„Изследване на юнкцията в романа

за представения от гл. ас. Лилия Стоянова Бурова дисертационен труд на тема: „Изследване на юнкцията в романа Симплицисимус. Принос към синтаксиса на нововисоконемския език”, за присъждане на образователната и научна степен „доктор”, по професионално направление 2.1. Филологии (Германски езици) в Софийския университет „Св. Климент Охридски”

от проф. д.ф.н. Емилия Николова Денчева

Лилия Стоянова Бурова понастоящем заема длъжността „главен асистент” в катедрата по Германистика и скандинавистика на СУ „Св. Климент Охридски”. Зачислена е като докторант на самостоятелна подготовка на 16.06.2014 г. и е отчислена с право на защита със заповед на Ректора на СУ „Св. Климент Охридски” № РД 20-1630/10.10.2014 г., считано от 29.09.2014 година.

Гл. ас. Лилия Бурова е представила дисертационен труд на тема „Изследване на юнкцията в романа Симплицисимус. Принос към синтаксиса на нововисоконемския език” с обем от 239 с., който включва съдържание, четири основни глави – уводна, теоретична, емпирична и заключителна, както и библиографична справка за използваната литература.

В уводната част (вж. с. 4-54) са представени предметът, корпусът, структурата на работата, целите и методът на работа. Разгледани са въпроси, свързани с общия езиков и исторически контекст на избраната тема, с теоретичната обосновка на юнкционния модел, изяснени са основни понятия, на които базира теоретичната разработка на поставния проблем, отговорено е на въпроса, защо именно романът Симплицисимус на Гримелсхаусен предлага подходяща текстова база за целите на научното проучване.

Предмет на работата (вж. с. 4) е употребата на юнкторите (съюзи, наречия, частици и предлози, които свързват изречения или други структури със статута на изречения), използвани от Гримелсхаузен в романа „Симплицисимус Немски” от 1668 г. и неговото продължение от 1669 г., и техните еквиваленти в превода на романа на съвременен немски език от 2009 г. от Райнхард Кайзер. Задачата е да се съпостави употребета на юнкторите в романа Симплицисимус от 17 в. с тази в преводния текст от 21 в., така че да се очертаят особености в стила на автора на рамана, както и тенденции в развитието на езика от 17 в. до съвременния немски език.

Изследването се опира на собствен корпус, ексцерпиран от два текста от дигитализираното по проекта Гутенберг през 1975 г. цялостно издание на романа Симплицисимус от 17 в. – Пета книга (7006 словоформи) и Континуацио (5036 словоформи) и съответстващите им текстове от превода на съвременен немски език от 2009 г. – Пета книга (7107 словоформи) и Континуацио (5040 словоформи). Както отбелязва авторката (вж. с. 5), за сравнение дължината на текстовете от раннонововисоконемския Бонски корпус, дал основата за изработването на Раннонововисоконемската граматика от 1993 г., обхваща около 12 000 словоформи. С включването на текста на т. нар. Континуацио се търси основа за сравнение между първото издание на романа Симплицисимус от 1668 г. и неговото продължение Continuatio des abentheurlichen Simplicissimi oder Der Schluss desselben от 1669 г., тъй като съществува твърдение (срв. Хелмут Краусе), че на това продължение се полага централно място в изследванията на езика на Гримелсхаузен, защото ръкописът не е коригиран и променян и предава точно оригиналния език на автора.

В основата на методологията на изследването е залегнал юнкционният модел на Вилмош Агел/Матилде Хениг (2010), Вилмош Агел/Кармен Дигелман (2010), който представлява доразвитие на юнкционната теория на Волфганг Райбле (1992). Според авторката моделът на Агел позволява приложимост на юнкционната теория на Райбле едновременно върху съвременни и исторически текстове на немския език, тъй като позволява те да бъдат анализирани с помощта на точкова система и разположени в рамките на агрегационно-интеграционна скала, което позволява съпоставянето им с други текстове.

В подглава 1.1. (вж. с. 7-35) темата на дисертационния труд е ситуирана в един по-общ езиков и исторически контекст. Тук Бурова се спира на особености на поетичния език на бароковата епоха, обръща внимание на някои тенденции в развитието на синтаксиса през 17. век и особено на засилената употреба на хипотаксиса при структурирането на изречението, на тенденцията към увеличаване обема на изречението, на засилващата се употреба на писмения немски език, дава сведения за автора на романа Симплицисимус и за изследванията върху неговия стил и език като регистрира ограничен брой на лингвистичните публикации, както и силно противоречиви оценки и заключения за автора. Тук особено трябва да се почертае крайният извод на авторката, че липсват ясни научни критерии и статистически данни, които да позволят обективна оценка на езика и стила на Гримелсхаузен.

В подглава 1.2. (вж. с. 35-40) се обосновава изборът на юнкционния модел като теоретична база на изследването и се дефинират основни понятия, които подготвят читателя за представянето на модела в глава 2, но и дават възможност на авторката да прецизира целта на изследването си в т. 1.4. (вж. с. 48). Тук е подчертано, че увеличаващата се употреба на писмената форма на езика по времето на Гримелсхаузен води до постепенното изграждане на специфични за писмената реч модели и начини на изразяване. Терминът „Verschriftlichung“ (преведен на български с „описменостяване”) е разграничен от термина „Verschriftung“ (преведен като „описменяване”). С препратка към Йостерайхер (1993: 272) вторият термин е дефиниран като писмен запис на устна реч, т. е. преминаване от фонична в графична форма на речта, докато с „описменостяване” е обозначен процесът на променяне концептуалната форма на комуникацията от устна в писмена (срв. с. 38). Всеизвестен факт е, че по-старите периоди на немския език са документирани единствено с писмени текстове. Това означава на практика, че методическият подход към историческите текстове е възможен единствено посредством теоретичното моделиране на концептуално устна и концептуално писмена комуникация. За тази цел Агел/Хениг (2006: XI) разработват допълнение към модела ‚близост’/‚далечност’ (‚Nähe’ / ‚Distanz’) на Петер Кох и Вулф Йостерайхер, което включва операционализация на типичните за ‚близостта’ и ‚далечността’ граматически признаци и позволява позиционирането на текстове в континуума между ‚близост и ‚далечност’.

Във връзка с тези разсъждения в подглава 1.3. (вж. с. 40-48) се разискват и понятията „агрегация” и „интеграция”, наложени в лингвистиката от Вилхелм Кьолер (1993). С позовавания на Агел/Дигелман (2010) и Агел/Хениг (2007) тези две възлови понятия са представени като когнитивно и културно-исторически мотивирани параметри, свързани с различни граматически типове на организация на изречението, чието съотношение варира в зависимост от това, дали става въпрос за устна или писмена форма на езика, и исторически непрестанно се променя. Агрегацията е принцип, с чиято помощ от гледна точка на синтаксиса и семантиката организационната структура на изречението може да се опише като „акспективна”, тъй като е организирана от различни перспективи. В случай че синтактичната и семантична организация на изречението се извършва от страна на суперординираната му част (субординираните части са интегрирани синтактично и семантично в суперординираните), става въпрос за „централно-перспективна” организация на изречението или за прилагане на принципа на интеграция.

В подглава 1.4. (вж. с. 48-53) авторката уточнява поставената цел на работата, а именно „на базата на юнкционния модел на Агел да изследва романа (или по-точно казано репрезентативна част от романа) на Гримелсхаузен Симплицисимус и превода на романа по отношение на регистрираните в текстовете юнктори, така че да може да разположи двата текста, възникнали в различни епохи, на една интеграционно/агрегационна скала и да може да ги съпостави”. В тази подглава има много важен коментар на мотивите за избора на романа Симплицисимус като подходяща текстова база на изследването (вж. с. 49 сл.), който дава възможност да се формулира хипотезата, че оригиналната версия на романа Симплицисимус от 17 в. би следвало да е по-агрегативна от превода му на съвременен немски език. Това би могло да се обясни с факта, че в хода на увеличаващото се използване на писмената форма на езика (т. нар. „описменостяване”) агрегационните признаци се изместват от интеграционните, поради което в по-старите езикови периоди по принцип може да се очакват повече агрегационни признаци. В края на тази подглава са уточнени конкретните стъпки при анализа на съответните откъси от текстове: идентификация на конектите (изречения или структури със статут на изречения), идентификация на юнкционните техники и на семантичните отношения, точкуване, пресмятане на юнкционната стойност (съотнасяне броя на точките на всеки анализиран текст с броя на точките на определените за терциум компарационис протоагрегативни и протоинтегративни текстове) въз основа на брой форми, брой конекти, брой базисни точки, общ брой точки (= базисни точки + бонус точки ̶ малус точки).

В глава 2. Бурова представя юнкционната теория, на която стъпва анализът на набрания корпус. Тук най-напред се изяснява понятието „(ексцплицитна) юнкция”. Приведени са примери с изречения с каузална семантика, които не могат да получат единно обяснение и обозначение с понятията координация и субординация от понятийния апарат на традиционната граматика. Така се отваря дума за разработената за романските езици теория на Волфганг Райбле, в която този проблем е решен като термините координация и субординация са заместени с по-общите агрегация и интеграция, които представляват полюсите на една скала, в рамките на която могат да бъдат разположени голям брой езикови варианти. За авторката (вж. с. 56) предимството на тази двуполюсна юнкционна скала се изразява в това, че създава надеждна база за сравняването на езици и езикови периоди, както и че позволява (с позоваване на Райбле 1992: 287) да бъдат обяснени различията между устния (предимно агрегативен) и писмения (предимно интегративен) вариант на езика. В по-нататъшното изложение е представен адаптираният към структурните особености на немския език юнкционен модел на Агел (вж. 57-69, който е разгърнат в три степени и обхваща (1) юнкционни класове (координация, субординация, инкорпорация, унификация), (2) основни юнкционни техники (координация чрез конюнктор; координация чрез наречия и частици; субординация чрез партиципиална конструкция/инфинитивна конструкция без zu; субординация чрез съюзна дума, която изисква поставянето на глагола на втора позиция, или чрез дума, заместваща субюнктора; субординация чрез субюнктор; субординация чрез инфинитивна конструкция с zu; инкорпорация; унификация) и (3) юнкционни техники (допълнителни критерии, засягащи позиционирането по скалата между полюсите агрегация и интеграция). В подглава 2.3. (вж. с. 69-77) е обяснена и демонстрирана операционализацията на модела със заложената му точкова система. Според Бурова (вж. с. 48) новото в този модел е, че той позволява да бъде установена степента на агрегативност, респ. интегративност на всеки един текст в процентни стойности. Това го прави приложим върху всякакви текстове – съвременни, както и текстове от по-стари езикови периоди като осигурява обективност на резултатите.

При анализа стъпките са последователни: текстовете са представени вертикално, като структурите със статут на изречения са разположени на отделни редове и са номерирани. При всяка структура със статут на изречение са маркирани съответния юнкционен клас, както и юнкционните техники и семантични отношения. Резултатите след точкуването са представени в табличен вид в края на всеки текст. Тук по мое мнение трябваше да се дадат подробни разяснения за начина на съставяне на таблиците – използваните параметри за вертикалното и хоризонтално разполагане на данните, както и за получените стойности. Таблица 1 (с. 71), в която е илюстриран принципът на точкуването по модела на Агел, съдържа по-малко параметри във вертикален план от таблиците 2 (с. 123), 3 (с. 139), 4 (с. 175) и 5 (с. 211).

Юнкционните анализи започват с един откъс, в който за разлика от останалите текстове оригиналният текст и преводът му са разположени непосредствено един под друг. Това директно съпоставяне на двата текста според авторката (вж. с. 78) има за цел да даде по-добра представа за стратегията на преводача Райнхард Кайзер и да онагледи приликите и разликите между юнкторите от 17. и 21 в. След такава заявка най-малкото е препоръчително непосредствено след част 3.1. да се включи разискване относно стратегията на преводача, както и за приликите и разликите между юнкторите от 17 и 21 в.

В последния раздел на трета глава (вж. 3.6., с. 212-225) на базата на процентните стойности, получени за протоагрегативните и протоинтегративните текстове по модела на Агел, и след съответната редукция поради различния обем на прототипните и на анализираните текстове, първо се изчисляват процентните стойности за всеки анализиран текст спрямо агрегационния полюс, а след това се изчислява средната процентна стойност за целия текст. Авторката установява, че тази стойност възлиза за Симплицисимус 17 в. на 55 % спрямо 45 % за съвременния текст Симплицисимус 21 в., което означава, че съвременният текст е с 10 % по-агрегативен от оригиналния текст.

След статистически анализ на използваните юнкционни техники авторката обяснява разликата от 10 % между двата текста с тенденцията през 21 в. да се използват по-малък брой субюнктори (с 40 броя по-малко) за сметка на увеличаването на броя на конюнкторите (с 38 броя повече). Тя тълкува този резултат като емпирично доказателство за по-интензивното използване на хипотаксиса в езика през 17 в.

В края на тази глава на базата на текста Континуацио 17 в. се прави сравнение с един доказано „агрегационен” текст от 17 в., каквато е хрониката „Селски живот”. Целта е да се демонстрират разликите по отношение на степента на юнкционност между двата текста. Особено впечатляващ е регистрираният от Бурова факт, че в текста на Симплицисимус 17 в. са употребени двойно повече съюзи отколкото в текста „Селски живот”. Това води авторката до извода, че романът Симплицисимус е по-скоро неподходящ за изследване на разговорната реч въпреки широко разпространеното мнение за стила му като близък до характеристиките на тази реч.

В последната четвърта глава изследването завършва с обобщение и изводи. Основният извод който прави Бурова е, че по отношение на явлението „експлицитна юнкция” текстът от 17 в. е по-интегративен от съвременната му версия, тъй като техниката субординация със субюнктор в него е по-често срещана и броят на използваните юнктори е по-голям. Засилената употреба на субюнктори спада към основните характеристики на Бароковия немски и в това отношение езикът на Гримелсхаузен не прави изключение. С този резултат авторката показва, че тезата за по-голямата близост на старите текстове до говоримия език не може да се генерализира и подлежи на доказване, и че от гледна точка на юнкцията не е основателно да се приема, че стилът на Гримелсхаусен е много близък или силно повлиян от говоримия език.

За разлика от стария текст съвременният текст се отличава с по-честата употреба на техниката координация с конюнктор, което Бурова интерпретира като потвърждение на тенденцията за по-изявена употреба на паратаксиса за сметка на хипотаксиса в съвременния език. Резултатите показват, че въпреки влиянието на изходния текст върху превода в текста от 21 в. като цяло са използвани по-малък брой свързващи елементи (юнктори).

Дисертационният труд на Лилия Бурова е първи опит за прилагане на юнкционния модел на Вилмош Агел върху романа Симплицисимус на Гримелсхаузен и неговия превод на съвременен език, както и за прилагане на юнкционния модел върху исторически текст извън изследователската група на Вилмош Агел.

Трудът представлява и първи опит за съпоставително изследване на употребата на юнкцията в романа Симплицисимус от 17 в. и в превода му на съвременен немски език от 2009 г. с помощта на статистически критерии, което представлява модерна методология, която цели обективиране на изследователските резултати.

Емпиричните резултати от изследването доказват по-високата интегративност на стария текст в съпоставка със съвременния текст, с което по отношение на употребата на юнкцията се опровергава тезата за Гримелсхаузен като „народен писател” и за неговия стил като „силно повлиян от говоримия език”.

Съставеният корпус може да служи като основа за наблюдения и съпоставителен анализ относно редица други явления в текста от 17 в. и в превода му от 21 в., както за съпоставки между романа Симплицисимус и други художествени произведения от бароковата епоха.

Трудът може да се причисли към кръга от изследвания върху езика на Гримелсхаузен и има принос за изследването на нововисоконемския синтаксис през 17 в.

Смятам, че въпреки направените забележки дисертационният труд на Лилия Бурова притежава всички качества на задълбочена научна разработка с подчертан приносен характер. Това ми дава пълното основание да предложа на уважаемото Научно жури да присъди на гл. ас. Лилия Стоянова Бурова научната и образователна степен „доктор” на Софийския университет „Св. Климент Охридски” в Област на висшето образование: 2. Хуманитарни науки, Професионално направление 2.1. Филологии (Германски езици).