Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]
Изтегляне 4.07 Mb.
|
|
Преднамерено бавно, ръцете му се спуснаха отстрани на шията ми. Трепнах и го чух да улавя дъха си. Но ръцете му не спряха, докато бавно се придвижиха към раменете ми, и след това спряха. Лицето му се придвижи, носът му опираше ключицата ми. Той се установи с едната страна на лицето му притисната леко срещу гръдният ми кош. Той слушаше сърцето ми. Въздъхна. Не знаех колко време стояхме без да се движим. Можеха да бъдат часове. Евентуално туптенето на пулсът ми се забави, но той не мръдна, нито проговори, докато ме държеше. Знаех, че във всеки момент може да му дойде в повече, и че животът ми щеше да свърши - толкова бързо, че можех дори да не разбера. А не можех да се накарам да ме е страх. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че ме докосваше. И тогава, прекалено рано, той ме пусна. Очите му бяха спокойни. - Вече няма да е толкова трудно - каза той доволно. - Това много трудно ли ти беше? - Дори не беше и наполовина толкова лошо, колкото си представях, че ще е. Ами ти? - Не, не беше лошо... за мен. Той се усмихна на интонацията ми. - Знаеш какво имам предвид. Усмихнах се. - Ето. - Той взе ръката ми и я постави върху бузата си. - Усещаш ли колко е топла? И наистина беше почти топла, обичайно студената му кожа. Само че почти не забелязах, защото докосвах лицето му, нещо за което си мечтаех непрекъснато още от първият ден, когато го видях. - Не мърдай - прошепнах аз. Никой не може да бъде неподвижен като Едуард. Той затвори очи и застана като камък, скулптура изпод ръката ми. Движех се дори по-бавно от него, като внимавах да не направя едно неочаквано движение. Погалих страните му, деликатно докоснах клепачите му, лилавата сянка под очите му. Проследих формата на идеалният му нос, и тогава, все толкова внимателно, на безукорните му устни. Устните му се разтвориха изпод ръката ми, и можех да усетя студеният му дъх върху пръстите ми. Исках да се наведа, да вдъхна аромата му. Затова пуснах ръката си и се отдръпнах, без да искам да го притискам много. Той отвори очи, а те бяха гладни. Не по начин, който да ме накара да се страхувам, а по-скоро да присвие мускулите на стомаха ми и да накара пулсът ми да забие през вените ми отново. - Исками се - прошепна той, - исками се да можеше да усетиш... сложността... объркването... което изпитвам. Да можеше да разбереш. Той вдигна ръка към косата ми и внимателно я отметна от лицето ми. - Обясни ми. - Не знам дали ще мога. Казах ти, от една страна, гладът - жаждата - онова окаяно съшество, което съм, съчувствам ти. И мисля, че можеш да разбереш това до известна степен. Макар че - той почти се усмихна, - тъй като не си пристрастена към каквито и да е нелегални субстанции, вероятно не можеш да вникнеш напълно в смисъла. Но... - Пръстите му докоснаха леко устните ми, карайки ме да потреперя отново. - Има и друг вид глад. Глад, който дори не разбирам, който ми е чужд. - Мисля, че разбирам това по-добре отколкото си мислиш. - Не съм свикнал да се чувствам толкова човешки. Винаги ли е така? - За мен? - Замълчах. - Не, никога. Никога преди това. Той задържа ръцете ми в своите. Чувствах ги толкова слаби в желязната му хватка. - Не знам как да съм близо до теб - призна той. - Не знам дали мога. Наведох се много бавно напред, предупреждавайки го с очите си. Поставих бузата си срещу каменната му гръд. Можех да чуя само дишането му и нищо друго. - Това е достатъчно - въздъхнах аз, като затворих очи. По един много човешки начин, той ме обви с ръцете си и притисна лицето си о косата ми. - По-добър си, отколкото си мислиш - отбелязах аз. - Имам човешки инстинкти - може да са дълбоко заровени, но са там. Седяхме така за един неизмеримо дълъг момент - чудех се дали не му се мърдаше като на мен. Но можех да видя как светлината отслабва, сенките на дърветата започнаха да ни достигат, и аз въздъхнах. - Трябва да тръгваш. - Мислех си, че не можеш да четеш мислите ми. - Просто ми става по-ясен - можех да чуя усмивката в гласът му. Той хвана раменете ми и аз погледнах лицето му. - Може ли да ти покажа нещо? - попита той, като внезапна възбуда освети очите му. - Да ми покажеш какво? - Ще ти покажа как аз пътувам из гората. - Той видя изражението ми. - Не се тревожи, ще бъдеш в безопасност, пък и ще стигнем до пикапа ти много по-бързо. - Устата му се изви в онази крива усмивка, толкова красива, че сърцето ми почти спря. - В прилеп ли ще се превърнеш? - попитах предпазливо. Той се засмя толкова силно, колкото не го бях чувала досега. - Сякаш не съм го чувал това и преди! - Да бе, сигурно го ти го казват през цялото време. - Хайде, малка страхливке, качи се на гърба ми. Исках да видя дали се шегува, но очевидно, той бе сериозен. Той се усмихна, когато видя колебанието ми и се пресегна към мен. Сърцето ми реагира - дори и да не можеше да чете мислите ми, пулсът ми винаги ме издаваше. След това продължи да ме вдига върху гърбът си , със съвсем малко усилие от моя страна, пък и, когато се настаних на място, го обвих толкова силно с краката и ръцете си, че нормален човек би се задушил. Все едно да се сграбча за скала. - Малко по-тежка съм от една раница - предупредих аз. - Ха! - изсумтя той. Почти можех да видя как извърта очи. Не го бях виждала толкова оживен досега. Той ме стресна, като внезапно сграбчи ръката ми, притисна дланта ми към лицето си и вдиша дълбоко. - Става все по-лесно - смутолеви той. И след това започна да тича. Ако някога се бях страхувала от смъртта в негово присъствие, било е нищо в сравнение с това, което чувствах сега. Той профуча през тъмните, гъсти дъбрави на гората като куршум, като призрак. Нямаше нито звук, нито доказателство, че краката му докосваха земята. Дишането му не се промени, никога не показа някакво усилие. Но дърветата летяха покрай нас с опасна скорост, винаги пропускайки ги с няколко сантиметра. Бях прекалено ужасена, за да затворя очи, въпреки че студеният горски въздух плющеше в лицето ми и го изгаряше. Чувствах се, сякаш бях глупаво подала главата си през прозореца на самолет по време на полет. И за пръв път в живота ми, почувствах замайващата слабост на гадене от движението. И изведнъж свърши. Бяхме се катерили с часове, докато стигнем ливадата на Едуард, а сега, въпрос на няколко минути, се бяхме върнали до пикапа. - Ободряващо, нали? - Гласът му беше висок, развълнуван. Той застана неподвижно, докато чакаше да сляза. Опитах, но мускулите ми не ме слушаха. Ръцете и краката ми стояха сключени около него, докато главата ми се въртеше неудобно. - Бела? - попита той, вече разтревожен. - Мисля, че трябва да полегна - задъхах се аз. - О, извинявай - той все още ме чакаше, но аз не можех да помръдна. - Мисля, че имам нужда от помощ - признах аз. Той се засмя тихо, и внимателно отпусна хватката ми около вратът си. Нямаше съпротивление срешу желязната сила на ръцете му. След което ме извъртя, за да се обърна към него, гушвайки ме в ръцете си, сякаш бях малко дете. Задържа ме за момент, след което внимателно ме постави на гъвкавата папрат. - Как се чувстваш? - попита той. Не можех да знам как се чувствам, когато главата ми се въртеше толкова бързо. - Замаяна, струва ми се. - Сложи глава между коленете си. Опитах това и помогна малко. Вдишвах и издишвах бавно, като държах главата си мирна. Усещах, че седи до мен. Мина време, и евентуално открих, че мога да вдигна главата си. Имаше кух звънтящ звук в ушите ми. - Предполагам, че това не беше добра идея - замисли се той. Опитах се да бъда позитивна, но гласът ми беше немощен. - Не, беше много интересно. - Хах! Бяла си като призрак... не, бяла си като мен! - Май че трябваше да си затворя очите. - Спомни си го това следващият път. - Следващият път! - простенах аз. Той се засмя, настроението му все още лъчезарно. - Фукльо - измърморих аз. - Отвори очи, Бела - каза тихо той. И той беше точно там, лицето му толкова близо до моето. Красотата му ме порази - беше прекалено много, прекаленост към която не можех да свикна. - Мислех си, докато тичах... - Той замълча. - Да не удариш някое дърво, надявам се. - Глупава Бела - изкиска се той. - Бягането ми е втора природа, не е нещо, за което трябва да мисля. - Фукльо - измърморих отново. Той се усмихна. - Не - продължи той. - Мислех си за нещо, което исках да опитам. - И той пак взе лицето ми в ръцете си. Не можех да дишам. Той се поколеба - но не по нормалният начин, по човешкият начин. Не по начина, по който мъжът се спира преди да целуне една жена, за да прецени реакцията й, да види как ще бъде приет. Навярно би се позабавил, за да узължи момента, този идеален момент на очакване, който понякога е по-добър и от самата целувка. Едуард се баваше, за да се провери, за да види дали е безопасно, да се убеди, че все още има контрол над нуждата си. И тогава студените му, мраморни устни се притиснаха нежно към моите. Това, което никой от нас не очакваше, беше моят отговор. Кръвта закипя изпод кожата ми, изгори устните ми. Дишането ми се превърна в диво задъхване. Пръстите ми се преплетоха в косата му, притискайки го към мен. Устните ми се разтвориха, докато вдишвах опияняващатия му аромат. Незабавно почувствах как той се превръща в неотзивчива скала изпод устните ми. Ръцете му нежно, но с настоятелна сила, избутаха лицето ми назад. Отворих очи, за да видя сдържаното му изражение. - О-па - издишах аз. - Това е меко казано. Очите му бяха диви, челюстта му стисната в остро въздържание, обаче не промени перфектното си изражение. Той задържа лицето ми на сантиметри от неговото. Омайваше очите ми. - Дали да... - опитах се да се отдръпна, за да му дам малко пространство. Ръцете му отказаха да ми позволят да помръдна и със сантиметър. - Не, поносимо е. Изчакай за момент, моля те. - Гласът му беше учтив и сдържан. Държах очите си върху неговите, като наблюдавах как възбудата в тях отслабва и се смекчава. Тогава се усмихна изненадващо дяволито. - Така - каза той, очевидно доволен от себе си. - Поносимо? - попитах аз. Той се изсмя силно. - По-силен съм, отколкото си мислех. Хубаво е да се знае. - Иска ми си да мога да кажа същото за себе си. Извинявай. - Ти си само човек, все пак. - Много благодаря - казах язвително аз. Той беше на крака с едно от гъвкавите си, почти невидими бързи движения. Той ми подаде ръка, един неочакван жест. Бях толкова свикнала със стандартното ни, внимателно недокосване. Поех ледената му ръка, като се нуждаех повече от опората, отколкото си мислех. Равновесието ми все още не се бе завърнало. - Все още ли си изтощена от бягането? Или от целувката? - Колко безгрижен, колко човечен изглеждаше, докато се смееше сега, ангелското му лице необезпокоено. Той беше различен Едуард, от този който познавах. И се почувствах още по-увлечена по него. Сега би ми причинило физическа болка да бъда разделена от него. - Не бих могла да съм сигурна, все още ми е замаяно - успях да отговоря. - Мисля, че е по малко и от двете. - Може би трябва да ми дадеш аз да карам. - Ти да не си луд? - възразих аз. - Карам по-добре от теб в най-добрите ти дни - подразни ме той. - Имаш много по-бавни рефлекси. - Убедена съм, че е вярно, но не мисля, че нервите ми, или пикапът ми, биха го понесли. - Някакво доверие, моля те, Бела. Ръката ми беше в джоба, стиснала здраво ключът. Стигнах устни, помислих за момент, след което поклатих глава със стисната усмивка. - Мне. Няма шанс. Той повдигна недоверчиво вежда. Започнах да го заобикалям, насочвайки се към шофьорското място. Може би щеше да ме пусне да мина, ако не се клатушках леко. Но може би пък нямаше. Ръката му създаде неизбежна примка около кръста ми. - Бела, вече изразходих голямо количество лични усилия да те запазя до този момент жива. Няма да те оставя да седнеш зад волана, когато дори не можеш да вървиш в права линия. Освен това, приятели не оставят приятели да карат пияни - цитира той с изкискване. Можех да усетя неустоимо сладката миризма да идва от гърдите му. - Пияна? - възразих аз. - Опиянена си от самото ми присъствие. - Той се хилеше със закачливо самодоволство отново. - Не мога да споря с това - въздъхнах аз. Нямаше начин - не можех да му устоя по какъвто и да е начин. Вдигнах високо ключа и го пуснах, като гледах как ръката му проблясна като светкавица, за да го хване безшумно. - Карай внимателно - пикапът ми е възрастен гражданин. - Много ясно - одобри той. - А ти изобщо не си ли засегнат? - попитах смутено аз. - От присъствието ми? Отново подвижните му черти се промениха, изражението му стана меко, топло. Отначало не ми отговори - просто наведе лицето си към моето, като прокара устни по челюста ми, от ухото ми до брадичката, нагоре и надолу. Трепнах. - Въпреки това - накрая прошепна той, - аз имам по-добри рефлекси. 14. СЪЗНАНИЕТО НАД МАТЕРИЯТА Трябваше да призная, че можеше да кара добре, когато поддържаше скоростта в границите на разумното. Както много други неща, изглеждаше че прави никакво усилие. Почти не гледаше пътя, и въпреки това гумите не се отместиха и със сантиметър от средата на платното. Той караше с една ръка, като с другата държеше моята на седалката. Понякога се вглеждаше в залязващото слънце, понякога поглеждаше към мен - към лицето ми, към косата ми, която бе развеяна от вятъра, който идваше от отвореният прозорец, към сключените ни ръце. Беше превключил на радио, което пускаше шлагери, и припяваше на една песен, която не бях чувала. Знаеше всяка дума. - Харесваш музиката от петдесетте? - попитах аз. - Музиката през петдесетте беше хубава. Много по-добра от шейсетте или седемдесетте, блях! - Той потрепера. - Осемдесетте бяха поносими. - Ще ми кажеш ли някога на колко си години? - попитах несигурно, защото не исках да развалям жизнерадостното му настроение. - Има ли такова значение? - Усмивката му, за мое облекчение, си остана непомрачена. - Не, но все още се чудя... - Направих гримаса. - Няма нищо като една нерешена загадка, която да те държи буден през ноща. - Питам се дали ще те разстрои - говореше той на себе си. Загледа се в слънцето - минутите минаваха. - Пробвай ме - казах накрая. Той въздъхна, след което ме погледна в очите, изглежда напълно забравил пътя за известно време. Каквото и да е видял, сигурно го е окуражило. Той се взря в слънцето - светлината на залязващото кълбо блестеше от кожата му в рубинен блясък - и заговори. - Роден съм в Чикаго през 1901. - Той се спря и ме погледна с ъгълчето на очите си. Лицето ми бе внимателно неизненадано, търпеливо за останалото. Той се усмихна лекичко и продължи. - Карлайл ме откри в една болница през лятото на 1918. Бях на седемнайсет и умирах от испанският грип. Той ме чу да си поемам дъх, макар звукът да бе неуловим за моите уши. Той отново се вгледа в очите ми. - Не си спомням много добре - беше много отдавна, а човешките спомени постепенно изчезват. - Той се бе изгубил в мислите си за кратко време преди да продължи. - Все пак си спомням как се чувствах, когато Карлайл ме спаси. Не е нещо лесно, нито нещо, което би могъл да забравиш. - Родителите ти? - Вече бяха починали от болестта. Бях сам. Затова ме бе избрал. В целият хаос от епидемията никой не би разбрал, че ме няма. - Той как те... спаси? Минаха няколко секунди преди да отговори. Изглежда подбираше внимателно думите си. - Беше трудно. Няма много от нас, които да притежават нужната сдържаност, за да го изпълнят. Но Карлайл винаги е бил най-хуманният, най-състрадателният от нас... Не мисля, че би могла да откриеш някой като него през цялата история. - Той замълча. - За мен беше изключително много, много болезнено. Можех да разбера от положението на устните му, че няма да каже нищо повече по темата. Потиснах любопитството си, което обаче продължаваше да гори. Имах много неща за премисляне по тази особена тема, неща които чак сега започнах да осъзнавам. Няма съмнение, че бързият му ум бързо е схванал всеки аспект, който ми убягваше. Нежният му глас прекъсна мислите ми. - Самотата го е подтикнала. Обикновено това е причината зад избора. Бях първият в семейството на Карлайл, въпреки че той скоро след това откри Езме. Тя паднала от скала. Занесли я право в моргата на болницата, макар някакси сърцето й още да биело. - Значи трябва да умираш, за да станеш... - Никога не казвахме думата, така че не посмях да я използвам сега. - Не, просто Карлайл си е такъв. Никога не би го сторил с някой, който има друг избор. - Уважението в гласът му винаги бе значително, когато говореше за човека, който му бе като баща. - Въпреки че той казва, че е по-лесно - продължи той, - ако кръвта е по-слаба. - Той погледна към сега тъмният път, и можех да усетя как темата се затваря отново. - Ами Емет и Розали? - Карлайл доведе Розали следваща в семейството ни. Чак по-късно осъзнах, че той се надяваше тя да бъде за мен това, което беше Езме за него - той внимаваше с мислите си около мен. - Той извъртя очи. - Но тя не ми е била никога нищо повече от сестра. Само след две години по-късно тя откри Емет. Беше на лов - бяхме в Апалачите тогава - и тя го открила точно преди една мечка да го довърши. Тя го занесла обратно при Карлайл, повече от стотици километри, като се страхувала, че няма да се справи сама. Едва сега започвам да предполагам колко трудно е било това пътуване за нея. - Той хвърли многозначителен поглед в моята посока, и повидгна ръцете ни, все още сключени заедно, за да докосне бузата ми с опакото на ръката си. - Но е успяла - насърчих го аз, отмествайки поглед от неустоимата красота на очите му. - Да - прошепна той. - Видяла е нещо в лицето му, което й е дало достатъчно сили. И са заедно оттогава. Понякога живеят отделно от нас, като женена двойка. Но за колкото по-млади се преструваме, толкова по-дълго време можем да останем на някое дадено място. Форкс изглеждаше идеално, затова всички се записахме в гимназията. - Той се засмя. - Предполагам, че ще трябва да повторим сватбата им след няколко години отново. - Алис и Джаспър? - Алис и Джаспър са две много редки същества. И двамата са развили съвест, както я наричаме, без външна насока. Джаспър принадлежеше на... друго семейство, на много различен тип семейство. Депресирал се и започнал да се скита сам. Алис го открила. Като мен и тя притежава определени дарби, които са над нормалното за нашият вид. - Сериозно? - прекъснах възхитено аз. - Но ти каза, че си единственият, който може да чете мислите на хората. - Това е така. Тя знае други неща. Тя вижда неща - неща, които може да се случат, неща, които предстоят. Но е доста субективно. Бъдещето не е гравирано върху камък. Нещата се променят. Челюстта му се стегна когато каза това и очите му се стрелнаха към лицето ми и обратно толкова бързо, че не бях сигурна дали не съм си го въобразила. - Какви неща вижда тя? - Видяла е Джаспър и е знаела, че той я търси, преди той сам да разбере това. Видяла е Карлайл и семейството ни, и те тръгнали да ни търсят. Най е чувствителна към не-човеци. Винаги вижда, например, когато друга група от нашият вид идва насам. И дали не представляват някаква заплаха. - Има ли много от... вашит вид? - Бях изненадана. Колко ли от тях можеха да се разхождат сред нас незабелязано? - Не, не много. Но повечето не се заседяват на едно място. Само тези като нас, които са се отказали да ловуват хора - многозначителен поглед в моя посока, - могат да живеят с хора за продължително време. Открили сме само едно семейство като нашето, в едно малко селце в Аляска. Живяхме заедно за известно време, но бяхме толкова много, че започнаха да ни забелязват. Тези, които живеят... различно, имат навика да се държат един за друг. - А останалите? - Номади, пред повечето време. Всички сме живяли по този начин по някое време. Започва да става еднообразно като всичко останало. Но се засичаме с другите от време на време, защото повечето от нас предпочитат да живеят на север. - И защо така? Вече бяхме паркирали пред къщата ми, и той бе изключил пикапа. Беше много тихо и тъмно - нямаше луна. Лампата под навеса не светеше, така че знаех, че баща ми още не си е вкъщи. - Беше ли си отворила очите този следобед? - подразни ме той. - Мислиш ли, че бих могъл да се разхождам по улиците на слънчевата светлина без да предизвикам катастрофи на пътя? Има причина да сме избрали Олимпийският полуостров, едно от най-мрачните места на света. Приятно е да можеш да излезеш навън през деня. Няма да повярваш колко се изморяваш от нощното време след осемдесет години. - Значи оттам идват легендите? - Вероятно. - И Алис ли е дошла от друго семейство като Джаспър? - Не, и това е мистерия. Алис не си спомня човешкият си живот изобщо. И не знае кой я е създал. Събудила се е сама. Който и да я е направил, е избягъл, и никой от нас не знае защо, или как е могъл. Ако нямаше тази дарба, ако не бе видяла Джаспър и Карлайл и не знаеше, че някой ден ще стане една от нас, вероятно щеше да се превърне в свирепо чудовище. Имаше толкова много за премисляне, толкова много неща, които исках да попитам. Но, за мой голям срам, стомахът ми изкъркори. Бях толкова заинтригувана, че дори не осъзнах, че съм огладняла. Едва сега усетих, че умирам от глад. - Извинявай, задържам те от вечерята. - Добре съм, наистина. - Никога не съм прекарвал много време около някой, който яде храна. Забравям. - Искам да остана с теб. - Беше ми по-лесно да го кажа в тъмното, като знаех, че гласът ми ще ме предаде, безнадеждната ми пристрастеност към него. - Не може ли да вляза? - попита той. - Искаш ли? - Не можех да си го представя, това божествено същество да седи на порутеният кухненски стол на баща ми. - Да, ако няма проблеми. - Чух вратата да се затваря тихо, и почти веднага той бе пред моята врата, за да ми я отвори. - Колко човешко - похвалих го аз. - Определено се връщам в ритъма обратно. Той вървеше до мен в ноща, толкова тихо, че ми се наложи да хвърлям поглед, за да се убедя, че е още там. В тъмното изглеждаше много по-нормален. Все още блед, все още приказен в красотата си, но вече не бе фантастичното блещукащо същество от слънчевият ни следобед. Той ме изпревари пред вратата и ми я отвори. Застинах по средата на прага. - Вратата отключена ли беше? - Не, използвах ключа под корниза. Влязох вътре, включих лампата под навеса, и се обърнах да го изгледам с повдигнати вежди. Бях сигурна, че не съм използавал ключа пред него. - Беше ми любопитна. - Шпионирал си ме? - Някак си не можех да докарам нужната ярост на гласът си. Бях поласкана. Той изобщо не бе възмутен.
Оставих го намира за момент и отидох към кухнята. Той вече беше там преди мен, без да се нуждае от упътвания. Седна точно на същият стол, в който се опитвах да си го представя. Красотата му освети кухнята. Отне ми малко време преди да мога да отместя поглед. Концентрирах се върху вечерята си, като извадих вчерашната лазаня от хладилника, поставих парче върху чиния и го затоплих в микровълновата. То се въртеше, докато изпълваше кухнята с миризмата на домати и риган. Не свалих очи от чинията си, докато говорех.
Все още не се бях обърнала.
|