ОСНОВНИ ПРАВНИ СИСТЕМИ НА СЪВРЕМЕННОСТТА

Основен източник на правото в континенталната правна система, към която принадлежи позитивното право на Република България, е правният нормативен акт. Континенталната правна система, която включва държавите от континенталната част на Европа, по-голямата част от Азия, Африка и Латинска Америка ,се характеризира с наличие на писана конституция. Конституцията е вид нормативен акт, основен източник на правото в континенталната правна система. Тя е акт с висша юридическа сила и определя характера на цялостното позитивно право в тези страни, които принадлежат към континенталната правна система. Тя регулира основните обществени отношения и съдържа изведени на преден план правата на личността. Правата на личността се подразделят на права на човека и права на гражданина. Правата на човека са тези, които основно можем да наречем естествени права - с които човек се ражда и само се закрепват в конституцията. Те разкриват най-дълбоката био-социална същност на човека – право на живот, на собственост, на свободно придвижване, на свободен достъп до информация, на неприкосновеност (лична и полова) и т.н. Правата на гражданите разкриват специфичната политико-правна принадлежност на човека към съответната държава. Цялостното законодателство доразвива, доурежда, регламентираните по най-общ начин обществени отношения от Конституцията.

Конституция:

1. 
   политически смисъл
   
2. 
   юридически смисъл
   

• 
  материал характер
  
• 
  формален характер
  

Япония и Китай са много специфични правни системи, които можем да присъединим към континенталната правна система, с много условности. Имат писана конституция, но е широко застъпено обичайното право.

Социалистическата правна система - доскоро в теорията се е споменавала като четвърта правна система. В момента не може да бъде обособена такава система, доколкото нито в Китай социализма е такъв, както по времето на Сталин, нито в Куба може да се обособи самостоятелна правна система.
Континентална правна система. Позитивно право на Република България.

Основен източник на правото е нормативният акт. Той е формален документ. Правният нормативен акт е създаден от Законодателната власт. В рамките на правния нормативен акт има огромно видово разнородие. Съществуват законови, надзаконови и подзаконови нормативни актове.

Източник на правото са и решенията на Върховния конституционен съд. Те са източници на правото, но по форма не са нормативни актове. Актовете на Конституционния съд са два вида – тълкувателни решения; решения, с които се произнася за конституционносъобразността на законите. Тълкувателните решения разясняват смисъла на конституционните правни норми. Те като че ли дописват конституцията. Конституцията вече не може да се прилага без тълкувателното решение.

Друг вид източници на правото са актовете на Върховния административен съд (решения), с които той се произнася относно законосъобразността на актовете на изпълнителната власт и на местната власт. Източник на правото са и актовете на Върховния касационен съд.

Колективните трудови договори също са източник на правото. Това са договори, които се сключват между работодатели и работници/служители. Те съдържат правни норми, уреждащи трудовите отношения. Колективните трудови договори се подписват на основата на т.нар. браншови споразумения, които също имат силата на източник на правото, те играят ролята на рамкови договори.

Нормативни съглашения между частно правни субекти – става дума за органичните актове на някои сдружения (устави или учредителни договори). Тези договори съдържат общи правила за поведение, които имат частен характер. Трудно може да се приеме, че тези нормативни съглашения имат характер на източници на правото.

26.09.2007 г.
ВИДОВО РАЗНООБРАЗИЕ НА ПРАВНИТЕ

НОРМАТИВНИ АКТОВЕ
Правните нормативни актове биват три вида – надзаконови, законови и подзаконови. Тълкувателните решения на Конституционния съд, Върховния административен съд и Върховния касационен съд също са източници на правото, но нямат характера на правни нормативни актове. Правните нормативни актове имат специфичен строеж, който не е характерен за решенията.
Наздаконови нормативни актове – конституция и международни договори.

Конституцията е висш орган на правото, притежаващ висша юридическа сила. Висшата юридическа сила на конституцията се определя от 2 фактора:

– характерът на обществените отношения, които тя регулира - основните обществени отношения, основните права и задължения на личността, очертаване на компетентностите и правомощията на трите основни власти – Законодателна, Изпълнителна и Съдебна, правомощията на държавния глава, урежда формата на държавно устройство и управление

- мястото на органа, който я приема в йерархията на държавния апарат - у нас този орган се нарича Велико народно събрание. Негово задължение е да изработва и приема конституция, включително и нейната отмяна. Особеност на Великото народно събрание, по отношение на обикновените законодателни органи, е численият състав - 400 народни представители.

Характерно за конституцията е, че тя определя цялостния предмет на правно регулиране, осъществявано на територията на едно общество, организирано от държавата. Конституцията има не само фиксиращ, но и програмен характер, т.е. предвижда развитието на обществените отношения за един дълъг период от време. Тя служи за основа на цялостното текущо законодателство за дълъг период от време (2-3 и повече десетилетия). Независимо от това конституцията може да бъде променяна и изменяна чрез т.нар. поправки. В България са налице няколко такива, свързани с реформите в съдебната власт и членството в Европейския съюз. Българската конституция е една от най-твърдите (трудно променлива).

Различия между така сключените договори и договора за присъединяване към Европейския съюз – това са различни актове. Вторият ни прави държава, върху която примат (предимство) имат законите на Европейския съюз. В някои страни се възприема становище, че законодателството на Европейския съюз не може да има превес над местната конституцията. Прилагането на правото на Европейския съюз води до ограничаване правната неприкосновеност на държавите членки.

За да се промени конституционен текст Обикновеното народно събрание трябва да гласува за в ¾ от своя състав (180 от 240 души), т.е. изисква се огромно мнозинство. Законодателят е предвидил една възможност, ако са гласували по малко от ¾, но повече от 2/3 гласуването на тази промяна се отлага за 3 или 5 месеца, но ако след този период се гласува пак от 2/3 тази, промяна виза в сила. Промените в конституцията се приемат на три четения, а не на две. Досега Народното събрание се е обединявало само по отношение членството на България в Европейския съюз и реформите в Съдебната власт.

Кодификацията е една от най-успешните форми на систематизация в правото. Родина на кодификацията е Франция. Почти цялата нормативна уредба на Франция е кодифицирана. През 1804 г. е приет т.нар. Наполеонов кодекс. У нас кодексите са едва десетина – Наказателен кодекс, Наказателно-процесуален кодекс, Граждански процесуален кодекс, Семеен кодекс, Административно-процесуален кодекс и др.

Кодексите и законите се приемат с обикновено мнозинство. За да бъде гласуван един закон трябва да има мнозинство в пленарна зала – 121 депутати от 240 да присъстват на заседанието. За да бъде приет даден закон от присъстващите трябва да гласуват “ЗА” повече от половината, т.е. 61 депутати могат да приемат закон или кодекс.

Поздаконовите нормативни актове, приемани от Министерски съвет се наричат Постановления. Има два вида постановления – първия вид изразява автентичната разпоредителна дейност на Министерски съвет. Това са постановленията, които в рамките на правомощията по чл. 105 и чл. 106 от Конституцията, регулират едни гъвкави нетрайни обществени отношения, т.е. регулират същинските обществени отношения. Можем да ги наречем постановления, свързани с разпоредителната власт на Министерски съвет. С втората група постановления на Министерски съвет се приемат правилници, наредби и инструкции. Тези постановления се приемат във връзка с изпълнение и прилагане на закона, това е т.нар. делегирано законодателство. Тези постановления имат един единствен член, който гласи “Министерски съвет прие Правилник за приложение на закона за …”. Правилникът е по прилагане на закона в неговата цялост, затова правилника следва структурата на закона. Наредбата е свързана с прилагане на една обособена част от закона. Инструкцията представлява задължително указание от страна на висшестоящ орган към подчинен нему. Отмяната на един закон, води до отмяната и на правилника. Правилникът, наредбата и инструкцията се приемат само тогава, когато законодателя в преходните и заключителни разпоредби на даден закон изрично указва създаването на такива, т.е. делегира права на изпълнителната власт.

Подзаконови нормативни актове приемат и съответните ръководители на ведомства. В рамките на своята компетентност, всеки министър може да приема същите актове (правилници, наредби и инструкции), каквито приема и Министерски съвет. Компетентността отново е определена от Конституцията.

Актове на Общинските съвети – като органи на местната власт и самоуправление те приемат наредби. Характерно за наредбите на общинските съвет е, че те имат локален характер, т.е. действат на територията на съответната община. Тези наредби като времетраене съвпадат с мандата на общинския съвет, за разлика от актовете на Министерски съвет, които имат перманентно времетраене. Със смяната на общинския съвет се прекратява и действието на издадените от него наредби. Новият общински съвет може да препише текста на наредба и да я приеме отново.

Под предмет на правно регулиране се разбира характерът на обществените отношения, подлежащи на правно регулиране. В най-общ план една не малка част от обществените отношения, по силата на своя характер, на своята същност, въобще не подлежат на правно регулиране. Това са отношения, свързани с любовта, приятелството, морални, естетически, религиозни отношения, обичаи, традиционни отношения. Законодателят няма право да навлиза в интимния кръг на човек. Съществуват обществени отношения, които могат да бъдат регламентирани, поддават се трайна нормативна уредба, но поради една или друга причина не бива да бъдат правно регламентирани. Тези отношения все пак могат да бъдат регулирани в определен момент, стига обществото да пожелае това, стига да има съответна необходимост, но понякога не бива. Съществуват и обществени отношения, които законодателят задължително трябва да регламентира, защото без тях съществуването на отделния индивид и обществото като цяло е застрашено. Правото насочва своето регулиране именно към тези обществени отношения. Изначално правото се насочва към два типа обществени отношения. Едните са свързани с общо обществения интерес – отношения, които впоследствие от ІІ в.сл.н.е. насам се наричат публично право. Другите обществени отношения са свързани със задоволяване на индивидуални интереси и се наричат частно правни отношения. Кръгът обществени отношения, които подлежат на правна уредба е въпрос на договор между обществото и държавата. Този договор се обективира във всички случаи в един основополагащ юридически акт, независимо от формата, в която съществува, наречен конституция.

Този критерий за подредеността в рамките на предмета на правното регулиране, някои автори наричат материален критерий. Той е основополагащият, определящият характера на обществените отношения. Друг основен критерий е т.нар. метод на правно регулиране. Метод на правно регулиране се наричат юридическите средства, с помощта на които се извършва същинската правна регламентация. Тя зависи от характера на обществените отношения. Съществуват два основни метода на правно регламентиране:

Метод на субординация (метод на власт и подчинение или императивен метод) – по силата на този метод държавата, в лицето на държавен орган, задължава адресатите на правото към един единствен вариант за поведение. Този вид регулация забранява свободното договаряне.

Има обществени отношения, които могат да бъдат регулирани единствено чрез предоставяне възможността на участниците в тях да съгласуват своите воли, да преговарят, да се договарят, да засрещат своите волеизявления. Този метод на правно регулиране се нарича диспозитивен метод на правно регулиране (метод на координация или метод на равнопоставеност). Двете страни разполагат със своята автономия на действие и от тяхната съгласувана воля зависи как ще бъде уредено отношението между тях.

Чрез единия метод се разпределят блага от обществото по отношение на индивидите, в общо обществен интерес. Другата сфера, заради която изначално се появява правото е сферата, в която се осъществява свободният обмен, т.е. разменят се блага.

Предметът и методът дават парадигмата на правото като структура. Структурирането на правото има няколко цели:

• 
  улеснява изучаването
  
• 
  улесняване на правоприлагането от страна на държавните органи
  
• 
  улеснява правотворческия процес
  

Трудово и осигурително право – няма пълна равнопоставеност между страните. Съдържат се норми, които принадлежат едновременно към публичното и към частното право.

Публично право = императивен метод.

Частно право = диспозивитен метод = свобода на договаряне.

Всеки един от посочените дялове притежава своята парадигма, която се подчинява на съответни фундаментални принципи на правно регулиране. Фундаменталният принц на формулиране на публичното право гласи “На държавата, в лицето на държавния орган, й е разрешено единствено и само това, което изрично и изчерпателно е посочено в закон или друг източник на правото.” Този принцип определя границите, в които държавата може правнорегламентирано да действа. Тези граници са наречени компетентност. Компетентност е съвкупността от всички изрично и изчерпателно посочени правомощия. Актовете, издадени извън компетентността са нищожни, т.е. не пораждат правни последици. Публичното право лимитира въздействието на държавата по отношение на гражданското общество.

Частното право се подчинява на друг фундаментален принцип, който гласи “Разрешено е всичко, което не е изрично забранено със закон или друг източник на правото.” Нормата тук има диспозитивен характер, тя дава възможност на правните субекти да се договарят. Но веднъж договорили се и подписали договор, той става закон за двете страни.

Има два вида процес – следствен и инквизиционен (за повече информация може да се прочете Жан Луи Бержел). България следва т.нар. инквизиционен процес. На първия етап се провежда предварително производство, където се събират доказателства. Тази първа фаза завършва с внасяне на обвинителен акт и оттам започва съдебното дирене. Съдът търси обективната истина и може да върне делото за събиране на още доказателства. В англо-саксонския процес истина е в рамките на събраните по делото доказателства. Извън кориците на делото, истина няма.

Тази разделеност е твърде условна, особено в контекста на членството на България в Европейския съюз. Остава една част от международното право, която е свързана с обективното международно право, т.е. между две държави, които не влизат в една общност. Понятието международно право не отразява същността на тези разпоредби, тъй като международното право регламентира отношения между отделни държави и между граждани на отделни държави. От гледна точка на субектите, международното право се дели на публично и частно. Публичното регламентира отношенията между две държави, а частното между отделни индивиди, които участват в отношения от международен характер. Международното частно право като че ли губи своята идентичност в контекста на присъединяването ни към Европейския съюз. Всяко вътрешно право, материално или процесуално, трябва да се разглежда през призмата на Европейския съюз. Такова разграничение обаче все още е валидно.

Закон за подготовка и сключване на международни договори – у нас той регламентира кой и как може да сключва международни договори.

МИКРОСТРУКТУРА НА ПРАВОТО
Микроструктурата на правото обхваща разделеността на правото на отрасли, институти и отделни правни норми. Систематизацията на правото добива своя завършен вид именно чрез анализ на микроструктурата. Практическата приложимост на това разделение намираме в две насоки:

1) тя улеснява законодателя и съда (правораздавателните органи), тя служи за специализация в рамките на съдебната система по предмет на разглежданите дела – наказателни, граждански, административни и търговски дела. Самата съдебна власт е устроена така, че следва вътрешната структура на правото по отрасли.

2) релацията система на правото, система на законодателството, система на правните науки. Системата на правните науки следва вътрешната система на правото. Всеки един отрасъл на правото се изучава от отделна наука. Между системата на правото и системата на правното знание стои системата на законодателството. От позитивноправна гледна точка системата на знанието има предмет на изследване системата на правото чрез системата на законодателството.