Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

Аз също се наслаждавах на слънцето, макар въздуха да не бе достатъчно сух за предпочитанията ми. И на мен би ми харесало да се излегна като него и да позволя слънцето да топли лицето ми. Но останах свита, с брадичка опряна върху коленете ми, като не желаех да сваля очите си от него. Вятарът беше нежен – разпиля косата ми и надипли тревата, което се поклащаше около безжизнената му форма.

Ливадата, която ми се струваше толкова грандиозна отначало, сега бледнееше пред неговото великолепие.

Колебливо, винаги уплашена, дори сега, че ще изчезне като мираж, прекалено красив, за да е истински... колебливо протегнах ръка и погалих опакото на блещукащата му ръка, която стоеше близо до мен.Отново се маех от перфектната тъкан, атлазено гладка, студена като камък. Когато вдигнах поглед отново, очите му бяха отворени и ме наблюдаваха. Днес бяха карамелени, по-светли, по-топли след лова. Бързата му усмивка повдигна краищата на безукорните му устни.

• 
  Не те ли плаша? – попита закачливо той, но можех да чуя истинското любопитство в мекият му глас.
  
• 
  Не повече от обикновено.
  

Примъкнах се по-близо, като протегнах цялата си ръка сега, за да проследя контурите му от китката до лакътя с пръстите си. Видях, че пръстите ми треперят, и знаех, че това няма да му убегне.

• 
  Имаш ли нещо против? – попитах, когато той затвори очите си отново.
  
• 
  Не – каза той без да отваря очи. – Не можеш да си представиш какво е чувството – въздъхна той.
  

• 
  Извинявай – промърмори той. Вдигнах поглед, за да видя отново златните му очи. – Прекалено лесно е да бъда себе си с теб.
  

• 
  Кажи ми за какво си мислиш? – прошепна той. Вдигнах глава, за да видя очите му, които ме гледаха, внезапно напрегнати. – Все още ми е много странно, да не знам.
  
• 
  Знаеш ли, останалата част от нас се чувстват така през цялото време.
  
• 
  Труден живот. – Дали си въобразих следата от скръб в гласът му? – Но не ми отговори.
  
• 
  Исками се да знаех ти за какво си мислиш... – поколебах се аз.
  
• 
  И?
  
• 
  Исками се да можех да повярвам, че си истински. И ми се иска да не се страхувах.
  
• 
  Не искам да се страхуваш. – Гласът му беше тих шепот. Чух това, което той наистина искаше искрено да отвърне, че няма нужда да се страхувам, че няма от какво да се страхувам.
  
• 
  Е, нямах предвид точно този тип страх, въпреки че това определено е нещо върху което да се замислиш.
  

• 
  От какво се страхуваш тогава? – прошепна внимателно той.
  

И той бе изчезнал, ръката му откъсната от моята. Докато очите ми успяха да се фокусират, той бе на двайсетина крачки от мен, като стоеше на ръба на малката ливада, в гъстата сянка на едно голямо чамово дърво. Той ме гледаше, очите му тъмни в сенките, изражението му непроницаемо.

Можех да почувствам болката и шока по лицето ми. Празната ми ръка бе като ужилена.

• 
  Аз... съжалявам... Едуард – прошепнах аз. Знаех, че можеше да ме чуе.
  
• 
  Дай ми момент – извика той достатъчно силно за моите не толкова чувствителни уши. Стоях абсолютно неподвижно.
  

• 
  Толкова съжалявам – поколеба се той. – Ще ме разбереш ли какво имам предвид, ако ти кажа, че съм само човек?
  

• 
  Аз съм най-добрият хищник на света, не съм ли? Всичко в мен те привлича – гласът ми, лицето ми, дори мирисът ми. Сякаш имам нужда от това! – Внезапно той бе скочил на крака, като се отдалечи грубо, веднага изчезвайки от поглед, само за да се появи отново под същото дърво като преди, след като бе обиколил ливадата за половин секунда.
  
• 
  Сякаш би могла да ме надбягаш – засмя се горчиво той.
  

И после отново беше пред мен, само на две крачки разстояние, все още мирен като скала.

- Сякаш би могла да ме пребориш – усмихна се нежно той.

Стоях неподвижно, по-изплашена от него, отколкото някога съм била. Никога не го бях виждала толкова напълно освободен от внимателно изградената си фасада. Никога не е бил по-малко човек... или по-красив. Лицето ми мъртвешки бледо, очите ми разширени, стоях като птичка прикована от очите на змия.

Очарователните му очи сякаш за момент заблестяха с безразсъдна възбуда. След това като минаха няколко секунди, те се замъглиха. Изражението му бавно се превърна в маска от древна тъга.

• 
  Не се страхувай – промърмори той, кадифеният му глас неволно съблазнителен. – Обещавам... – Той се поколеба. – Заклевам се да не те нараня. – Той изглеждаше по-загрижен да убеди себе си отколкото мен.
  
• 
  Моля те прости ми – каза той сдържано. – Мога да се контролирам. Просто ме хвана неподготвен. Но сега ще се държа по-добре.
  

• 
  Не съм жаден днес, наистина – смигна ми той.
  

• 
  Добре ли си? – попита деликатно той, като се пресегна бавно, внимателно, за да постави мраморната си ръка обратно в моята.
  

Той ми отвърна с омайваща усмивка.

• 
  Та докъде бяхме преди да проявя такава грубост? – попита той с благата напевност на отминалият век.
  
• 
  Честно казано не си спомням.
  

• 
  Мисля, че говорехме за това защо те е страх, освен очевидните причини.
  
• 
  А, да.
  
• 
  Е?
  

• 
  Колко лесно се ядосвам – въздъхна той. Погледнах в очите му, внезапно усещайки, че това беше точно толкова ново за него, колкото и за мен. Колкото и години на неизмерим опит да бе имал, това беше трудно и за него. Внезапно се окуражих от тази мисъл.
  
• 
  Страхувах се... защото, е, за очевидните причини. Не мога да остана с теб. А ме е страх,че искам да остана с теб, много повече отколкото би трябвало. – Гледах ръцете му, докато говорех. Беше ми трудно да го кажа на глас.
  
• 
  Да – съгласи се той бавно. – Това е действително нещо, от което трябва да се страхуваш. Да искаш да бъдеш с мен. Това наистина не е в твой най-добър интерес.
  

• 
  Трябваше да си тръгна много отдавна – въздъхна той. – Трябва да си тръгна сега. Но не знам дали ще мога.
  
• 
  Не искам да си тръгваш – смутолевих жалко аз, все още гледайки надолу.
  
• 
  И именно заради това трябва да го направя. Но не се тревожи. Аз съм невероятно егоистично същество. Копнея за компанията ти прекалено много, за да направя това, което би трябвало.
  
• 
  Радвам се.
  
• 
  Недей! – Той отдръпна ръката си, този път по нешно – гласът му бе по-груб от обичайното. Груб за него, но все още по-красив от който и да е друг човешки глас. Беше ми трудно да съм на една вълна с него – внезапните му смени на настроенията винаги ме оставяха крачка назад, замаяна.
  
• 
  Не копнея само за твоята компания! Никога не забравяй това. Никога не забравяй, че съм по-опасен за теб от колкото за останалите. – Той се спря, и го видях да се вглежда невиждащо в гората.
  

• 
  Не мисля, че разбирам какво точно имаш предвид – поне в последната част – казах аз.
  

• 
  Как да обясня? – замисли се той. – И без да те плаша отново... хмммм. – Без да се замисля, той постави отново ръката си в моята – този път я задържах здраво с и двете си длани. Той погледна ръцете ни. - Това е невероятно приятно, топлината – въздъхна той.
  

• 
  Нали знаеш как на всеки му харесва различен вкус? – започна той. – Някои хора обичат шоколадов сладолед, а други предпочитат ягодов?
  

• 
  Извинявай за аналогията с храната – не можех да се сетя за друг начин да обясня.
  

• 
  Виждаш ли, всеки човек ухае различно, има различна есенция. Ако заключих алкохолик с стая пълна със студена бира, той с удоволствие би я изпил. Но би могъл да устои, ако иска, ако е бивш алкохолик. Сега да кажем, че поставяш в стаята чаша от сто годишно бренди, най-рядкият, най-добрият коняк – и изпълниш стаята с ароматът му – как мислиш, че би преживял това?
  

Той пръв наруши мълчанието.

• 
  Може би това не е правилното сравнение. Може би би било прекалено лесно да откаже брендито. Може би трябваше да направя алкохолика наркоман вместо това.
  
• 
  Та това, което казваш е, че аз твоят тип хероин? – подразних го аз, като се опитвах да развеселя настроението.
  

• 
  Да, ти си точно моят тип хероин.
  
• 
  Това често ли се случва? – попитах аз.
  

• 
  Говорих с братята ми за това – той все още се вглеждаше в далечината. – За Джаспър всички вие си приличате. Той се присъедини най-наскоро в семейството ни. За него е трудно да се въздържа изобщо. Не е имал време да развие чувствителност към разликата в миризмите, вкусовете. – Той погледна бързо към мен, изражението му съжалително. – Извинявай – каза той.
  
• 
  Нямам против. Моля те, не се тревожи, че ще ме обидиш, или изплашиш, или каквото и да е там. Това е начинът, по който мислиш. Мога да те разбера, или поне да се опитам. Просто обясни доколкото можеш.
  

• 
  Та Джаспър не беше сигурен дали някога е срещал някой, който е – той се поколеба, търсейки правилната дума, - толкова неустоим, колкото си ти за мен. Което ме кара да си мисля, че не е. Емет е бил по-дълго на влака, така да се каже, и ме разбра какво имам предвид. Той каза, че го е имал два пъти, единият по-силен от другият.
  
• 
  Ами ти?
  
• 
  Никога.
  

• 
  Какво е направил Емет? – попитах аз, като наруших мълчанието.
  

• 
  Предполагам, че знам – накрая казах.
  

• 
  Дори и най-силните от нас падат от влака, нали така?
  
• 
  Какво чакаш? Позволението ми? – Гласът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах. Опитах се да направя тонът си по-мил – можех да предположа какво му струва откровенноста му. – Имам предвид, това означава ли, че няма надежда? – Колко спокойно съм можела да обсъждам собствената си смърт!
  
• 
  Не, не! – Гласът му беше мигновено гузен. – Разбира се, че има надежда! Имам предвид, разбира се, че няма... – Той остави изречението да виси. Очите му изгаряха моите. – Нашето е различно. Емет... това са били просто непознати, които е срещнал. Било е преди много години, и той не е бил така... трениран, така предпазлив, какъвто е сега.
  

• 
  Значи, ако се бяхме срещнали... о, не знам, в тъмна алея или нещо такова... – гласът ми затихна.
  
• 
  Костваше ми всичко, което имах, за да не скоча по средата на часа пълен с деца и... – Той спря рязко, като извърна поглед. – Когато мина покрай мен, можех да проваля всичко, което Карлайл бе изградил за нас, точно тогава и точно там. Ако не бях отричал жаждата си през последните, е, прекалено много години, нямаше да успея да се спра. – Той замълча, като се мръщеше срещу дърветата.
  

- Сигурно си си помислила, че съм луд.

- Не можех да разбера защо. Как може толкова бързо да ме намразиш...

- За мен беше, сякаш ти си някакъв демон, призован право от собственият ми Ад, за да ме унищожи. Мирисът, който идваше от кожата ти... мислех си, че ме доведе до умопомрачение през този ден. В този един час измислих стотици начини да те подмамя от стаята, за да дойдеш с мен, да те хвана сама. И се борих с всеки един от тях, като мислех за семейството си, какво бих им причинил. Трябваше да избягам, да изчезна преди да изговоря думите, които да те накарат да ме последваш...

Той вдигна поглед към слисаното ми изражение, докато се опитвах да възприема горчивите му спомени. Златните му очи ме изгаряха изпод миглите му, хипнотични и смъртоносни.

- Ти щеше да ме последваш - обеща той.

- Без съмнение - опитах се да говоря спокойно.

Той се намръщи на ръцете ми, като ме освободи от силата на погледа си. - И тогава, когато се опитвах да пренаредя програмата си в безсмислен опит да те избегна, ти беше там - в близост в онази малка, топла стая, мирисът ти беше влудяващ. Насмалко да те взема още тогава. Имаше само още един крехък човек там - толкова лесен за елиминиране.

Потреперих под топлото слънце, като виждах спомените си с наново през неговите очи, едва сега усещайки опасността. Горката госпожица Коуп - потреперих отново при мисълта колко близо съм била до нехайната отговорност за смъртта й.

- Но устоях. Не знам как. Насилих се да не те чакам, да не те последвам след училище. Беше по-лесно навън, когато не можех да те усетя повече, да мисля по-ясно, да взема правилните решения. Оставих останалите до вкъщи - бях прекалено засрамен, за да им кажа колко съм-слаб, само усетиха, че нещо не е както трябва - и отидох право към Карлайл, в болницата, за да му кажа, че заминавам.

Изгледах го изненадана.

- Разменихме си колите - той имаше бензин до горе, а аз не исках да спирам. Не смеех да се прибера вкъщи, да се изправя в лице с Езме. Тя нямаше да ме остави да си тръгна, без да направи сцена. Щеше да се опита да ме убеди, че не е нужно... До следващата сутрин бях в Аляска. - Той звучеше засрамен, сякаш бе признал голямо малодушие. - Прекарах два дни там с някои стари познати... но бях обзет от носталгия по дома. Мразех се задето бях разстроил Езме и останалите, осиновеното ми семейство. В чистият въздух на планините ми беше трудно да повярвам, че си толкова неустоима. Убедих се, че бе проява на слабост да избягам. И преди се бях справял с изкушенията, не от такава величина, дори не беше близо, но аз бях силен. Че коя беше ти, едно незначително малко момиче... - ухили се той взнезапно, - ... да ме прогони от мястото, където исках да съм? Затова се върнах... - Той се загледа в пространството.

Не можех да говоря.

- Взех предпазни мерки, ловувах, хранех се повече от обикновено преди да те видя отново. Бях сигурен, че съм достатъчно силен, за да те третирам като всеки друг човек. Бях прекалено арогантен. Без съмнение беше сложно, защото не можех просто да прочета мислите ти, да знам каква е реакцията ти към мен. Не бях свикнал да вземам такива заобиколни мерки, като да подслушвам думите ти в умът на Джесика... а нейният ум не е много оригинален, и беше досадно да се унижавам до това. А и не можех да знам дали наистина имаш предвид това, което казваш. Всичко това беше крайно дразнещо. - Той се намръщи при мисълта. - Исках да забравиш отношението ми от първият ден, ако бе възможно, затова се опитах да говоря с теб така, както бих говорил с който и да е. Бях нетърпелив всъщност, като се надявах да дешифрирам някоя от мислите ти. Но ти беше прекалено интересна, осъзнах, че съм погълнат от изразяването ти... и от време на време раздвижваше въздуха с ръка или с косата си, и мирисът пак ме зашеметяваше... Разбира се, ти бе почти прегазена до смърт пред очите ми. По-късно измислих едно наистина добро обяснение за начина, по който бях реагирал тогава - защото, ако не те бях спасил, ако кръвта ти беше разляна пред мен, не мисля, че бих се спрял да разкрия какви сме всъщност. Обаче се сетих за това извинение по-късно. По онова време, единственото, което можех да мисля е, "Само не нея".

Той затвори очи, изгубен в агонизиращото си признание. Слушах го, повече жадна отколкото рационална. Разумът ми казваше, че би трябвало да съм ужасена. Наместо това бях облекчена да разбера най-накрая. И бях изпълнена със съчувствие към страданията му, дори сега, когато признаваше желанието си да отнеме живота ми.

Чак сега възвърнах гласът си, който обаче бе немощен.

- В болницата?

Очите му проблеснаха към мен.

- Бях ужасен. Не можех да повярвам, че ни бях изложил на опасност въпреки всичко, че се бях оставил на твоята власт - от всички възможни хора. Сякаш се нуждаех от още един мотив да те убия. - И двамата трепнахме, когато се изплъзна тази дума. - Но имаше обратният ефект - продължи той бързо. - Скарах се с Розали, Емет и Джаспър, когато те предложиха, че сега му е времето... най-ужасната кавга, която сме имали. Карлайл беше на моя страна, както и Алис - той направи гримаса, когато спомена името й. Не можех да си представя защо. - Езме ми каза да направя това, което сметна за редно, за да ме накара да остана. - Той поклати глава снизходително. - На следващият ден подслушвах умовете на всички, с които говори, шокиран, че държиш на думата си. Не те разбирах изобщо. Но знаех, че не мога да се замесвам повече с теб. Направих всичко възможно, за да стоя колкото се може по-надалеч от теб. И всеки ден ароматът на кожа ти, дъхът ти, косата ти... удряше ме толкова силно, колкото и първият ден.

Той отново срещна очите ми, и неговите бяха неочаквано топли.

- И въпреки това - продължи той, - щеше да се окаже по-добре, ако бях разкрил всички ни в онзи пръв момент, отколкото сега, тук - без свидетели и нищо да ме спре - да те нараня.

- Защо? - бях достатъчно човечна, за да попитам.

- Изабела. - Той произнесе името ми внимателно, след това игриво разроши косата ми със свободната си ръка. Шок премина през тялото ми при небрежното му докосване. - Бела, не бих могъл да живея със себе си, ако някога те нараня. Не знаеш колко много ме измъчваше. - Той погледна надолу, отново засрамен. - Мисълта за теб, неподвижна, бяла, студена... да не видя никога как се изчервяваш ярко отново, никога да не зърна онзи блясък на интуицията в очите ти, когато разкриеш преструвките ми... би било непоносимо. - Той вдигна възхитителните си, измъчени очи към мен. - Ти си най-важното нещо за мен сега. Най-важното нещо за мен изобщо.

Главата ми се въртеше от рязката смяна на посоката, която разговорът ни бе поел. От веселата тема за неизбежната ми смърт, внезапно се обяснявахме един на друг. Той чакаше, и въпреки че гледах надолу към ръцете ни между нас, знаех че златните му очи са върху мен.

- Ти вече знаеш какво чувствам аз, разбира се - накрая казах. - Аз съм тук... което, грубо преведено, означава, че предпочитам да умра, отколкото да стоя далеч от теб. - Намръщих се. - Аз съм идиот.

- Наистина си идиот - съгласи се той през смях. Очите ни се срещнаха и аз също се засмях. Смеехме се заедно на идиотщината и на очевидната невъзможност на подобен момент по това време.

- И така лъвът се влюби в агнето... - промърмори той. Погледнах настрани, скривайки очите си тъй като се развълнувах от думата.

- Какво глупаво агне - въздъхнах аз.

- Какъв извратен, мазохистичен лъв. - Той се вгледа в тъмната гора за дълъг момент, и аз се зачудих къде са го отвели мислите му.

- Защо...? - започнах аз, и след това замълчах, несигурна как да продължа.

- Да?

- Кажи ми защо избяга от мен преди малко?

- Не, имам предвид, къде точно сгреших? Виждаш ли, трябва да съм подготвена, затова е по-добре да знам какво не трябва да правя. Това, например - погалих опакото на ръката му - изглежда е наред.

Той се усмихна отново.

- Не си направила нищо лошо, Бела. Вината е моя.

- Но аз искам да помогна, ако мога, за да не го правя толкова трудно за теб.

- Е... - той се замисли за момент. - Беше по-скоро близостта ти. Повечето хора инстинктивно се отдръпват от нас, сякаш отблъснати от неземността ни... Не очаквах да се приближиш толкова. А и мирисът на гърлото ти. - Той се спря, като погледна да види дали ме е разстроил.

- Добре тогава - казах вятърничаво, като се опитвах да облекча внезапно напрегнатата атмосфера. Свих брадичката си. - Няма повече гърло.

Проработи - той се засмя.

- Не, наистина, бях по-скоро изненадан.

Той вдигна свободната си ръка и я постави нежно върху шията ми. Стоях неподвижно, студът на допирът му бе естествено предупреждение - предупреждение, което ми казваше да съм ужасена. Но нямаше чувство на страх в мен. Но имаше, въпреки това, други чувства...

- Виждаш ли - каза той. - Всичко е наред.

Кръвта ми препускаше и ми се иска да можех да я забавя, като усещах, че това навярно прави всичко много по-трудно - туптенето на пулса във вените ми. Определено можеше да го чуе.

- Руменината на страните ти е очарователна - промърмори той. Той нежно освободи и другата си ръка. Ръцете ми увиснаха в скута ми. Той нежно докосна бузата ми, след което задържа лицето ми в мраморните си ръце. - Стой мирно - прошепна той, сякаш не бях замръзнала вече.

Бавно, без да откъсва очи от моите, той се наведе към мен. След това внезапно, но много внимателно, той опря студената си буза срещу вдлъбнатината в основата на гърлото ми. Не можех да помръдна дори и да исках. Заслушах се в звука на равното му дишане, като гледах как слънцето и вятъра си играят с бронзовата му коса, по-човешка от която и да е друга част в него.