Леонардо да винчи според психоанализата

НА ФРОЙД

Друг аспект на несъзнаваното, което заема основно място в анализа на личността на Леонардо, е свързан директно с нагоните, които могат да се схващат като вродени поведенчески модели и реакции, но и като сили упражняващи натиск с определена цел (удовлетворяване на нужди, оцеляване, дори и саморазрушение). Нагоните се репрезентират в несъзнаваното като се свързват с представи или се проявяват като изследователска дейност, която от своя страна той свързва с определени процеси на сублимация от ранното детство на твореца. Специфичната енергия идваща от нагоните, се инициира в несъзнаваните представи под формата на пълнеж, наречени от Фройд икономически (като пример той прилага детския спомен на художника свързан с лешояда).

Според Фройд, способността за сублимация е определяща за Леонардо като личност и обуславя действията му като художник и учен. Любознателността, която е характерна черта на детството е фрустрирана под факторите на възпитанието и на религията, това ученият нарича “невротична задръжка”. Постепенно, когато под влияние на обективни и субективни действия, респективно активни или пасивни се формира окончателно интелекта, подтиснатото първоначално сексуално “разузнаване” се проявява отново, но като “невроза на умуването”. При третия пример, който категоризира и личността на Леонардо, според Фройд, съществува един частичен нагон на сексуалната наслада отнесен към несъзнаваното, а либидото не се изтласква, а сублимира в любознателност и подсилва могъщия изследователски нагон. От тук, Фройд заключва, че закърняването на сексуалния нагон у Леонардо се компенсира, един вид преминава в творчески акт, в активно съзидание на гениалността.

Проблемното детство на твореца също е оказало безспорно въздействие върху цялостното му развитие като личност и е обусловило действията му като творец. Предвид обстоятелството, че ранното детство на художника преминава без силното присъствие оказвано от фигурата на бащата, детето Леонардо се сблъсква твърде рано с проблем в повече, отколкото е присъщо за връстниците му. По този начин той изгражда изключителна връзка със своята майка, който при липсата на другия родител явно компенсира, а до голяма степен и изтласква бащата от полагащото му се място. Именно тази роля на майката в живота на твореца определя не само житейския му път, развитието му като личност, но и характера на творчеството му. Той изразява най-съкровените си, дори и скрити за самия себе си, душевни колебания и движения, посредством творби, които въвличат обикновените хора в един твърде различен свят. Например женските портрети на Леонардо се характеризират с едно особено изражение на лицето, пресъздадено и подсилено от усмивка с издължени, плавно извити устни, която учените наричат “леонардовска” и е сравнявана с особената, застинала усмивка на архаичното гръцко изкуство, а именно корите и куросите. Една от “най-известните” усмивки е тази на Мона Лиза дел Джокондо, породила множество тълкувания, но нито едно само по себе си не се е оказало задоволително според Фройд. Магията, обаянието на тази усмивка се изразява в демоничния й чар, съчетала в себе си двойствеността на женската природа, сякаш се е превърнала в символ достоен сам по себе си за обожание. Изследователите смятат, че никой друг не е успял да предаде тъй добре самата същност на женствеността, както Леонардо да Винчи.

М. Херцфелд изказва предположение, че това е портрет на самия художник, че там той е внесъл от собственото си същество, но Фройд го опровергава, с довода, че ако красивите детски глави са били размножения на собствения му образ, то е твърде възможно майка му, с която има такава близка връзка да е притежавала загадъчната усмивка, която той загубва със смъртта й и, която преоткрива у Мона Лиза, за да претворява отново и отново.

Друг пример, даден от Фройд е картината “Св. Ана с Богородица и Младенеца”, предполага се, че е рисувана едновременно с Мона Лиза, тъй като художникът ги е рисувал в продължение на няколко години. Цялата композиция е една своеобразна прослава на майчинството, тъй като, ако Джокондата е извикала асоциацията за майка му, то тук в образа на двете жени – Богородица и Св. Ана е въплътено майчинството, но вече в един по-друг аспект, а именно – от една страна това е любовта на бабата и на по-възрастната жена, по –мъдра и често всеопрощаваща, а от друга – единствената и незаменима любов на майката към детето, която той безвъзвратно е загубил. В италианската живопис от Ренесанса, това е един сравнително рядко третиран сюжет, но Леонардовата версия е ярко контрастна на всички останали интерпретации на библейския сюжет. Св, Ана като майка на Мария би следвало да е изобразена с матроналния си статус – зряла, видимо по-възрастна жена от Богородица, сериозна и мъдра, докато Леонардо я изобразява като млада жена, притежаваща свежа красота. Освен това и двете жени са протегнали ръце към детето, и сякаш особения статут на майката в очите на твореца не само се подчертава, но и се удвоява от този жест, т. е. двете жени изпитват еднакво удоволствие от дара на майчинството, което Фройд свързва с факта, че като дете Леонардо действително е имал две майки – едната е родната, а другата е мащехата му – доня Албиера.
Разбира се въпросът за бащата не е без значение. Всеки творец безспорно се чувства като баща по отношение на своите творби. Донякъде това е свързано с акта на създаване, което от своя страна довежда неизменно до асоциация с божествената същност и Бог, като създател, а същевременно и баща на човечеството, което само по себе си е свързано с творенето като акт на най-висша креативна форма. В това отношение, Мержековски казва за Леонардо, че той “приличал на човек, който се е събудил твърде рано в тъмнината, докато всички други още спят”, което отново извежда на преден план идеята за Бога и според Фройд по този начин се проявява “бащиния комплекс”, изразяващ се в тезата, че личният бог, психологически погледнато, не е нищо друго, освен един възвисен баща. Тази средновековна философия прокарвана от Фройд има своята обусловеност дотолкова, доколкото служи за обяснение на обвиненията отправяни към Леонардо в безбожие и в липса на вяра. В този смисъл психоаналитичната наука разпознава в корените на потребността от религия; всемогъщият и справедлив бог и великодушната природа сублимация на бащата и майката, като възобновяване на първичните представи за двамата (или архетипите на майката и бащата, според Юнг), довели впоследствие до характерната образност на църковните персонажи, които се свеждат сякаш в сферата на човешкото, за да се изобразят красиви и големи човешки чувства. Леонардо преодолява догматиката на църквата и чрез личното си светоусещане се дистанцира от светогледа на вярващия християнин.

Според Зигмунд Фройд геният на Леонардо е във факта, че художникът остава през целия си живот в някои отношения дете. Той продължава да играе като възрастен и също по тази причина изглежда на съвременниците си загадъчен и неразбираем. Но без да се обединява ведно темата за детето и конкретния опит на “детето”. Тук идеята“дете” е емпирична, само начин на изразяване, конкретизиране и формулировка на определена мисловна форма, а не човешко дете само по себе си. Юнг рязко откроява “детето” като символично съдържание от фона (в случая – майката). То персонифицира виталните сили, битуващи извън граничния кръг на съзнанието, пътищата и възможностите, които съзнанието в своята

пристрастност игнорира, едно цяло, затварящо дълбините на природата. По този начин се изяснява първоначалната идея идеята за инфантилността, която не е определяща сама по себе си.

В заключение Фройд казва, че целта му не е да причисли Леонардо да Винчи към невротиците или “нервно болните”, а да се обяснят задръжките в сексуалния му живот и в творчеството му като художник. От всички елементи дадени в тази сравнително ранна фаза на психоанализата е трудно да се сглоби реална картина за личността на великия творец, но се създава една обща представа за него в духа на “съвременната” наука, третираща съвсем реални проблеми и по специално базирана на психоаналитичния метод на Фройд. Съвременната психоанализа, все повече се дистанцира от енергийно - нагонните концепции за несъзнаваното и интрапсихичното структуриране на личността и отношенията към обектите и реалността. Теориите за обектните отношения и интрапсихичното оформяне и функциониране на психиката, променя перспективата и създава съвсем нова картина за творчеството и личността та Леонардо.

БИБЛИОГРАФИЯ:
1. Фройд, З., Естетика, изкуство, литература, С. 1991, 345 -413

2. Бренър, Ч., Увод в психоанализата, С., Планета 3, 1999

3. Бонгър и Бютлър, Пълен наръчник по психотерапия, С., Лик 2002

4. Фройд, З., Ерос и култура, Евразия Абагар, 1991

5. Юнг, Г., К., Принос към психологията на детския архетип, АВС на етнологията, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, С. 1999

6. Юнг, Г., К., Психологически типове, Университетско издателство, С. 1995