Трета глава ЕФЕКТЪТ НА ХРАНАТА ВЪРХУ ХОРМОНИТЕ

Трета глава

ЕФЕКТЪТ НА ХРАНАТА ВЪРХУ ХОРМОНИТЕ

Щом се спомене думата „хормони", повечето хора се сещат за половите хормони. И действително тестостеронът и естрогенът изпълняват жизненоважна функ­ция, свързана не само с половата енергия, а и с под­държането на добро здраве.

Колкото и голямо значение да имат, те са само два­ма войника от голямата армия хормони, присъща на всеки жив организъм. Малцина от нас обаче си дават сметка доколко са важни те за нас. Хормоните регули­рат абсолютно всичко, което върши тялото - като се започне с контролирането на нивото на кръвната за­хар и се стигне до основни механизми за оцеляване, включени в стреса, страха и дори любовта.

В много случаи те изпълняват ролята на вътрешна телефонна система, като свързват бързо и с изключи­телна координация различни части на тялото. Подобно на телефонните системи, и тук съществуват три типа комуникационни връзки: за далечни разстояния, реги­онални и локални.

Хормоналната версия на свързването на далечни Разстояния е известна като ендокринна система. Ендо­кринните хормони представляват класическия тип хормонални реакции и могат да бъдат сравнени с пореди­ца от микровълнови кули или фиброоптична мрежа. Подобно на тези комуникационни мегаструктури, ен­докринните хормони са сравнително лесни за изуча­ване.

Ендокринната система се задейства, когато някоя жлеза с вътрешна секреция изпрати послание във фор­мата на хормон в кръвния поток. Хормонът-пратеник пътува из кръвта, за да достигне далечната си цел-клетка. Клетката получава посланието и реагира според нареждането на пратеника.

Нека вземем за пример инсулина. Панкреасът от­деля инсулин в кръвния поток. Той от своя страна тръг­ва към черния дроб и мускулните клетки, за да им ка­же да се снабдят с глюкоза от кръвта и да я складират. Черният дроб и мускулните клетки правят точно това.

С увеличаване на инсулина, нивото на глюкозата в кръвта започва да пада. Достигне ли определена кри­тична граница, мозъкът, който се нуждае от глюкоза, за да функционира, съобщава, че трябва да му бъдат доставени нови количества от нея. Ако не получи нуж­ната му глюкоза, мозъкът започва да излиза от рав­новесие.

В медицината недостигът на глюкоза е известен ка­то хипогликемия или ниско ниво на захар в кръвта. При зрелите хора хипогликемията предизвиква умствена умора. Ето защо, когато на обяд хапнем обилно тес­тени изделия, към три часа вече едвам държим очите си отворени. В такова състояние може да изпадне и ня­кой спортист; на тях това също не им е спестено, ма­кар да са изпили богата на въглехидрати „енергизираща" напитка по време на състезанието. Не са редки случаите и с деца след закуска с ябълков сок например.

Кое пречи на черния дроб в случай на хипоглике­мия просто да използва своите запаси и да ги изпрати в кръвта? Отговорът е: високите нива инсулин. Същата бурна реакция на инсулина, предизвикана от обилния обяд с тестени изделия, или от богатата на въглехидрати напитка, или от следобедната закуска с ябълков сок, сега не дава възможност в кръвта да постъпи така нужната за функционирането на мозъка глюкоза. И ето, че започвате да излизате от равновесие. Както виждате, действието на един ендокринен хормон за далечни раз­стояния може да бъде широкомащабно и изключител­но мощно.

При паракринната хормонална реакция, хормони­те изминават малки разстояния от отделящата ги клет­ка до целта. Поради късите разстояния тук кръвният поток не е необходим като преносител. Вместо това се използва телесен вариант на регионалната система: па­ракринната система.

Автокринната хормонална система пък е аналог на кабела, който свързва телефонния апарат със слушал­ката. Тук секретиращите клетки отделят хормон, кой­то се връща веднага към отделилата го клетка.

Хормоните от паракринната и автокринната сис­тема действат на къси разстояния и трудно се подда­ват на изследване, тъй като не навлизат в кръвта, от­където биха могли да бъдат извличани. Освен това те обикновено са по-мощни, дори от ендокринните хор­мони, тъй като действат при много по-ниски концен­трации. Поради мощното си физиологично действие, те често се самоунищожават секунди след изпълнение на задачата си. Мимолетният ефект на паракринните и автокринните хормони е от изключително голямо значение за правилното разбиране на начина, по кой­то може да се достигне Зоната.

Друга отличителна черта на нейната научна осно­ва е фактът, че хормоналната система полага непрес­танни усилия да запази равновесието в тялото. Хор­моните действат рядко като самотни воини. Те обик­новено се комбинират по двойки с мощен, но абсолют­но противоположен физиологичен ефект.

Съществуват множество подобни хормонални Двойки, но най-важна за достигането на Зоната е двой­ката инсулин-глюкагон. Инсулинът понижава нивото на кръвната захар, а глюкагонът прави точно обратното: увеличава тези нива. Балансирането между тези два противоположни ефекта позволява на тялото да конт­ролира нивото на кръвната захар и по този начин да осигурява на мозъка условия за най-добра работа. Ако обаче това хормонално равновесие се наруши поради повреди в комуникационната система, нивата на глюкозата в кръвта също се нарушават.

Така например ако нивата на инсулина са прекале­но високи или на глюкагона - прекалено ниски, се по­лучава хипогликемия. В такъв случай се нарушава фун­кционирането на главния мозък. Познато е също така състояние, известно като съпротива срещу инсулина, при което нивото на инсулина се покачва, но нивото на кръвната захар си остава високо, тъй като клетките-цел вече не реагират на инсулина. Съпротивата сре­щу инсулина и получените вследствие на това високи нива на инсулин (хиперинсулинемия) водят до натруп­ване на излишни мазнини; продължителната хиперин­сулинемия може не само да доведе до диабет, а и да ускори развитието на сърдечни болести.

Това не е академично описание на хормоналната биохимия. Оказва се, че поеманата от нас храна оказ­ва изключително мощно влияние върху хормоналните реакции: ендокринна, паракринна и автокринна. Раз­бере ли се веднъж силата на хормоналните реакции, причинени от консумираната храна, човек не може да мисли за нея вече само като за източник на калории за тялото.

Всеки специалист по храненето може да ви каже колко грама мазнини се съдържат в една порция или колко калории доставя определено ядене. Оптимал­ното здраве обаче не е резултат от пресмятането на калории. То се основава върху разбирането за слож­ността на хормоналните реакции, които настъпват все­ки път, когато отворим уста да изядем нещо (Вж. фиг. 3-1). Проумеете ли ги, сами ще се убедите, че много от схващанията ви за човешкото хранене са напълно погрешни.

Работата е там, че всички традиционни диети не вземат предвид един жизненоважен факт: храната е най-мощното лекарство на земята. Научите ли се как Да контролирате хормоналната си реакция, значи сте получили пропуск за влизане и пребиваване в Зоната.

Как може да се използва храната, за да се контро­лира действието на хормоните? Трябва да започнете да мислите за храната не като за източник на калории, а като за система за контролиране на хормоните. Мис­лете за състава на всяко ядене като за хормонална кар­та за достъп, която определя какъв енергиен източник ще използвате през следващите четири до шест часа. Изберете правилния код и ще се свържете с един бук­вално неизчерпаем енергиен източник - складираните в собственото ви тяло мазнини. В противен случай ще бъдете принудени да черпите от гориво с ниско окта­ново число и ограничено количество - складираните въглехидрати. (Средният съвременен човек е склади­рал в тялото си във вид на мазнини приблизително 100 000 калории като потенциален източник на енергия. Колко богати на въглехидрати палачинки ще трябва да изядете, за да почерпите същото количество енергия? Отговорът е зашеметяващ - около 1 700.)

Правилният хормонален код, вашата тайна паро­ла за достъп в Зоната, е скрита под хормоналната двой­ка инсулин-глюкагон. Инсулинът, както си спомняте, е хормонът на складирането. Неговата задача е да от­деля излишната глюкоза от постъпилите чрез храната въглехидрати и излишните аминокиселини от постъ­пилите чрез храната протеини, и да ги струпва във вид на мазнини в мастните тъкани. За инсулина може да мислите също така като за хормон, който не само скла­дира мазнините, но и не позволява тяхното използване.

Ако инсулинът е хормонът, който съхранява и дър­жи под ключ, то тогава глюкагонът, биологичната про­тивоположност на инсулина, е хормонът на мобили­зацията. Неговата основна задача е да освобождава във вид на глюкоза складираните въглехидрати от черния дроб. Веднъж отделена, тя навлиза в кръвта и помага за поддържането на кръвната захар в равновесие, не­що изключително необходимо за адекватното функци­ониране на главния мозък.

Тъй като инсулинът понижава нивото на кръвната захар, а глюкагонът го възстановява, комуникацията и балансът между тези два хормона са от изключителна

важност за оцеляването ни. Спомнете си, че отделяне­то на инсулин се предизвиква от въглехидратите, осо­бено от високогликемичните въглехидрати като хляб и тестени изделия. От друга страна глюкагонът (който, подобно на инсулина, се отделя от панкреаса), се стимулира от приетите чрез храната протеини.

Следователно това изключително важно равнове­сие между инсулина и глюкагона зависи от две неща. Едното е количеството поета храна - излишните ка­лории предизвикват отделянето на инсулин. Другото е съотношението протеини-въглехидрати при всяко хранене.

Какво става, ако изберете погрешен хормонален код, както става например при типичното, богато на въглехидрати и бедно на протеини хранене, модерно през последните години? Обикновено ако в дванайсет по обяд се нахраните обилно с тестени изделия, към три часа няма да можете да държите клепачите си от­ворени. Защо е толкова универсална тази реакция? Из­лишните въглехидрати (и недостатъчното количество протеини) в това хранене са довели до свръхпроизводство на инсулин. Той не само понижава нивото на кръв­ната захар - като по този начин лишава мозъка от един­ствения му източник на енергия - но и пречи на извли­чането й от черния дроб.

Със спадането на нивото на кръвната захар, мозъ­кът започва да страда и това се отразява на дейността му. Три-четири часа след подобно, богато на въглехид­рати ядене, мозъкът изпитва отчаяна нужда от енергия (макар в черния си дроб най-вероятно да имате скла­диран еквивалентът на два-три „Сникърс"-а или "Марс"-а, желаещ отчаяно да излезе). Но това коли­чество складирани въглехидрати не може да се влее в кръвния поток, тъй като консумираният от вас богат на въглехидрати обяд е повишил нивото на инсулина и е понижил нивото на глюкагона.

При това положение не можете да използвате скла­дираните в черния ви дроб въглехидрати. Отчаян, мозъкът ви нашепва, че пакетчето чипс (или сладки) из­глежда изключително примамливо. След като ги изя­дете, вие снабдявате мозъка си с въглехидрати, но то­ва от своя страна подновява порочния кръг на пови­шаване нивото на инсулина и понижаване това на глюкагона. С други думи, вие се намирате в нещо като въглехидратен ад.

Въглехидратният ад е причината за всичките ви въглехидратни желания и за вървящото ръка за ръка с тях неуморно връщащо се усещане за глад (на всеки два-три часа). Тази ненаситност се причинява от бога­тата на въглехидрати или, по-точно, богата на въгле­хидрати и бедна на протеини храна.

Искам обаче да бъда справедлив: не всеки реагира така отрицателно в хормонално отношение на богатата на въглехидрати диета. Някои хора могат да ядат и да консумират големи количества въглехидрати, без да напълнеят. Защо? Това зависи от генетичното ви нас­ледство.

Изследванията, проведени от Джералд Рийвън в Станфордския университет през 1987 година обясниха тази генетична мистерия. Оказва се, че реакцията на ин­сулина при различните индивиди може да бъде раз­лична. При около 25% процента от населението реак­цията на инсулина е доста притъпена. Когато тези щас­тливци хапват въглехидрати, нивото на инсулина им не бърза да скочи светкавично нагоре. Те могат да погъл­нат големи количества въглехидрати, без това да до­веде до глад или напълняване. (На тях богатата на въглехидрати храна често им се отразява много добре и радетелите на този тип хранене използват именно тях като образци, за да доказват моралното му превъз­ходство. За Бога, те просто са изтеглили печеливш би­лет от генетичната лотария.)

От друга страна, други 25% от населението пък са попаднали в противоположния край, където приетите въглехидрати предизвикват изключително бурна инсу­линова реакция. За тези хора е достатъчно да поглед­нат към въглехидратите, за да започнат да трупат маз­нини.

Между тези две крайности се намират останалите американци. Те откликват нормално на въглехидрати­те, което означава, че ако консумират прекалено мно­го от тях, нивото на инсулина им ще се покачи повече - не толкова, колкото при онези нещастни 25%, но все пак достатъчно, за да причини вече описаните пора­жения. Тези хора никога няма да имат успех, ако спаз­ват някоя от богатите на въглехидрати диети. Те са об­речени да бъдат лакомници със слаба воля, които не могат да се контролират, а истината е, че са родени с неблагоприятни гени.

Това означава, че около една четвърт от последо­вателите на богатото на въглехидрати хранене ще се чувстват сравнително добре, защото са благословени с щастливи гени. Те могат да се тъпчат с въглехидрати и никога да не натрупат мазнини, защото нивото на ин­сулина им винаги остава ниско. На останалите 75% обаче ще им бъде все по-трудно да се справят с подобна диета. Затова, както вече казах, ако сте се провалили с подобна диета, грешката не е ваша, а на вашите гени. Е, вярно, че не можете да смените гените си, но затова пък можете да промените начина си на хранене.

В следващите глави ще разгледам правилата, с чи­ято помощ ще се спасите от хормоналните последст­вия от пребиваването във въглехидратния ад и ще се озовете в Зоната. А засега ето заключението: Яжте по малко на всяко хранене, с правилните пропорции между протеини и въглехидрати. Достатъчно е да запомните само това твърдение, за да застанете пред входа към Зоната.

В тази глава стана дума най-вече за хормоналната двойка инсулин-глюкагон. Това обаче е само една от стотиците хормонални системи в тялото. Тя е по-осо­бена, тъй като контролира глюкозата, жизненоважни­ят източник на енергия за мозъка. Може би още по-важ­но е влиянието, което оказва върху производството на изключително важните суперхормони, наречени айказаноиди. Ако инсулинът и глюкагонът са порталът към Зоната, айказаноидите са самата Зона.