Истории за личности и буболечки Книга 1

143 възродени“, очите му винаги се насълзявали. Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на артистичната интелигенция. И всеки път все са прескачали Парцалев, някак- ви курветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто
Парцалев. Народен любимец, обаче без звание.
Може би затова народът го обичаше, в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори колко са талантливи. По-късно тази народна любов се трансформира в любов към мутрите от улицата или чалгата, което си е едно от многобройните исторически постижения на Прехода.
Радой Ралин беше един от несъмнените богове от тази полутайна народна митология, обаче и Парцалев беше там. Комунистическите идеолози също се стараеха да си създадат собствена митология с подходящи за собствените им канони хора и донейде успяваха, но Народът гледаше повече към оная, другата, неафишираната.
Лили например задълго беше в първата, официалната митология, особено когато се беше оженила за Политбюро на комунистическата партия.
Веднъж според народните легенди Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
Знам отдавна тази фраза и никога не бих посмял да питам за истинността ѝ самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал.
Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.
По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.
И това не се дължеше на сковаността на ония времена – напротив, тогава гейовете например ги наричаха директно „педерасти“ или „манафи“, съобразно технологията, която ония практикуваха. Но хората обсъждаха това насаме и много рядко. По правило обаче да се занимават с особеностите на известните хора минаваше за неприлично, най-много да се е говорело под сурдинка и на пияна глава.
А сега – прас! – Карбовски отива и дърпа за езика Калоянчев да каже какъв е бил Парцалев.
И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.
Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избраниците на Съдбата. Едно напълно ненужно занимание.
Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за

144
Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.
Да оставим настрани Парцалев, Калоянчев, дори и Карбовски.
Други хора, други сенки, друга идея се спотайват зад подобни истории.
Примерно някакъв кисел режисьор, който се интересува единствено от кирливия си рейтинг – седи си в сянката и само за да има успех предаването му, е готов на всичко, дори да изгризе нечий гръцмул.
Сега мнозина се състезават по най-лесните правила: как по-сполучливо да предизвикат някаква сензация или да родят някаква мръсотия. А тази игра е много лесна, освен това е и безкрайна, тя може да трае вечно и в нея ще стават жертва най-вече хора като Парцалев.
Другите правила и въобще другата игра е непосилна за тях, изглежда им скучна и беззъба. Безсмислено им се вижда да мерят нечии постижения в сериозното, тях ги интересуват единствено постиженията в скверното. И затова все се опитват да практикуват троен скок на височина, както казваше
Алешковски.
Защо ще си губиш времето да научиш примерно кой, в края на краищата, е превел по-добре сонетите на Шекспир – българският народен будител
Валери Петров или покойният непослушник Владимир Свинтила?
Мъка ще е това упражнение, разбира се – и ще става още по-голяма мъка само след няколко години, когато дори самият Шекспир вече ще е напълно непознат, за Парцалев да не говорим. Тогава най-голямата интелектуалка ще бъде Памела, а разговорът ще се води около циците ѝ, ей такива неща. И това ще бъде безкрайният разговор на идващото време.
Когато ви казвам, че чалгата е идеология, създадена от политическата класа за нейно удобство, трябва да допълня, че тя е удобство и за медиите като цяло.
Днес в молбите си за работа новопришълците в медиите трябва да пишат дали са чували за Лепа Брена, а не за Лилиев. В американската телевизия специално пък би трябвало да са наясно с актьорските постижения на бившия американски посланик в София Уорлик – а не с тези на Апостол Карамитев примерно.
Работата е ясна. Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.
А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват? Нищо, разбира се.
Веднъж гледах Парцалев – сетне гледах Лили, такива, каквито са останали в архивите на „Всяка неделя“. После гледах Лили – и след това
Парцалев. Така няколко пъти.
И си казах, че Времето все пак понякога е и справедливо.
Поне по отношение на Парцалев. Те се занимават със задника му – а той

145 изглежда все по-достолепен.
Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.
Те говорят за задници – а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в
Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоато/затвора му на комик. Голям комик наистина, обаче комик, нали – друго си е да размахваш меча на Цар Шишман примерно на сцената на
Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската история...
В единия архив Лили се пазари за пари – в другия архив Парцалев плаче за неосъществената си роля, а може би и за неосъществения си живот. И пр., и пр.
Не искам да идеализирам единия за сметка на другия. В никакъв случай.
Сметката е различна и е проста, особено защото се отнася до днешната телевизия – не можеш да направиш нищо сериозно там, ако поне в някаква степен не обичаш героите си – или най-малкото не се опиташ да ги разбереш, без при това да слухтиш около задниците им.
Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – какво общо имат те с нашия занаят? Като искате толкова да се занимавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната
„Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.
Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката – защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш приятно.
Извезвайте си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели – такива като Мутафова например, която и на 95 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци.
Когато говорите с Калоянчев, който е чудовищен талант – може би най- невероятният, а и най-неразгаданият, поне от времето, когато съм прогледнал за театър – не го занимавайте със задници, а с всичко останало.
Питайте го например за новите актьори, накарайте го да бъде откровен за тях – не да говори за задниците им, а за талантеца им – как да се грижат за него, как да го отглеждат, за да го поощрят поне в някаква степен.
Не говорете за великите мъртъвци така, както го правят ония лайнарки от „Пуси Райът“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.
Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.
И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други – понеже дори не

146 си представяте какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили във Времето.
След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.
Гледала в едно предаване как някакъв участник сочно, натрапчиво- нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.
Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.
„О, скъпа – казах ѝ аз, – та нали това е идеята на днешната телевизия.
Изсекни се срещу публиката!“

147

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: