Истории за личности и буболечки Книга 1



Pdf просмотр
страница28/57
Дата26.08.2023
Размер4.78 Mb.
#118500
ТипКнига
1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   57
Истории за личности и буболечки - Книга 1 - Кеворк Кеворкян - 4eti.me
МЛЪК, НЕЩАСТНИЦИ!
Георги Парцалев
Отнесе го и Георги Парцалев – един от малкото истински народни любимци.
Този факт го признава и Стоянка Мутафова, от десетилетия също несъмнена фаворитка на публиката – тя обаче има куража да изрече признанието си гласно, понеже е много образована и дори аристократична жена от известна софийска фамилия. Още преди години бях забелязал обаче, че никак не парадира с това, даже обратното – стреми се да го прикрива.
Няма как, неизбежно е, когато си заобиколена от талантливи хора, обаче идващи от низините на живота. А пък и в тоталитарните години, поне в на- чалните, образоваността и внушителните фамилни истории изглеждаха като неприемливо предимство – и като нищо можеха да ти закачат етикета
„класов враг“.
Парцалев също идваше от низините, оттам, откъдето всъщност идваме почти всички. Може би затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.
Стоянка ми разказваше как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.
Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си стоят там.“ Всъщност е искал да каже, че на никого не пречат – така че да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.
Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното
„Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера – това пак по думите на Мутафова.
На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам. Ура за справедливостта.
И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, но така, както смята за нужно.
В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера –
„диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми. Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.
Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена – и Стоянка разказваше как на всеки 24 май, докато слушал „Върви, народе


143 възродени“, очите му винаги се насълзявали. Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на артистичната интелигенция. И всеки път все са прескачали Парцалев, някак- ви курветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто
Парцалев. Народен любимец, обаче без звание.
Може би затова народът го обичаше, в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори колко са талантливи. По-късно тази народна любов се трансформира в любов към мутрите от улицата или чалгата, което си е едно от многобройните исторически постижения на Прехода.
Радой Ралин беше един от несъмнените богове от тази полутайна народна митология, обаче и Парцалев беше там. Комунистическите идеолози също се стараеха да си създадат собствена митология с подходящи за собствените им канони хора и донейде успяваха, но Народът гледаше повече към оная, другата, неафишираната.
Лили например задълго беше в първата, официалната митология, особено когато се беше оженила за Политбюро на комунистическата партия.
Веднъж според народните легенди Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
Знам отдавна тази фраза и никога не бих посмял да питам за истинността ѝ самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал.
Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.
По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.
И това не се дължеше на сковаността на ония времена – напротив, тогава гейовете например ги наричаха директно „педерасти“ или „манафи“, съобразно технологията, която ония практикуваха. Но хората обсъждаха това насаме и много рядко. По правило обаче да се занимават с особеностите на известните хора минаваше за неприлично, най-много да се е говорело под сурдинка и на пияна глава.
А сега – прас! – Карбовски отива и дърпа за езика Калоянчев да каже какъв е бил Парцалев.
И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.
Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избраниците на Съдбата. Едно напълно ненужно занимание.
Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за


144
Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.
Да оставим настрани Парцалев, Калоянчев, дори и Карбовски.
Други хора, други сенки, друга идея се спотайват зад подобни истории.
Примерно някакъв кисел режисьор, който се интересува единствено от кирливия си рейтинг – седи си в сянката и само за да има успех предаването му, е готов на всичко, дори да изгризе нечий гръцмул.
Сега мнозина се състезават по най-лесните правила: как по-сполучливо да предизвикат някаква сензация или да родят някаква мръсотия. А тази игра е много лесна, освен това е и безкрайна, тя може да трае вечно и в нея ще стават жертва най-вече хора като Парцалев.
Другите правила и въобще другата игра е непосилна за тях, изглежда им скучна и беззъба. Безсмислено им се вижда да мерят нечии постижения в сериозното, тях ги интересуват единствено постиженията в скверното. И затова все се опитват да практикуват троен скок на височина, както казваше
Алешковски.
Защо ще си губиш времето да научиш примерно кой, в края на краищата, е превел по-добре сонетите на Шекспир – българският народен будител
Валери Петров или покойният непослушник Владимир Свинтила?
Мъка ще е това упражнение, разбира се – и ще става още по-голяма мъка само след няколко години, когато дори самият Шекспир вече ще е напълно непознат, за Парцалев да не говорим. Тогава най-голямата интелектуалка ще бъде Памела, а разговорът ще се води около циците ѝ, ей такива неща. И това ще бъде безкрайният разговор на идващото време.
Когато ви казвам, че чалгата е идеология, създадена от политическата класа за нейно удобство, трябва да допълня, че тя е удобство и за медиите като цяло.
Днес в молбите си за работа новопришълците в медиите трябва да пишат дали са чували за Лепа Брена, а не за Лилиев. В американската телевизия специално пък би трябвало да са наясно с актьорските постижения на бившия американски посланик в София Уорлик – а не с тези на Апостол Карамитев примерно.
Работата е ясна. Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.
А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват? Нищо, разбира се.
Веднъж гледах Парцалев – сетне гледах Лили, такива, каквито са останали в архивите на „Всяка неделя“. После гледах Лили – и след това
Парцалев. Така няколко пъти.
И си казах, че Времето все пак понякога е и справедливо.
Поне по отношение на Парцалев. Те се занимават със задника му – а той


145 изглежда все по-достолепен.
Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.
Те говорят за задници – а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в
Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоато/затвора му на комик. Голям комик наистина, обаче комик, нали – друго си е да размахваш меча на Цар Шишман примерно на сцената на
Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската история...
В единия архив Лили се пазари за пари – в другия архив Парцалев плаче за неосъществената си роля, а може би и за неосъществения си живот. И пр., и пр.
Не искам да идеализирам единия за сметка на другия. В никакъв случай.
Сметката е различна и е проста, особено защото се отнася до днешната телевизия – не можеш да направиш нищо сериозно там, ако поне в някаква степен не обичаш героите си – или най-малкото не се опиташ да ги разбереш, без при това да слухтиш около задниците им.
Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – какво общо имат те с нашия занаят? Като искате толкова да се занимавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната
„Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.
Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката – защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш приятно.
Извезвайте си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели – такива като Мутафова например, която и на 95 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци.
Когато говорите с Калоянчев, който е чудовищен талант – може би най- невероятният, а и най-неразгаданият, поне от времето, когато съм прогледнал за театър – не го занимавайте със задници, а с всичко останало.
Питайте го например за новите актьори, накарайте го да бъде откровен за тях – не да говори за задниците им, а за талантеца им – как да се грижат за него, как да го отглеждат, за да го поощрят поне в някаква степен.
Не говорете за великите мъртъвци така, както го правят ония лайнарки от „Пуси Райът“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.
Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.
И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други – понеже дори не


146 си представяте какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили във Времето.
След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.
Гледала в едно предаване как някакъв участник сочно, натрапчиво- нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.
Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.
„О, скъпа – казах ѝ аз, – та нали това е идеята на днешната телевизия.
Изсекни се срещу публиката!“


147


Сподели с приятели:
1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   57




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница