да го зяпах цял следобед. Кожата му, бяла въпреки бледата руменина от вчерашният лов, буквално блещукаше, сякаш хиляди малки диаманти бяха закрепени върху него. Той лежеше напълно мирен в тревата, ризата му разкриваше изваяният му, нажежен гръден кош, искрящите му ръце голи. Лъщящите му, бледо лилави клепачи бяха затворени, въпреки че не спеше разбира се. Перфектна статуя, издълбана от някакъв непознат камък, гладка като мрамор, блестяща като кристал.

От време на време устните му се движеха толкова бързо, че изглеждаха, сякаш трепереха. Но когато попитах, той ми каза че си тананика – беше прекалено ниско за мен, за да го чуя.