Будизмът : Дао на философията Алън Уотс Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши будизмът

Бих искал сега да поговорим за онова разклонение на Махаяна, известно като дзен-будизъм.

Дзен си играе една малка игра с вас. Когато аз или някой като Д. Т. Судзуки заговори за дзен, всички останали казват, че говорим за него, именно защото не го разбираме. Или, по думите на Лаодзъ, „Тези, които знаят, не говорят, а тези, които говорят, не знаят" (Даодъдзин, 81 – в един от по новите български преводи: “Който умее много не обяснява. Който обяснява много не умее”), което не му е попречило да напише цяла книга от осемдесет и кусур глави за дао (пътят) и неговата сила (дъ). Няма какво да се стесняваме, трябва да говорим. Хората по принцип са си дърдорковци, кречетала. Когато си имаме нещо наум, трябва да говорим за него, дори и когато не можем да кажем какво всъщност е то.

Поезията е велик език. Това е изкуството да казваш онова, което не може да се каже. Всеки поет знае, че той се опитва да опише неописуемото. Независимо дали си взел някакво неизразимо мистично преживяване като едната крайност, или просто един ръждив гвоздей като другата, и двете реално са неописуеми. Или, както се изразява знаменитият граф Кожибски ( Алфред Хабданк Скарбек Кожибски (1879-1950) - американски езиковед от полски произход, създател на едно от направленията в лингвистичната философия, т. нар. обща семантика.), „Щом кажеш, че нещо е, то не е."

Навремето имаше един професор в Северозападния университет, който показваше кибрит на класа си и питаше: „Какво е това?" Студентите отговаряха: „Кибрит." А той: „Не, не. Кибритът е шум. Това шум ли е? Какво всъщност е това?" И за да отговори на този въпрос, той им го хвърляше. Ето това беше то.

Така че всъщност нищо не може да бъде описано и все пак ние си знаем съвършено добре кое е онова, за което говорим. Ако си споделил дадено преживяване с някого, ти естествено можеш да говориш за него. Всеки от нас може да говори за огъня, въздуха, водата и дървото, защото знаем какво са те - тук няма никаква тайна. По същия начин и нещо, толкова езотерично като дзен, може да бъде обсъждано. Само че дзен-будистите си играят разни игрички, погаждат си номерца и се изпробват един друг. Сещам се кога за първи път се видях с Пол Репс, който направи онази великолепна книга Плътта на дзен, костите на дзен. Та той ми каза: „Ти си написал сума ти книги, сигурно си мислиш, че си голяма работа." А аз му отвърнах: „Че аз не съм написал нито дума." Това просто е една дзен-игра, в която хората се усещат един друг. В едно стихотворение се казва: „Когато двама дзен-наставници се срещнат на пътя, не е нужно да се представят един на друг - крадците моментално се разпознават помежду си."

Та ако трябваше да проведа една смислена и ерудирана беседа за дзен, аз просто щях да ви събера около себе си, щях да помълча пет-шест минути и после щях да си отида. Това щеше да е едно много по-директно представяне на дзен, за разлика от онова, което възнамерявам да направя - да говоря за него. Страхувам се, че вие щяхте да се разочаровате и да се почувствате някак излъгани, ако си бях отишъл след едно такова петминутно мълчание.

Думата дзен е японското изопачение на китайското чан, което на свой ред е изопачено произношение на санскритското дхяна. Дхяна си е една много трудна, ако не и невъзможна за превод дума. Превеждат я най-често като медитация, но медитация общо взето означава да приседнеш безмълвно и да се размислиш над нещо - а това изобщо не е дзен. Съзерцание би бил по-точният превод, ако схващаме тази дума в онзи съвсем конкретен смисъл, в който все още я използват католическите мистици. Съзерцание, в смисъла, в който обикновено използваме тази дума, предполага пасивност, т. е. да не вършиш нищо и да бъдеш абсолютно неподвижен и бездеен. Дзен обаче е нещо свръхактивно. С други думи, ние нямаме адекватно понятие за дхяна, чан или дзен.

Но аз бих казал, че знаем какво е дзен, защото ние ежедневно вършим всякакви неща, изпълнени с духа на дзен. Например, повечето американци шофират, откакто са станали тийнейджъри и при това са много умели шофьори. Когато карат кола, те не мислят за нея - те са едно цяло с колата. По същия начин умелият ездач е едно цяло с коня. Когато наблюдаваш някой добър каубой или кавалерист, той сякаш е залепен за коня, почти като кентавър. Когато конят се движи, и той се движи. Кой кого контролира? Конят, язден от човека или човекът, яздещ коня? Всъщност не знаеш и няма как да го разбереш. Същото е, когато танцуваш с великолепен партньор - кой кого води? Струва ви се, че сте едно тяло и се движите заедно. Ами това е дзен.

В един по-широк смисъл, когато някой изобщо не реагира на живота или, напротив, се опитва да го доминира, но затова пък позволява на вътрешния свят на собствения си организъм и външния на другите хора и другите неща да се движат заедно, сякаш са едно и също движение, това е дзен. Би могло да се каже и много по-просто - че истинската цел на дзен е да осъзнаеш, но не само рационално, а до мозъка на костите си, че светът под твоята кожа и този извън твоята кожа са един и същ свят и едно и също същество, един-единствен аз. И този аз си ти - ти си това.

Щом веднъж го разбереш, значи, си анулирал всички проблеми, възникнали в мига, в който си почувствал, че си чужденец в света, поставен в средата на един чужд свят и обкръжен от безжизнени галактики, обитавани от чужди хора. Цялото това усещане за отчуждение от широкия и чужд свят се преодолява в дзен.

Преди да се заемем по-конкретно с дзен, бих го илюстрирал с няколко доста повърхностни, но затова пък значими факти, свързани с японската култура и мястото на дзен в нея. Японската култура е свръхритуализирана. Има си определен начин да вършиш всяко нещо - уместна форма, подходящ стил. Това е най-очевидно в такива практики като чайната церемония или подреждането на цветя или пък да знаеш какво да облечеш и как да организираш официална вечеря. Пунктуалността и вещината на тези хора е направо забележителна. Но колкото и да са умели в тези неща, те по абсолютно същия начин се притесняват за тях. Например, когато трябва да подариш нещо - това си е един много сериозен проблем. Те повече подаръци ли са ни давали, отколкото ние на тях? Да не сме пропуснали някой случай? Тези въпроси гнетят изключително осезателно японската душа. Дългът към родителите, дългът към родината и императора са неизчислими, безкрайни дългове, които никога не могат да бъдат изплатени. Те тежат с огромна сила. Затова японската култура - поне до неотдавна, до частичното скъсване с традициите на днешната им младеж с нейните западняшки идеали - е една много невротизирана култура, която постоянно се притеснява дали еди кой си изпълнява правилно даден ритуал.

Една такава култура се нуждае от отдушник, от предпазна клапа, и дзен се явява именно това. Ето защо, когато срещнеш японец, преминал пълната подготовка по дзен, той е напълно различна личност от своя сънародник, който не е преминал такава подготовка. Не че маниерите му са кой знае колко изтънчени, нито пък простовати - той просто е спокоен и непринуден. Той ти отделя цялото си внимание -стига и ти му отделяш цялото си внимание. Но ако вниманието ти започне да се разсейва, ще се окаже, че той си има някаква работа и моментално ще си отиде. Но докато ти искаш да разговаряш с него, той е на твое разположение и на никой друг. Той ще приседне и наистина ще седне, без да се притеснява дали трябва да бъде някъде другаде. Той ще приседне там с цялата си ведрина. Ако в съзнанието се върти, че трябва да се притесняваш за нещо си в градината, че трябва, примерно, да сготвиш вечеря или че трябва да се върнеш в кабинета си, ти не можеш току-така да приседнеш там, където си. Ти всъщност не си там. Ти си нещо като балон, пълен с хелий, който все се лашка насам-натам. Но когато попаднеш на хора, свързани с дзен, виждаш, че те имат основа. Дори и най-новопосветените, новаците, вдъхват чувството, че знаят как да живеят в настоящия миг, без да бъдат нито особено притеснени, нито прекалено освободени, а това именно е и дзен.

При все че дзен-будистите спазват много драстична и стриктна дисциплина, функцията на тази тяхна дисциплинираност е доста любопитна: тя им позволява да се чувстват удобно. Това им позволява, например, да спят на бетонен тротоар в студена, влажна нощ и да се чувстват съвсем добре. Това им позволява да се отпуснат напълно във всяка ситуация, при всеки проблем. Обикновено, ако седиш на студено, ти започваш да трепериш.Това е защото се съпротивляваш на студа, напрягаш мускулите си срещу него. Но дзен те учи на нещо друго - да го приемаш, без да се притесняваш, да си със студа, да се отпуснеш, да релаксираш.

Всички тези монаси в японските манастири мръзнат ужасно през зимата. Но какво правят? Те просто си седят -и то почти непрекъснато. Ние бихме се поболели - я ще настинем, я ще хванем грип, я пневмония, но те просто се отпускат и се научават да приемат студа. Но нека да се разберем: в дзен няма нищо мазохистично. Това няма нищо общо с идеята, че трябва да изтезаваш плътта си, защото тя е творение на дявола. Дзен просто учи ученика да се чувства комфортно при всякакви обстоятелства. Но всичко това е по-скоро инцидентно по отношение на основния проблем в дзен.

Дзен-будистите, както сами ще се убедите, след като започнете да се срещате с тях и да опознавате техния личен стил, се чувстват уютно в една култура, която не само че не е особено уютна, ами е и хронически угрижена на тема протокол. Японската култура е една ужасно притеснителна култура. Всеки постоянно се наблюдава и си има нещо наум за всичко. В един момент това става досадно. Именно в тази ситуация се появява и дзен като метод, позволяващ на последователите му да действат, без да наблюдават своите действия, един вид без чувство за собствената си личност, ако можем така да се изразим. А самата мисъл за такъв тип действие ужасява японците, както впрочем и нас. Те мислят също като нас: „Божичко, ако не внимавам какви ги върша, ще взема да направя някоя грешка. Ако не размахвам сопа над собствената си глава, ще престана да бъда цивилизован, ще се превърна в някакъв варварин. Ако не се дисциплинирам и не обуздавам страстите си, ще стана като онзи сибирски монах, гдето един ден изхвърчал от килията си и излапал собствения си игумен."

Това наше фундаментално недоверие в собствената ни спонтанност ни кара да се чудим дали дзен-будистите изобщо са спонтанни. Така де, ако тези хора не планират и не обмислят предварително нещата, т. е. ако не размахват сопа над собствената си глава, няма ли да се окажат обществено опасни? Че те ако така го раздават, някой ден ще вземат я да изнасилят майките и дъщерите си, я да убият любимите си баби, че да ги наследят и т. н. Дзен-будистите естествено не правят такива неща и въпреки това са наистина абсолютно спонтанни. За да разберете как става това, ще се опитам да ви демонстрирам как всъщност функционира тази дисциплина, наречена дзен. Не че ще ви издам кой знае каква езотерична тайна, но така или иначе ще трябва малко да си почешем езиците.

Нека се върнем към онова, което е фундаментално в будизма. Будизмът се различава от западните религии с това, че не ти казва какво да правиш. Не ти разправя нищо! Той не иска от теб да вярваш в каквото и да било. Той е диалог. Основните му тези не са нищо повече от начални фрази, просто размяна на реплики в този диалог.

Будизмът е диалог между един буда и един обикновен човек или по-скоро между един буда и още един буда, който обаче държи да се определя като обикновен човек, създавайки по този начин проблем. Както се казва, „всеки, който ходи по психиатри, трябва да си прегледа главата." По абсолютно същия начин в будистката култура всеки, който отива при някой гуру, духовен учител, дзен-наставник или каквото е там, трябва да си прегледа главата. Както казвал старият китайски учител Токусан ( Японското произношение на Дъшан (779-865), знаменит дзен-наставник, ученик и духовен син на Лунтан, преживял антибудистките гонения през 845 г., когато по заповед на императора са разрушени 40 000 будистки манастири.), „Ако ми зададеш някакъв въпрос, ще получиш тридесет удара с ето тази пръчка. Ако пък не зададеш никакъв въпрос, пак ще получиш тридесет удара." С други думи, какво по дяволите правиш тук, определяйки себе си като ученик, а мен като учител? Като правиш това, ти създаваш проблем, а в дзенската методика този проблем е много ясно дефиниран.

Ако отидете при дзен-наставник и подходите към него по традиционния начин, първото нещо, което той ще направи, е да ви каже: „Нямам на какво да те уча. Махай ми се от главата."

Вие може би ще кажете: „Че какво тогава правят тези хора тук? Те не са ли ваши ученици?" (Описаната ситуация леко пародира първата среща на Дао Гуан с неговия духовен наставник. (Срв. Судзуки, Д. Т. Увод в дзен-будизма. С., 1991, с. 67). Впрочем Уотс често обиграва този мотив (срв. Философиите на Азия, С., 2000, с. 56-57)

Той пък ще отговори така: „Ами работят тука с мене. За съжаление, напоследък много обедняхме. Оризът ни свършва и не знам как ще я караме. Едва свързваме двата края. Затова не можем да приемем никой друг в нашата общност."

Вие обаче настоявате да ви приемат. Всеки кандидат-послушник веднага решава, че учителят се опитва да го разкара, просто за да провери доколко е мотивиран. Така де, ако наистина искаш това, ще трябва да си го отработиш. Но не това е идеята. Идеята е, че е трябвало да създадеш тази суматоха с искането си да те приемат, защото не можеш току така да се изнижеш, след като си създал такава суматоха. Един вид си излязъл на сцената и си се самоопределил като човек, нуждаещ се от помощ - като някой, който си има проблем и се нуждае от духовен наставник, за да бъде разрешен този проблем. В старите времена - впрочем това правило важи и до днес в японските дзен-манастири -всеки послушник, който иска да бъде приет в манастира, трябва да преседи поне пет дни отвън, пред портата, в умолителна поза, с глава, склонена на прага. Монасите естествено ще му предложат подслон за през нощта, защото са длъжни да оказват гостоприемство на всеки свой скитащ събрат, но той не бива да влиза, не бива и да спи - тези пет нощи той трябва да медитира. Та висиш там като паяк, правиш се на глупак и все повтаряш: „Настоявам да бъда приет в този манастир. Настоявам да науча тайната на вашия учител." Учителят вече ти е казал, че той няма никаква тайна и не учи на нищо. Но ти настояваш да го направи.

Това е една универсална ситуация и в нея се озовава всеки, който е усетил, че животът е проблем, нуждаещ се от разрешение. Няма значение как се опитва да реши този проблем - дали чрез психоанализа, интегриране, спасение или превръщане в жив буда, - той по някакъв начин се е определил като човек, възприемащ живота си като проблем и най-важното, този проблем се нуждае от разрешение.

Но истинското желание, накарало един такъв човек да подири духовен наставник, може да бъде формулирано по следния начин: „Учителю, аз искам да се слея със вселената, да стана едно с нея. Чувствам се като чужденец на този свят и смятам, че животът е проблем, ама един наистина огромен проблем. Да имаш тяло означава да си подвластен на разтлението, болестта, промяната и смъртта. Да имаш емоции и страсти означава да се терзаеш от собствените си чувства, които не можеш да подтиснеш, но и не можеш да им се поддадеш, защото ще създадеш още сума ти проблеми. В този свят се чувствам като в капан и искам да се измъкна от него. Така че няма ли някой мъдър човек, който да е наясно с живота и може да ме научи как да се справя с всичко това?" Ето защо хората търсят духовни наставници - някакъв спасител, който може да ти покаже как да се справяш с живота. Но дзен-учителят ще каже: „Аз нямам никакви отговори." Естествено, никой не му се връзва, защото само да го погледнеш и виждаш колко е уверен. Няма начин такъв човек да няма отговори на твоите въпроси, но това е и логиката на дзен - че няма нищо за казване и нищо за учене.

Един велик учител от династия Тан - в Китай са го наричали Линдзи, а в Япония Риндзай - е казал: „Дзен е като да залисваш разплакано дете с пожълтяло листо. Детето плаче, иска злато, а баща му взима някое увехнало есенно листо, обагрено в жълто, и му разправя, че това е злато." Той също е казал, че дзен е като да залъгваш дете с празен юмрук. Протягаш юмрука си към детето и го питаш: „Какво има тук?" „Дай да видя!", казва детето. Скриваш юмрука си зад гърба си и детето вече умира от любопитство да види какво по дяволите има в този юмрук и дори се боричка с тебе, за да разбере, докато най-накрая не избухне в сълзи и тогава ти отваряш юмрука си, а в него няма нищо.

По същия начин стоят нещата с този, който е под впечатлението, че животът е проблем, нуждаещ се от разрешение. Тайната си я бива: за да я знаеш, трябва да си буда, което ще рече да си узнал отговора, да си разрешил проблема, да си схванал посланието, да си получил словото, да си взел съдбата си и света в собствените си ръце. Кой не би искал това?

Всички тези способности се свързват именно с личността на дзен-наставника: той е буда, прозрял смисъла на живота, господар на съдбата си. Но причината за това е, че е разбрал нереалността на целия този проблем за живота. Не можеш да поставиш от едната страна живота, а себе си от другата. Ти и животът сте едно и също нещо. Но не можеш да го кажеш на хората, а и сами да им го кажеш, те едва ли ще го разберат.

Няма как да разубедиш този, който е убеден, че Земята е плоска. Абсолютно невъзможно е да разубедиш този, който вярва, че Библията съдържа Божието слово в най-буквалния смисъл на думата. По същия начин сме склонни да мислим, че всеки от нас е един изолиран и крайно „окаян аз" и затова се нуждаем от спасение или нещо такова. Просто знаем, че това е така и ако някой ни каже: „Вие всъщност не сте откъснати от живота - това ваше чувство е илюзия", то тогава отвръщаме: „Да, всичко това е много хубаво , но, разбира се, не му вярваме.

Та как ще постъпите с някой, който е убеден, че Земята е плоска? С такъв човек няма как да водиш разумен диалог. Ако по някаква си там причина за него е важно да разбере, че Земята е кръгла, ще трябва да разиграете някоя и друга игричка с него, да му погодите номер. Ще кажете: „Добре, Земята е плоска. Хайде сега да идем да видим какво има под ръба й - сигурно ще е страшно забавно. Естествено, за да стигнем до края на Земята, ще трябва много да внимаваме да не почнем да обикаляме в кръг, защото така никога няма да стигнем до там. Я най-добре да вървим само на запад, следвайки определена географска ширина." С други думи, за да убедиш плоскоземника, че светът е кръгъл, първо трябва да го накараш да действа съобразно собственото си предположение, т. е. да тръгне право на запад, за да потърси края на света. Когато най-накрая, след като е вървял само на запад, този умник се върне на мястото, откъдето е тръгнал, той ще се убеди със собствените си очи, че земята е ако не кръгла, то поне цилиндрична и ще приеме на доверие твърдението ти, че ако пак тръгне - този път по права линия на север, - все някога отново ще се завърне на изходната си позиция. Тоест, какво трябва да направиш? Да го накараш да упорства в собствената си заблуда. В това се състои и целият метод на дзен: да караш хората да се превръщат в праволинейни, съвършени еготисти и по този начин да разсееш илюзията им за отделното, изолирано его.

Когато най-сетне успееш да убедиш дзен-наставника, че си достатъчно глупав, за да те приеме за свой ученик -като все така упорито се определяш като човек с проблем, който той може да разреши вместо теб, макар и вече да те е предупредил, че няма на какво да те научи, - този учител ще каже:

- А сега ще ти задам един въпрос.

Има много начини да се зададе този въпрос, но те всички се свеждат до едно и също нещо, което би могло да се формулира така:

- Кой си ти! Казваш, че си имаш проблем. Казваш също, че искаш да се избавиш от страданията на живота и да се слееш с всемира. Аз обаче искам да знам кой казва тези неща. Покажи ми това твое „ти".

Наставникът може да формулира въпроса и така:

- Преди да те заченат баща ти и майка ти, каква е била твоята истинска, изначална природа? Да, да, искам да ми я покажеш. От теб не искам да ми развиваш някакви идеи за това кой си ти. Не ща и да знам кой си в чисто социален план, в смисъл кой колеж си завършил, каква е професионалната ти квалификация, как се казваш и какво е твоето семейство. Всичко това е минало. Искам да видя истинското ти „ти" такова, каквото е сега, в този миг.

Все едно да кажеш на някого: „Хайде, не се стеснявай. Точно в тази минута искам от теб да бъдеш напълно естествен." Да, но няма по-сигурен начин да убедиш някого, че той изобщо не може да бъде естествен. Все едно са дошли роднините на някое дете, разните му там лели и чичовци, и родителите в един момент кажат: „Я сега, миличко, ни покажи как си играеш, как хубаво се забавляваш." Горкото дете просто не знае къде да се дене от притеснение и се чуди какво да прави. Не можеш да се забавляваш, когато някой иска това от тебе.

Обстановката, в която дзен-наставникът събеседва със своите ученици, е много официална: седи си той един такъв важен, като тигър на трон, определено вдъхва авторитет. Това е последният човек, с който би могъл да бъдеш спонтанен, защото усещаш, че той разгадава всичките ти мисли и те вижда като на длан.

Има една история за човека, който се борел с някаква мечка, но тази мечка умеела да чете мисли и отгатвала всеки негов следващ ход. Така той не можел никога да победи мечката, освен ако не направел нещо, което не е обмислял предварително. Същото чувство имаш и когато си с дзен-наставник: че той е абсолютно запознат с всички твои преструвки, че за него си като отворена книга. В такава ситуация просто няма как да бъдеш естествен.

Да го кажем така. Представете си, че сме организирали групов психотерапевтичен сеанс, на който си играем на една игра, но най-шантавото в тази игра, че когато някой каже или направи нещо, всички останали оспорват неговата искреност, така че каквото и да направиш, се чувстваш все по-притеснен и объркан.

Да размишляваш над собствените си мисли и да осъзнаваш, че осъзнаваш, е онова, което японците наричат „наблюдаващ аз". Когато непрекъснато се наблюдаваш, ти осъзнаваш собствената си безпомощност. Цената, която хората плащат за собственото си самопознание, е притеснението и вината. Притеснението те пита: „Абе аз като излизах от къщи, изключих ли печката? Спомням си, че я изключих, но мога ли да имам доверие на паметта си? Я по-добре да се върна и да проверя." Добре, връщате се у дома и хвърляте един поглед, но какво всъщност сте видели? Гледахте ли както трябва? Всички знаем, че несъзнаваното може да влияе на нашите сетива. Казвате си: „Я пак да погледна." Ето как попадате в порочен кръг. Така никога няма да излезете от собствения си дом. Рискът да попаднем в подобна клопка, да се залутаме в лабиринта на собственото си съзнание, е наказанието, което сами си налагаме заради тази ни дарба - да можем да узнаваме онова, което знаем.

Номерът на дзен е да ви постави в тази ситуация по един съвсем очевиден начин, като ви накара да мислите за мисленето за мисленето за мисленето... Или нещо друго -но то опира до абсолютно същото - да ви принуди да напрегнете всичките си сили да не мислите. Последната от тези техники се нарича дзадзен (От кит. дзуочан (самовглъбение в седнало положение)): да приседнеш и да оставиш сетивата си да функционират, като регистрираш всичко, което се случва наоколо, но не мислиш за него. Разбира се, това си е пак мислене. Ако си мисля, че не бива да мисля, как ще спра да мисля за немислието? Все едно някой ти слага в едната ръка меласа, а в другата перушина, после ти плесва дланите една в друга и хубаво ги разтрива, след което ти казва: „Я сега махни перушината."

Дзен-наставникът много добре знае, че ти е погодил номер, и в един момент идва да види как реагираш, каква нова глупост си измислил и всячески те поощрява да правиш именно тази глупост. Номерът се състои в следното: да направиш в експериментални условия онова, което обществото ни погажда през цялото време. Всяка развита култура на света, независимо дали на Изток, или на Запад, разиграва една много специфична игра с всяко новородено дете. Никой родител не си дава сметка, че я играе, защото неговите родители са я играли с него и той е нейна жертва. Играта се нарича „неразрешима дилема": от теб се иска да направиш нещо, което ще бъде приемливо, само ако го правиш доброволно. Ти трябва да ме обичаш, ти трябва да си лягаш, ти трябва да бъдеш естествен, ти трябва да бъдеш свободен. Само как звучи: ти трябва да бъдеш свободен!...

Обществото, в което детето се е родило, определя какво да бъде това дете. Ние научаваме кои сме по начина, по който околните реагират спрямо нас. Когато ни кажат: „Ти си самостоятелна личност, разполагаш със свобода на действие, но си отговорен за постъпките си и т. н.", ние възприемаме тези твърдения като заповеди и се стремим да им се подчиняваме, защото иначе няма как. Едно дете няма как да критикува тази ситуация или да види, че в нея има нещо фалшиво. Обществото определя детето като самостоятелна личност и го убеждава да вярва в това, независимо че то просто не е вярно. Ако детето действително разсъждаваше самостоятелно, то нямаше да повярва в това. Обществото среща затруднения, когато се стреми да накара децата да се държат така, както то иска от тях, и тогава решава, че в децата има вродено вироглавство, нещо едва ли не демонично. Те трябва да са заченати в грях, първородния грях. Оказва се, че нещата стоят именно така, защото начинът, по който тези деца са били определени от обществото, съдържа в себе си вътрешно противоречие.

Вътрешно противоречие е, когато обществото ти казва: „Ти трябва да бъдеш свободен" или членовете на някое семейство си казват един на друг: „Ти трябва да ме обичаш, това е твой дълг." Каква мерзост! Ако попиташ жена си: „Скъпа, ти наистина ли ме обичаш?", а тя ти отвърне: „Старая се с всички сили да те обичам", това няма да е отговорът, който си искал да чуеш. Искало ти се е нещо от този сорт: „Дали те обичам?! И още питаш?! Толкова те обичам, че ми се ще да те изхрускам." Ти не искаш тя да се старае да те обича, но именно това е непосилното бреме, което стоварваш върху хората, когато искаш от тях да те обичат. В почти всеки брачен ритуал се казва, че съпрузите трябва да се обичат един друг. В християнството се казва: „Обичай Господа, твоя Бог" и „Обичай ближния си като себе си". Та това пак са неразрешими дилеми! А всеки, който живее под гнета на някоя неразрешима дилема, живее в състоянието на хронична фрустрация. Той посвещава целия си живот на разрешаването на един проблем, който е безсмислен и абсурден, тъкмо защото няма разрешение.

Но най-неразрешимата дилема е тази: „Ти трябва да продължиш да живееш." Животът е един спонтанен процес, както и изкуство, и да кажеш на живота: „Ти трябва да се случиш", е все едно да кажеш на някой актьор: „Довечера ти трябва да надминеш себе си. Трябва да изнесеш страхотно представление и, нещо повече, трябва да си абсолютно спонтанен, когато го правиш." Този номер непрекъснато ни го погаждат. Целта на дзен е да стане ясна неразрешимостта на дилемата, за да разбереш колко глупаво е да се занимаваш с нея. Дзен-наставникът много добре съзнава какви ги върши и какви номера ти погажда, но така или иначе ще ти ги погоди, защото в основата на всичко е неговото състрадание - затова и иска да те вкара в толкова мъчителна дилема, че сам да разбереш колко глупава е тя и да се отървеш веднъж завинаги от нея. Точно това прави, когато ти заповядва: „Бъди естествен. Покажи ми истинското ти „ти."

На един приятел, който изучаваше дзен, му бяха дали точно този коан (От кит. гунан “казус”) да си поблъска главата над него. Когато тръгнал за поредната беседа с наставника, минал през градината, която свързвала содо, залата за медитация на монасите, с покоите на наставника, и там видял една голяма жаба. Жабите в Япония са нещо като домашни любимци -хората не ги ядат. Та хванал той тази жаба и я пуснал в ръкава на кимоното си, а когато застанал пред учителя, за да отговори на коана, един вид да му представи своя истински аз, той му представил жабата, т. е. изръсил я от ръкава си. Учителят я изгледал, после поклатил глава и рекъл: „Не, твърде е интелектуално." (Срв. описанието на същия случай във Философиите на Азия, С., 2000, с. 59-60. Но то човекът може би просто е харесвал Башо...)

Тоест, твоят отговор е някак нагласен, много премислен - това не си ти. Е, не виждаш ли вече дилемата, криеща се в опита ти да бъдеш естествен? Нищо от това, което можеш да направиш, не може да бъде истинско. Колкото повече се стараеш, толкова по-изкуствен ставаш. В същото време не можеш да се откажеш от опитите си да бъдеш естествен. В мига, в който го направиш, отказът ти от понататъшни опити се оказва скрита форма на опитване.

Има един много интересен индийски учител, на име Кришнамурти, за който мнозина от вас вероятно са чували. Та той казва на хората, че всички техни духовни томления, занимания с йога, четене на религиозни книги и пр., не са нищо друго, а утвърждаване на егоцентричността, но по един много по-фин и изискан начин. Затова и насърчава учениците си да не четат никакви философски или душеспасителни книги. Четивото им се свежда до разни кримки и по този начин те се превръщат в предани не-ученици. Ето ви още една неразрешима дилема! Също като в дзен.

Методът на будизма е да ви накара да се „пуснете" от себе си, от идеята за аз, и да видите, че живеете във вселена, в която няма абсолютно нищо, за което да се уловите и по този начин да се откажете от самата мисъл за улавяне. Уж съвсем просто, но точно тук е проблемът. Казваш на учителя: „Научете ме да не се улавям за нищо, т. е. да не се привързвам към нищо." А той те пита: „Защо искаш да знаеш това?" Ще кажеш: „Ами идеята за непривързването е едно от най-интересните неща в будизма." А той ще ти покаже нагледно, че желанието ти да не се хващаш за нищо е просто нова форма на хващане. Мислиш си, че ще съумееш да се справиш с живота, като не се привързваш към него. Когато някой твой близък умре, чак дъхът ти секва от болка, затова си казваш: „Може би, ако не се привързвам към никого, ще избегна скръбта. Ако нямам его и върху мен се стоварят ударите на съдбата, сигурно ще успея да избегна страданието. А-ха, значи затова искам да бъда лишен от его. Че това е много лицемерно желание - просто един нов начин да опазя и съхраня собственото си его." Ето ви още един пример за това, че тезите на будизма не са някакви окончателни формулировки, в смисъл на „догмати", а по-скоро уводни слова, нещо като „гамбит" в един диалог.

Но да се върнем към ранния будизъм. Тогава хората казвали на Буда: „Аз искам да избягам от страданието." Това си е едно съвършено честно изявление. Чудесно, разбрал си, че причината за страданието е желанието - ами тогава опитай се да не желаеш. Ученикът си отива и се опитва да елиминира желанието, като контролира съзнанието си и практикува йога, после се връща при учителя и казва: „Да не желаеш да желаеш е страшно трудно, но поне успях да се отърва от някои желания". Учителят му казва: „Ама ти пак желаеш - желаеш да се отървеш от желанието. Какво ще кажеш за това?" Така ученикът разбира, че ако си е поставил за цел да се отърве от желанието, то в такъв случай той трябва да престане да желае да се отърве от желанието си да желае. Ето че отново се е озовал в порочен кръг. Разбира, че няма нищо, което да може да направи по въпроса, но и нищо, което да не може да направи.

Тази ситуация в дзен се нарича „комар, който се опитва да ухапе железен бик". Абсолютна безизходица - просто няма какво да направиш. Какво означава тази ситуация? Защо е трябвало да попадаш в такъв капан? Много ясно защо. Когато няма нищо, което можеш да направиш в дадена ситуация, но дори и неправенето на нищо е правене на нещо, това означава, че егото като нещо отделно от останалия свят чисто и просто не съществува. Разбира се, егото не може да направи нищо, но на същото основание няма и нищо, което то да не може да направи. Та то е пълна измислица! Измислицата, че има някакво си отделно его, което или налага действията си на света, или светът му налага своите, лъсва наяве.

Егото съществува единствено като плод на въображението или като играч в онази игра, за която говорихме -когато всеки се преструва, че е отговорна, самостоятелна и отделна личност. Великолепна игра, но само една игра. Цялата идея за дзен-диалога между учителя и ученика се свежда до това да изведеш глупавата игра, в която се правиш на отделно его, до нейния логичен финал, до нейното reductio ad absurdum или, както Блейк го е казал, „Глупак, който упорства в глупостта си, ще стане мъдрец." (Една от “Пословиците на ада” в “Обручението на рая и ада”).