Девета глава ЕВОЛЮЦИЯ И ЗОНАТА

Девета глава

ЕВОЛЮЦИЯ И ЗОНАТА

За да разберете това твърдение, трябва да се раз­ходим назад във времето на еволюцията. Започваме преди около 500 милиона години. По това време, раз­бира се, хомо сапиенс не можел да се види още никъде; всъщност трябвало да минат още 495 милиона годи­ни (плюс-минус някой друг милион), преди да се по­явят първите прародители на хората.

Хората все още ги нямало, но затова пък айказаноидите вече съществували. Всъщност, айказаноиди-те са една от първите хормонални системи на живите организми, нужна им при взаимодействието с околна­та среда. Затова някои от айказаноидите, произвеждани от гъбичките, са същите като при съвременните хора. Ето защо всяка жива клетка в човешкото тяло е

способна да произвежда айказаноиди, тъй като тази способност на отделната клетка се е запазила през последните 500 милиона години от еволюцията.

Така че първо се появили айказаноидите. Около 450 милиона години по-късно дошъл редът на двойките ен­докринни хормони като инсулин и глюкагон - хормони които изискват наличието на жлеза, която да ги отделя и кръвообращение, посредством което да достигат целта си. Те имали нужда от съществуваща преди то­ва биологична система за контрол и тъй като айказа­ноидите вече съществували, те поели тази задача. В то­зи смисъл те са главният контролен орган, който уп­равлява буквално всяка хормонална дейност - точно така, както микропроцесорният чип контролира пове­чето персонални компютри.

Еволюцията очевидно останала доволна от тази хормонална система - инсулин, глюкагон и айказаноиди - като начин за контролиране на реакцията на ор­ганизмите към храната. Дотолкова доволна, че запа­зила тази система в продължение на стотици милиони години и я е включила в изненадващо широк кръг от организми, в това число и в човека. (Това впрочем обяс­нява и защо на човека може да се инжектира инсулин - който е всъщност протеин - от кучета или крави, без да се стигне до неприятни реакции. Инжектирайте кой­то и да било друг протеин от свиня или говедо на чо­век и резултатът ще бъде силен анафилактичен шок.)

Животът е невъзможен без храна. Той е невъзмо­жен и без биологична система, която да контролира как тялото използва тази храна. Ето къде влизат в употре­ба тези хормони.

Инсулиновата реакция се развива във връзка с фак­та, че по онова време осигуряването на храната е било несигурно и живите същества са били заплашвани неп­рекъснато от глад. Ако животните или хората са при­нудени да прекарат дълго без храна (както е ставало често, когато тя се осигурявала чрез лов или събиране на плодове), тогава способността за складиране на хранителни съставки е била жизнено необходима.

Между храненията например или по време на пос­ти - нивото на инсулина се понижава, което означава съответно повишаване на глюкагона. Това, на свой ред, съобщава на черния дроб да отдели постепенно скла­дираните въглехидрати, за да подхранва мозъка и да поддържа функциите му.

Освен, че регулират инсулина и глюкагона, айказаноидите са основният контрольор за използването на складираните мазнини: когато запасите от гликоген в черния дроб се изчерпят, мозъкът започва да използва тях като гориво. Телесните мазнини са нашата осигу­ровка при глад. Така, както един бегач може да избяга двайсет маратона, използвайки струпаните мазнини ка­то гориво, човек може да преживее около четирийсет дена без храна, благодарение на запасите си от мазнини.

По времето, когато се появяват бозайниците - пре­ди около четирийсет милиона години - тези системи вече били твърдо установени. И слава Богу, тъй като при появата си човекът, с неговия ненаситен, голям, ла­ком за въглехидрати мозък, той имал нужда от една много сложна и ефективна система, с чиято помощ да му се осигурява горивото.

Заключение: при появата на човека, всички тези контролни системи били заложени дълбоко в гените му. Сега генетичните промени стават съвсем бавно. Така например гените на хората и на шимпанзетата се раз­личават с по-малко от 1%, макар да са изминали цели пет милиона години от времето, когато двата вида се отделят един от друг. В генетическо отношение няма разлика между нас и нашите прадеди, обитавали Земята преди 100 000 години. Всъщност човешките гени не са претърпели никакви значителни промени през послед­ните един милион години.

Така, както еволюцията е бавен процес, и хранител­ните нужди се променят много бавно. Това означава, че всеки вид развива някакво най-благоприятно за не-Меню, което му осигурява нужната енергия и не ре­агира особено положително на промените в него.

Преди 100 000 години, през неопалеолита, по Зе­мята се скитали стада животни, следвани отблизо от хомо сапиенс. Човекът от онова време бил опитен ло­вец и докарал някои видове почти до изчезване. Там където уловът бил особено богат, хората престанала да събират плодове и богати на целулоза зеленчуци Следователно крехкото месо, плодовете и зеленчуци, те били предпочитаното меню - в хармония с генетич­ните заложби на човека.

Намерените останки доказват, че неопалеолитните хора, както мъжете, така и жените, имали костна структура на атлети от световна величина. На какъв тип спортисти ли? Определено не на бегачи на дълги раз­стояния, а по-скоро на десетобойци, съчетаващи сила и бързина.

Съвременните анализи на неопалеолитната диета ни дават възможност да разберем защо нашите пред­ци са били така добре развити физически. Първо, тех­ните въглехидратни източници - плодове и богати на целулоза зеленчуци - били изключително богати на микроелементи (витамини и минерали). Всъщност, не­отдавна учените стигнаха до извода, че неолитният чо­век е консумирал между два и пет пъти повече витами­ни и минерали от препоръчваната днес доза на нашия съвременник.

Далеч по-важен, и това бе докладвано през 1985 го­дина в статия в „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин", е фактът, че съотношението между въглехидрати и про­теини в храната на неопалеолитния човек, с минимал­ни разлики, е била същата като моята диета, отвежда­ща в Зоната. И така хората по онова време са се хра­нили така, че да поддържат равномерни нивата на ин­сулина, глюкагона и айказаноидите.

В такъв случай възниква въпросът: „След като неопалеолитният човек се е хранел толкова добре, защо тогава средната продължителност на живота му (око­ло 18 години) е била толкова малка?" Работата е там, че животът по онова време е бил изключително суров; една постоянна, ежедневна битка за насъщния. По­някога и самият човек се превръщал в нечия вечеря; това и безбройните други инциденти със смъртоносен из-д естествено скъсявали живота. Прибавете и висо­кия процент смъртоносни заразни заболявания, и положението се изяснява.

В действителност средната продължителност на живота се увеличава значително едва по време на Ин­дустриалната революция и най-вече през последния век, благодарение на по-доброто хранене и здравеопа­зване. Така например средната продължителност на живота в Древния Рим (приблизително 22 години) не е много по-различна от тази през неопалеолита.

Цялата хранителна и генетична хармония била раз­рушена преди около 10 000 години с развитието на земеделието. С него към храната на хората се приба­вили две напълно нови групи храни: млечните и зър­нените.

Спомнете си, че от гледна точка на еволюцията де­сет хиляди години не са нищо повече от потрепване на клепачите. Геномите - цялото генетично наследство на даден вид - не се променят кой знае колко за този пе­риод от време. И така, човешките гени се приспособя­ват изключително неохотно и мудно към въвеждането на тези две нови групи храни. В действителност човеш­кият род и досега не е способен генетично да се спра­вя с тях.

Нека огледаме първо млечните продукти. Всички хора се раждат с ензим, наречен лактаза, който им позволява да разграждат лактозата (млечната захар) по време на кърмаческия период, за да може да бъде абсорбирана от тялото. При много хора след първите ме­сеци от живота им количеството на този ензим нама­лява дотолкова, че развиват непоносимост към лакто­зата - т. е., те не могат да преработват млякото и млеч­ните продукти.

Едва след опитомяването на домашните животни преди около осем хиляди години, кравето мляко (което, подобно на човешкото, е богато на лактоза) става дос­тояние на всички. Някои все пак са запазили способността да отделят лактаза и в зрелите си години и то­ва са най-вече хората, консумирали непрестанно мля­ко и млечни продукти; типичен пример за това са ев­ропейците от скандинавски произход. В резултат те ус­пяват да смилат и абсорбират млякото и неговите про­изводни и през юношеството, и през зрелостта.

За нещастие 80% от населението на Земята все още не е достигнало скандинавците. За останалите хора млечните продукти (с изключение на ферментиралите като киселото мляко, в които няма лактоза) са истин­ска храносмилателна трагедия. Може би след още два­десет хиляди години на еволюция всеки човек ще мо­же да преработва млечните продукти, но засега това не е, така.

Същото важи по принцип и за въглехидратите с ви­сока плътност като зърнените храни. Вероятно си спом­няте, че 25% от населението на Америка има доста притъпена инсулинова реакция, така че те могат да ги кон­сумират почти безпроблемно. Съществуват други 25% от същото нормално население обаче, у които също­то количество въглехидрати с висока плътност ще пре­дизвика буйна реакция от страна на инсулина. Между тези две крайности се намира останалата част от на­селението на Америка.

Предполагам че така, както непрестанната консу­мация на млечни продукти е създала генетична поносимост към тях у повечето северноевропейци, непре­къснатото приемане на зърно и зърнени храни е започ­нала да предизвиква бавна еволюционна адаптация, до­вела до снижаване на типично високите нива на инсу­лин в резултат на яденето на въглехидрати с висока плътност (като тестените изделия). Може би след два­десет хиляди години всички хора ще могат да ги при­емат, без това да води до прекалено покачване нивото на инсулина. Тогава може би, но определено не сега.

Друго последствие от въвеждането на зърното ка­то основна храна преди около десет хиляди години е намалената употреба на бедни на мазнини животински протеини. В резултат човешкият вид буквално се смалил. Средната височина на неопалеолитния мъж е била около метър седемдесет и пет, а на неговата по­ловинка - около метър и шейсет и пет. Скоро след въ­веждането на зърнените храни на трапезата му обаче средната височина и на представителите на двата по­ла намалява с около петнайсет сантиметра. Били са необходими цели десет хиляди години, за да си възвър­нем тези петнайсет сантиметра и това става предимно през нашето столетие, когато храната като цяло и про­теините в частност стават по-изобилни.

За нещастие, при наваксването на изгубената висо­чина структурата на съвременния човек се променя, а не повтаря онази на неговите предци. Вместо да при­личат на спортисти от висока класа, повечето хора, по­не в Америка, напомнят за свинята Пиги. Защо? Ръка за ръка с увеличената консумация на протеини върви и увеличената употреба на въглехидрати. Резултатът: хронично увеличаване на инсулина и натрупване на все повече телесни мазнини.

Проблемът, както вече казах, е, че съвременният чо­век не е пригоден да преработва тези храни на „ци­вилизацията". За да бъде верен на своето генетично наследство, нашият съвременник се нуждае от осъвре­менен вариант на диетата на неолитния ни прадядо, диета, съобразена с нашите гени. Точно това представ­лява моята диета, водеща към Зоната; тя е синергетична с генетичната структура на човешкия вид, която не се е променила почти никак през последните 10 000 години.

Това е още един начин да мислите за моята диета - като за еволюционна. Нашите тела са се развивали в продължение на милиони години да се хранят по оп­ределен начин. Ние сме се отклонили от тази пътека, но лесно можем да се върнем в правия път, като възп­риемем този генетично правилен начин на хранене, който ще ни отведе в Зоната.