Христови следовници с любов помежду си „Във Истина и Дух
Изтегляне 80.44 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Христовата заповед за любовта
- Във Истина и Дух
- ЛЮБОВ
|
Во имя Отца и Сина и Светаго Духа! Вие чухте днес възлюбени тълкувателна беседа от свети Йоан Златоуст върху текста на Охридското литургийно четиво. Бих се осмелил да спра допълнително вниманието ви върху думите на Св. Ап. Павел, отправени към християните във тогавашния езически град Коринт, „Всичко у вас да става с любов”. Вие много добре знаете колко често днес се говори за любов. Говори се за любов често и от църковния амвон. Когато разгърнем Новия Завет – особено Светото Евангелие, ние четем думите на Спасителя – знаем коя е най-главната новозаветна заповед – четем, чели сме, ще четем и за в бъдеще – докато можем – Христовите думи „Любов имайте помежду си, та по това да позная, че сте мои ученици! Нова заповед ви давам – да любите един другиго както Аз ви възлюбих!” И ето вие виждате, че още във зората на християнството сред коринтските християни настъпили разделение – дори християнин извършил ужасяващия грях на кръвосмешението; стигнало се дотам, че християни взели да се съдят пред гражданския съд, сиреч пред езичниците. Защо така тежко ние слушаме и в толкова малка степен – чуваме Христовата заповед за любовта? Защото [въздишка], за да отворим слуха не просто на ума, но и на сърцето си, за тази заповед, за да попадне благовестието за новозаветната любов у нас е дълбоко … – е потребно не само да разтворим душите и сърцата си – потребно е нещо, което през всички времена, а особено днес малцина се решават да сторят – потребно е християнинът да тръгне по пътя на себеотречението. Вижте, в Новия Завет – той знаете е написан на гръцки език – думата, с която се обозначава Християнската любов, Христовата любов, непознатата дотогава любов в тогавашната словоупотреба – всред езичниците – е означавала любов между приятели, любов на децата към техните родители, любов на родителите към децата им. За плътската любов, за любовта между мъж и жена в нейните по нисши измерения на гръцки език има друга дума. И тъй Христовата любов, кълновете на Христовата любов не могат да растат, ако у нас никнат и набират сила семената на себичността, себелюбието, чувството за висока собствена стойност; потребността да бъдем забелязвани от другите, слушани от другите, ценени от другите. Христовата любов – дори в своя зачатък, в своите кълнове – изисква усилия на борба срещу всичко това, което току-що изредих! Първо – на съзнание, че е потребна такава борба, и второ – такава борба на дело! Със зов към Господа, с предстоене пред Господа, с простосърдечно желание да живеем според Неговите свети заповеди! Ето какво е потребно, за да може всичко у нас да става с любов. и ето защо далеч не всичко у нас става с любов! Защото всеки един от нас просто няма решимост, няма смелост, няма желание да се раздели със собствената си себичност, със себелюбието, със съзнанието и сладостното чувство за висока собствена стойност. Ако стремежът да живеем според Христовите заповеди е поне в някаква степен взаимен, то тогава се заражда истинската християнска община. В противен случаи ние сме може би на път да станем християни, може би сме на път – обратно – от християни да се свличаме надолу и да ставаме езичници – ако мога така да се изразя – във „опаковката” на християни, но истината е тази: без взаимност, без взаимен стремеж в тази посока ние не можем да бъдем християнска община! Да, за любовта наистина се говори много [въздишка]. Нека се опитаме да си кажем някои неща прости, в духовно - практически план. Вижте, стремежът да придобиеш любов, да проявиш любов почива на доверие и откритост. Обаче, когато ние тук – в храма или в своите взаимоотношения между християни изобщо – привнасяме духа на света, който – уви! – е проникнал дълбоко у нас, ние много лесно можем да злоупотребим с доверието на този, който желае да прояви любов, да придобие любов – как? – но просто като го сметнем за наивност! Като по някакъв начин о-ма-ло-важим това доверие. Да речем – има обща работа в храма. Свещеникът се обръща с просба към вас – за енориашите, естествено, говоря, посилно да се включите в една съвместна работа. Има хора – за жалост това са единици – които откликват простосърдечно, идват и се включват. Има и такива, обаче, които веднага се дръпват – защото това може би ще наруши някакви техни планове, защото просто нямат достатъчно ясни подбуди да го сторят – започват да се оправдават пред самите себе си, че са заети, уморени – без обективно да е точно така! – и се оказва тъй, че откликват наистина един-двама – другите просто ги няма! Какво се получава? Къде е искреността, къде е откритостта пред Господа и пред братята и сестрите в Христа? Колко често се случва това? В почти всички енории основните дейности се вършат от един, двама, трима... Не искам лично да кажа нещо против когото и да е било, нито да съдя когото и да е било, че не се е включил конкретно в една или друга дейност. Мисля, че добре разбирате за какво иде реч. Човек е готов да прояви любов – дори и нехристиянинът! – ако проявата на любов не нарушава моя вътрешен комфорт – ако тази проява носи едно недотам правилно разбрано удовлетворение, ако тази проява подхранва чувството за моята собствена стойност. Отново – това не е новата заповед за любовта! Това не е проява на Христова любов! „Да възлюбите един другиго както Аз ви възлюбих”, казва Господ. Любовта – дори във най-дребните нейни прояви – макар че при любовта няма едро и дребно – е безкористна, съвсем чиста. Користна може да бъде любовта, когато върша нещо, за да изпитам непременно приятно чувство АЗ! Удовлетворението от истинската любов радва душата, просветлява душата, но и укрепва душата в стремежа към борба със себичността; прави душата още по-готова да жертвува и спокойствие, почивка – да жертвува! Любовта е свързана с жертва, любовта дава! И колкото повече дава, толкова по-богата става! Любовта не чака да приема. Любовта не е в приятното или сластно изживяване, че „мен ме обичат”. Ако ние можем да се обичаме чисто, в Христа, с духовна любов, то това, разбира се, води ... то дарява взаимна радост, дарява вътрешен усет за щастие, който е несравним със земните изживявания, защото се радва не нашето „аз”, не нашето себелюбие, не нашето чувство за висока собствена значимост; радва се нашата богосъздадена личност, която колкото повече дава, колкото повече отдава себе си в служение на Господа и на ближните, толкова по-пълна и по-богата става ТЯ – личността ни! Виждате ли към какво сме призвани? Ох, на фона на тия думи колко боли, когато проявяваме всичко друго, но не и любов, когато проявяваме дребнавост, когато не сме способни – даже съвсем на едро – да усетим потребността на ближния, болката на ближния, когато във всичко, от което се ръководим, сме мотивирани от една или друга изява на нашето ‘аз” – „Аз да кажа и мен да чуят, аз да направя и мен да видят”! Какво казва Господ в евангелието : „Лявата ръка да не знае какво прави дясната!” Истинската, стойностната любов винаги се изявява скромно, нежно, съкровено, тихо – по възможност – тайно! И тъй, ако нашият стремеж да живеем така, е поне в някаква ма-алка степен взаимен – пак ще подчертая, отново ще повторя – тогава ние започваме да бъдем община – християнска община, събрана около кого? – Около свещеника около епископа? – Да!!! – Но около тях като люде – и само като люде? – Не!!! – Събрана около Христос – Господ, около Живия Богочовек, Който е обещал да бъде неразлъчно с нас до свършека на вековете! А свещеникът, епископът – те просто са призвани да служат на Христа в още по-голяма степен от миряните. Разбирате ли къде е нашата трагедия?!? Следователно – нашият грях, когато ние ви съблазняваме, когато ние вършим нещо противно на това служение, е може би по-тежък от всички ваши грехове, взети заедно. За жалост, обаче [въздишка], духът на времето – като киселина – разяжда, разяжда мислите, чувствата на съвременните християни – виждате колко съблазни има в църквата! Виждате, че [ Духът на Православието, това е духът на истинското Християнство! Там, където има стремеж да се живее В Дух и Истина! Там, където човек просто полага усилие на дело. Чете, не за да изчете правилото; чете, не за да прочете Евангелието; чете, за да се нахрани; чете, за да поеме нещо – тук, в сърцето си. Прости и благодатни са евангелските слова, но малко с по-внимателен слух слушай, за да чуеш; по-внимателно гледай, за да видиш – за да станеш самият ти добра и плодоносна почва за семето на словото Божие. Та ето – съвсем бегло, разбира се, казано – част от условията, от предпоставките всичко у нас да става с любов! Та какво – ние общуваме взаимно преди всичко чрез страстите си – ние [правим грехове], после се каем, после съжаляваме, после – настина – понякога желаем да проявим любов, обаче – понеже най-често общуваме чрез страстите си – обликът на моя ближен остава запечатан в съзнанието ми и в сърцето ми най-вече чрез своите отрицателни прояви, чрез страстите, и аз много често го възприемам именно така. Защо? Защото неговите страсти като стрели пробождат моето себелюбие и [привикват] предизвикват ответен страстен отклик у самия мен. На обидата, ако не отвърна с обида, изпитвам раздразнение, засегнато е самолюбието ми, настройвам се съответно спрямо ближния си. Ако не му кажа нищо, то на 5-6 човека след това ще разкажа какъв е той и какво ми е рекъл. Къде е християнската община тук, къде е великодушието, къде е любовта, която покрива греха на другия? И тъй – „всичко у вас да става с любов”! Виждате, че този път е стръмен, защото – за разлика от човешката любов, особено от сластната любов – любовта, за която говорим, изисква съзнателни усилия! Придобием ли я – по Божия милост, поне във – поне искри от нея придобием ли, то ще усетим и отрадата от тази любов. Ала човек не свързва понятието любов с понятието усилия, борба със себе си, търпение! Любовта трябва да идва от само себе си и непременно да ми носи сладостно приятно чувство – толкоз! Всичко е дотам на практика! Слова красиви иначе за любовта – колкото щете! Ето към какво ни зове, възлюбени, нашия Господ! И – аз от цялото си сърце пожелавам на енорията тук – поне да стъпи в началото на този път! Защото без това – може би скоро, може би не толкова – тук, в храма ще стане място на, за изпитания помежду ви – и вместо тук да се лекуваме от страстите си, тук – Божият дом – колкото и тъжно да звучи – може да се окаже място за проява на грозни страсти – защо? Защото любов нямаме помежду си! Защото не се стремим простосърдечно да живеем според светите Христови заповеди! Защото нямаме решимост, нямаме смелост, нямаме дори желание да встъпим в борба със себелюбието, себичността, егоизма, съзнанието за собствена значимост. Защото в общението с другите ние се ръководим от това да изявим себе си, да почувстваме сладост, приятност, удовлетворение в обществената среда от това, че тя цени определени наши качества – това е светът!!! При нас не би следвало да е така! А при нас става понякога по-лошо отколкото в света – вие добре знаете защо! Просто защото – ето тези истини, които нито са сложни! – защото те остават някъде встрани, някъде встрани-встрани, в периферията на нашето полезрение. А кое е в центъра? Естествено самите ние! Самите ние, с нашите стремежи, с правото си да получим едно, и второ, и трето, и така нататък! Със своята воля, ние със своите разбирания! И ако моята воля се накърни, ако моето достойнство се урони, ако някой ми каже нещо, което не е приятно – толкова! – аз съм дотам! Нашите отношения веднага охладяват – „защо само аз ще отстъпвам”?! – нали разбирате – започват тия неща, които се случват всеки ден! И тъй – не само на енориашите, но и на всички вас, възлюбени, на цялата ни Църква, т.е. на цялото събрание от верни, на всички нас свещенослужители и на всички вас – от сърце пожелавам да положим добро начало, да тръгнем във вярната посока, без шум, смирено, но истински, по същество, Във Истина и Дух, за да имаме надеждата, че въпреки всички противни ветрове и бури, че въпреки разюздания скверен танц на греха навсякъде, МОЖЕ на земята все още да има Христови следовници, МОЖЕ да има Християнско общество, в което е ЖИВ стремежът всичко да става с любов! Амин! Еп. Фотий, [24 август / 06 септ. 2009 г., Сливен] „ВСИЧКО У ВАС ДА СТАВА С ЛЮБОВ”: доверие и откритост / искреност => безкористност и чистота => взаимност => себеотречение; ЛЮБОВТА ДАВА скромно, нежно, съкровено, тихо (по възможност тайно) А удовлетворението радва, просветлява и укрепява душата! „... както Аз ви възлюбих” Каталог: sermons sermons -> Слово на панихидата по случай 19-годишнината от кончината на отец архимандрит Серафим (Алексиев) sermons -> Поклонението във вестите на трите ангела sermons -> Не убивайте чудото на възкресението! Не убивайте чудото на възкресението от земни мотиви! sermons -> Застъпническата молитва sermons -> Истини, отнасящи се до Божия гняв sermons -> Разбирането на Божията трансцедентност sermons -> Суетата на съществуването без Бог sermons -> Суетата на съществуването без Бог sermons -> Опасности за Божията благодат Изтегляне 80.44 Kb. Сподели с приятели:
|