Пета глава ЕЛИТНИТЕ СПОРТИСТИ В ЗОНАТА

Пета глава

ЕЛИТНИТЕ СПОРТИСТИ В ЗОНАТА

Станфордските плувци са сред стотиците елитни спортисти, с които съм работил, за да им помогна да получат предимството да се състезават в Зоната. Хор­моналните промени, които се опитва да постигне чрез тренировките един елитен атлет са същите, от които се нуждае един сърдечноболен, за да оздравее. И в два­та случая става въпрос за производството на повече Добри и по-малко лоши айказаноиди. И в двата слу­чая става дума за престой в Зоната.

Вече разбрахте, че консумирането на богати на въглехидрати храни е най-сигурният начин да останем извън нея. Точно това обаче е основата на съвременното хранене за спортисти, особено за онези, които за­емат първите места в света. Специалистите по въпросите на храненето обаче грешат страшно много.

Представянето на един спортист не се решава в са­мия ден на състезанието и със сигурност не зависи от някаква енергизираща напитка или сладкиш. (Между другото повечето от т. нар. „енергизиращи сладкишчета", предлагани днес на пазара, са богати на въгле­хидрати и бедни на мазнини и протеини. По храните­лен състав те не са кой знае колко по-различни от традиционните сладкиши от рода на „Марс", само дето последните имат по-приятен вкус. Изводът е: може цял ден да нагьвате един след друг въпросните „енерги­зиращи" сладкиши, без никога да достигнете Зоната.)

Представянето на елитните спортисти зависи от тяхната тренировка и от храненето им в продължение на седмици и дори месеци преди съответното събитие. Нищо в публикуваната досега научна литература не поддържа наложилото се мнение, че продължителна­та консумация (за повече от пет дни) на богата на въглехидрати храна подобрява спортните изяви. Затова пък начинът на хранене, който ни отвежда в Зоната, уве­личава значително спортните достижения и това мо­же да бъде измерено научно. Откъде знам ли? Прекарах последните четири години в изследване на това твър­дение и изпробването му върху някои от най-добрите спортисти в света. Тези атлети и техните треньори се превърнаха в живи лаборатории.

Първата възможност да работя с голяма група ели­тни спортисти в обстановка, подобна на клиничната, ми се предостави през 1991 година, когато бившият треньор по издръжливост на „Лос Анджелис Рейдърс" Марв Маринович, се свърза с мен. Всяко лято той про­вежда един свръхнатоварен тренировъчен лагер в Ка­лифорния за професионални баскетболисти и за състезатели по американски футбол от колежите. Той бе чул за Зоната покрай работата ми с Гарет Гимънт, по онова време треньор по физическа издръжливост на"JIoc Анджелис Рамс", и с неколцина от играчите на “Рамс”.

Когато се запознах с Марв, теглото му беше с два­найсет килограма над нормата, въпреки че беше един от най-прочутите треньори в Америка. Подобно на почти всички елитни атлети, той беше страстен при­върженик на богато на въглехидрати хранене. Първото, което направих, беше да го окуража да влезе в Зоната.

Маринович беше скептично настроен. Как бе въз­можно всички специалисти по спортно хранене да гре­шат? В същото време обаче знаеше за огромния успех на Гарет Гимънт и „Лос Анджелис Рамс", постигнат благодарение на спазването на моята диета. И реши да опита.

Две седмици по-късно той ми се обади и съобщи, че по време на тренировките се случило нещо прекра­сно. Докато се занимавал с вдигане на тежести, „вне­запно в стаята като че повя антигравитационен вятър." Сега вече беше истински заинтригуван и се зае с всич­ки сили да промени из основи разбиранията си за ди­етата на спортиста.

И така, Марв вече бе убеден, но останалите бяха все още скептично настроени. Защо трябвало да променя нещата? Нима предишните му хранителни стратегии не бяха носили винаги добри резултати? Да, така е, но хора като Марв, които са сред най-добрите треньори в света, винаги горят от желание да бъдат дори още по-добри.

Марв попита дали ме интересува да направя из­следване с група от девет елитни спортисти, ако той ми гарантира, че те ще следват моята диета. Поло­жителният ми отговор, разбира се, бе незабавен.

Предложението бе особено привлекателно, тъй ка­то щях да имам възможност да работя с по-голяма гру­па спортисти във върхова форма. По-големият брой на участващите в експеримента хора щеше да даде въз­можност да се направи статистически анализ. Сега вече Щях да мога да потвърдя научно, че резултатите могат да се възпроизвеждат, така, както можеха да се въз­произвеждат в изследванията ми, в които участваха хо­ра с леко наднормено тегло. Статистиката ще се изка­же върху това каква е вероятността получените резул­тати да бъдат възпроизведени. Ако факторът на веро­ятността е по-голям от 95% (т. е. р-фактор по-малък от 0,05), тогава може да бъдете уверени, че ако повто­рите същия опит 100 пъти, резултатите ще се повто­рят 95 пъти. За един статистически анализ обаче са нуж­ни достатъчно хора, готови да следват стриктно всич­ки указания по време на изследването. Спортистите на Марв изпълняваха това условие.

Освен това експериментът щеше да покаже дали си заслужаваше да продължа по-нататък изследванията си с елитни атлети. Ако не успеех да получа статисти­чески значими резултати сега, при тези чудесни ус­ловия, даващи възможност за строг контрол, нямаше да го направя никога.

И така, през лятото на 1991 година поставихме де­ветима от спортистите на Марв (шестима колежани -състезатели по американски футбол и трима професи­онални баскетболисти) на отговаряща на изискванията за Зоната диета в продължение на шест седмици. Всяко ядене се следеше неизменно всеки ден. Ако някой до­несеше в лагера неподходяща храна, той получаваше предупреждение от Марв. Второ предупреждение ня­маше - при евентуално ново нарушение провинилият се щеше да отпадне от експеримента и от лагера на Маринович.

Да, вярно е, в неговия лагер дисциплината е изк­лючително строга. Но само така можеше да осигури стопроцентово спазване на диетата.

Преди започването на шестседмичния период, Марв измери килограмите и процентите телесни маз­нини на всеки един от участниците и пресметна крех­ката им телесна маса. Освен това подложи на тест из­дръжливостта на сърцето, силата и скоростта, подвиж­ността и координацията, като използваше скок на височина (за определяне силата на долната част на тя­лото) и способността за хвърляне на тежаща три ки­лограма и половина топка (за измерване силата на гор­ната половина на тялото).

За такъв относително кратък период (шест седмици) подобни промени в тялото бяха учудващи, особено ка­то се има предвид, че никой от спортистите не приема­ше повече от 2 500 калории на ден. Но тъй като се намираха постоянно в Зоната, храната им доставяше дос­татъчно протеини, за да възстановят и изградят нова мускулна маса, като същевременно поддържат и вече съществуващата.

Промените в състава на тялото обаче, не бяха важ­ният въпрос, на който желаех да отговоря. Много по­вече ме интересуваха спортните им постижения. Тези атлети бяха избрани, тъй като вече бяха привършили с пролетната програма и искаха да продължат подготов­ката си и през лятото, за да бъдат готови за септември. Всеки елитен треньор ще ви каже, че когато достигне­те върхова кондиция, всички по-нататъшни постиже­ния са обикновено много малки. Но ако не продължа­вате да тренирате упорито, постиженията ви спадат главоломно. За елитните спортисти това състояние мо­же да настъпи само за няколко дни почивка. Така че истинският тест за ползата от Зоната щеше да бъде да­ли тези атлети щяха да подобрят донякъде досегаш­ните си постижения през този шестседмичен период.

Когато Марв ми изпрати резултатите за анализ, те бяха толкова изумителни, че му се обадих за потвърж­дение. Данните бяха стреснали и самия Марв до така­ва степен, че той се страхуваше да ги сподели с друг. Никой спортен физиолог нямаше да повярва. Всяка ед­на от тестваните категории бе подобрена с фактор на вероятност по-голям от 99,95%. Това означаваше, че ако повторех същото изследване 10 000 пъти, щях да стана свидетел 9 995 пъти на подобни изумителни пос­тижения. А това е доста убедително доказателство, че резултатите са действителни, а не плод на случайност.

А какви бяха самите резултати? Първо, резултати­те в скока на височина, който е показателен за коорди­нацията и силата в краката, бяха подобрени с 10%. Спортистите бяха напълнели с по пет килограма и по­ловина и въпреки това бяха успели да увеличат и без това впечатляващите си способности за скок височи­на с още 7,5 см .

На следващо място е издръжливостта. За да я из­мери, Марв накара момчетата да пробягат петнайсет пъти разстоянието от 100 метра колкото се може по-бързо (с почивка от 75 секунди между отделните сприн­тове), а след това сравни постигнатите в последния пробег времена. (Казах ви, че Марв е изключително взискателен треньор.) Резултатите: спортистите бяга­ха със 7% по-бързо в последния спринт, в сравнение с теста в началото на изпитателния период, макар сега да бяха натежали средно с по пет килограма и поло­вина. Представиха се значително по-добре и в теста за подвижност на Националната футболна лига (спомнете си, че Марв е бивш треньор по издръжливост на „Рейдърс").

Колкото и впечатляващи да са тези резултати оба­че, те бледнеят в сравнение с постиженията по мощ и издръжливост на сърдечносъдовата система. В амери­канския футбол силата не е от такова значение както мощта. С последната се измерва колко бързо можете да придвижвате тежести. Е, увеличението на мощта при участвалите в експеримента спортисти бе средно с 30%. А издръжливостта на сърдечносъдовата им система -може би най-важната категория за лекарското съсло­вие - нарасна изумително с цели 118%.

Заключението на Марв по повод на експеримента беше: „Невероятно."

Сега всеки атлет, когото Марв се съгласи да обу­чава, трябва да се задължи да се храни така, че да жи­вее в Зоната. О, да не забравя - самият Марв отслабна с десет килограма и сега е по-силен и много по-изд­ръжлив от времето, когато е играл за „Рейдърс" преди двайсет и пет години.

След изследването, проведено в летния лагер на Марв, вече знаех със сигурност, че елитните спортис­ти могат да очакват значителни постижения, ако тре­нират в Зоната. Но какво щеше да стане с атлетите, чий­то хранителен режим не се изпълняваше под строгия контрол на Марв? Та той бе превърнал летния си лагер в нещо подобно на метаболично отделение в бол­ница.

Тогава дойде ред на втория ми шанс. Благодарение на общ приятел имах възможността да се запозная с Ричард Куик и Скип Кени, треньори на мъжкия и жен­ския плувни отбори в Станфордския университет. Ри­чард и Скип вероятно са двамата най-добри треньори по плуване в страната, ако не и в света. Подобно на Марв, те са на върха на треньорското изкуство и тър­сят непрестанно всякакви възможности и трикове, за да подобрят постиженията на своите състезатели.

И, подобно на Марв, и двамата бяха скептично настроени. Затова им предложих първо да изпитат про­грамата върху себе си. Предполагах, че ще трябва да изчакам около две седмици, както бях направил за Марв и Гарет Гимънт.

След две седмици всеки от тях ми се обади по­отделно, за да каже, че не може да повярва на цифрите. Техните собствени резултати, както и информацията, събрана от спортистите на Марв, ги убедиха, че Зоната може да подобри невероятно постиженията на елит­ните плувци от световно ниво. Тъй като наближаваха Олимпийските игри в Барселона, те ме попитаха, да­ли бих работил с техните отбори през идната година. Каква по-добра възможност за работа от тази може­ше да ми бъде предложена?

И така. Станфордският басейн се превърна в ла­боратория, където можехме да сравняваме ефекта на моята диета върху постиженията на група плувци, с те­зи на останалите елитни плувци, които продължаваха да се хранят с много въглехидрати според предписа­нията на специалистите.

Хиляда деветстотин деветдесет и втора година бе от голямо значение за спортистите както в индиви­дуалната, така и в отборната надпревара. През послед­ните две години плувците от Тексаския университет (и при мъжете, и при жените) неизменно побеждаваха Станфорд в Националната универсиада. (По това време се смяташе, че Тексаският университет е с най-доб­рата плувна програма в страната.) Станфордските плувци опитваха също така да се класират за индиви­дуалните дисциплини на Олимпийските игри в Бар­селона през 1992 година, където да представят Съеди­нените щати. Предизвикателството ставаше дори още по-голямо поради факта, че Националната универси­ада щеше да се състои само няколко седмици след ква­лификациите за Олимпийските игри, предвидени за ме­сец март.

Ще бъда откровен: в началото не всички момчета и момичета от Станфордските отбори бяха привлече­ни от програмата за Зоната. Та нали всички те се тъп­чеха с въглехидрати и в крайна сметка се справяха дос­та добре с плуването. Защо трябваше да правят про­мени сега? Онези Станфордски плувци обаче, които следваха диетата със същия плам като момчетата на Марв, преживяха драматични промени, които щяха да окажат изключително влияние и върху спортното им бъдеще.

По време на проведените в Индианаполис квали­фикации за Олимпийските игри, шестима от Станфорд­ските плувци се класираха за участие в Барселона. Ня­маше нищо изненадващо (поне за мен) във факта, че това бяха точно онези спортисти, които бяха следва­ли най-стриктно моята диета. Две седмици по-късно на Националната универсиада Станфордските плувкини най-после взеха отборната титла от Тексас с резул­тат 735:651 точки, макар съперничките им да имаха предимството, че състезанието се провеждаше в ба­сейна, в който бяха тренирали. През следващата сед­мица мъжете повториха техния триумф и сложиха край на четиригодишното притежание на титлата от Тексаските плувци.

Колкото и сладки да бяха тези победи, това бе едва началото. На Олимпийските игри в Барселона през същото лято, Станфордските плувци спечелиха осем златни медала - три в индивидуалните дисциплини и пет - като участници в щафетите. Това е приблизител­но една трета от всички златни медали, спечелени от американските плувци и само с един медал по-малко от целия германски отбор, който доминираше в плув­ните дисциплини от 1976 година насам. До края на съ­щата година станфордските плувци поставиха два но­ви световни рекорда и изпратиха в историята доста американски и колежански рекорди.

- Знаехме, че имаме потенциал да направим 1992 година забележителна - сподели по-късно с мен тре­ньорът Скип Кени, - но онова, което постигнаха от­борите, надхвърли многократно и най-смелите ни очак­вания.

Оттогава насам Станфордските отбори - и мъж­кият, и женският - побеждават всяка година в Нацио­налната универсиада (съответно през 1992,1993 и 1994 година), като поставят нови състезателни стандарти. Междувременно участниците в индивидуалните дис­циплини се проявиха не по-малко впечатляващо.

Така например моята диета помогна на бившата Станфордска звезда Анджи Уестър-Криг да стане най-възрастната жена в американския отбор по плуване, ко­ято на двайсет и осем години се класира за участие в олимпийските игри. Същата диета помогна на Пабло Моралес на нечуваната възраст от двайсет и седем го­дини да спечели два олимпийски златни медала, след като в продължение на три години бе останал в сянка.

Сред индивидуалните Станфордски плувци обаче няма по-добър пример от Джени Томпсън. В гимнази­ята тя бе една от най-добрите плувкини на страната в свободния стил. Но през последната си година в гим­назията тя достигна един връх, от който не можеше да мръдне по-нагоре. Тъй като вече бе приета в плувния отбор на Станфорд, където трябваше да отиде след за­вършване на средното си образование, треньорът Куик ме помоли да поговоря с нея преди началото на учеб­ната година през септември.

На квалификациите в Индианаполис Джени изплу­ва стоте метра свободен стил за 54,48 сек., което беше с почти цяла секунда под собственото й най-добро пос­тижение и постави нов световен рекорд, който не бе променян от шест години. (Ако сте запознати с плув­ния спорт, сигурно знаете, че световните рекорди ряд­ко траят повече от шест месеца; въпросният рекорд обаче беше поставен от една източногерманска плувкиня, използваща анаболни стероиди; това бе и при­чината за необикновено дългия му живот.) Няколко седмици след това, на Националната универсиада в Остин, Джени счупи и американския рекорд на сто ярда свободен стил. А на Летните олимпийски игри в Барселона през същата година, тя спечели сребърен медал на сто метра свободен стил и два златни меда­ла като участничка на ключов пост в щафетите на 4 х 100 метра смесена и 4 х 100 метра свободен стил.

„Някои твърдят, че Джени вероятно е извършила нещо нередно, за да плува по този начин - обясни тре­ньорът й Куик пред „Суиминг Уърлд" в статия през 1993 година. - Мислят, че не е възможно да бъде тол­кова бърза без употребата на допинг. Аз обаче гаран­тирам, че не е използвала подобно нещо. Тя просто следваше програмата за хранене на доктор Сиърс."

Атлетите на Марв Маринович и Станфордските плувци не са единствените спортисти от световна ве­личина, постигнали високи резултати благодарение на водещата в Зоната диета. През последните пет години тя помогна на стотици елитни атлети да постигнат це­лите си. Благодарение на нея звездата на НБА (На­ционалната Баскетболна Асоциация) Джеймс Доналд-сън например удължи професионалната си кариера. "На трийсет и петгодишна възраст - твърди той, - аз съм по-бърз и по-издръжлив от двайсет и неколкого­дишни играчи." Сега, вече трийсет и деветгодишен, той е център на „Юта Джаз". Зоната помогна на скибегачката Лайза Файнберг да спечели шампионата „Ю Ес Мастърс". Пак чрез нея холандският спринтьор Мигел Янсен счупи националния рекорд на Холандия в двестаметровия спринт, въпреки че духаше насрещен вя­тър със скорост 8 мили в час. Благодарение на тази ди­ета плувецът на „Мастърс" Фил Уитън счупи четири световни рекорда в своята възрастова група, а триатлонистката Лора Лоу спечели през 1994 година „Мауи Айрънмен". Моята диета помогна също така на Дейв Скот - известен като „кръстника на триатлонистите" - да завърши втори на „Гейторейд Айрънмен Триатлон" на четирийсетгодишна възраст и след петгодиш­но прекъсване.

С какво се обясняват тези забележителни резул­тати? Каква е ролята на водещата в Зоната диета, че да позволи на спортистите да увеличат така драстич­но своите постижения? За да отговорим на тези въп­роси, трябва да надникнем в телата на атлетите и да видим какво става по време на състезания.

Всяка елитна спортна изява зависи в огромна сте­пен от адаптирането към постоянни тренировки. На молекулярно ниво тази адаптация изисква сложно нас­тройване на различните хормонални системи, за да позволи на спортиста да се изявява на високо физичес­ко ниво.

Разбирането как тренировките и диетата се отра­зяват на хормоналните системи е истинският ключ към максималните постижения в спортната област. Запоз­нае ли се човек с неблагоприятния хормонален ефект, предизвикан от консумирането на богата на въглехид­рати храна, става ясно защо по този начин не могат да се достигнат максимални достижения. С две думи, ат­летите, които се хранят по този начин, ще се озовават само от време на време, случайно и краткотрайно в Зоната, където се реализира докрай човешкият потен­циал.

„Е, - може да попитате, - ако това е вярно, как то­гава спортистите, които продължават да се хранят по стария начин, успяват да поставят рекорди?" Разбира се, атлетите от световна величина се справят добре и извън Зоната благодарение на естествените си способ­ности и на упоритите тренировки. Но влязат ли в Зо­ната, те ще се справят дори още по-добре.

Животът в Зоната дава на спортистите огромно предимство пред онези, които все още вярват във въглехидратния мит. Както вече разбрахте, типичната диета на спортистите е същата, заради която надебеля цяла Америка. Още по-зле, въглехидратите, които консумират атлетите, идват предимно от „неблаго­приятни" източници с висок гликемичен индекс като тестените изделия. (Обикновено, когато атлетите гово­рят за „запасяване с въглехидрати" в деня преди със­тезанието, те имат предвид да се натъпчат с планини от тестени изделия.)

Какви са хормоналните последствия от подобна диета? Спортистите принуждават телата си да произ­веждат прекалено много инсулин, което на свой ред ка­ра клетките им да създават „лоши" айказаноиди. Тази неблагоприятна комбинация затруднява преноса на кислород до мускулните клетки и следователно нама­лява издръжливостта и върховите физически пости­жения. В същото време свръхпроизводството на инсу­лин поражда усещането за непрестанен глад и ако в от­говор отново бъде приета богата на въглехидрати хра­на, се получава порочен кръг.

Освен това отделените свръхдози инсулин и „ло­шите" айказаноиди блокират достъпа до складирани­те в тялото мазнини, така че всичката енергия, от ко­ято се нуждае атлетът трябва да дойде от един изклю­чително ограничен източник - въглехидратите. Не по-малко важно е, че богатата на въглехидрати диета оз­начава по-лесна уморяемост на мускулите и намаля­ване на умствената пъргавина.

Най-новите научни изследвания вече започват да Доказват, че консумацията на много въглехидрати, поне когато се отнася за елитни спортисти, е доста надценена. Едно от тези изследвания, проведено през 1990 година от група учени в Държавния университет в Охайо, сравнява ефекта от два различни начина на хра­нене върху интензивността на тренировките на колежани-плувци. При едната от диетите 40% от общите калории се набавяли от въглехидрати, а при другата -80%.

След привършването на деветдневния изпитателен период, изследователите измерили времевите пости­жения на младите плувци за различни разстояния. Ре­зултатите ли? Плувците, консумирали високовъглехидратната диета не се представили по-добре от своите колеги, приемали двойно по-малко въглехидрати. Ето и заключението на учените за случая: „осемдесетпроцентната въглехидратна диета няма никакви предим­ства."

Когато през 1993 година същите учени от Държав­ния университет в Охайо провели подобен опит, само че този път с бегачи и велосипедисти, те стигнали до същото заключение: високовъглехидратната диета не повишава спортните резултати.

Това трябва да са били доста лоши вести за спор­тните физиолози. Но едно друго изследване, проведе­но през 1994 година от Дейвид Пендъргаст и неговите колеги от Института по спортна медицина в Държавния университет в Бъфало, Ню Йорк, със сигурност е по­действало изключително смущаващо върху радетели­те на богатото на въглехидрати хранене за спортистите.

При това изследване се сравнява влиянието на хра­ната върху издръжливостта на шестима елитни бега­чи на дълги разстояния. Едната част от спортистите консумирали много мазнини, а другата - много въг­лехидрати. Количеството на протеините било едно и също за всички. Количеството на консумираните през деня мазнини било 150 г. (Това е наистина внушител­на цифра, многократно по-голяма от препоръчваното в моята диета.)

При този експеримент, подобно на изследването на атлетите на Марв Маринович, всяко едно хранене на бегачите се планирало от учените. (Всъщност тези елитни атлети играели ролята на лабораторни плъхове.) Явете диети се изпробвали в продължение на седем дни, след което спортистите били подложени на тест на издръжливост, като всеки трябвало да бяга до пъл­но изтощение.

Резултатите ли? Бегачите, консумирали богата на мазнини храна - т. е. диетата с по-малко въглехидра­ти - показали по-добра издръжливост. Когато след то­ва преминали към консумацията на богата на въглехид­рати храна с намалено съотношение на протеините спрямо въглехидратите, издръжливостта им паднала с 20%, а максималната им консумация на кислород на­маляла с 10%. Драматично влошаване на показатели­те само за седем дни! Извод: голямото количество въглехидрати в храната ограничила постиженията на тези изключително добре тренирани бегачи на дълги разстояния.

Това изследване, разбира се, потвърждава резулта­тите от работата ми с атлетите на Марв Маринович и със Станфордските плувци. То може би обяснява и за­що американците нямат медали в маратоните и в плу­ването на дълги разстояния, тъй като спортистите в та­зи страна гледат на въглехидратите като на манна не­бесна и по този начин намаляват издръжливостта си.

Но това не е всичко. Изследвания, проведени в Тексаския университет показват, че храна, съдържаща и протеини, и въглехидрати, е по-добър вариант от яде­не предимно на въглехидрати, тъй като след интензив­ни натоварвания възстановява гликогена в мускулите и подпомага отделянето на хормона на растежа. И две­те въпросни биохимически реакции са от изключител­но значение за възстановяването след усилени физичес­ки натоварвания. Точно това и правят Станфордските плувци, когато след всяка тренировка закусват по пра­вилата на Зоната.

Всички тези изследвания обаче са краткотрайни -най-дългото е продължило само девет дена. Но какво става след девет седмици? Ами след девет месеца? Би могло да се направи заключение, като се сравнят Станфордските плувци с плувците на Тексаския универси­тет от 1992 година насам. Все пак до 1992 година Тексаските плувци заемат първо място както при мъжете, така и при жените. А Националните универсиади в края на сезона са прекрасна база за сравнение, тъй като всич­ко става по едно и също време и в един и същ басейн. Макар и далеч от научно изследване, резултатите от 1992 година се много интересни. Сравнени с пре­дишните години, точките, събрани от Станфордския и Тексаския отбори, както при мъжете, така и при жените, свидетелстват за пълно разменяне на ролите. Тези ре­зултати са показани в Фигура 5-1. Коя е причината за този обрат? Станфордските треньори смятат, че тя се дължи на въвеждането на зоносъобразната диета. Аз съм съгласен с тях.

Онзи, който желае да се прояви по най-добрия въз­можен начин, трябва да разбере как да използва, както за тренировки, така и за състезания, диетата, която во­ди към Зоната. Тази диета и създаваното от нея равно­весие между айказаноидите, дава незабавно няколко предимства на атлетите. Приемът на калории се нама­лява с около 50%, тъй като спортистите имат достъп до телесните си мазнини като главен източник на енер­гия, вместо да се налага да увеличават количеството на приеманата храна - и особено бедните на енергия въглехидрати - за да се сдобият с нужната енергия.

Но, макар приемът на калории в моята диета да е намален, непрекъснатият глад, особено ненаситното желание за въглехидрати, се елиминира, тъй като ни­вата на кръвната захар се поддържат повече или по-малко постоянни в продължение на четири до шест ча­са - интервалът между храненията в Зоната.

Благоприятното отражение, което оказва тя върху хормоните, подобрява както нищо друго атлетичната изява. Когато се намираме в Зоната, мастните кисели­ни се отделят по-бързо от мастните тъкани, което оз­начава увеличена мускулна издръжливост, тъй като мускулният гликоген се запазва. Складираните мазни­ни се оползотворяват по-добре, както по време на фи­зическа активност, така и по време на почивка и по то­зи начин се осигурява желаната загуба на мазнини, към която се стремят всички спортисти. Преносът на кислород се подобрява, а мускулната умора намалява. А стабилното ниво на кръвната захар увеличава възмож­ността за съсредоточаване, задължително условие за постигане на максимални резултати.

Ако всичко това е вярно - а както моите, така и по-скорошните изследвания на други учени ни карат да смятаме така - защо специалистите по храненето на спортистите не признават резултатите? Защото е нужна смелост, за да променим „мъдростта" за начина, по който трябва да се храним, особено пък ако съществу­ва красноречива институция, която обяснява многос­ловно и подробно защо богатата на въглехидрати ди­ета подобрява резултатите, дори фактите да не го пот­върждават.

На елитния спортист или треньор му е нужна дори още по-голяма смелост. В крайна сметка мнозина от тях досега са се справяли чудесно със стария начин на хранене. Защо да рискуват?

Единствените, които го направиха, бяха спортис­ти и треньори, на които не им достигаше малко до върха. Това беше акт на голяма вяра и надежда, че съм прав. Сега, след като тези пионери нагазиха първи във водата и я опитаха, единственото, което задържа ос­таналите спортисти е непознаването им на правилата за достигане на Зоната. Онзи от тях обаче, който про­чете тази книга, вече разполага със средството.

Тъй като малцина атлети (да не говорим пък за ос­таналите хора) се хранят по правилата на Зоната, тя остава за тях нещо тайнствено и неуловимо. Понякога спортистите навлизат в нея, но дори тогава се налага да я напуснат скоро, така и без да разберат как са се озовали там или защо са я напуснали.

Но започнем ли да контролираме храната си, така че съотношението протеини-въглехидрати да се под­държа постоянно в продължение на пет до седем дни, ние се озоваваме стабилно в нея и само от нас зависи още колко време ще останем. Толкова е времето, нуж­но на тялото да направи нужните хормонални промени.

В крайна сметка това води до даване на най-доброто, на което сме способни, смайващи резултати, световни рекорди и стаи, пълни с шампионски трофеи и отличия. Осъзнаят ли тези неща спортистите, техните тре­ньори и специалисти по храненето, висшият спорт ще достигне нови, неподозирани нива, а рекордите ще за­валят един след друг. Това е просто въпрос на време. Междувременно Станфордските треньори и другите елитни атлети, с които съм работил, се надяват, че тех­ните съперници ще продължават да се тъпчат с тесте­ни изделия.