Интервю на майя грекова с г-н христо цветков1, димитровград, 03. 10. 2012 Г

Р: Ами аз, в общи линии, съм бил близо до събитията, които са се случили през последните 20 г. или поне до по-важните от тях, тъй като съм бил, сега съм трети мандат общински съветник. И първият беше през 90-те години, следващите два – сега. И освен това съм се вълнувал от това, което става около мен в нашия град. Така че надявам се, имам сравнително ясни спомени за повечето събития, които за мен са били важни.

И: Да.

Р: Нали, едно от тях е, да започнем от самата промяна, нали. В общи линии доста добре си спомням хронологията на почти всичко, каквото се случи тогава, защото за мен то беше нещо много голямо и много различно от всичко, което е било. И аз за себе си така интуитивно съм чувствал, че целият ни живот ще се промени в тези няколко седмици и месеци, на които станахме свидетели. Така че това е първото и голямо събитие и естествено е да започна оттам. И смятам, че доста ясно и доста обективно в мен е останала и мога да пресъздам хронологията на събитията, които бяха една повратна точка в моя и на съгражданите ми, а и в страната живот, разбира се. Но говорим в града.

Р: Да. След това, спомням си много добре и… така вече новите явления в първите години на демокрацията. Мисълта ми е, когато започнахме вече така едни усилени обществени дебати, чиято проекция беше общинският съвет. Нали тогава, мога да кажа, че бяха така едни много бурни, много емоционални сесии, заседания, нещо, което не беше се случвало и за всички нас беше новост. Просто това нещо ми е останало в спомените като явление, едно от първите прояви на, така, новото. Спомням си много добре и една така емоционална, емоционален и повратен момент също за много мои съграждани, особено по-възрастните, демонтажът на паметника на Георги Димитров.

И: Кога се случи това?

Р: Ами това се случи 90 и… в края на 91-ва година, есента.

И: Как се случи?

Р: Точната дата не мога да си спомня, но си спомням, че аз наблюдавах, мога да кажа, събитията много отблизо, от прозореца на общината или по права линия, на около 30-40 метра. Естествено пак имаше така бурни дебати и по улиците, в кафенетата, в общината, в Общинския съвет. В крайна сметка надделя становището, че този паметник трябва да се демонтира. Взе такова решение Общинският съвет, кметът беше социалист, кмет тогава беше Ангел Найденов. Може би, вероятно го знаете, няма как да не го знаете?

И: Да.

Р: И въпреки, че мнозина го обвиняват, че той много така, с леко сърце е изпълнил това решение, истината е, че не беше така. Той го преживя много тежко, щото аз тогава му бях сътрудник и работех с него и знам, че той преживя този момент много тежко. Просто нямаше как да се предотврати това нещо. Обществото беше силно разделено и силно политизирано. И си спомням, че така беше един доста хладен ден, късна есен, точната дата не си спомням за съжаление.

Р: Но вече като пристигнаха, кранът пристигна, за да вдигне паметника, така, кола да го натоварят, около може би между 50 и 100 по-възрастни хора, така се хванаха за ръце около постамента с надеждата да го запазят.

И: Да спрат?

Р: Да, спрат това нещо. Някои като, нали, естествено имаше и полиция. Имаше и може би двойно повече хора, които наблюдаваха и приветстваха, и ръкопляскаха на групата, която извършваше демонтажа. Та в последен отчаян опит така няколко от тези възрастни хора налягаха върху постамента, но бяха така преместени оттам. Не е имало грубости от страна на полицията. Размина се така само с емоции, със сълзи. Някои плачеха, аз просто, то се виждаше. Така или иначе, демонтираха го паметника. Тогава, това също го помня много добре и дори съвсем наскоро го подсказах на колегите от, така, съветническата група, в която съм. Аз съм съветник от групата на БСП. И тъй като, значи следствието като проекция във времето на събитията оттогава е, че това лято, мисля че на юнското заседание, да, точно така, взехме, взехме решение паметника отново да бъде изправен.

И: И то на същото място?

Р: Не на същото, а на друго място. Нали, на същото, всички си даваме ясна сметка, че едва ли е възможно, би разделило прекалено много обществото, а пък в момента… А и в никой момент обществото няма нужда от разделяне.

И: Няма смисъл?

Р: Няма просто смисъл. Така че намерихме едно компромисно решение да бъде поставен на входа на парка, който е…

И: Зад общината?

Р: Зад общината, парк „Марица“, на самия вход на парка като анонс към една алея, която, с която, това също е хубаво да се отбележи, че е Алея на монументалното изкуство. Т.е. едно решение на нашия Общински съвет отпреди 4 години, с което така ние доста изпреварихме във времето това, което направи Вежди Рашидов с Музея на тоталитарното изкуство. Значи ние сме взели решението за това 2007 г., есента, да създадем такава алея. Нарекохме я Алея на монументалното изкуство. Аз го знам много точно, защото аз внесох предложението за това нещо. Нямам претенции, че идеята е моя. Идеята е на хора от Димитровград, които просто няколко от тях ме натовариха като съветник да внеса това предложение. Така че има много имена на тоталитарното изкуство, на не знам какво, но истината е, че тя е приета като Алея на монументалното изкуство. За съжаление почти никоя община не откликна, така, на молбата на Димитровград да предостави паметници, които са изхвърлени и които...

И: Странно.

Р: Да, това е един парадокс. Всички, почти всички имат такива паметници, никой не ги предостави. Въпреки че тогавашният кмет, Стефан Димитров, а пък в интерес на истината така присърце взе идеята и сегашният кмет – Иво Димов – той е от ГЕРБ, който тогава беше председател на Общинския съвет. Аз съм свидетел, че двамата са водили разговори с доста общини, където има такива паметници. Нали, с условието те да бъдат съхранени и да бъде изрично изписано, че... той е от еди-коя си община, предоставен за така, излагане, показ в Димитровград. Само Стара Загора даде един паметник на Ленин, който, за съжаление още не сме вдигнали, за да се сложи някакво начало на алеята. Но аз се отклоних, но тъй като говорим, нали за събития, които са оставили поне в мен следа, значи това са част от тези събития. Но се отклонихме от паметника тогава и казах, че следствието на тогавашното решение беше сегашното решение да се изправи. Друг е въпросът, че най-вероятно това няма да бъде изпълнено, независимо че е прието от Общинския съвет, вкл. и с гласовете на съветниците от управляващата партия, аз имам силни съмнения, че кметът няма да го изпълни, но така или иначе то е взето.

И: Защото има съпротива?

Р: Не, няма съпротива, на практика няма съпротива, доколкото са останали местни вестници, дори във форумите, има така, вяли възражения, да го кажа. Реално съпротива няма. То наистина се вписва с нещо, което, така или иначе може би ще стане, ако има воля, нали да се направи една алея с тоталитарни паметници в един съвременен парк. Има един много хубав проект, който в паркоустройствен план, който в предишния мандат на Общинския съвет приехме, т.е. да се осъвремени и социализира паркът изцяло, той да се промени с един съвсем нов и вече актуален във времето и според интересите на хората облик. Разработи се и такъв проект. За съжаление там по някаква формална причина – липса на трафопост – той не беше одобрен за финансиране, стойността му беше приблизително 5 млн. лв., но, доколкото знам 2014 г., пак ще се отвори тая програма, така че ние пак ще кандидатстваме. Той е готов и е прекрасен проект. Та мисълта ми е, че това нещо на практика вече не разделя хората, на другото място. Но пак да се върна към демонтажа, който е така едно ярко събитие. Тогава, все пак Общинският съвет излезе с едно византийско решение, нали, малко така да се смекчи емоционалният удар по хората. И решението беше паметникът да бъде демонтиран и поставен на подходящо място. Така. Оказа се, че подходящото място и това също е така един ярък спомен, въпреки че аз смея да твърдя, че не страдам от фетишизъм,нали, уважавам делото на Георги Димитров, смятам че хората имат право да се прекланят пред това, което той е направил, но не съм така… ярък фен на идеята той да бъде точно в центъра. Но също така, за мен специално, много лошо и неприятно впечатление направи, че паметникът беше закаран накрая на парка, където има един разсадник, поставен, захвърлен буквално с лице към земята, оставен на произвола на съдбата, вследствие на което е силно повреден. Значи, и това се оказа подходящото място, което вероятно е имал предвид тогавашният Общински съвет. Правен е опит да се реже, да се краде, отчупена му е ръката, крака, в много лошо състояние. Сега на практика да се възстанови ще отидат доста средства. Така, това беше едно така ярко събитие. Говорих и за промяната, главно за промяната в духа на хората, в духа на обществото, в така бурно изразяваната емоционалност, нещо, което нямахме възможност да направим по-рано. Друго в духовен план, така, което си спомням. Не знам дали не са много отвлечени тези неща?

И: Не, не, аз ще ви питам след малко.

Р: Да. Ако трябва да спирам вече?

И: Не, не, не, вие си говорете. Аз искам да се ориентирам и после…

Р: Просто в един момент се получи и това беше, може би, някъде в средата на 90-те години, така един вакуум в духовността, за нашия град говоря, нали. Това е един град, който винаги така се е гордял с младежкия си, да го кажем тривиално, дух. Т.е. с хора, които имат идеи, имат някакви виждания, имат някакви стремежи. Това влагам в думата „младежки дух“. Което е присъщо все пак на…

И: На младите поколения.

Р: Нали, и в един момент се получи едно пълно обезверяване и за мен то беше много видимо и много, така болезнено го преживях. Защото всички тези хора, които преди изразяваха духа и духовността на града в един момент бяха стъпкани, бяха унизени, бяха, така техните може би адаптивни способности са били най-малки, на хората на изкуството в ония години, просто буквално се бореха за съществуването си и се получи нещо, че в Димитровград този бурен, духовен живот в един момент замря. И нищо. Нали, хубаво е, че все пак се запазиха тези институции, че така в тях удържаха, удържаха бурята на времето, вкл. и творците. Ето тука примерно има някои от тях, бат Кръстьо един, аз му казвам бат Кръстьо щото...

И: Си го познавате?

Р: Да, от много, много години се познаваме. Така той е доайенът на поетичната мисъл в града и въпреки че не живее разкошен живот, все пак в момента има възможност и да твори, и да издава. Докато в ония години просто като вакуум, всичко беше изсмукано.

И: Как се случи това тука, защо се случи, как си го обяснявате?

Р: Ами аз предполагам, че и в цялата страна се е случило?

И: И аз така предполагам, но тук как се случи?

Р: Ами тука, ами в един момент тези хора, които преди това се ползваха с някакво внимание от партията-майка. Нали, тя беше обществената майка. Дето казват хората, ако чувствам несправедливост ще отида да се оплача в партията. Нали, тя общо взето беше така като един участник в целия обществен живот. И в един момент това нещо рухна. И тези хора останаха, на практика без възможност да се препитават, щото няма кой да им възложи да направят нещо с труда си, т.е. да използват труда си за прехрана. Аз така си го обяснявам. След това, имаше една силна лумпенизация, аз много добре я помня. Нали, така хора, дето се казва откровени пияници, в един момент почнаха да дават някакъв тон тука на обществото. Това е факт, нали, то не може да се оспори. То е било, и другаде е било така. Аз говоря за тука. Нали в един момент едни такива хора няма да се интересуват от култура и изкуство, той се интересува как, примерно да натрупа парички, или да използва, щото те са, така, тази категория са първично хитри. И в един момент се оказаха ненужни – хората на изкуството, на културата, на духа се оказаха ненужни. Вие знаете какво беше и с учителите допреди няколко години. Нали, сега вероятно заплатите им пак са изостанали, но в един момент бяха много зле, преди да им решат така донякъде въпроса със заплащането на труда, да бъде просто по-достоен. И няма как един човек, който е смазан, да бъде, така носител на някаква духовност. Аз така си го обяснявам. Просто тя цялата държава беше срината в един момент. Така че, вероятно и други причини има, но това са. В общи линии, ако се върнем пък, да кажем, за това което се промени в града като облик, нали, в последните години или поне от 90-те години насам едва, така по-бурен, по-бурен разцвет, да го кажем, или промяна, преживя през последните 4 и сега и тази – пета – година. Щото сега също доста неща се променят, главно в инфраструктура. Но в началото нищо, просто се рушеше.

И: Как се рушеше?

Р: Което за мен също е така една болка. Тъй като моят баща е един човек, който е построил повечето от знаковите сгради в Димитровград, вкл. и тази, където сме в момента. Значи той дълги години беше директор на Стройрайона, така се наричаше тогава строителното предприятие, на домостроителния комбинат в Хасково, преди това е бил на почти всички тези обекти технически ръководител – като започнеш от общината, Спортната зала, този Дом на техниката, бившия партиен дом, сега Съдебна зала, Търговския дом, това са все знакови, много съвременни за времето си сгради и строежи, които в един момент…

И: Това 80-те години?

Р: Ами те са още от 70-те, 80-те, до 90-те години. Аз мисля, че последната модерна сграда, която се постои в онова време, беше там на онзи ъгъл, една много модерна сграда на ДСК, банка ДСК, тогава си беше Държавна спестовна каса и държавата я финансира, една наистина много модерна сграда. Та, ами рушеше се поради липса на средства за поддържане. И дори, както казах, т.нар. Търговски дом, който беше в 80-те години открит, една изключително модерна за времето си, а и за сега сграда, вкл. с така, художествени елементи, едно, за мен доста ценно, алуминиево, алуминиева композиция по цялата фасада, то на практика сега е необитаема, сега е като склад се ползва, въпреки че има страхотни функционалности, функционални възможности, би могло да стане даже един МОЛ. Само че в тези диви години, да ги наречем, в началото на демокрацията, то дето казва един мой приятел, режисьор е, Владимир Петков се казва, тогава беше млад режисьор в Димитровград, после се върна в София и така, „откакто ни сполетя демокрацията, като ни сполетя демокрацията, всичко това нещо в един момент се оказа трудно стопанисвано“. Общината нямаше възможност да ги стопанисва и да ги съхрани тези неща. В резултат на което, като казвам руши, някъде вероятно е имало пряка човешка намеса, другаде просто времето си върши работата в кавичики без да се възстановяват тия щети, които времето нанася, в такъв смисъл. И година след година.

И: Все по-зле?

Р: Все по-зле става. За радост, нали, пак казвам, за радост преодоля се този момент и сега, в момента Димитровград, смятам, че така започва да връща и облика, и самочувствието си. Няма така бурно строителство, както в другите, както в големите градове, да кажем в Стара Загора, Варна, Бургас, София, Пловдив. Но това от една страна е добре, защото пък си запази облика на един от най-зелените градове в страната. И, не знам.

И: Добре, а Димитровград в съзнанието на българина е град на индустрията. Какво стана с тази индустрия?

Р: Да, да, това е също така една от големите теми, чийто резон се чувства и днес. Индустрията почти я няма. В следствие на което няма и работа за хората. Значи единствено през тези години успя да се запази Неохим, тогавашния Химкомбинат, нали, който продължава да работи и то на фона на цялата българска индустрия, струва ми се, доста добре работи, дава хляб на повече от 1000 семейства, нали, което не е малко. Другите, по една или друга причина, приключиха дейността си. И най-вече това, което беше една от тогавашните емблеми на града, дори символът му беше в предишния герб – Марбас, Димитровград, заедно Перник, къде още имаше, Балканбас, нали беше един от големите, така, минни басейни на страната. В рудниците работеха над 5000 човека, те бяха добре заплатени. Но сега, по ред причини, най-вече поради факта, че тази дейност изцяло се е дотирала от държавата, което вече при новите обществено-икономически отношения очевидно не е било възможно и не е било рентабилно, бяха постепенно закрити тия предприятия.

И: Закрити, приватизирани, какво?

Р: Закрити.

И: Закрити? От държавата?

Р: Да. Специално за мините говоря. Приватизирани вече под форма, че в ликвидация бяха разпродадени активите им на търгове.

И: А, само активите?

Р: Ами да, те не знам дали са имали пасиви, едва ли са имали. Така че, но те активите им бяха огромни. Активите, дори тука, почти в центъра на града една голяма част от търговските площи в центъра бяха продадени от, значи не от Марбас, а от мина „Здравец“. Били са собственост там, при разделянето на рудниците, на една от мините се оказаха, и те са идни много така, апетитни късове. Така че по този начин бяха приватизирани, чрез продажба на движимо и недвижимо имущество. Иначе самите галерии си стоят. И даже сега, така възникна идея там да се направи нещо като…

И: Музей?

Р: Туристически, част от туристически маршрут. Димитровград участва в един голям проект с община Форли, в Италия, проект „Атриум“, който е, и няколко други градове от Европа, като нали идеята е да се направят едни общи туристически маршрути на градове, където има архитектура и паметници на тоталитаризма. Та сега една такава идея се разисква напоследък, дано да се осъществи. Иначе част от земите станаха, където бяха разположени, така, т.нар. табани от рудниците, това са остатъците там от шлаката, от въглищата, един огромен солариум парк. Ако тръгнете към Стара Загора ще го видите, много голям и много модерен солариум. Мисля, че някаква чешка инвестиция или поне формата е такава. А другите? Примерно, полиестерният комбинат, много интересна е неговата съдба.

И: Да, и много известен комбинат.

Р: Абсолютно. Полиестерният комбинат беше, така, да го наречем, нещо много модерно, един писък на тогавашната текстилна индустрия, така. Машините бяха докарани от Япония, тука дълго време имаше японски специалисти, които обучаваха наши работници. Аз много добре си спомням, защото дори кандидатствах за работа там, то се влизаше с връзки. Аз нямах такива връзки и не можах. Не можах да се класирам. Много хора пътуваха за Япония.

И: На специализации?

Р: На специализация, така, няколко месечна и предприятието наистина беше едно много съвременно и модерно предприятие. Така, едно от гордостта на новата индустрия в Димитровград. За съжаление съдбата му е много нерадостна. И сега е просто.

И: Какво стана с него?

Р: Затворен е. Просто е затворен.

И: Защо? Кога? Как?

Р: Ами сега ще ви кажа, поне доколкото си спомням. Значи, в началото на 90-те години, когато започна приватизационната вълна, ПЕК-а също беше сложен на тезгяха, за продажба. Продава го държавата. И това беше… значи може би след 95-та година да е било? Или около 95-та, значи средата на 90-те години. Той се продаваше от Държавната агенция за приватизация, тогава не знам агенция ли беше, друго име ли е. И въпреки че общината искаше да го продаде, да се продаде чрез общинската агенция за приватизация, нали, държавата предпочете сама да, така реализира апетитната хапка и, за съжаление, предприе най-лошия ход, което обаче вероятно има своята логика в друго изражение. Аз знам и то знам, защото да го кажем от достоверен източник, че кандидати, основни кандидати за ПЕК-а, са били фирма „Биазия“, тя е известна фирма, Франческо Биазия, която... Не, не Биазия, друга италианска фирма беше, ще си спомня името й, и една турска фирма. В крайна сметка офертата на италианците била отхвърлена и се прие офертата на турците. В следствие на което италианската фирма си направи нов завод в Ихтиман, същата фирма, която кандидатства за. Аз ще си спомня името й. Биазия беше друг инвеститор, който тука купи една фабрика и тя работи сравнително добре.

И: В смисъл, прави същото производство на голо поле?

Р: Прави същото производство на голо поле.

И: Да, в Ихтиман?

Р: Същото нещо в Ихтиман, изключително модерно производство, същите тези хора са искали да купят, искаха да купят, аз мога да го твърдя, защото така знам, че е така. Искаха да купят ПЕК-а, предпочете се турската фирма.

И: На държавно равнище?

Р: На държавно равнище. В следствие на което турската фирма затвори ПЕК-а и оттогава не работи.

И: Как не работи?

Р: Просто не работи. Затворена е, има охрана, назначена е охрана и не работи.

И: Машините са вътре?

Р: Ами машините, предполагам, че са продадени вече, че са изнесени, доколкото може и са продадени. Но самото предприятие, ако минете ще видите, то е трагична гледка.

И: Е добре, то фалирало ли е?

Р: Не, не е фалирало.

И: Просто временно не работи?

Р: Ами, сега, да, просто не работи. Просто не работи. Знам, че машините са изнесени, някои са продадени, може би има някои и останали, които не са нужни. Има охранителна фирма, която го пази, но сградите се рушат. И предприятието, което даваше, така, препитание на около 5-600 човека, приключи дейността си. Цялата тая модерна техника, цялата държавна инвестиция е била на вятъра. Приключи. И така, то е един пример за…

И: За успешна приватизация?

Р: Аз мисля, че не е, не може да се говори за недалновидност, може би е имало друго влияние? Заради което е бил предпочетен този инвеститор, който пък си е имал своя политика. Доколкото знам, същата компания турска е имала така сериозно производство в Турция, развива си него, тука може би просто не им е изгодно, обявили са, това не го знам със сигурност, но съм го чувал, че са обявили някаква голяма цена за продажба на предприятието, но не могат да намерят инвеститор в момента.

И: Нормално е да не могат?

Р: Да, нормално. Така че, другото голямо предприятие, структурно определящо, „Вулкан“. То също беше приватизирано. Мисля, че като част от Дерме цимент, някакво поделение на Дерме цимент е, мисля че е италианска компания, Итал чименти притежават почти цялата българска циментова промишленост, но поради силната конкуренция или поради остарялата техника и технологии, по някакви причини…

И: И то не работи?

Р: Почти не работи. Ами работи, ама примерно между 50 и 100 работника. Така че от тази цялата индустрия, която имаше в града, почти нищо не остана. От тежката индустрия остана Неохим, развива се лека промишленост покрай пазара, който така е един феномените на града, нали, още от онова време възникнал, въпреки че много опити има за задушаване му, той продължи да се развива, сега вече по-свободно, а то пък определя развитието на шивашка промишленост в момента. Много фирми, предимно малки фирми, в Димитровград, в Хасково, в Хасково много силно и почти всичките тези фирми, които развиват такава дейност, са представени на пазара. Значи това е пък нещо ново, което се е развило през тези години, последните.

И: Добре, а все пак, как оцеляват те? Защо Неохим оцеля, доколкото знам добре, в смисъл добре стои, добре се развива, а другите не оцеляха? А другите не оцеляха, ясно, какво се случва. А с Неохим, как оцеля, какво се случи с него. Пак е приватизиран?

Р: Да, приватизиран е, да.

И: Пак по същото време е приватизиран?

Р: Така е, но за разлика, да кажем, от Химко-Враца, което от години е затворено и няма шанс вероятно да бъде пуснато или пък Азотноторовия завод в Стара Загора, който също беше затворен, Неохим оцеля. Ами… страхувам се, че мнението ми ще бъде много субективно.

И: Естествено.

Р: То може да не е обективно изцяло, но съм сигурен, че все пак това, което мисля, има, така една, поне една здрава частица истина. Може би Неохим оцеля, защото все пак управлението му през всичките тези години се е осъществявало от местни хора. Значи, при продажбата, контролният пакет е закупен от една ливанска компания, Карибекс се казва. Част от пакета акции е купен по линията на работническо мениджърската приватизация и друга част остана на държавата. Разбира се, впоследствие през годините, нали тези пакети вече не са такива... Акции на предприятието се продават и на борсата, така че вероятно има и други собственици, но, значи, според мен, една от причините е, че една голяма част от акциите останаха у работниците. Тези хора, които управляват, са управлявали през всичките тези години оперативно предприятието.