Божият човек костадин томов тодор Димитров

Лете беше, предобедните часове. Минах един дол и навлязох в млада гъста дъбова гора. Вървя и внезапно ме обладава силна Божия благодат. Леко, радостно ми е. И стана нещо чудно и страшно с мене. Една голяма, непреодолима, нечовешка сила ме подхвана и за мой ужас ме издигна нагоре, нагоре, над самите върхове на гората. Гледам с изхвръкнали от страх очи равната под мене гора, ширнала се като огромна ливада. Понесе ме напред силата. Треперещите ми ръце се хващат за върховете на дърветата - израниха се. И летя, летя, все напред летя като огромна птица, наведен, с откъснати клонки в свитите си ръце. Боже, какво стори с мене? Ще падна от тази височина, ще се убия! А силата здраво ме държи и ме носи нататък към определено място. И ето, сложи ме леко, леко като с парашут, на една полянка. Гледам на три-четири метра от моето приземяване един човек - свит на кълбо, пребледнял, позеленял от страх. Цял трепери, в ръцете му пушка и тя подскача. Не може от уплаха и дума да продума. Погледнах го строго.

- Покай се, покай се! - казвам му аз. По едно време се посъвзе и с несвързан треперещ глас каза:

- Евангелие, Евангелие ми дай, дай ми едно Евангелие...

- Евангелие ще си вземеш от селото, там съм оставил и за тебе - сопнах му се аз и продължих напред.

Разбрах за какво този окаян брат ме беше причакал в горския гъсталак с пушка в ръка. Извървях 20-30 метра надолу по полянката, където беше моят път, и чух Божия глас: "Обърни се и го виж. Той е убиец, искаше и тебе да убие. Аз те вдигнах и те сложих пред него, за да убия в него греха. Той ще се покае и ще стане човек." (След много време минах пак оттам, човекът коренно се променил, дори проповядвал Словото Божие.)

Аз продължих пътя. Топло лятно време. Наоколо сухо и безводно. Влача натежалите си крака през стърнищата.

- Господи, дай ми водица, много съм жаден. "Погледни хей там, далеч. Виждаш ли оная точка? Това е колиба. Там ще пиеш вода." - чух Божия глас.

Наближих. Гледам бостан 7-8 декара. Отдалеч стопанинът вика:

- Ела, ела насам.

А гласът Божий в мене: "Не минавай през бостана." Минах по пътеката. Посрещна ме бостанджията, постла рогозка и сряза голяма диня. Приветлив и мил човек беше.

- Кой те научи да бъдеш така любезен с мене, приятелю? На, чужд човек съм, а как ме посрещна...

- Не знам, но като че ли някой ми каза : "Виж, добър човек ти иде, гост, гледай как не минава през бостана, а търси пътеката. Посрещни го добре, най-голямата диня му срежи."

Починах, наситих се, благодарих на добрия брат и поех дългия си път.

- Костадине, какви събрания ще правиш? Де ти са хората?

- Хора имаме. Я ти, я децата - всички сме седем души. Таман за събрание сме. Пък Бог ще промисли и ще прати още. Само да почнем.

1921 година. Празник Св. Василий, първото събрание. Вечерта току дойде едно непознато момче - отде се взе сам не можах да разбера - и доведе със себе си цяла група хора. Чудно, изневиделица придойдоха хора на събранието. От този ден започнахме да се събираме всяка вечер. Моята работа се поотежни. Дюкян гледам - за децата хляб трябва, църквата също на моите ръце - аз проповедник, аз домакин, аз чистач. А радостта ни, на мене и на присъстващите, голяма. Песните ни кънтяха и стигаха надалеч по квартала.

Една вечер, по време на проповедта, вратата се отвори. Изправи се намръщен стражар:

- Каква е тази врява от вас в квартала, бе? Хората безпокоите. Ако беше кръчма, друго нещо. Веселят се хората, плащат си. А то вие, не може човек да ви разбере що за пасмина сте! Има протести срещу вас! Чувате ли, санким? Протести има. Ние туй гнездо ще го развалим, ще го унищожим! Хайде, утре-други ден да се пилеете оттука!

След случката със стражара ние продължихме събранията. Вечерта на втората служба, по време на молитва, имах видение. На улицата, приближавайки се към къщата, където се молехме, вървят като тъмен облак много, много черни, грозни хора. Махат ръце заканително, а от устата им като стрели излизат богохулни думи. "Господи, Исусе, какво е това? Какво да сторя? Ето, облакът наближава. Ще ни погълне." Тогава към мене се приближи светъл образ на ангел. В ръцете му остра блестяща сабя. "Гледай, Костадине, гледай сабята, гледай лошите хора."

Като каза това, ангелът замахна и хората, които налитаха на пристъп към оградата до чешмата и вишнята, нападаха по лицата си. Всичките нападаха, но се съвзеха, пак се изправиха и налетяха с нова сила. Тогава ангелът ми подаде сабята: "Сега ти стори, каквото направих аз!" Аз замахнах и видях как нападателите нападаха. "Ха така, Костадине, замахни втори път. още веднъж! Трети път! Виж сега какво стана с твоите врагове." Аз погледнах - след като ставаха и падаха, злите хора с ужас и страх хукнаха като подплашени коне. Далече чувах затихващия им тропот.

Събранието ни завърши и ние се разотидохме. На другия ден моят хазяин ми разказа това, което той гледал от неговия прозорец по същото време, когато аз имах видението.

- Бай Костадине, да знаеш какво стана снощи на улицата, що чудо беше! Когато вие се молехте, отсреща, откъм вишнята и чешмата се зададе една тълпа хора, 50-60 трябва да бяха. Ама им личи, лоши, зли, махат юмруци, въртят глави, викат: "Ние ще ги унищожим, ще ги пръснем!" Наведени пъплят към оградата. И отведнъж, като че някой им откоси краката, нападаха всички. После пак с викове и ругатни се вдигнаха на пристъп. Но с един замах отново се натръшкаха на земята. Три-четири пъти ставаха и се строполясваха. Последният път в ужас, като се държаха за главите, хукнаха и се изгубиха в мрака.

Божият ангел воюваше вместо него. Беше един неделен ден. Нашата служба започваше с обща молитва. По едно време чуваме един гърлен сподавен глас, който се възвиси над шепота, над тихата братска молитва. От молещия се изригнаха силни, несвързани звуци и думи, като поток от преизподнята. Никой от нашата църква досега не се беше молил така. Боже, какъв отчаян глас!

След молитвата един едър мъж - същинска мечка - се надигна. Но чудно! Лицето му, макар и грозничко, беше залято от благостта на смирението. Обърна се към смаяните братя и сестри:

- Братя, добри хорица, какъв грях сторих аз тази сутрин. Изпратиха ме мене, грешния човек, да ви шпионирам, да ви подслушвам, донос за вас да правя, някои да арестувам. О, Боже, грешен аз! Какви хора сте вие? Нищо, нищо лошо не видях аз тук. Всички сте добри, кротки хора, братя и сестри българи. Простете ми, аз съм агент от полицията. На, ето - той бръкна от дясната си страна и извади лъскав револвер - вижте, грях сторих... След събранието право в участъка ще ида, ще им дам това желязо, оставката си ще дам. При вас ме приемете, мене грешния и покаяния. Ще ме приемете ли, братя? - обърна се той към всички ни.

Най-напред се обадиха сестрите, а после всички казаха:

- Добре дошъл, братко. Бог с радост ще те приеме. Ела при нас.

На другия ден отишъл в участъка и си дал оставката. Бяхме уверени в искреността му. Ясно личеше, че в него нямаше лукавство. На следното и на всички други събрания той беше най-редовен. Пръв той ще дойде, пръв ще изяви готовност да прости, най-сърдечно той ще се помоли. Чиста душа, като планински бистър ручей, да се огледаш и да се зарадваш. Чудехме се защо Бог беше облякъл душата му в тази грубо съшита земна дреха. Но го обикнахме и вече не ни правеше впечатление неговата грубичка мечешка външност. Направихме го разпоредител в нашата църквица. Много, много години той показа прилежание и ревност в тази длъжност.

Божието дело продължи. От квартала около нас и от други по-далечни, идваха братя и сестри. Пазеше се тишина и приличие. Божият глас чух: "Събрания ще правите в неделя, сряда и петък." Така и сторихме. Ние станахме вече истинска евангелска църква.

Тази година аз посетих село Вертикал., след това гр.Кюстендил. Там направих голямо събрание. Посетено беше от много граждани, между които имаше учители, лекари, свещеници. Дошъл беше и протосингелът на епархията. Всички се радваха, всички слушаха с най-голяма внимание. Питаха ме по разни въпроси от Светото Писание, свещеникът също. И много доволен беше човекът. Завърнах се в София. Към мене се прилепи един брат от Адвентната църква. Обикна ме и не се отделяше от мене, стана ми дясна ръка в моите странствания и мъки.

Бог ме праща в село Зимевица. Чух още: "Костадине, вземи повече Библии, ще ти потрябват!" Стегнах се за път. Приготвих два големи пакета с Библии. Другарката ми помогна да ги опаковам. Нарамих тежкия товар, завързан с войнишки ремък, и тръгнах за гарата. Пътувах за Плевен. Ето гласът Божий: "Слез на тази гаричка!" Слизам аз и питам:

- За Зимевица тук ли се слиза?

- Да, не е далеко.

- Мога ли тук да пренощувам?

- Не, не може. Гара е това.

Прекарах нощта с мъка. На сутринта питам чиновничката за посоката на моя път. Показа ми тя и аз закрачих по една стръмнина. Както вървях, войнишкият каиш, с който бяха вързани пакетите, се скъса. Целият ми товар полетя, подскачайки надолу към дълбоката пропаст. Внезапно спря на една поличка. Бързо слязох. Щом посегнах, пакетите се раздвижиха, но аз успях да ги хвана здраво. Беше ясно, че до мене беше моят Покровител. Не го виждах, но чувствах присъствието му.

Продължих пътя си. Ето наоколо малки къщички и много сливови дървета с натежал узрял плод. Няколко мъже и жени се въртят там. Поисках им парче хляб.

- Гладен съм, - казах - ще си платя.

- Чичо, ние нямаме хляб, с качамак се храним. Но чакай, мисля, че има едно парченце хляб - ми каза жената.

Отърча и донесе в престилката си не хляб, а бучка черна пръст. Така бедно се хранеха тези хора. Дадоха ми и малко сливи. Това беше моят обяд.

Пристигнах в Зимевица. Много народ се беше насъбрал. Отидох да кажа нещо за Бога, но сърцата на хората студени, не възприеха. Навлязох сред оживените тълпи на улицата.

- Какво има днес тук?

- Събор, събор имаме, чичо. И министър Стамболийски е в селото ни.

Сред една голяма група хора, за моя почуда, гледам Вене, моят стар верендругар от войната. Колко се зарадва той! Грабна ме, заведе ме в дома си. Възприе и Божието Слово. Помолихме се с него, благодарихме на Небесния Баща, че ни запази живи и здрави от ада, който преживяхме рамо до рамо.

~ Слушай, Костадине, братко, - вика ми Вене. - Ще излезем открито да говорим за Бога. Не бой се, хората ни са добри, ще възприемат.

Излязохме ние двамата, както някога на атака пред врага. Но вместо ножове и пушки, носехме напечатано Божието Слово. Напреде ни хоро. Аз предложих от моите книжки. И за голямо учудване хорото се развали, а човешкият поток се устреми към мене:

- Дай, чичо, на мене Евангелие, на мене Библия...тази книжка ми дай.

От тежкия товар нищо не остана. Тръгнахме с Вене. Гледам под една слива стои изправен селският свещеник.

- Добър ден, дядо попе.

Отговор не получих. Повторих, потретих, пак мълчание, вместо отговор. Стана ми криво. Защо ли ме възненавидя този брат свещеник? Нали и аз, и той носим в ръцете си факел, запален от един и същ огън. Нали да събудим вярата в Бога ратуваме ние двамата, свещеникът и аз, бедният, окъсан скитник, продавач на Библии и Евангелия.

- Не му се обаждай повече. Той си е май такъв. Отминахме. Много ми натежа на сърцето. Вечерта бях на гости на Вене. Уговорихме се с него за събрание на утрешния ден. Сутринта този благословен дом привлече много хора, повече от 70 души. Бог даде на устата ни огнено слово. Съкрушиха се хората, омилостивиха се, покаяха се, просълзиха се. Като светъл облак Божието присъствие изпълни бедната селска къщица.

На другия ден тръгнах за София. Моят дюкян беше затворен. Децата ми остават без хляб!
В СЕЛО БИСТРИЦА
Един пазарен ден в дюкяна ми дойде човек от съседното село Бистрица. Взе си той това-онова, каквото му беше нужно.

- Бай Костадине, ти си набожен човек, а селото ни е християнско, благочестиво. Я ела да ни направиш събрание.

Не отговорих. Трябваше в молитва да питам Бога. Уединих се. Молих се. Чух глас: "Иди!" Тогава чак дадох дума на човека, че ще отида. В събота отидох в село Бистрица, направо на дадения ми адрес. Много ми се зарадва човекът, все за Бога пита. Явно личеше набожността му.

- Бай Костадине, утре е неделя и ще отидем на църква. Пак попитах:

- Да отида ли?

"Иди" - чух гласа Божий.

Сутринта отидохме на черква. Пълен беше Божият дом. Личеше си, народ набожен, благочестив. Накрая свещеникът се обърна към богомолците:

- Благочестиви братя и сестри християни, в нашия храм тази сутрин е дошъл един брат от София. Той ще ни каже нещо за Бога.

Започнах проповедта си. Насърчих се от голямото внимание, с което ме удостоиха богомолците. Тук в това село, за разлика от съседните Дървеница, Симеоново и Железница, хората са по-кротки и набожни. Свещеникът беше чита християнска душа. Накрая всички се помолихме на колене. С голяма радост и уважение ме изпратиха от храма братята и сестрите в Христа.

- Брат Костадине - обърна се свещеникът към мене -ще отидем у дома, гост ще ми бъдеш.

В дома му - само баща и майка. Вдовец беше горкият. След разговора се помолихме на колене. Бог ни посети в чудна молитва. Като свърши обедът, гледам от прозореца (къщата беше на високо) долу на площада се завъртяло хоро. Казах на свещеника:

- Отче, искаш ли да развалим хорото?

- Как ще го развалим, братко? Я виж, цялото село лудо играе.

- Я погледни моята торба. Пълна е с брошури, Библии и Евангелия. Дай ми една масичка и хайде да слезем долу. Сега ще видиш какво ще стане с хорото.

Щом сложихме книгите, хорото се разпокъса и народът се струпа около нас. На площада имаше четири кръчми. От тях излязоха всички мъже и сърдечно ме поздравиха. Продажбата започна.

- Чичо, на мене дай тази книжка, Евангелие, Библия ми дай...и още една, за съседката, тя е много набожна.

Така за кратко време всичко в моята торба, отиде в ръцете и домовете на благочестивите християни от село Бистрица. Свещеникът се учуди:

- Ама каква стана тази работа, бе бай Костадине? На, няма час, а в чантата ти нищо не остана. Божа работа...

Бях позабравил посещението си в Бистрица. Доста време се беше минало от ходенето ми там. За моя изненада един ден в дюкяна ме намери моят нов познат в Христа - свещеникът от с. Бистрица. Не можах да го позная, без расо и без брада, обръснат. Не му бяга простили неговите по-горе стоящи по свещеническа йерархия братя в Христа. Че как може той да позволи на един протестант да проповядва в поверения му православен храм? Овчарят да стои със скръстени ръце, когато вълкът прескача и дави стадото му! Не, за такъв пастир няма милост!

- Какво да правя, братко?

- За Бога ли си, за Христа ли си? Готов ли си за Христовият кръст?

- Готов съм, братко! В Божието име съм готов на всички страдания! Ще тръгна като тебе по села и градове. Евангелия, Библии, въздържателни книги ще продавам. Така ще изхранвам семейството си, не ме е страх. Силната Божия десница ще бъде над мене.

И тръгна този брат в Христа по прашните пътища на родната земя, натоварен като сеяч, под бремето на тежкото зърно на гръб. Сееше и светеше, и правия път на грешните показваше...
НОВИ ПОСЕЩЕНИЯ
Пак Божия глас чух: "Иди, Костадине, в Костенец." Не бях ходил друг път там. Неделен ден беше. Влязох в черквата и поисках позволение от свещеника да говоря. Отказа ми, побоя се горкият - семейство, жена, деца. А началството горе не прощава.

Като свърши черковната служба, започнах да говоря навън. Събраха се много хора, стана нова, втора църковна служба. Двамата свещеника се извиниха за отказа на техния брат. Единият се обърна към другия:

- Не мога да поканя този брат у дома, попадията е болна. Моля те, вземи го ти.

И така, аз бях гост на тоя брат свещеник. През време на разговора с домакините чух от съседната къща песен, евангелска песен, такава, каквато пеехме ние от нашите песнарки.

- Отче, кои пеят в съседната къща? - питам свещеника.

- А, те са евангелисти. Свои песни пеят. Нека си пеят хората.

- Заведи ме, моля те, отче при тях.

- Да те заведа, мога, но да вляза при тях, не мога.

Отведе ме добрият отец до входната врата. Влязох аз, поздравих и запях прекъснатата песен. Колко се зарадваха тези мили души! След песента се молихме. Аз им говорих за Святия Дух. С радост слушаха моите думи.

Така и в този край се отвори едно огнище на спасение, едни прозорец към небето.

Пак съм в София. Служението в евангелската църква върви към възход. Там имам вече заместници, които при мое отсъствие вършат работата ми. Получих пак нареждане:

"Иди в село Зимевица!" По-рано бях ходил там, защо ли Бог ме праща отново там? Отидох. Намерих повярвалите затвърдени във вярата, нови души се прибавили. Стана дума за водно кръщение - 70 души се кръстиха.

Отново заминах в селото на моя стар войнишки другар Вене. И ето тук шепотът на ухото ми: "Ще помолиш приятеля си да ти покаже пътя за село Долна речка. Там те пращам."

Питах Вене. Той протегна ръка:

- Хей там, виждаш ли мъгляви планини? Зад тях е Долна речка. Далечко е, четиридесет километра път. И все из гора ще вървиш.

Сложих ръка на очите си, вторачих се към далечната синева. Разколебах се, не ми се ще да тръгна. Къде ще се губя из тези пущинаци? Вълци ще ме изядат.

- Боже, не ми се отива. Далече е. Пък и слаб съм, изморен съм и от пътя се боя. Ще се изгубя. "Ще отидеш, ще отидеш." - повтори тихият глас.

Тръгнах аз. Вървя, вървя, в планината се синее все там далеч, където първият път погледнах. Късна есен. Листа покриват тесния път. Навлязох в тъмната сянка на гъста гора. Далеч някъде по височината подвикваше овчар, дрънкаха звънци, белееха кози. По тия пущинаци само кози можеха да се отглеждат. По едно време излая куче. След него второ зави. Гърленият лай се сля с яростен вой. Отгоре, обвити в облак прах и листа, затрополиха към мене два големи овчарски песа-вълкодавци. Аф, аф - право върху мен. А в ръцете ми дори тояга няма. Тук ще ме разкъсат, ще ме удавят. "Боже, помогни ми, спаси ме. Ето, на няколко крачки от мене са." Първото е грамадно, с плоска глава, половината бяла, половината черна. От очите му огън. Но какво стана? Преди звярът да се хвърли на гърдите ми, една невидима мощна ръка го удари право в гръбнака. Изрева, изпищя, сви се на топка животното , замята се, заудря с предните крака и се повлече в близкия храсталак. Другарят му, който летеше след него, спря внезапно, заора в листака, изскимтя, завъртя се и хукна нагоре, като полайваше плашливо. Не видях ангела, който порази звяра, но ударът беше силен. Дълго време зад себе си чувах писъка на свитото на кълбо животно.

Преминах гъсталака и страшната за мене гора. Напреде ми поляна, косачи косят есенната трева. Тук при тези хора спрях. Обядвахме, поговорихме за Бога и други неща.

- Я остани в нашето село. Хубаво говориш, приятелю, ще ти се зарадват нашите селяни - увещават ме косачите.

Помислих си: "Защо пък не, може и така да сторя, да остана. Видно бе, че хората са вярващи, жадни за Божието Слово." Спрях се, позамислих се аз. Но ето гласът на ангела, тихичко, на самото ми ухо: " Не, не бива да оставаш тук, за Долна речка върви!"

Напуснах косачите и смело тръгнах напред. На пътя ме стигна млад момък облечен спретнато, чисто, дори богато. Походката му уверена, бодра - с малко гордост, самонадеяност.

- Добра стига, чичо! - поздрави момъкът.

- Дал Бог добро, момко!

- За къде така?

- За Долна речка.

- Добре, заедно ще вървим.

А гласът на ангела е до ухото ми: "От Америка идва. От години не се е връщал у дома. Сега се радва, че ще види своите родители, братя, сестри, сродници. Кажи му всичко, което чу."

Обърнах се аз към момъка:

- Е, момко, ти идеш от далечен път, от далечна голяма земя, от Америка. Скоро ще видиш своите родители, братя, сестри, сродници, които отдавна си напуснал.

Изненада се момъкът, разпери в почуда ръце и ме загледа с отворени очи.

- Ама отде знаеш, чичо? Аз сега за първи път те виждам. Пък не си и от селото ми.

- Е, знам аз, много неща ми се казват.

Вървим ние с момъка и ето гласа на ангела: "Търси в селото Дяко. Запомни: Дяко!"

Разделихме се с момъка. Като влязохме в покрайнините на селото, питам една млада жена за къщата на Дяко.

- Ама те имат много лошо куче. Ела, аз ще те заведа. Те сега имат гости, зет им и дъщеря им са у тях.

Заведе ме в Дяковата къща. Голяма стая, на средата колело от пет-шест души, насядали на софрата, вечерят.

Настанаха, протегнаха ръце.

- Добре дошъл, пътнико, добре дошъл! Заповядай на софрата.

Преди да седна, нещо ми направи силно впечатление, на обърнатата с дъната нагоре крина, свит с главата на коленете, някак си не в ред, седи млад мъж. "Защо така настрана седи този момък?" - мисля.

- Седни, седни, приятелю, седни да се навечеряш. А за нашия Дяко после ще ти разправяме.

"Дяко, Дяко, сепнах се аз. Дяко...О, Господи, ето защо си ме довел в този дом. За твоя прослава да бъде, алилуя, алилуя..." Седнах аз, похапнах, благодарих.

- Сега, чичо, виж на каква мъка сме ние, на какво Божие наказание сме. Дето го гледаш този наш човек тука на крината, не е в ред. Сега, след вечеря, започва да беснее. Скача, вика, чупи, рита, блъска, когото свари.

Младата жена, негова съпруга, закри лицето си и захълца.

- Всяка вечер идват зет ми и дъщеря ми - посочи старецът един здравеняк мъж и седящата до него жена. - Връзваме го здраво, ръце и крака, и го оставяме да лудее, да се тръшка, докато отмалее. Не е добитък да го заколиш, човек е!...

Натъжих се аз от думите на стареца, а още повече като гледах свития на две млад мъж. О, Господи, Ти ме изпрати в този дом да извършиш чудо, да спасиш една страдаща душа и да възрадваш с вярата в Тебе онези, които ще видят Твоето дело.

- Сега, мои мили братя и сестри, станете на молитва -обърнах се аз към всички. - Бог ме изпрати във вашия дом да извърша чудо!

Изправихме се всички. Аз се молих с глас. Много се молих.

(То, братко, - обърна се към мене дядо Костадин, към мене, който слушах неговия разказ и записвах всичко от неговата уста - то и молитвата не е лесно нещо. Цял в пот станах, краката ми отмаляха и се разтрепериха като лист.)

Дълга, много дълга молитва беше. Молят се хората, старите и младите. Въздишат, кланят се доземи. Хвърлих поглед към Дяковия стол. Дяко го нямаше там. Гледам, изправил се и той, кланя се, кръсти се. Свършихме молитвата. Дяко стои прав, лицето му спокойно, погледът му бистър, отправен към мен.

- Ех, чичко, олекна ми. Не мога ти каза колко ми олекна. Като че съм друг човек сега.

- Я, ела, Дяко, ела, похапни сега. Нищо не ти е, ти си здрав. Господ Исус Христос те изцели!

Дяко седна на трапезата, прекръсти се и бодро, бодро заяде. Като се нахрани болникът, стана старецът, станаха жените, а зетят протегна ръка към закаченото на стената въже.

- Стойте, оставете въжето, седнете, мили братя и сестри, успокойте се. Свърши се тя - неговата и вашата мъка. Сега ще спим всички спокойно. Ние с Дяко ще си легнем в една стая - обърнах се аз към смаяния старец.

Отведоха ни двамата заедно. Дяко, горкият, си заспа тихо, кротко, цяла нощ без да мръдне. Но аз с Божията помощ бях отнел една душа от ноктите на лукавия. Като легнах, гледам към мен се търкаля един грамаден, черен, омърсен със сажди варел. Ето го, приближава се към мене, ще ме смаже! Моля се: "Господи, Сине Божий, спаси ме, победи лукавия." Видях как варелът взе образ на отвратително уродливо същество, което пропадна в една тъмна бездна на изригващ огън.

Буден, в пълно съзнание бях, когато видях всичко това.

Станах сутринта. Лятно рабтно време, късна жертва. Хората развеселени се стягат за нивата. Дяко го няма... Излязъл рано из селото. Поисках да отида към центъра, да разбера дали има ред за едно събрание вечерта. Гледам на мегданя, пред кръчмата, събран народ. В средата един мъж маха ръце, гласът му гърми... Същински оратор. Приближих се и що да видя, ораторът - Дяко, снощният луд Дяко! А една реч тече из устата му - за Бога, за Исуса Христа, за ангели и серафими. Проповед като от черковен амвон държи човекът! Като ме видя, цял засия.

- Ето го, вижте го нашия човек, за когото ви говоря. Той ме изцери, с Божията воля ме изцери!

Останах няколко дена в селото. Събрания правих, по нивите ходих да нося вода на моите хора, на Дяковото домочадие.

Дяко оздравя завинаги.

Аз се прибрах пак в София при своите жена и деца.
СЛУЧКАТА В КВАРТАЛ "НАДЕЖДА"
Почивах си следобед. И ето пак шепотът на ухото ми:

"Иди в квартал "Надежда" улица... номер... Там живее семейството на един угрижен мъж. Георги, Георги." -повтори гласът Божий. Тръгнах. Не бях ходил никога в този квартал, не знаех никаква улица там. Намерих адреса. Влязох в двора - спретнат, подреден, чист. Отгоре раззеленила се вече асма. Беше наскоро след Гергьовден. Двама мъже разговарят пред входа на къщата.

- Има ли тук някой Георги да живее? Георги - повторих.

- Не, няма тука Георги - отговори някак неуверено единият мъж. - Ние сме квартиранти.

- Ха, чакай, приятелю, хазаинът имаше имен ден по Гергьовден, той се казва Георги - обади се другият.

- Видиш ли как щях да те заблудя. Влез, влез. Само че те сега имат голяма грижа. Детенцето им е болно, душа бере, умира.

"Детенцето им умира!" - един тежък камък притисна сърцето ми. "Детенцето .им умира!"

Влязох. Голяма, полутъмна, със спуснати пердета стая. Сред стаята легло, на него изпънато дете, момченце на десетина годинки. Личицето му жълто, ръчиците - восък. Неподвижно - същински мъртвец. До главата му, цяла в сълзи, свита млада жена. От другата страна безмълвен мъж.

- Добър ден.

Едва чух отговор. Не мръднаха, цели потопени в морето на своята скръб. Само шепота на жената дочух:

- Едничко ни е, момченце, умира...

Без да кажа нещо за утеха, коленичих и се замолих:

"Господи Исусе, Сине Божий, върни душицата, подари я на майката и бащата". Много се молих. Погледнах мъжа и жената. И те бяха на колене. По едно време детенцето се помръдна, повдигна восъчната си ръчица, бавно обърна главицата към майка си:

- Мамо, гладен съм.

"Слава Тебе Боже! Слава Тебе! Ето чудото, което извърши!" - благодарих тихо аз.

Скочиха мъжът и жената, лицата им засияха от радост, учудване и страхопочитание. Детенцето се помъчи да стане, помогнаха му да стане. То пак повтори:

- Мамо, гладен съм...
КРАЯТ НА ЧУТОТО ОТ УСТАТА НА ДЯДО КОСТАДИН
Дотук записах онова, което чух от устата на стареца дядо Костадин. Все нови и чудни случки ми разказваше той.

И не знаех, че когато на следната сутрин почукам на вратата на техния апартамент, това щеше да е последното ми посещение в този дом. Сестра Калудка, неговата другарка, ми отвори вратата и каза:

- Той почина. Отиде си от нас брат Костадин. Господ си го взе. Ела да го видиш.

Датата беше 21 януари 1967 година.

Във всички свои дела човек търси наградата. Всеки копнее за щастие, почивка, мир. Не всеки обаче си задава въпроса: "Защо живея? Къде отивам? Какво ме чака след смъртта?" Пред тази висока до небето желязна ограда спира увяхналата в живота човешка върволица. И тогава идва парадоксът - някои, които са притежавали препълнени със злато каси, океански кораби и безбрежни земи, да се чувстват като последни, жалки бедняци.

Дядо Костадин Томов беше между рядко щастливите хора до края на своя живот. Смъртта му беше тихо заспиване, едно преминаване от тленността във вечната слава на Агнеца, Комуто той служи вярно и всеотдайно.

Авторът