Лейтенант Хироо Онода е официално обявен за загинал през декември 1959 г. По това време се смята

Чарлз С. Тери

СРЕЩАТА

Малко след 2 часа следобед предпазливо се показах от скривалището си и прекосих реката. Като си проправях път през палмовата горичка, която се простираше около реката, скоро достигнах до място, от което местните изсичат дървета за строителство.

В началото на сечището спрях и се огледах. Не видях никого и предположих, че днес е почивен ден за работниците, но за всеки случай се маскирах със сухи листа и клонки, преди да премина през несигурния терен.

Прекосих река Агкаваян и се озовах на около 300 метра от уговореното място. Беше едва 4 часа следобед, така че разполагах с много време. Смених камуфлажа си със зелени листа. Преди на това място имаше оризища, но сега беше тревиста равнина с палми тук-там. Покрай реката растяха бамбук и храсти.

Изкачих се на малък хълм, от който можех да наблюдавам не само мястото на срещата, но и цялата равнина. Това беше мястото, където две седмици по-рано се срещнах и разговарях с Норио Сузуки. Преди два дни в кутията за писма, която си направихме, намерих оставено от него съобщение, в което ме молеше да се срещнем тук, и затова дойдох. Все още се страхувах, че е капан. Ако беше така, врагът ме дебнеше най-вероятно от хълма.

Приближих се, като взех всички възможни предохранителни мерки, но не видях признаци на живот. От върха на хълма погледнах иззад дърветата и храстите и видях, че недалече от мястото на срещата, където преди Сузуки беше опънал мрежата си против комари, има жълта палатка. Можех да разгледам японското знаме, което се развяваше над нея, но не можах да видя никого наоколо. Дали почиваха вътре в палатката? Или се криеха някъде наоколо и чакаха да се покажа?

След тридесет напрегнати минути на очакване, през които не се случи нищо, слязох надолу по склона и се приближих на стотина метра до палатката. Отстъпих встрани, за да огледам от друга позиция, но отново не видях никого. Реших, че са в палатката, и седнах да чакам залеза.

Слънцето започна да се скрива. Проверих пушката си и затегнах връзките на военните си обувки. Бях уверен, че мога да стигна до палатката със затворени очи, и се чувствах силен, защото си бях починал, докато стоях в очакване няколко часа. Прескочих бодливата тел и се скрих в сянката на едно дърво, където спрях, поех дълбоко въздух и отново огледах палатката. Всичко изглеждаше спокойно.

Моментът настъпи. Стиснах пушката си, изпъчих гърди и тръгнах право напред .

Сузуки стоеше с гръб към мен, между палатката и огъня, който гореше на брега на реката. Той се обърна бавно и като ме видя, тръгна към мен с разтворени обятия.

- Това е Онода! - извика той. - Майор Танигучи, това е Онода!

Една сянка се раздвижи в палатката, но въпреки това аз продължих напред. С искрящи от вълнение очи Сузуки дотича до мен и с двете си ръце стисна лявата ми ръка. Спрях на около 10 метра от палатката, от която се чу глас:

- Наистина ли си ти, Онода? Идвам след минута.

Познах гласа на майор Танигучи. Изчаках неподвижен появяването му. Сузуки пъхна глава вътре и извади оттам камера. Майорът надникна от палатката. Беше без риза и каза:

- Преобличам се. Изчакай само мъничко.

Майор Танигучи се скри и след няколко минути се появи от палатката напълно облечен и с офицерска фуражка на главата си. Напрегнат от глава до пети аз изръмжах:

- Лейтенант Онода, сър, на Вашите заповеди.

- Забележително! - каза той, приближи се и ме потупа леко по лявото рамо.

- Донесох ти тези от Министерството на здравето и благополучието. (Днес Министерство на здравето, труда и благополучието в Япония - бел. ред.).

Той ми подаде кутия цигари с емблемата на императорската хризантема. Поех я и като я държах пред мен на подобаващо разстояние от уважение към императора, аз отстъпих две-три крачки назад. Наблизо Сузуки стоеше готов с камерата.

Майор Танигучи каза:

- Ще ти прочета заповед.

Затаих дъх, когато той започна да чете документ, който държеше тържествено с две ръце. Съвсем тихо той прочете:

- Заповед на началник-щаба на специалния батальон, Бекабак, 19 септември 1945 г., 19 ч. 00 мин.

1. В съответствие с Императорските разпореждания на Негово Величество, 14-та армия прекратява всички бойни действия.

2. В съответствие с разпорежданията на военното командване № А-2003, от специалния батальон се свалят всички военни задължения.

3. Подразделенията и бойците от състава на специалния батальон трябва да прекратят всякакви военни действия и операции и да минат под командването на най-близкия висшестоящ офицер. Ако такъв е невъзможно да бъде намерен, то следва да се свържат с американските или филипинските сили и да изпълняват техните указания.

Началник-щаб на специалния отряд към 14-та армия, майор Йошими Танигучи.

След като прочете това, майор Танигучи направи пауза и после добави:

- Това е всичко.

Аз стоях напълно спокоен и чаках да видя какво ще се случи. Бях сигурен, че майор Танигучи ще дойде до мен и ще ми прошепне: „Това са празни приказки. Ще ти предам истинските нареждания малко по-късно.“. Все пак Сузуки беше там и майорът не можеше да споделя с мен конфиденциална информация пред него.

Наблюдавах майора отблизо, а той гледаше хладно в отговор. Минаха секунди, но той така и не каза нищо повече. Товарът на гърба изведнъж ми се стори много тежък.

Майор Танигучи бавно сгъна заповедта и тогава за пръв път осъзнах, че не става дума за измама. Не беше трик – всичко, което бях чул, беше самата истина. Нямаше скрито послание.

Товарът на гърба ми натежа още повече.

Ние наистина сме изгубили войната! Как може да сме такива некадърници?

Изведнъж ми причерня. В мен забушува силен гняв. Почувствах се като глупак за това, че бях толкова напрегнат и внимателен по пътя до тук. И още по-лошо, какво бях правил през всичките тези години?

Постепенно бурята утихна и за пръв път наистина осъзнах: тридесетте години, прекарани от мен като партизанин за японската армия, приключиха за миг. Това беше краят.

Изтеглих предпазителя на пушката си и изпразних оръжието.

- Предполагам, че е доста трудно за теб. - каза майор Танигучи. - Отпусни се и се опитай да се успокоиш!

Свалих раницата, която винаги носех със себе си и поставих оръжието отгоре. Наистина ли вече няма да се налага да използвам тази пушка, която в продължение на толкова години лъсках (почиствах) и за която се грижех като за малко дете? Също и пушката на Козука, която бях скрил в една пукнатина в скалите? Наистина ли войната е свършила преди тридесет години? Ако е така, за какво умряха Шимада и Козука? Ако случващото се е вярно, нямаше ли да е по-добре и аз да бях умрял с тях?

Влязох бавно след майор Танигучи в палатката.

През нощта изобщо не можах да заспя. Щом влязох в палатката, започнах да давам отчет за разузнавателните си и военни действия през тридесетте години на остров Лубанг – подробен боен доклад. От време на време майор Танигучи вмъкваше по някоя дума, но през по-голямата част от времето слушаше внимателно като кимаше понякога в знак на съгласие и разбиране.

Напълно спокойно докладвах едно след друго за събитията, но колкото повече разказвах, толкова по-силно ме завладяваше емоцията. И когато стигнах до момента на смъртта на Шимада и Козука, започнах да заеквам от вълнение. Майор Танигучи мигаше така, все едно се опитваше да сдържи сълзите си. Единственото, което ме спаси от това да се срина напълно, беше равномерното хъркане на младия Сузуки, който погълна голямо количество саке, преди да си легне в походното легло.

Не бях започнал още доклада си, когато Сузуки попита майора дали трябва да съобщи на останалите, които ме търсеха, че съм се появил. Майорът му каза да не го прави, тъй като, ако го стори, веднага щяхме да бъдем обсадени от огромна тълпа хора. Сузуки съобщи на другите, които ме търсеха, че няма нищо ново и аз продължих да разказвам на майора до зазоряване.

Няколко пъти той ми каза да си лягам и да разкажа останалото на следващия ден. Въпреки че опитах да затворя очи на два-три пъти, след няколко минути пак скачах на крака. Как можех да спя в момент като този? Трябваше да му разкажа всичко там и тогава.

Накрая стигнах до финала на историята и майорът каза:

- Нека сега поспим малко. Само след около час слънцето ще е напълно изгряло. Предстои ни тежък ден и дори само час сън, ще ни е от полза.

Той най-вероятно бе почувствал голямо облекчение, че търсенето е приключило, защото започна да хърка само секунди след като легна.

Аз не чувствах същото облекчение. След толковa години спане на открито, походното легло не ми беше удобно. Затворих очи, но бях по-буден от всякога. Харесваше ли ми или не, съзнанието ми имаше нужда да премине през всички събития, които ме бяха довели до тази палатка.

ТРЕНИРОВКИ В АРМИЯТА

Роден съм през 1922 в град Кайнан, префектура Уакаяма. Докато посещавах средното училище в Кайнан, бях много запален по японската фехтовка кендо. Въпреки че не бях особено добър в ученето, обичах да ходя на училище, защото след като часовете свършеха, можех да отида в залата за кендо и да тренирам с бамбуковия си „меч“ до изтощаване.

Мой специалитет бяха страничната атака и атаката с отскок. Учителят ми Ейзабуро Сазаки беше шести в ранглистата по онова време и старателно ме обучаваше на тези две техники. Сазаки беше дребен мъж, но имаше репутацията на най-добрия експерт по кендо в цяла префектура Уакаяма. Аз самият бях около 153 см - най-ниското момче в класа. Беше ясно, че срещу когото и да се бия, той ще се цели директно в маската ми. Точно в момента, в който опонетът ми размахваше меча си над главата и понечваше да го насочи към лицето ми, аз се извъртах и го намушквах в гърдите. Сазаки понесе доста болка докато ме обучи на тази техника.

В моя клас имаше едно момче, което никога не можех да победя. Името му беше Каору Кобай. По-късно той отиде да учи в университета Уаседа и сега е на седмо място в ранглистата на фехтовачите. По онова време обаче той беше просто начинаещ като мен. Мисълта, че не мога да го победя, ме изгаряше отвътре. Поне веднъж, мислех си аз, поне веднъж да мога да го победя, преди да завършим училище.

Много скоро се озовахме в петата, последна година в училище и последната серия от тренировки по кендо беше към края си. Извиках Кобай настрани и му казах:

- Слушай, просто не мога да завърша училище без да съм те бил поне веднъж. Моля те да ми дадеш още един шанс! Моля те!

Той се съгласи да се състезаваме толкова пъти, колкото искам, и отново сложихме защитната екипировка. Когато се изправихме един срещу друг, всички останали се скупчиха около нас да гледат двубоя. Повторях си отново и отново, че не бива да губя, че просто не мога да изгубя, и когато той предприе атака към главата ми, както предполагах, че ще направи, аз се хвърлих напред и леко вдясно. Нагръдникът му издрънча, а острието на меча ми подсказа, че съм нанесъл удар в целта.

След това Кобай коментира леко презрително:

- Какъв удар, Онода! - а аз, който до тогава се гордеех с техниката си, осъзнах, че дори не съм започнал да разбирам духа на кендо. Изчервих се от глава до пети.

Беше 1939 г. През пролетта започнах работа в местна търговска компания на име "Таджима Йоко", която беше специализирана в продажбата на лакирани изделия. Започнах работата с надежда, че ще ме изпратят в техния клон в Ханкоу, сега Ухан, в централен Китай. Бях на седемнадесет и вече не исках да живея на гърба на родителите си. Усещах, че е дошъл моментът да започна да се оправям сам. Китай беше толкова огромна страна, така че там със сигурност имаше много възможности. Щях да работя здраво, щях да забогатея. Ханкоу бе добро място за начало, защото по-големият ми брат Тадао, старши лейтенант в армията, беше позициониран там и можеше да ми помага.

Аз бях петият от седем деца, пет момчета и две момичета. Най-големият ми брат Тошио завърши престижната Първа гимназия в Токио и медицинския факултет на Токийския императорски университет. Сега беше лекар в армията, разположена близо до границата между Корея и Манчукуо. Следващият по възраст брат беше Тадао, след когото беше най-голямата ми сестра Ши. Третият ми брат Йошио почина като дете. Две години по-малък от мен, пети подред, беше Шигео, ученик четвърта година в средното училище. Най-малка беше другата ми сестра, Кейко, която беше само на десет по онова време.

*

Пристигнах в Ханкоу в средата на април и още същия ден отидох да посетя брат си в офицерския щаб. Не го бях предупредил, че пристигам, и той онемя като ме видя. Като дойде на себе си ме попита:

Обясних му. Той ми даде да разбера веднага, че не трябва да очаквам да се грижи за мен.

- Не разбираш ли, че в Китай могат и да те убият? - попита ме той.

Аз се отдръпнах и му отговорих на доста висок тон:

- Ако човек не е готов да поеме някои рискове, до никъде няма да стигне!

Брат ми ме погледна с явно недоверие.

Скоро след това отново ми се удаде възможност да го шокирам. Бях тръгнал от Япония само с един куфар и мислех, че първото нещо, което трябва да направя, е да си набавя хубави дрехи. Реших да помоля брат си да ми купи костюм и той неочаквано се съгласи. Веднага избрах много хубав английски плат от вълна и помолих шивача да ми ушие костюм по лондонска мода. Когато брат ми получи фактурата, очите му замалко да изскочат. Не му беше хрумнало, че едно седемнадесетгодишно момче може и да си помисли да похарчи такава сума за дрехи.

Клонът на "Таджима Йоко" в Ханкоу се намираше на оживена централна улица. Салонът за продажби беше на първия етаж, канцелариите на втория, а на третия имаше общежитие, в което спяха четиримата служители, включително и управителят на клона. Моята първа задача беше да водя сметките на клона.

След около година работа в офиса бях назначен за закупчик. Всеки ден обикалях из близките градове да посещавам доставчици. Управителят на клона се притесняваше, че съм прекалено млад, за да ме вземат насериозно, и за да повдигне самочувствието ми, купи един "Студебейкър 1936"*. Когато седнах в този невероятен автомобил, аз се почувствах като най-великия бизнесмен в целия свят.

След първата година открих залата за танци към Френската концесия*, където започнах да танцувам почти всяка нощ. Обожавах да ходя там. Понякога, докато танцувах, ми беше трудно да си представя, че само преди година понасях удари и размахвах бамбуковия си меч в залата за кендо.

Несъмнено залата беше много хубава и ми струваше доста пари да ходя толкова често там. Реших да помоля брат си да покрива половината от месечните ми разходи. Поради някаква причина той се съгласи. Когато се връщам назад, осъзнавам, че въпреки нуждата ми от тези пари, онова, което исках по-силно, беше вниманието на брат ми. Бях възпитаван много строго и жадувах за привързаност и снизхождение.

Докато танцувах една вечер, брат ми се появи внезапно в залата във военна униформа. Въпреки смущението си успях да му кажа да си намери партньор за танците и да се присъедини към забавлението. Той се намръщи, но единствено отвърна:

- Как бих могъл да танцувам с това облекло?

За щастие след тази случка, брат ми не направи нищо и не ми прекрати издръжката.

Въпреки че пиех малко, пушех по около двадесет цигари на ден, а понякога, когато цяла нощ играех маджонг*, пушех и по повече от петдесет. Нямах почти нищо общо с другите японци в Ханкоу и поради тази причина много скоро започнах да говоря китайски доста добре. Всички мои сънародници твърдяха, че уча китайски, за да прекарвам повече време с китайски момичета. В това имаше доза истина, но аз бях толкова срамежлив, че китайският не ми помагаше особено с момичетата.

Когато през януари 1941 брат ми беше изпратен във Военно-административното училище в Токио, трябваше да започна да се грижа сам за себе си. За да си повдигна самочувствието, започнах да работя още по-усърдно и да танцувам още по-неуморно. Знаех, че има само още две години, докато получа повиквателна за армията. В Ханкоу пораснах с около шест-седем сантиметра и тъй като нямах никакви заболявания, бях сигурен, че когато моментът настъпи, ще бъда причислен към "група А"*. Исках да извлека максималното от двете години, които предстояха, защото осъзнавах, че това е цялата младост, която ми остава. Бях решен да се справям по най-добрия начин в работата си и в същото време да се забавлявам, колкото е възможно повече в страхотната зала за танци. Мислех си, че ако имам късмет, войната ще свърши дотогава. В такъв случай щях да имам възможност да спечеля много пари от бизнеса. Мечтаех си за собствена компания в Китай и в известен смисъл гледах на вечерите в залата за танци като на инвестиция в бъдещето, макар че по-голямата част беше финансирана от брат ми.

На 8 декемри същата година започна войната между Япония и САЩ. От този момент залата за танци, както и почти всичко останало, трябваше да затваря врати на всяко 8-мо число от месеца като "принос към усилията на Азия във войната". Японските вестници в Ханкоу започнаха да наричат тези от нас, които често посещаваха Френската концесия, „паразитите на Азия“. А всеки, който оставаше в концесията до късно през нощта, поемаше риска да бъде прибран от японската военна полиция.

Тъй като до голяма степен бях лишен от най-голямото си удоволствие, реших да се науча да пея и започнах да ходя на уроци. Някои момчета от групата по танци в залата ми бяха предлагали музикални уроци през деня, но не вярвах, че пръстите ми можеха някога да станат толкова ловки, че да свиря на тромпет или кларинет. Пеенето изглеждаше по-подходящ вариант за мен. Упражнявах предимно блус и танго, като понякога седях цяла нощ да слушам плочи на един грамофон "Виктрола"*, който бях поставил в стаята си.

*

В един майски ден на 1942 г. бях повикан от военна медицинска комисия и веднага минах прегледите. Същата вечер телеграфирах на семейството си в Уакаяма: „Клас А Банзай!“. Малко след това бях уведомен, че на 10 декември ще бъда зачислен на военна служба в Шестдесет и първи пехотен полк в Уакаяма.

Когато постъпих в армията, обещах на майка си, че ще се завърна като ефрейтор. Въпреки че в училище бяхме преминали начална военна подготовка и имах необходимите качества да издържа приемните изпити в офицерското училище, не можех да си представя себе си като офицер, нито исках да нося униформа, различна от тази на останалите, да стоя пред тях и да крещя заповеди. Двете ефрейторски звезди щяха да са ми напълно достатъчни. Или поне така мислех по онова време.

Десет дни след като постъпих в армията, заедно с други новобранци от моята област бях причислен към Двеста и осемнадесети пехотен полк. По случай заминаването ни беше организирано празненство, след което потеглихме. Нямахме идея къде ни изпращат, но подофицерът, който отговаряше за нашата група, ми подшушна, че отиваме в Нанчанг. Беше ми трудно да повярвам, защото брат ми Тадао беше в Нанчанг. Опасенията ми се разсеяха, когато разбрах със сигурност, че отново ще видя моя щедър брат.

Когато малко след началото на новата година, пристигнахме в Нанчанг, там беше толкова студено, че оризът в кутията ми за обяд замръзна. Щом слязохме от влака, целият започнах да треперя. Офицерите от базата бяха дошли да ни посрещнат, а ние марширувахме покрай тях в четири редици. С крайчеца на окото си се оглеждах за Тадао. Веднага го зърнах да стои малко встрани от другите офицери. Върху палтото си носеше пелерина. Когато минахме покрай него, му хвърлих бърз поглед. Той ме видя и по израза на лицето му разбрах, че сега е още по-изненадан, отколкото беше в Ханкоу. По-късно брат ми сподели какво си е помислил: „Това ще ми струва пари.“

Когато беше ядосан, командирът на нашето отделение беше способен да удари доста силен шамар, но през повечето време беше усмихнат и в добро настроение. Един ден ме извика при себе си и каза, че ме е избрал за своето отделение, понеже бил сигурен, че от мен ще излезе добър войник. И добави, че е по-добре да се постарая да стана добър войник наистина.

Полкът ни се славеше с издържливостта на своите пехотинци и затова постоянно ни нареждаха да маршируваме по пет-шест километра в час. Понякога се налагаше да се движим дори с осем километра в час и, когато това се случеше, повечето новобранци недоволстваха. За щастие тренировките по кендо ме бяха подготвили за това и никога не ми се случи да наруша строя.

Аз продължавах да раста. Вече бях 163 см висок. Когато се заех с физически упражнения след основното обучение, установих, че теглото ми е достигнало 54 кг, което беше точно два пъти повече от максималното тегло на раницата, която трябваше да нося. Мислех, че теглото ми е напълно подходящо, тъй като ако някой тежеше по-малко от удвоеното тегло на раницата си, нямаше да можеше да я носи на дълги разстояния, а онези, които тежаха повече, имаха излишен товар.

За пръв път попаднах в престрелка веднага, след като бяхме приключили с началните тренировки. Случи се на място, наречено Ан-и, което се намира между Нанчанг и Чиу-чианг. Бяхме пратени да разчистим района от вражески партизански отряди, които създаваха проблеми. Батальонът ни успя да залови жив техния водач, но по време на операцията бях ранен в десния крак и се наложи да остана на легло за няколко дни, което за съжаление осуети плановете ми да се явя на изпита в офицерското училище.

Преди това твърдях, че не искам по-висок чин от ефрейторския, но трябва да призная, че след като влязох в армията, доста бързо промених своето мнение. Една от причините беше, че исках да направя нещо, което да се хареса на командира. Друга причина беше, че ако щях да ходя на война, предпочитах да нося една от онези бляскави офицерски униформи. Ефрейторската униформа не беше толкова привлекателна.

Чувствах се потиснат, задето пропуснах изпита, и вероятно съм бил доста намръщен, когато в почивния си ден отидох да видя своя брат. Когато му разказах за проблема си, той ми каза да не мърдам от място, веднага се метна на коня си и отиде да се срещне с командира на моето подразделение. Когато разбрал, че съм брат на Тадао, той се съгласил да организира специален изпит за мен. Изкарах го и на 1 август бях преместен в подготвителната офицерска тренировъчна група.

Тук бяхме разделени на две групи: някои бяха изпратени на офицерски курс за по-напреднали, а другите оставаха подофицери. За щастие аз се оказах в първата група. Понеже полковият командир се стараеше да ни осигури добра подготовка за офицери, той нареди на дванадесетте кандидати, включително и на мен, да проведем една допълнителна тренировка с лейтетант Цуненори Оно, знаменосец на полка.

Вместо да се върна в ротата си, останах в тренировъчното поделение, където трябваше да изкарам двуседмичен курс – една седмица за артилерист, а другата по висша езда. След това преминах през курс по артилерийска подготовка за още една седмица. Успях да се върна в ротата си само за една нощ. Междувременно брат ми беше преместен от Нанчанг в нова дивизия, сформирана в Корея.

-------------------------------

По правило кандидат-офицерите в Китай бяха изпращани в училището за запасни офицери в Нанкинг, но тази година ни изпратиха в Япония. Групата ми беше прехвърлена в училището в Куруме, пристанище Куюшу, където пристигнахме на 13 януари 1944.

„Дяволът на Куруме“, както беше популярен сред курсантите, беше много тежък тренировъчен лагер, а офицерът, който отговаряше за моя клас, капитан Шигео Шигетоми, беше смятан за един от най-строгите офицери там. Мотото му беше: „По-добре да се изпотиш по време на тренировка, отколкото да кървиш на бойното поле.“ Той постоянно обучаваше петдесетте си войника на самоубийствени маневри. Любимите изрази на Шигетоми бяха:

- Ти си глупав. – и - Правиш всичко наопаки.

Обикновено изкрещяваше тези реплики в комбинация със силен шамар за провинилия се.

От капитан Шигетоми научих какво е военна подготовка и какво значи да си войник. Той ме научи и на вътрешна дисциплина.

- Войниците, - казваше ми той, - винаги се шляят и после си търсят извинения, а такова поведение е недопустимо за офицери.

Най-големият позор в нашето училище беше да те хванат неподготвен или без униформа. Никой не можеше да ходи размъкнат, колкото и банално да звучи. Капитан Шигетоми ме направи офицер и именно моята офицерска гордост ми помогна да издържа тридесет години на Лубанг.

На 5 март 1944, когато бях на маневри, получих съобщение незабавно да се върна в базата, защото имам посетител. Тичах през целия път обратно. Посетителят беше Тадао. Когато ме видя, попита:

- Какво се е случило с теб?

- Защо? – попитах на свой ред аз.

- Вече изглеждаш като истински мъж. – отговори ми той.

Брат ми беше назначен на временна длъжност в щаба на дивизията в Корея и беше замалко в Пхенян, но от 1 март му беше наредено да се премести в щабквартирата в Куангтунг. Трябваше да се качи на самолета от Хаката след един-два дни, но беше намерил време да дойде да ме види. Поговорихме известно време и точно преди да тръгне, той ме погледна право в очите и каза:

- Бъди силен! Много скоро ще се нуждаеш от цялата сила, която имаш.

Аз отговорих решително:

- Не се тревожи, ще умра като мъж.

- Добре! - каза брат ми - Не бързай да бъдеш убит. Но по-добре бъди готов в случай, че дойде твоят ред.

Изпратих Тадао до портала и точно когато стигнахме, той се обърна към мен и тихо ме попита:

- Бил ли си някога с жена?

Само се усмихнах без да отговарям. Очите ни се срещнаха и той сърдечно каза: - Е, това е. Грижи се за себе си!

Той тръгна и тогава събрах кураж да кажа:

- Дай ми петдесет йени, за да има с какво да те помня.

Предполагам, че го е очаквал, защото напълно спокойно извади портфейла си и започна да рови из него. Мърморейки, че няма дребни, той ми подаде банкнота от сто йени и каза с усмивка:

- Предполагам, че няма смисъл да искам ресто.

Помислих си, че навярно това е последното ни сбогуване. Още веднъж ми каза да се грижа за себе си и след това потегли с големи крачки в лъснатите си ботуши, които проблясваха на слънцето.

*

През август приключих с офицерската подготовка и станах подофицер. Трябваше да остана с този чин още четири месеца, преди произвеждането ми в младши лейтенант да влезе в сила. Стандартната процедура за младшите офицери беше да се върнат в предишните си поделения. Обаче в този момент военното положение в района на Тихия океан беше толкова сериозно, че се наложи половината мъже, които бяха дошли от Китай, да бъдат пренасочени към части на западната армия в Куюшу. Аз не бях включен в тази група и затова очаквах с нетърпение да се завърна в Китай. Докато се шегувах с другите, колко чудесно ще бъде най-после отново добре да си похапна от превъзходната китайска храна, неочаквано бях повикан в щаба.

- Какво прави този батальон?

- Не мога да ти кажа.

- Къде се намира?

- На място, наречено Футамата, северно от Хамаматцу.

Това беше всичко, което можах да изкопча от него, но разбрах, че отивам в някакво специално поделение.

След церемонията по завършването ни на 13 август някои от нас отидохме да се сбогуваме с капитан Шигетоми, който за последен път ни пожела да сме добри офицери. Той почти се разплака, докато потупваше всеки един от нас по гърба и ни пожелаваше всичко добро.

*

Когато на 16 август пристигнах във Футамата, ми казаха, че обучението няма да започне преди 1 септември, и ми дадоха двуседмичен отпуск.

Брат ми погледна удивено.

- Нещо такова. - каза той.

Изправи показалеца и средния пръст на дясната си ръка и направи движение, което наподобяваше наливане на вода в чайник. Предположих, че е толкова потаен заради жена си, която беше там. Аз само кимнах в знак на разбиране.

Не че разбрах напълно. Двата изправени пръста означаваха карате-удар в очите на противника, а жестът с наливането на чай предполагаше даването на някого на доза отрова. Предположих, че това значи, че ще се занимавам с някакъв вид шпиониране, но не бях сигурен с какво точно. Новината, че съм разпределен да се занимавам с някакъв вид разузнавателна дейност, не беше съвсем изненадваща за мен, понеже веднъж в Нанчанг лейтенант Оно ми каза:

- Нямаме достатъчно хора за умиротворителните части. С твоя китайски, след като завършиш офицерското училище, би трябвало да ти възложат работа в тази област.

„Умиротворителен отряд“ беше общоприетият термин за частите, които проникват зад вражеската линия и се опитват да пречупят съпротивата отвътре. По много критерии прилича на това, което американците наричат командоси.

На следващия ден брат ми ми даде колана си и след като отидох да се поклоня пред императорския дворец, Ясукуни Шрине и Меиджи Шрине, отидох до Уакаяма да видя останалата част от семейството си.

*

Тренировъчният център, в който бях изпратен, официално се наричаше Филиал на военното училище Накано във Футамата, но табелата над портала гласеше „Военен тренировъчен батальон Футамата“. Лагерът не беше нещо повече от малък комплекс порутени военни бараки, които се намираха на малко повече от километър и половина от железопътната гара Футамата. Училището не беше далеч от едно място до река Тенруй, което преди се е използвало от Трети инженерен корпус от Нагоя като тренировъчна площадка за строителство на военни мостове.

- Целта на това училище е да ви подготви за провеждане на секретни операции. Поради тази причина истинското имe на училището трябва да остане в пълна тайна. Освен това вие сами трябва да се откажете от всякакви мисли за получаване на военни почести.

Това не ме изненада, защото брат ми ме беше предупредил още в Токио. Но останалите се споглеждаха с изумление и тревога. Тревогата се повиши още повече, когато един от преподавателите ни, лейтенант Сауаяма, се изправи и започна да ни обстрелва с въпроси.

- Господа, какво беше впечатлението ви, когато пристигнахте във Футамата? – попита той.

След това, без да дочака отговор, продължи:

- Ако тук имаше позиционирана войска, колко батальона предполагате, че щеше да има?

- Каква е основната индустрия тук?

- Какъв тип град е това?

- Колко храна мислите, че този град може да осигури за войската?

- Колко е средната ширина на фасадата на къщите тук?

Разбира се, никой от нас нямаше ни най-малка представа какви са отговорите. Бяхме поразени!

След това той продължи:

- Опитвам се да ви покажа какво имаме предвид под думата разузнаване. За да изготвим карти, необходими за планирането на военни действия, трябва да имаме информация – разузнавателна информация - за различни места. Моята работа е да ви науча как се събира разузнавателна информация, нужна за задачите на военните. Трябва да се научите да забелязвате всичко около вас и да го преценявате от гледна точка на военното разузнаване.

Очаквах нещо такова, но не можех да подтисна усещането, че съм попаднал в капан за мишки. И определено не бях единственият.

Някой каза:

- Не съм достатъчно умен за това.

Друг измрънка:

- Значи ли това, че след офицерските тренировки, трябва да стана и шпионин?

Същата вечер няколко човека отидоха да се срещнат с лейтенант Сауаяма и един от тях му каза:

- Откакто сме в армията, ние всички си мислим, че едни ден ще предвождаме взвод в някоя битка. Затова се старахме толкова много в офицерската школа. Това, което научихме там, беше как да сме ефективни водачи в сражение. Ние не знаем нищо за шпионските умения и изобщо не сме сигурни във възможностите си да ги усвоим. Бихме искали да се върнем в предишните си поделения.

Следващата сутрин лейтенант Сауаяма събра всички и каза:

- Донякъде сте прави в мнението си, че обучението тук ще е трудно, но самият факт, че го осъзнавате само въз основа на това, което ви казах вчера, показва, че сте умни. Възнамерявам да натъпча в главите ви всичко, което трябва да знаете, така че не се притеснявайте. И да не сте дошли пак при мен с вашето мърморене!

Аз поне бях щастлив, че ми казаха, че съм умен. Не мога да кажа, че всичките ми страхове изчезнаха, но реших да опитам да науча всичко, което мога във Футамата.

Определено тук беше много по-различно от школата за офицери. Военните формалности и процедури се спазваха, но без излишно наблягане на тях. Тъкмо обратното, ръководителите ни напомняха постоянно, че в новата си роля на курсанти-командоси, трябва да се научим, че докато поддържаме военния дух и служим вярно на страната си, уставът не е чак толкова важен. В същото време се опитваха да ни внушат, че повечето умения, които научаваме, като подслушването например, трябва да се използват срещу врага, а не за наша лична изгода. Настояваха да изразяваме мнението си относно качеството на обучението и да се оплакваме, ако има причина.

Имахме четири часа занимания сутрин и четири следобед. Часовете продължаваха по два часа всеки, с петнадесетминутни почивки преди и след обяд. Когато дойдеше моментът за почивка, всички изскачахме през прозорците на класните стаи в двора да пушим. Бяхме 230 човека, натъпкани като сардини в една малка барака, и почивката не беше достатъчно дълга, за да може всички да излезем и да влезем възпитано през вратата. Ако някой посмееше да излезе през прозореца в офицерското училище, наказанието щеше да е бързо и сурово. Във Футамата това беше нормално.

Класната стая беше ужасно тясна. Ние не само бяхме буквално рамо до рамо, а и притиснати и отпред, и отзад от чинове. Преподавателят четеше лекции от мъничка катедра и от време на време се промъкваше встрани през някоя от тесните пътеки. Въпреки неудобните условия, преподавателите показваха голям ентусиазъм, дори страст, докато ни представяха основите на партизанските бойни действия.

В главната школа в Накано уроците се състояха първоначално от едногодишен езиков курс и още една година обучение за партизанска война и идеологическо обучение. Когато ситуацията с войната стана още по-сериозна, езиковото обучение отпадна, а оставащата част от курса беше намалена на шест месеца. Докато завършим, шестмесечният курс беше съкратен до три месеца. Темпото беше изключително напрегнато както за преподавателите, така и за учениците.

Започнах да разбирам разликата между откритите и тайните военни действия. Военната подготовка в офицерското училище ни обучаваше за открит бой, който по своему е доста прост. В момента ни обучаваха на действия в сложна обстановка, при коята всяка отделна частичка информация се използва, за да бъде победен врага. С две думи, това, което учехме във Футамата, беше точно обратното на онова, на което ни учеха преди. Трябваше да се пренастроим за напълно нова концепция за войната.

А домашните ни бяха огромни! Почти всяка нощ трябваше да искаме разрешение да оставяме лампите запалени до по-късно и повечето от нас редовно не можеха да си легнат преди полунощ. Дори и така времето не ни стигаше. В почивните си дни ходехме в страноприемниците във Футамата и работехме по домашните си. Винаги отсядах в една от двете – Кадоя или Иуатая. Съвсем наскоро с интерес открих, че Кадоя все още функционира. Сигурно е било доста досадно за собствениците всяка неделя тълпа от младоци офицери да се изсипва при тях, особено при условията на недостиг на храна по онова време.

*

Не мога да мисля за Футамата без да се сетя и за известната фолклорна песен „Садо Океса“. Чрез тази песен лейтенант Сауаяма ни представяше цялостната концепция за тайните операции.

В определен смисъл обучението, което се провеждаше, можеше да бъде определено като онова, което се нарича „либерално обучение“. До голяма степен ни беше дадена свобода. Бяхме окуражавани да мислим и вземаме решения относно ситуации, за които нямаше правила. По това обучението ни отново много се различаваше от наученото в офицерското училище. Там бяхме обучавани не да мислим, а да предвождаме войската си в битка и да избием колкото се може повече врагове, преди те да ни убият. Във Футамата обаче ни учеха, че целта е да останеш жив и да продължиш да се бориш като партизанин, колкото е възможно по-дълго, въпреки че такова поведение се считаше за позорно. Въпросът как да остане жив, всеки трябаше сам да решава по свое виждане.

Това ми харесваше. Този вид обучение и този тип воюване изглежда пасваха добре на моя характер.

По онова време войник, който попаднеше в плен и по-късно успееше да се върне в Япония, отиваше на военен съд и евентуално го чакаше смъртно наказание. Дори присъдата да не се изпълнеше, същият биваше напълно отлъчен от обществото, все едно бе мъртъв. От войниците се очакваше да жертват живота си заради дълга, а не да бъдат унижавани във вражески затворнически лагери. Инструкциите на генерал Хидеки Тойо бяха категорични:

- Този, който не иска да бъде унижаван, трябва да е силен. Трябва винаги да помни честта на семейството си и обществото и силно да се стреми да оправдае доверието към него. Не допускайте унижение като затворници. По-добре да умрете, отколкото да оставите позорно престъпление след себе си!

Но във Футамата ни учеха, че е допустимо да ни заловят. Обясняваха ни, че като затворници ще имаме възможност да подаваме фалшива информация на врага. И че понякога трябва доброволно да се оставим да бъдем заловени. Например, това би била най-добрата стъпка в случай, че се налага да комуникираме с някой, който вече е заловен от врага. Накратко, урокът беше, че целта оправдава средствата.

Учеха ни, че при такива обстоятелства няма да бъдем държани отговорни пред армията, затова че сме пленени. Вместо това щяхме да си припишем заслуги за правилно изпълнение на задълженията. Само "посветени" хора обаче можеха да знаят, че се занимаваме със секретни мисии. Трябваше да се научим да понасяме язвителните забележки на останалите по възможно най-добрия начин. На практика никой не трябваше да разбере за нашата служба към държавата, но това е съдбата на хората, които работят в тайните служби. Не е работа, която носи слава, в общоприетия смисъл.

Накъде тогава можехме да насочим надеждите си ние, които се занимавахме с този тип дейност? Военното училище Накано отговори на този въпрос с едно просто изречение:

- В тайното военно дело има почтеност.

И това е напълно вярно, защото почтеността е много важна, когато човек трябва да заблуждава не само враговете, но и приятелите си. С почтеност – в това включвам честност, лоялност, отдаденост към службата и чувство за морал – човек може да устои на всички изпитания и да превърне трудностите в победа. Това беше урокът, на който преподавателите във Футамата постоянно се опитваха да ни научат.

Един от тях го описа така: „Ако вие сте с истински чисти души, хората ще се отзовават и ще ви сътрудничат.“ За мен това означаваше, че докато успявам да остана чист отвътре, каквито и мерки да предприемех, те щяха да допринесат за доброто на страната и съгражданите ми.

По това време вече знаехме, че в САЩ се провеждат опити с атомна бомба. Такива опити се провеждаха и в Япония, но информацията, която имахме, бе, че Америка, която има доста по-големи възможности и повече учени, е в доста по-напреднала фаза от нас. Въпреки, че информацията ни беше почти слух, ние допускахме, че един ден американците щяха да използват атомно оръжие срещу Япония.

През октомври 1944 американците кацнаха на остров Лейт (Филипините - бел. ред.). Ситуацията беше толкова тежка, че хората започнаха да говорят за нахлуване и в Япония. Усещахме, че всяка минута ни доближава до момента, в който щяхме да бъдем призовани да действаме. И въпреки това все още не бяхме сериозно притеснени. Бяхме уверени, че врагът дори да дойдеше в Япония, в края на краищата Япония щеше да спечели. Както почти всички наши сънародници, ние смятахме, че страната ни е непобедима.

*

В началото на ноември изпълнихме маневри по случай завършването си, за да покажем колко добре сме обучени. Задачата ни бе следната:

Всеки от нас трябваше да изготви план за изпълнение на мисията. Щяхме да изберем най-добрия план и да изпълним маневрата по симулираната операция.

Облякох униформата си, без да слагам отличителни знаци по нея, тъй като бях разпределен в групата, която щеше да извърши отвличането. Хората от екипа, който отговаряше за експлозивите, се преоблякоха като фермери и работници. Изпратихме наблюдател напред. Докато се промъквал покрай летището, той забелязал вражеските сили да приближават. Набързо се шмугнал в един страничен път, но раздвижването, предизвикано от него, събудило подозренията на работещите наблизо фермери, които го обградили. Вместо да прави напразни опити да избяга, той се предал на „врага“. По-късно той ми сподели:

- Видях, че няма смисъл да се съпротивлявам, така че реших да се оставя да ме заловят и след това да подам на врага множество заблуждаващи сведения.

Впечатли ме колко добре беше овладял тактиката „Садо Океса“.

С изключение на залавянето на нашия наблюдател, маневрата, която продължи четири дни и три нощи, премина без спънки. Наблюдателите от генералния военен щаб ни дадоха високи оценки. Малко след това дочух, че докато маневрата е протичала, се е разнесъл слух сред хората в околността, че един офицер от Футамата на име Кумагауа, е организирал бунт и е планирал да изпрати група от обучаващи се офицери да взривят летището. Някои от местните искали да информират веднага военната полиция, но други настояли да размислят и в крайна сметка решили да изчакат до следващата сутрин. Дотогава маневрата беше приключила и нищо повече не се чу по случая.

На 30 ноември нашият клас получи заповед да се "отпише" от училище. Все още не разбирам защо бяхме накарани да се откажем вместо да отбележим по някакъв начин завършването си, при условие че вече бяхме приключили обучението си. Във всеки случай бях уверен, че тези три месеца се бяха отразили чудесно както на духа ми, така и на уменията ми като войник. Чувствах, че ще да мога да се представя така добре, както го направи и плененият наблюдател, който ми беше съкурсист. Вече знаех, че каквото и да се случеше, аз щях да съм способен да изпълнявам задълженията си на ниво.

Точно преди да завършим училище се получи заповед четиридесет и трима от обучаващите се, включително и аз, да бъдем пратени на Филипините, а двадесет и двама от нас да се завърнат във Футамата на 7 декември.

Вечерта преди да замина, слязох долу до брега на река Тенрую и известно време наблюдавах буйните течащи води. Изведнъж си спомних за една популярна песен, наречена „Кантаро от Ина“, която се въртеше през онези години. Думите бяха:

"Може би изглеждам като хулиган и мошеник.

Но виж, о, ти, Луна, благородството на сърцето ми."

Песента беше вдъхновена от стара история за престъпник, на име Кантаро, който помогнал на войските на императора по време на реставрацията на Мейдзи. Стоях до реката, виждах войниците от специалните части, част от които бях и аз, като престъпниците на Кантаро, които тайно осигуряват помощ за храбрите императорски войски на бойното поле.

Тогава стигнах до заключението, че най-вероятно ще замина за Филипините и ще продължа партизанското дело в планините, докато умра там напълно сам, без някой да скърби за мен. Въпреки че знаех, че усилията няма да ми донесат нито слава, нито чест, не ми пукаше.

Запитах се:

- Това ли е пътят, по който трябва да тръгна?

И си отговорих:

- Да, това е пътят ми. Дори и ползата за страната ми да е незначителна, аз пак ще бъда щастлив.

Продължавах да пея и гласът ми заглушаваше звуците на буйната река:

"О, ти Луна на моята земя, аз съм прероден.

Отрази светлината на моята душа тази вечер."

Прибрах се вкъщи в Уакаяма за пръв път от три месеца. Това щеше да е последното ми прибиране за доста дълъг период, може би завинаги. Попитах майка си:

- Ще ми дадеш ли кинжала, който държиш в чекмеджето на скрина си?

Кинжалът беше оръжие за в краен случай, който беше даден от прабаба ми на моята баба и след това на майка ми. Спомням си, че майка ми разказваше как баба ми й го е дала, когато се е омъжила за баща ми. Беше в бял калъф. Като ми го подаваше, тя каза:

- Ако те пленят, използвай го, за да се самоубиеш.

Кимнах, но вътре в себе си знаех, че не бих се самоубил, дори и да ме пленят. Ако го направех, това би значело да не изпълня задълженията си на таен военен агент. Аз всъщност я помолих да ми даде кинжала, за да мога да го използвам при самозащита.

Исках да взема нещо, което да ми напомня и за баща ми, но не се осмелих да го помоля. Докато се чудех какво да взема и от него, се сетих за една бамбукова ароматизираща пръчка, която той много харесваше. Беше около тридесет сантиметра дълга, с черна подложка от сандалово дърво и красив надпис от едната страна. Баща ми винаги я държеше върху малък скрин с три чекмеджета в дневната. Реших да я отмъкна тайно. Когато споделих с майка си какво съм решил да направя, тя не възрази.

След време двамата ми братя разказваха, че когато разбрали, че съм взел кинжала и ароматната пръчка, са били потресени. Помислили си, че съм решил да запаля пръчката и да извърша церемониално харакири пред нея. Това, разбира се, беше много далеч от истината. Аз просто си представях как един ден, докато съм на фронта, ще ми подейства успокояващо, ако запаля пръчицата и си мисля за вкъщи.

Когато тръгвах от Уакаяма, казах на майка си:

- Службата ми е такава, че един ден може да се наложи да ме обявят за мъртъв, а аз всъщност да не съм. Ако ти съобщят, че съм убит, не вярвай и не мисли много за това, защото е възможно да се появя отново след няколко години.

На следващия ден отидох да видя по-малкия си брат Шигео, който се намираше в Ячимата, префектура Чиба, източно от Токио. По това време той беше получил назначение като младши лейтенант и се обучаваше във военновъздушно разузнавателно училище. Той предложи да отидем да вечеряме на пристанището в Чоши. Там имало един ресторант, където ходел често. Можело да ядеш прясна риба до насита, а това беше доста нетипично в онези дни на недостиг на храна. За съжаление нямах време, така че си направихме прощална вечеря в един ресторант в Чиба, който ми беше на път за Токио.

На следващата сутрин той ме изпрати на гарата в Токио.

- Пази се! – каза той.

Когато с камиона минахме покрай Кадоя, гостоприемницата, в която често отсядах, собственикът и цялото му семейство чакаха отвън да се сбогуват с нас. Спряхме и те ни подадоха бутилка саке, тава с печени кестени и сушени калмари. Без да слизаме от камиона отворихме бутилката и разменихме прощални тостове.

Успяхме да хванем влак в Какегауа, прекачихме се в Токио и пристигнахме в Уцуномия през нощта. Оказа се, че транспортният самолет е на ремонт и трябваше да изчакаме няколко дни в една гостоприемница, намираща се на гара Уцуномия. През това време разбрахме, че американците са кацнали в Сан Хосе на остров Миндоро във Филипините. Като узнахме това, се спогледахме уплашено, а аз почувстах голямо напрежение в цялото си тяло.

На 17 декември, два дни след като Сан Хосе падна, двадесет и двамата напуснахме летище Уцономия с три самолета – един тежък бомбардировач, преустроен в транспортен самолет и два тежки бомбардировачa. Планът беше наведнъж да вземем разстоянието до Тайпе, там да заредим и да продължим същия ден към въздушна база Кларк на остров Лузон. Но заради лошо време се наложи да кацнем в Окинава и да изчакаме три дни. Оказа се, че самолетите имат нужда от допълнителни ремонти, и поради една или друга причина, не успяхме да пристигнем в Кларк преди 22 декември, цели шест дни след като тръгнахме от Уцономия.

Когато кацнахме, имаше обявена въздушна тревота, но с изненада забелязах, че техническите екипи обикалят наоколо, все едно нищо не се е случило. Попитах защо и един от тях ми отговори:

- Днес е ред на Манила.

Врагът бомбардираше Кларк и Манила последователно през ден.

Бяхме инструктирани при пристигането си да се свържем със Специалния разузнавателен батальон към Четиринадесета армия. Всъщност щом пристигнахме, Масару Шимода и Кусуо Цучихаши бяха пратени от батальона да ни посрещнат. Почти веднага те тръгнаха да докладват в щаба на батальона в Манила, че сме пристигнали. Той се намираше на осемдесет километра. Увериха ни, че ще се върнат най-късно на следващата сутрин.

На следващия ден до обед тях все още ги нямаше. Притеснихме се, че може да им се е случило нещо по пътя, но няколко минути по-късно те пристигнаха с камион. Разказаха, че един Локхийд P-38 „Лайтнинг“*, (в превод - „Мълния“, бел. ред.) ги е забелязал и ги е преследвал, като ги принуждавал да се придвижват предимно по второстепенни пътища. Напрежението и вълнението от преследването на живот и смърт все още се виждаха по лицата им.

Останахме още една нощ в Кларк и заминахме за Манила на двадесет и четвърти. Във въпросната сутрин едни нисколетящ вражески Консолидейтед B-24*