Ангел димов китайският социализъм второ допълнено издание Издателство “Български аграрен съюз

“Български аграрен съюз”

София, 2011
ISBN 954-91701-2-8

Човечеството натрупа известен опит в теорията и практиката на со-циализма. Все по-ясно се очертават пътищата и средствата за формиране и развитие на справедливо и соли-дарно общество, особено след настъ-пилите през 1989 г. събития, довели до разрушаване на социалистическата система в бившия Съветски съюз и другите страни на Източна и Цент-рална Европа. Тези събития са израз на поредните исторически класови борби между богати и бедни, власт-ници и подчинени. В тях трудовите хора претърпяха тежко поражение и от господстваща класа отново станаха роби на капитала. Държавната власт и средствата за производство се овла-дяха (чрез подкупи, измами и “нежни революции”) от обединилите се пред-ставители на местната и чуждест-ранната финансова олигархия.

През периода 1989–2011 г. в бившите социалистически страни на Източна и Централна Европа е извър-шена пълна реставрация на капита-лизма. Почти всички държавни банки и предприятия са приватизирани и обсебени от местни и чуждестранни мафиоти и олигарси. Социалистичес-ката държава е демонтирана и на нейно място е установена олигархич-на диктатура. Националните иконо-мики и пазари са поставени в пълна зависимост от Федералния резерв на САЩ и своеобразните му филиали –Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ).

Вследствие на всичко това в по-сочените страни са ликвидирани цели отрасли и производства, а милиони техни граждани са оставени без ра-бота и средства за препитание. Труде-щите се са лишени и от основните им социални придобивки – право на труд и почивка, безплатно здравеопазване и образование.

В условията на реставрирания капиталистически обществен строй населението все повече се разслоява на малцина свръхбогаташи и милиони бедни и гладуващи хора. Широко се разпространяват позабравените по вре-ме на държавния социализъм болести от типа на туберкулозата, а също и на обществени явления като престъп-ност, проституция и наркомания.

Въпреки тези исторически обра-ти пак ще продължи закономерното постъпателно развитие на общест-вото. Както някога (първата полови-на на деветнадесети век) във Франция феодалната и монархичната ретавра-ция е просъществувала няколко десе-тилетия, така и връщането на капи-тализма в бившите социалистически страни от Централна и Източна Ев-ропа няма да трае дълго. В тези и много други страни неминуемо ще се формира социалистически обществен модел от европейски или китайски тип. Все повече ще се подобрява ма-териалното и духовното благосъсто-яние на народа.

Във връзка с това е целесъоб-разно да се правят задълбочени и всестранни изследвания на разглеж-даните обществени събития и явле-ния. На тази основа трябва да се на-белязват целите и да се определят ме-ханизмите на бъдещата народополез-на политика, чието осъществяване би способствало за формиране и разви-тие на прогресивни, справедливи и хуманни обществени отношения.

Привържениците на социалис-тическата идея и народите по света могат много да научат и от китайс-кия социализъм. В него, освен спе-цифични, има и общовалидни прин-ципи и правила за изграждане на со-циалистически обществен строй.

Както е известно, в борбата на китайския народ за социализъм са да-дени милиони жертви и е проявяван легендарен героизъм. Извършен е “великият поход” на китайската чер-вена армия, която за една година (1934–1935 г.) се придвижва от Южен до Северозападен Китай (към грани-цата на бившия Съветски съюз). Ки-тайските червеноармейци са измина-ли близо 13 хил. километра през ви-соки планини, дълбоки и поройни ре-ки, блата и пустини, водейки сраже-ния с военни части на създадената през 1912 г. партия Гуоминдан (Обе-динен съюз).

В резултат на тежката и про-дължителна политическа борба през 1949 г. е образувана Китайската на-родна република (КНР). Изстрадалият китайски народ тръгва по социалис-тически път. Негов авангард е ос-нованата през 1921 г. Китайска кому-нистическа партия (ККП). Неин пред-седател от 1935 до 1976 г., т.е. над четиридесет години, е верният син на китайския народ Мао Дзъдун. През периода 1949–1959 г. Мао Дзъдун за-ема и най-висшия държавен пост в Китай – председател на КНР.

След разрушаването на социа-лизма в бившия Съветски съюз и у нас би трябвало отново да се подложи на преоценка смятаното някога за “ерес” (в международното комунис-тическо движение) гледище на Мао Дзъдун, че “в социалистическото об-щество съществуват класови противо-речия и класова борба”.

Пророчески звучат и тревожни-те му предупреждения, че главната опасност за социализма идва от ко-мунисти “вътре в партията, обле-чени във власт и вървящи по капи-талистически път”. Мао Дзъдун на-ричал тези комунисти вътрешнопар-тийни “капутисти”¹.

Внимателен прочит би трябвало да се прави и на публикуваните съ-вети на видния син на китайския народ Дън Сяопин.

Както е известно, десетилетия наред той се е сражавал за социалис-тическия идеал. През юни 1989 г. ка-то ключова фигура в китайската дър-жава и върховен командир на нейната армия въвежда военно положение, разгонва “протестиращите” провока-тори на площад “Тиенанмън” и пре-дотвратява опитите на вътрешни и външни сили да реставрират капита-лизма в Китай.

Дън Сяопин е категоричен, че когато враждебните буржоазни и дру-ги класи са силни, социалистическият обществен строй може да бъде запа-зен само с диктатура на народа². [2] Тази форма на държавна власт е де-мокрация за народа и диктатура за мафиоти, аристократи и буржоа.

Дън Сяопин е инициатор и про- водник на политиката на отваряне на Китай към света, на поддържане на политическа стабилност при осъщест-вяване на икономически реформи и изграждане на социализма. Негова ог-ромна заслуга е, че отрече системата на пожизнено заемане на партийни и държавни длъжности в китайската държава.

Интерес представляват и раз-съжденията на Дън Сяопин за т.нар. десни и леви обществени сили, вклю-чително и в ККП. Според него едните и другите са в състояние “да погребат социализма”.³ Обикновено “десните” предизвикват безредици. “Левите” съ-що са опасни, тъй като проявяват дог-матизъм и робуват на стари и отре-чени от живота схеми на борба за со-циализъм.

Представящите се за независи-ми и неутрални буржоазни медии внушават на обществото, че автори-тетни китайски лидери и дори ККП нямат нищо против капитализма, като изопачават исторически факти и до-кументи.

През втората половина на 80-те години на ХХ в., т.е. при подготовка-та на общественото мнение за ликви-дация на социалистическата система и разграбване на държавните имоти и пари, масово се повтаря афоризмът, изречен от Дън Сяопин: “Какво зна-чение има дали котката е черна или бяла. Важното е да лови мишки”.

Този афоризъм се представя като едва ли не призив да се загърби социалистическия идеал. Тълкува се в смисъл, че няма значение дали общест-вения строй е капиталистически или социалистически, стига само хората да са заможни. Като пример се посоч-ват индустриално развитите капита-лисически държави, където повечето хора имат висок жизнен стандарт. Ма-кар да се премълчава фактът, че този стандарт до голяма степен се дължи и на експлоатацията на народите в сто-тици неоколониални, вассални и дру-ги страни.

През пролетта на 1976 г. току-що уволненият от заеманите партий-ни и държавни длъжности Дън Сяо-пин посещава студентски митинг и изрича афоризма за цветовете на кот-ката. Отправя го към екзалтирани сту-денти, които брутално закачвали на дрехите му цветни етикети. По този начин им намеква, че с каквито и цветове да бъде облепван, у него ще останат вродените му делови и управ-ленски качества. Дума не е казана за капитализма и социализма.

През 1980 г. на разширено засе-дание на Политическото бюро (ПБ) на ККП Дън Сяопин казва: “Нашата партия и народ успяха след дълга и кръвопролитна борба да изградят со-циалистическа система. Макар и не-съвършена и страдаща от редица не-достатъци, тази наша социалистичес-ка система по принцип е по-добра от капиталистическата, в която важи за-конът на джунглата, правото на по-силния и личната изгода”⁴.

В строителството на социализ-ма Мао Дзъдун, Дън Сяопин и съвре-менните китайски ръководители при-лагат реалистичен подход към нещата и отчитат спецификата на Китай. През 1989 г. Дън Сяопин казва, че “няма и не може да има готов, веднъж завинаги даден модел на социализ-ма”⁵.

Строителството на социализма в Китай се съобразява със специфи-ката на китайската държава, която има най-многобройното (над 1,3 млрд. души) население на нашата планета. На територията на съвременен Китай (над 9,6 млн. кв. км) живеят предста-вители на 56 националности.

Важна особеност на Китайската народна република е, че в страната се пада по много малко (0,9 дка) обра-ботваема земя на човек от населении-ето. Както е известно, за нормално изхранване на всеки човек са нужни минимум 5 дка обработваема площ.

Все още Китай е слабо развита страна. До началото (1952 г.) на соци-алистическите преубразования в ки-тайската държава съществуват полу-феодални отношения. Тогава броят на феодалите е представлявал едва 10 % от селското население, но те са вла-деели половината от земеделските зе-ми в страната. Сега относителният дял на селяните в китайското населе-ние превишава 70 %, а земята при-надлежи на държавата.

Преди 1980 г. в Китай е получа-ван по 100 щатски долара годишен Брутен вътрешен продукт (БВП) на човек от населението.

През 80-те години на ХХ в. този показател е 300 долара, а в началото на ХХІ в. – 800 долара годишно.

На състоялия се през ноември 2002 г. ХVI конгрес на ККП се пос-тавя задачата до 2020 г. в Китай да се постигне по над 3 хил. долара годи-шен БВП на човек от населението (при чист годишен прираст на населението с около 11 млн. души) и задоволител-но средно равнище на заможност и благосъстояние.

Китай е една от няколкото ядрени държави в света. С учас-тието на завърнали се от САЩ, Япо-ния и Европа китайски учени през 1964 г. в страната е изпитана първата атомна бомба, през 1967 г. – първата водородна бомба, а през 1970 г. е изведен в орбита и първият спътник около Земята.

През периода 1960–2010 г. об-щият обем на брутния вътрешен про-дукт в Китай е нараснал шест пъти и е достигнал 5,88 трилиона долара. Над 200 млн. мизерстващи китайци са осигурени с облекло и прехрана. Та-кива високи резултати не са постиг-нати в нито една развиваща се капи-талистическа страна. Само през 2010 г. в страната са вложени над 100 млрд. долара чуждестранни инвестиции.

През 2011 г. Китай е заел второ място (след САЩ) по годишен обем на Брутния вътрешен продукт. По то-зи показател и икономическа мощ след него се нареждат Япония, Герма-ния, Франция и Англия.

След 1994 г. е построен най-го-лемият в света хидротехнически обект “Санся” на река Яндзъ. Този обект се използва за електродобив, корабопла-ване, туризъм и екозащита.

Към края на 2011 г. китайската държава е имала над 3 трилиона до-лара валутен резерв, който е най-голе-мият от всички страни в света. Вън-шната търговия на Китай е около 3 трилиона долара, от които износът на китайски стоки е около 1,6 трилиона.

Китайският социализъм пре-минава през много перипетии: “го-лям скок” и “народни комуни” (1958 г.); “урегулиране”, въвеждане на ред в икономиката (1961 г.); неуспешен опит на министъра на отбраната Лин Бяо за държавен преврат (1971 г.); “културна революция” (1966–1976 г.). По време на “културната революция” “бандата на четиримата” (така Мао Дзъдун нарича групата на своята съп-руга Дзян Цин и нейните три протее-жета) се опитва да узурпира държав-ната власт в Китай и да разруши съ-ществуващата социалистическа сис-тема. Тази банда се опира на млади кариеристи, бивши феодали и ком-прадорски буржоа, които създават мощна (25-милионна) студентска и ученическа организация на “хунвей-бини” (за бунт) и “дзаофани” (за смут).

Първоначално Мао Дзъдун одоб-рява инициативата на своята съпруга Дзян Цин (бивша артистка) за извър-шване на културна революция. Дори на 5 август 1966 г. публикува дацзе-бао (вестник с големи йероглифи), озаглавено “Огън по щаба”, където се отправят обвинения към “някои ръко-водни другари в центъра и по места” за това, че “осъществяват диктатура на буржоазията и се опитват да заду-шат бурното движение на великата пролетарска културна революция”.

Само след няколко месеца Мао Дзъдун се ориентира в създалата се обстановка и съзнава, че е сбъркал при дефинирането на самия обект на революцията. Решително се разграни-чава от вандалските и терористични действия на хунвейбините, които ру-шат художествени произведения (вклю-чително паметника на А.С.Пушкин в гр. Шанхай) и издевателстват над уче-ни, общественици и мирни граждани.

В редица публични изказвания той изтъква, че част от учащите се и интелигенцията отново са заразени от “буржоазна идеология”. Формално те се представят за “леви”, но по съ-държание са “десни”.

Като отчита всичко това, Мао Дзъдун успява да опази и сплоти по-вечето стари военни командири и партийни кадри и заедно с тях да сло-жи край (през 1967 г.) на ерата на хунвейбините.

По сведение на западен наблю-дател през юли 1968 г., т.е. две годи-ни след началото на културната ре-волюция на един митинг в Пекин Мао Дзъдун произнася реч и “без да крие сълзите си” се обръща към хунвейби-ните с думите: “Вие ме предадохте и нещо повече – от вас са разочаровани работниците, селяните и войниците на Китай”.

В битката срещу китайския со-циализъм се прилагат вече познатите ни (от България, Югославия, Грузия, Украйна и Узбекистан) стериотипни борчески сценарии и способи: акции за отстраняване на “старата гвардия” партийни кадри; ликвидиране на пър-вичните партийни организации по месторабота; палаткови лагери; улич-ни “студентски” протести; подпал-ване сградата на парламента (6 април 1976 г.).

Месец след смъртта на Мао Дзъ-дун (9 септември 1976 г.) под ръ-ководството на неговите привърже-ници в партията и армията се слага край на “културната революция”. От-ново е реабилитиран и Дън Сяопин.

Интересно какво би станало с китайския социализъм след 1956 г., ако под флага на борбата срещу култа на личността бе свален от поста пред-седателят на ККП Мао Дзъдун. Какъв развой на събитията в Китай щеше да има, ако мястото му беше заел “со-циалдемократът” по убеждения Ли Шаоци или “буржоазният кариерист” Лин Бяо.

Може би начело с тези лица ръ-ководството на китайските комунисти щеше да постъпи като Политбюро на Комунистическата партия на Съвет-ския съюз (КПСС), чиито членове и техният лидер Михаил Горбачов още през март 1990 г. решават добровол-но да се откажат от социализма. Тога-ва висшите съветски ръководители вземат историческото решение да бъ-де премахната ръководната роля на комунистическата партия и се въведе многопартийна буржоазна форма на държавно управление. Може да се предполага, че ако по онова време централата на ККП е била овладяна от противниците на Мао Дзъдун, по-добно на бившия Съветски съюз би се стигнало до разделяне на китайс-ката държава на части и разграбване на държавните банки и предприятия от олигарси и мафиоти.

В наше време китайският со-циализъм вдъхва надежди и кураж у милиони хора, които се борят сре-щу абсолютното глобално господ-ство на една отвъдокеанска свръх-държава. Неговото съществуване е нагледно опровержение на тиражира-ната от буржоазните пропагандисти лъжа, че крахът на социалистическия обществен строй в бившия Съветски съюз е бил неизбежен и непредотвра-тим.

Сега строителството на социа-лизма в КНР се извършва по начер-таната основна политическа линия на ККП. Сърцевина на тази линия е политиката на вярност и отстояване на “четирите основни принципа”:

• 
  социалистически път на раз-витие;
  
• 
  демократична диктатура на народа;
  
• 
  ръководна роля на ККП;
  
• 
  вярност към марксизма-лени-низма, идеите на Мао Дзъдун и тео-рията на Дън Сяопин.
  

Китайският социализъм е насо-чен към осигуряване на благосъс-тоянието на целия народ. Преслед-ването на тази цел се съобразява с ре-алните условия в Китай. Предвижда се до 2020 г. в страната да бъде пос-тигнато средно ниво на заможност и благосъстояние. Към средата на ХХI в. стандартът на живот на повечето ки-тайци трябва да се изравни с този на живеещите във високоразвитите ин-дустриални държави.

Историческият опит показва, че антисоциалистическите сили целена-сочено използват бедността на труде-щите се за дискредитиране и ликви-диране на социализма. По време на “културната революция” в Китай (1966–1976 г.) членовете на “бандата на четиримата” подготвяха разруша-ването на социалистическата система с ултралевия лозунг “по-добре беден комунизъм, отколкото богат капита-лизъм”.

След 1989 г. реставрацията на капитализма в България започва с прилагане на политика на бързо и драстично обедняване на население-то, като се обяснява, че то е последи-ца от 45-годишното съществуване на социалистическия обществен строй. Всъщност бедността настъпва след бързото и стриктно реализиране на препоръчваните от Международния валутен фонд (МВФ) мерки: повиша-ване на лихвения процент от 2 на над 30 % (вследствие на което фалират хиляди държавни предприятия и на улицата се изхвърлят над един ми-лион работници и специалисти); ли-берализация на цените на основни стоки; премахване на държавния мо-нопол върху външната търговия; то-тална приватизация на държавните банки, предприятия и земеделски зе-ми и изкупуването им предимно от чужденци.

Сблъскалият се с недоволствата и негодуванията на милиони бедни китайци Дън Сяопин констатира, че “бедността не е социализъм”⁶. Ръко-водителите на ККП поставят като главна цел на изграждащото се социа-листическо общество постигането на всеобщо благоденствие.

В името на това грядуще ки-тайският социализъм се формира като икономическа обществена фор-мация. Изгражда се съответна база и надстройка, като се прилага реалисти-чен подход към действителността и се отхвърля възприетото и от Българска-та социалистическа партия (БСП) опор-тюнистическо схващане, че социализ-мът е безцелно “движение”.

Базата на китайския социализъм са икономическите отношения между хората, групите и класите в общест-вото. Както е известно, тези отноше-ния се определят преди всичко от раз-пределението на собствеността върху средствата за производство и начина на разпределение и потребление на съществуващите материални и духов-ни блага. В този смисъл базата на ки-тайския социализъм се образува глав-но от две взаимно свързани съставни части. Едната е обществената (дър-жавната и кооперативната) собстве-ност, която доминира в икономиката, а другата – социалният състав на об-ществото, в което протичат процеси на поляризация, разслояване и дифе-ренциация на населението на управ-ляващи и изпълнители, богати и бед-ни.

Решенията на състоялия се XVI конгрес на ККП извеждат на преден план изпълнението на задачата и през следващите десетилетия в Китай да се реализират различни форми на собст-веност, но като се запазва водещата роля на сектора на обществената соб-ственост. “Заедно с неговото укрепва-не, ефикасно управление и развитие да се поощрява, поддържа и ориенти-ра развитието на необществения сектор”.

В Китай различните видове собственост (държавна, кооператив-на, индивидуална) “се развиват в съ-седство”. Допуска се създаване на сме-сена собственост, която да се реализи-ра под контрола на държавата и ККП.

Нашият опит показва, че и в многопартийна държавна система мо-же и трябва да има солиден държавен сектор, но който да функционира са-мостоятелно и със свои банки, застра-хователни компании и външнотъргов-ски организации. В многопартийната парламентарна държава всяка симби-оза на частни лица с държавни фирми и банки води до корупция и източ-ване на държавни активи и пари.

Китайският и нашият истории-чески опит показва, че без ефективен държавен и кооперативен сектор не може да има социализъм. При то-тална приватизация на държавната собственост е чиста измама да се го-вори за безплатно образование и здра-веопазване и други социални придо-бивки на трудещите се.

Другата съставна част на ико-номическата база на китайския социа-лизъм се образува от социалния със-тав и статуса на отделните групи и слоеве на обществото. В него се под-държат относително справедливи от-ношения посредством формираща се система за държавно регулиране на общественото производство и потреб-ление. Тази система е призвана да ограничава процесите на поляризация на обществото чрез икономически лос-тове (данъци, отчисления и т.н.) и да осигурява спазването на социалисти-ческия принцип “от всекиго според способностите, всекиму според труда”.

В системата се експерименти-рат механизми, които съществено се различават от прилаганата някога по-литика на “уравниловка” на доходите и хранене от “общ казан”. Според Дън Сяопин, ако в обществото “бога-тите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни, ще настъпи поляриза-ция”⁷, която е знак за отклонение от верния социалистически път. Социа-лизмът може и трябва да избегне тази поляризация.

При така формиращата се ико-номическа база на китайския социа-лизъм се издига съответна обществе-на надстройка. По определенията на К. Маркс тази надстройка включва политически, военни, правни, култур-ни и други държавни институции, чи-ято главна функция е да осигуряват господството на съществуващите фор-ми на собственост и да охраняват иму-ществото на гражданите.

Погребването на социализма в бившия Съветски съюз и у нас започ-на с разграждането на обществената надстройка. Под знака на политичес-ки “реформи” най-напред са ликвиди-рани държавни органи и звена (тайни служби, държавен контрол, държавни външнотърговски организации и т.н.), които се грижат за опазване на дър-жавната собственост в страната и чуж-бина. По такъв начин държавното и кооперативното имущество е оставе-но без надзор. То се превръща в обект на многогодишно криминално и уза-конено разграбване (главно чрез рес-титуция и приватизация).

През последните три десетиле-тия се извършват реформи на китайс-ката икономическа база и надстройка с оглед да се създава благоприятна политическа и стопанска среда за разкрепостяване и свободно разви-тие на обществените производи-телни сили. Производителните сили са тези, които осигуряват благата и благоденствието на народа. Ето защо в социалистически Китай се поставя централната задача да се откриват ши-роки простори за всестранно и уско-рено развитие на обществените про-изводителни сили. Извършват се ре-форми за усъвършенстване на съ-ществуващите форми на собственост и за поставянето им в съответствие с достигнатото равнище на развитие на производителните сили.

Например с отчитане на малозе-мието в Китай не се допуска денацио-нализация или приватизация на земе-делските земи, които почти изцяло са държавна собственост. Рационалното им стопанисване се постига след 1985 г. чрез взаимодействие на произ-водствените кооперативи и работещи-те на акорд семейни стопанства.

След 1992 г. в нашата страна изкуствено се задържа и сковава раз-витието на селскостопанските произ-водителни сили, като се води полити-ка на “връщане на бащините ниви” и се раздробява поземлената собстве-ност. Повечето от съвременните про-изводителни сили в селата стават из-лишни, тъй като не могат да се при-лагат на малки (до 3 дка) участъци земя чрез примитивно земеделие.

С оглед да се отговаря на изиск-ванията за освобождаване и развитие на производителните сили, в китайс-ката държава се разгръща огромна ра-бота в следните направления:

• 
  последователно осъществява-не на политиката на отваряне на Ки-тай към света;
  
• 
  широко прилагане на плано-ви и пазарни механизми в регули-раното от държавата социалистическо пазарно стопанство;
  
• 
  осигуряване на дългосрочна политическа стабилност;
  
• 
  демократизация на духовния живот чрез реализация на идеята на Мао Дзъдун “да разцъфтят сто цветя, да си съперничат сто школи”;
  
• 
  полагане на специални грижи за развитие на науката като “произво-дителна сила от първостепенна важ-ност”.
  

Политиката на отваряне към све-та и създаването на специални ико-номически зони в Китай едва ли ще доведе до реставрация на капитализ-ма.

Китайският социализъм, по ду-мите на Дън Сяопин, се крепи на демократичната диктатура на народа и се защитава от армията и органите на реда. Ежегодните (около 100 млрд. долара) чуждестранни инвестиции не са толкова големи за мащабите на ки-тайската икономика. Тези инвестиции представляват около една пета от об-щите годишни капиталовложения в КНР.

Постъпателното развитие на про-изводителните сили и постиганите през последните 3–4 десетилетия ви-соки (около 10 %) годишни темпове на икономически растеж в Китай се осигуряват и чрез активната работа на 66 милиона членове на ККП.

На състоялия се XVI партиен конгрес се решава в бъдеще още по-вече да се засилва ръководната роля на ККП чрез реализация на идеята на Цзян Дзъмин за нейното “тройно представителство”:

• 
  постоянно да представлява изискванията за развитие на водещи-те производителни сили;
  
• 
  постоянно да представлява прогресивното направление на воде-щата китайска култура;
  
• 
  постоянно да представлява коренните интереси на най-широките слоеве на китайския народ.
  

Предполага се, че частниците ще представляват малък дял от общия брой на китайските комунисти, като се отчита изискването на конгресните документи и в бъдеще да се “укрепва класовата база на партията с разширя-ването на нейната масова база”.

Привличането на представите-ли на националната буржоазия в ККП е идея, издигната още през 1957 г. от Мао Дзъдун. Като анализира състава на китайския народ, той прави извода, че при социализма държавата може да неутрализира представителите на им-периалистическия и компрадорския кАпитал и да регулира антагонистич-ните противоречия между експлоата-торската национална буржоазия и ек-сплоатираната работническа класа.

Нови възможности за освобож-даване на развитието на производи-телните сили в Китай се откриват и с решението на XVI конгрес на ККП периодично да се обновява висшето партийно ръководство. Въвеждане-то на мандатност при изборите на членовете на Политбюро и на Посто-янния комитет на ПБ позволява да се издигат по-енергични партийни кад-ри, притежаващи морални и делови качества.

Според Дън Сяопин във вис-шите ешелони на партийната и държавната власт не трябва да се избират лица, които изповядват ценностите на буржоазната либера-лизация. Редовната смяна на поко-ленията кадри и издигането на преда-ни на народа и социалистическата кауза личности ще гарантира за сто години напред следването на начер-таната генерална партийна линия за развитието на китайския социализъм.⁹

Засега на тези изисквания отго-варя и избраният на XVI конгрес на ККП неин председател Ху Дзинтао. Биографията на този политик прелива от политически опит. Бил е партиен секретар в редица провинции, вклю-чително и размирния Тибет, където успява да осигури ред, стабилност и разгърнато социалистическо строи-телство. Това дава основание да се очаква от Ху Дзинтао, че и като лидер на ККП ще вложи всичките си умения и знания (в т.ч. и на руски език) за добруването на китайския народ и трудовите хора по света.

През октомвли 2007 г. в Пекин се състоя XVII конгрес на ККП. На него за генерален секретар на Цент-ралния комитет на ККП и за предсе-дател на Централната военна комисия на Китай е преизбран Ху Дзинтао.

Конгресът е приел научна кон-цепция за развитие на социализма с китайска специфика. В нея са поста-вени ясни изисквания за изграждане на партията с “творчески дух”. Тези изисквания са записани в Устава на ККП и са станали уставна норма на десетките милиони китайски кому-нисти.

• 
  да се формира и развива хар-монично и хуманно общество, в което над всичко да бъдат поставяни гри-жите за човека;
  
• 
  ККП да продължи да прилага политика на социалистическа модер-низация на икономиката и постигане на всенародно благосъстояние;
  
• 
  и в бъдеще ръководно начало на ККП да бъде марксическият ми-роглед за развитие на обществото;
  
• 
  политиката на ККП да бъде насочена към “дългосрочен световен мир и просперитет на света”.