За какво служи психоанализата?

Филип Гранше

д-р Жан-Жак Московиц

За какво служи

психоанализата?

(Разговори с един психоаналитик)

София, 2012

Център за психосоциална подкрепа

Асоциация Българско психоаналитично пространство

„Une psychanalyse pour quoi faire?“

(Entretiens aves un psychanalyste)

© Philippe Grancher

© Dr Jean-Jacques Moscovitz

© ditions Grancher, 2006

За какво служи психоанализата?

(Разговори с един психоаналитик)

© Розалина Дочева, преводач, 2012

© Надежда Георгиева, художник на корицата, 2012

© Издатели

Център за психосоциална подкрепа, 2012

Асоциация

Българско психоаналитично пространство, 2012

ISBN 978-954-92349-8-5

ISBN 978-954-91725-8-4

Съдържание

ПРЕДГОВОР . 5

УВОД . 7

Първи разговор . 9

Съзнавано–Несъзнавано . 9

Детство–раждане 15

Колективното несъзнавано . 22

Баща, Майка . 25

Втори разговор 29

Ранно детство – Успехи – Провали . 29

Детство – Едип 33

Юношеството . 39

Наркоманията . 44

Бракът 46

Език-Лъжа-Слово . 48

Трети разговор 50

Неврози – Психози – Перверзии 50

Претекстът . 62

Фантазмите 64

Предварителните разговори . 67

Заплащането 73

Периодичността . 75

Лъжите 78

Културата 79

„Занаятът“ на психоаналитика . 81

Ало, слушам ви… 94

Шести разговор . 97

Трансферът (преносът) . 97

Краят на психоанализата 101

Соматизацията 104

Късогледството . 108

Фригидност–сексуалност–любов . 108

Колективното и медиите . 113

Всеки си има собствен език? 116

Счупената ръка 119

Отговорността . 122

Книгата привършва, Бог се задава… 127

Жан.Жак Московиц

Практиката с Лакан . 139

5

ПРЕДГОВОР

Едно произведение на диалога между практикуващия пси-

хоанализа и неговия събеседник – Филип Гранше, съавтор,

заинтересован от Фройд и от Лакан, и издател на „За какво

служи психоанализата?“ – няма как да не държи сметка – още

и още, за винаги наличната загриженост за клиниката, за

практиката на психоанализата…

В голяма степен словесният обмен, изразен в писмен

текст, остава това, което е аналог на практиката – за

която тази книга свидетелства – доколкото, разбира се,

такъв аналог е осъществим. И оттук насетне – участва във

всекидневието на аналитичната дейност.

В настоящата книга към психоаналитичната клиника

се отправят запитвания от страна на събеседник, приел

ролята на наивник: за да позволи на все още неосведомения

читател да се ситуира спрямо Фройдовото откритие, а може

би също така – и спрямо по-осведомения читател, който,

надяваме се, ще съумее да оцени нашето усилие за „прост“

начин на говорене.

Така че обществото от български психоаналитици и ана-

лизанти е по(д)канено да бъде тук като свидетел на процеса

по написването на този труд – датиращ от 1988 година,

преиздаден във Франция през 2006 година, а сетне преведен

в Русия и в Бразилия. А днес – вече и в България…

Нашата книга почти навърши 25 години. А какво сполетя

психоаналитичното поприще за отминалия четвърт век?

Обновления или пък, обратното – повече съпротиви към

Фройд, независимо че почти ежеседмично, че и по-често

даже, медиите, хората, ние, приказваме за психоанализа,

неврози, психози, перверзии? В действителност днес имаме

всички основания да считаме, че „диваните са прегрели“… А

също – че учението на Лакан е все по-валидно. И толкова по-

добре, понеже завръщането към Фройд, което Лакан лансира,

е благодатно, предвид царящия грохот в света. Впрочем

– сферата на политиката е все по-зачитана от психоана-

литичните изследвания, в едно обтягане на отношенията

между интимното (субекта на желанието) и политичното

(колектива). С риск – почти да бъде защитено желанието на

6

Предговор

Само че никакво културално търгуване (т.е. „излагане“ на

психоанализата на публичния пазар в ущърб на интимното,

нейната „рекламна“ употреба за натрупване на повече власт)

не може да бъде толерирано, за сметка на наследството на

Лакан, както и това на Фройд.

Ето защо аз предложих на българските си издатели, във

връзка с трийсетгодишнината от кончината на Лакан, да

включат в книгата и откъс от вече отпечатан, написан в

негова памет от мен текст – „Практиката с Лакан“.

Накрая поднасям благодарностите си на членовете на

Асоциация Българско психоаналитично пространство, на

Центъра за психосоциална подкрепа, на моите български

издатели, за качеството на нашите перспективни и бъдещи

взаимоотношения.

Жан-Жак Московиц, януари 2012 г

Практиката с Лакан1

В памет на починалия

през септември 1981 година Жак Лакан

Подобно на артист, Лакан знаеше как се правят нещата.

Умееше да прокара нов клиничен пункт, изхождайки от своя-

та практика, т.е. да назове това, което е вече тук отпреди,

но все още не се знае. Ето дългът към Лакан, който искам

сега да изкажа.

За своята практика той сам отговаряше, както всеки от

нас отговаря за собствената си, щом се превърне в практику-

ващ аналитик. Ето защо ще се огранича да я разгледам през

призмата само на няколко измежду всички онези общувания,

които съм имал с него и които са винаги налични и дейст-

ващи в мен, особено при преработката на връзките между

бащината функция и желанието на психоаналитика.

Формиран в Института по психоанализа на улица Сен

Жак2, ей ме в един прекрасен ден на 1971 година на улица дьо

Лил, за среща с Лакан в неговия кабинет, с намерението да

се присъединя към Парижката фройдистка школа (EFP). Вече

психоаналитик, самият аз бях живо заинтересован от терми-

ните в неговото учение като „аналитичен дискурс“, „желание

на психоаналитика“, „пунктуация“ на сесията…Дотолкова,

че да предприема работа с него. Тъкмо тя ми показа в каква

степен практиката на Лакан е практика на трансфера, дори

– на излишък от трансфер.

И даже негов стил, навярно, с произтичащото оттам

да поддържа, такава, че фразата „вие ми го казахте днес“

ще има за последица да му говоря за моята практика. Да го

поставя, с негово съгласие, на мястото на психоаналитик

–„контрольор“.

Практиката е обвързана с факта, че „аналитикът се упъл-

номощава единствено от самия себе си“. Ето едно утвърди-

телно съждение на Лакан, явяващо се самата очевидност,

140

което обаче не пречи да се говори за нея с друг практикуващ

аналитик. Не съществува мета-практика, обратно на под-

държаното от опозицията практика/теория. Това се освет-

лява по-добре посредством тясно свързаните помежду им

понятия като практика, клиника, етика.

Да говориш върху практиката означава да си даваш смет-

ка за своето действие в лечението, в теоретичен, и най-вече

– в клиничен план. В действителност въпросното говорене

си има име: тъкмо това е клиниката, и семинарът на Лакан

би бил нейната максимална парадигма. Клиниката е, според

мен, едно общо, съвместно знание за поне двама, дори – повече,

психоаналитици, за определен период от време. С Лакан това

знание е съвместно за много повече от двама, при това – от

доста дълго време. Но то невинаги е било такова, а днес е,

посредством многобройни, различни подходи.

В резултат нека да предположим, че клиниката се явява

аналог на практиката, така както ехото за гласа, тогава

етиката ще изисква да се признават различията помежду

им. Или да се рамкира онова, което се случва при аналитика,

въвлечен в практиката –тази на прекъсването/разреза в ду-

мите на анализанта, чрез който се представят движенията

на присъщите за неврозата му либидо, наслада, страдание.

Етиката, в смисъла на Лакан е, фактът да се назовава,

което е един акт; актът да се прекъсва/разрязва (в) тази

наслада, и оттам да се извади наяве една черта, тази на

разреза/прекъсването. Въпросната черта е буква, тя няма

смисъл сама по себе си. Но тя организира, придава баласт

на дискурса на анализанта. Етиката е тази на буквата, на

чертата, на чертата на разрязването/прекъсването. Буква-

та не е очаквала разреза/прекъсването, който я кара да се

появи. Но и едното, и другото представляват двете страни

на акта, свойствен за практиката на аналитичния дискурс;

буквата – от страната на анализанта, разреза/прекъсва-

нето – от страната на аналитика. Това не е без последици

за двамата партньори в хода на една анализа, на сесията, а

също и извън нея.

141

Акт, следователно, който, като се освобождава от прека-

лено скованото в смисъла слово, извежда говорещия субект

към възможността да произвежда говор, благоприятстващ

интегрирането на неговите симптоми в съзнателния му дис-

курс. Това е един говор обещаващ интерпретации. А тъкмо

това практикът–аналитик извиква и призовава.

Ето защо Лакан, в „Радиофония III“1 твърди „именно от

разреза/прекъсването в насладата се създава субектът“.

Клиника-практика-етика следва да се чува в троен регистър:

1. практиката: регистърът на случващото се по време на

лечението;

2. клиниката: да говориш – на някого (или на няколко души)

– за нейната ефикасност впоследствие/ след случването;

3. етиката: да се улавя разминаването между двете, сиреч

– между „вътре“ и „вън“ на лечението;

Това е , което трябва да се свърши там именно където

Лакан се помества, точно между вътре/вън на сесията. Той

го прави до такава степен, че аз говоря за неговата прак-

тика като доминирана от трансфера, даже – от излишък на

трансфер.

С горните три термини, свързани по този начин , граница-

та вътре/вън на лечението е изместена другояче учленена и

изпреварва двойката практика-теория, която прави твърде

отделени и различни „вътре“ и „вън“, като че ли практиката

е извън света, отвъд минаващото време.

Не, не съществува „мета“-практика, няма „отвъд нея“, но

съществува психоаналитично познание.

Както твърди Лакан2, в него се очертават две позиции на

познанието: „референциално познание“ от една страна, това

на книгите, да дадеш предмет и да проучваш своя опит като

аналитик на базата на своята практика- ето я клиниката; а

от друга страна – „текстуално познание“, присъщо на сама-

та практика, или това е текстът, изречен от анализанта в

сегашно време /актуалното време на сесията, от неговото

анализиращо говорене. И етиката е да се различават тези

два склона на аналитичното познание.

1 Изд. Seuil, Scilicet 4, Paris

2 В текста „Le psychanalyste de l’Ecole“, в брошура към годишника на

Парижката фройдистка школа от 1975 г.

142

Читателят вероятно е разпознал препратката към

въпросите свързани с формирането на аналитика, където

учленението практика-етика-клиника има за резултат да

поддържа непрестанно в борба операторите на една прак-

тика – тази на психоанализата.

Това, че практиката на Лакан е под знака на трансфера има

значение както на нивото на лечението, така и на контрола,

а също в ежедневието, но още и в социалната връзка в сърце-

вината на Парижката фройдистка школа, или в пътуващия

към Страсбург влак… където цялата Школа се командирова

за един конгрес, за който по-нататък ще разкажа.

Тук ще очертая три клинични конюнктури въз основата

на три срещи:

1. В болницата Сент Ан, първата ни среща, в столовата на

специализантите, през май 1968 г;

2. Конгресът на Парижката фройдистка школа върху „Acting

out“ през 1975 г. в Страсбург, и

3. Една фраза измежду другите, в случая – „вие ми го казахте

днес“, поставяща началото на работа върху желанието на

аналитика в неговата връзка с въпроса за бащата.

И така срещата, която имах с него в залата на столова-

та на Сент Ан, се случва в деня на освещаването на нова-

та библиотека на болницата. Там някаква особа произнася

встъпителна реч, абсолютно нечуваема, наоколо жужат,

вълнуват се, аз съм седнал в дъното на залата, до Лакан,

когото не познавам, обръщам се към него на „ти“, каквато е

практиката в столовата на специализантите, за да му кажа,

че „ще видиш, когато свърши, ще го аплодират, сякаш нищо

не е било“, ние се шегуваме, бъбрим, като всички останали.

Три години по-късно, през 1971 г., решавам да предприема

работа с него и в хода на първата ни среща той ми заявява,

съвсем спокойно: „много е енергично това, което ми казвате“.

Смях, изненада – от негова, както от моя страна, от моя,

както от негова, това наподобява детска реч и този пункт

на реалното се завръща през нечуваемия глас до онзи, имащ

място помежду ни, в едно сгъстяване на гласа до обект –

обект, извлечен от него за мен, в такова „двупосочно пъту-

ване“ натам и обратно.

Ето как нещо от порядъка на очертаване на отрязък в

реалното, и през неговото чуване, се завръща в думи – встъ-

143

Жан-Жак Московиц

пителен пример, тук, за стила на Лакан, за тази атмосфера,

която той така добре умееше да твори… Създавайки, подобно

на „всичко е възможно“, допирайки се до границата, където

виртуалното също заема своето място, той въвеждаше

това измерение на semblant1 през което изниква изобилие

от смисъл върху ставащото, без никога съвкупността да се

затваря в краен смисъл, а наопаки – като се завърта около

някакъв пункт от реалното, около една актуализация на

онова, което се случва в реалността, без последната да бъде

веднъж завинаги очертана.

„Чекмеджето“….

Тогава това „вътре-вън“ на сесията се размества зна-

чително. Подобен начин да се държи сметка за реалното

е много важен и за мен се свързва с конкретно събитие, а

именно – „чекмеджето“. По време на първите сесии, в които

аз „ни“ разказвах за моята практика, Лакан отваряше чекме-

джета, преобръщаше ги, фишове изпадаха от тях. Подпома-

гащ трансфера, ако правеше такова „прочистване“, дали го

правеше за всички? Това, помислих си аз, има общо с моето

преминаване от Парижкия институт по психоанализа в Па-

рижката фройдистка школа, преход, който във всеки случай

далеч не беше лесно нещо.

Той несъмнено имаше някаква представа за това, дори и

през бруталността и директната омраза, за които свиде-

1 „Подобен“, „подобие“, „ привидност“; ние предпочитаме да запазим

тук употребата на Лакановия термин на френски, предоставяйки, съ-

щевременно, думата на автора за неговата интерпретация, бел. ред.:

„Semblant е това, до което все повече се доближава невротикът в

144

телстват разменени текстове по повод разцепленията от

Международната психоаналитична асоциация от 1953/63 г.

между него и нейните поддръжници. И отгласът от които,

въпреки някои сближения, продължава и до днес – до такава

степен залозите и етико-практическите различия бяха

силни…

Фишовете, които той мяташе на земята, архиви ли бяха?

представата ми), че аз също трябва донякъде да се разделя

с годините си на формиране в Института по психоанализа?

Че неговата етика го възпрепятства директно да ми го каже

в момента?

Един ден, впрочем, това ще бъде изречено и от него, и от

мен. Но междувременно Лакан ще ми предложи да се срещна

с други трима аналитици от Парижката фройдистка школа.

Срещата се състоя и така аз можах да говоря за прехода си

от една психоаналитична институция в друга и да съзра на

какво се дължеше тази промяна.

Беше ли това завой на трансфера върху психоанализата?

Да превърнеш в публичен един личен момент, което е от по-

рядъка на „преминаването“1? Или аз самият, новодошъл, да си

проправя място, понеже през 1971 година „да си тръгнеш“ от

Международната психоаналитична асоциация, за да се запи-

шеш в Парижката фройдистка школа беше голяма рядкост?

Този превес при Лакан на трансфера като връзка с другия

ми изглежда много съществен, защото означава да се държи

нещо от реалното, един захват върху реалното. Този пункт

на извън-смисъл, който най-често не искаме да забелязваме,

нито дори да предполагаме. До такава степен това реално

държеше Лакан и в неговата практика, а навярно също така

и в неговия живот. И то – до края, до 1980-81 г.

Но впрочем:

„Елате на 5 януари“

Към края на 1979 г. отивам, както обикновено, на неговото

„представяне на случаи на болни“. Срещи с него не бях про-

веждал от известно време. Лакан страдаше физически много

от своята болест и аз бях решил да не ходя повече в неговия

кабинет на улица дьо Лил, понеже според мен това страда-

ние указваше, че по-важното е той да се лекува… неговото

семейство да се грижи за него.

145

Но него ден, след края на сесията по „представяне на болен“

се оказваме, аз и той, на стълбището на павилиона Манян в

Сент Ан. Е добре, трансферът все още вземаше връх в на-

шата връзка…

Когато го запитах как се чувства, той ми отговори: „Ела-

те на 5-и януари“, гледайки ме с напрегнатост, която не бях

срещал у него и която ще преоткрия в следващите два или

три пъти, в които ще го видя, и по-специално – по време на

едно публично събиране, където той остана много мълчалив,

не вземащ думата,видимо отсъстващ от случващото се., а

аз отидох да го поздравя. Същият поглед.

Ние сме към октомври на 1979 г. с това „Елате на 5-и януа-

ри“: тъкмо на 5-и януари 1980 г. той оповестява разпускането

на своята Школа.

Страсбург, зала Тиволи

Но нека се върнем назад във времето, в 1975 г., когато

нещата бяха съвсем други – в Страсбург, на конгреса на

Парижката Фройдистка школа, посветен на темата „Acting

out“. След дълга и особена усърдна подготовка, участни-

ците сме многобройни, проявата трае 4 дни, а аз трябва

да говоря в 15.15 ч. в зала Тиволи на Пале де Конгре. Десет

или повече пъти в предходните седмици Лакан, отчитайки

вълненията, в които това представяне ме държеше, ми

повтаряше „Тиволи 15.15 ч.?!“… Денят настъпва и в момента

на влизането той е там, с мен, за да ме придружи. А Андре

Рондпиер, един от инициаторите на Конгреса, подхвърля

„Господине, започваме!“1 И Лакан да вземе че да се втурне,

чувайки фразата както едно дете я чува, сиреч – служейки

си с деметафоризация, или като изоставя вербалния образ,

за да инвестира двигателния образ, да премине от словото

към измерението на тялото. При все че, несъмнено, никой

нямаше да започне без него.

Тяло, означаващо, реално, слово, ето – от всичко това има

в атмосферата „Лакан“. При нея ефектът на смисъла оставя

място за реалното, което дори и „да страда от означаващо-

то“, си остава също толкова недостижимо.

146

„Вие ми го казахте днес“

Тази фраза изскача ненадейно, след продължителна работа

в моите сесии, съпътствана от прочити на текстове върху

функцията на мъртвия баща. Изложението, което бях напра-

вил в зала Тиволи в 15.15ч., се базираше на „Човекът Мойсей

и монотеистичната религия“, където през 1938 г. Зигмунд

Фройд дава определение на „acting out“ (да се замени и отрече

словото от действието) в прочутото си твърдение: „Евре-

ите по-скоро предпочитат да подновяват своето действие,

отколкото да си припомнят, че вече са били убили един баща

преди това“. И повдига въпросите за основите на субекта,

и не по-малко – за тези на един текст, на всеки текст, и

така отваря перспектива към понятия като инкорпорация/

идентификация, бащина метафора, смърт на бащата чрез

символичното му убийство, означаващо на Името на Баща-

та, но също и към осъзнаването в Аза на съществуването

на смъртта…

…Тялото, гласът, бащата.

Някакви си шест месеца след моето експозе в Страсбург,

аз се оказвам пред вратата на улица дьо Лил. Един сън: пред

мен изниква образът на драперия с неговите инициали „Ж.Л.“,

обгръщаща входната врата на жилището му… Погребението

на Лакан! Въпреки че случаят не бе такъв, разбира се.

Двамата дискутираме, и след като известно време с него

сме поработили върху това, накрая той ме тласва във всич-

ките смисли, които могат да се придадат на изказването:

„Вввие’ммм’ го каазахте дннеес…“ (Следва да се чуят през

един, а ла Саша Гитри, Арлети и пр., предвоенен парижки

акцент.)

освен тривиалния смисъл, от сорта на: „няма с години да се

влачим над това, я“.

Но не, тук този не беше по-отчетлив от всички останали

смисли… А що се отнася до мен, този начин на изразяване,

очертаващ едно реално отвъд смисъла ме накара много да

преработя оттогава.

Горната пунктуация бе изречена в тона на „Тиволи 15.15 ч.“

или на „много енергично е това, което ми казвате“, както и на

други аналогични ситуации, но винаги с обстоятелството,

че тялото тук присъства, че то не е отсъстващо.

147

Разделящият/разделен аспект на гласа в нашия взаимо-

обмен тук се учредява в пространството между- две между

неговия и моя глас и по толкова осезаем начин, че аз да се

питам дали той е дочул нещо друго, освен шум…

На това място изскача измерението на виртуалното, на

мо: обектът, извлечен между две личности, „тази издутина,

тази изпъкналост, която служи за изкърпване“ на дупките

на тъканта, която се изкърпва. Или – да запитвам с Лакан

моето отношение към желанието на психоаналитика в тази

атмосфера, в това виртуално, свойствено за границата

смисъл/не смисъл, ме доведе до написването на работата

върху Човекът Мойсей …. на Фройд. Неговият текст, изда-

ден частично във Виена през 1938 г., ще бъде публикуван на

немски цялостно през 1940 г. (след смъртта му през 1939 г.

в Лондон, където той заминава в изгнание със семейството

си, заради нацизма).

Тук са свързани смъртта и тялото на бащата, а техният

статут е един от ключовите проблеми за психоанализата

днес.

гръща и е един от залозите на актуалното в психоанализата.

Подобна практика, в която тялото е така представе-

но, дали не е възпрепятствала (хипотеза, изказана още по

негово време, към 1970 г.), френски тероризъм от типа на

бандите, за разлика, например, от тоталитарните сили от

Тристранния Пакт (Баадер-Майнхоф в Германия, Червените

бригади в Италия и японската Червена армия), вследствие от

превратностите на това място на първичното изтласкване,

свързано, както вече показах, с въпроса за бащата? Или в кон-

кретния случай – на техните прегрешения и на огромните

престъпления, изказани не „достатъчно“, най-вече, на едно

интимно, лично равнище – там, където на равнището на ко-

лективното в тези страни се е случвало безчовечно насилие

в периода между 1933–1945 г…

1 За термина ex-siste – виж пояснителната бележка към Semblant,

бел. ред.

148

Практиката на Лакан беше много телесна, той работеше

като скулптор със своя нож, както се коментираше в кафе-

нето Ле дьо маго, където понякога, след края на сесиите при

него, ние се оказвахме мнозина…

Това вътре/вън с Лакан и неговата практика имаше мно-

гобройни начини да се изразява. Телесната граница между

двете се долавя в прекратяването на сесията – най-малкото

защото една приключила сесия означава тяло, което се дви-

жи. Подобно напомняне за тялото, за живото, не-изчезнало

тяло, тук трябва да се отбелязва във връзка с онова, което

се е случвало в Историята.

„Вие ми го казахте…“ беше начин да се утвърждава, че пси-

хоаналитичният опит се отнася до несъзнаваното, което,

както Лакан отбелязва „не оставя никоя от нашите дейности

извън своето поле“1.

Ето защо произведенията на Лакан не са единствено

литературно наследство, а школа за несъзнаваното. Пунк-

туацията на сесията не е литературно наследство, името

на Лакан – също. Как едно лечение се провежда, предполага

в себе си предела на желанието, желанието на аналитика.

Предварително не фиксираната в своята продължител-

ност сесия има стойност сама за себе си, всеки път. За мен

тя представляваше една тотална реорганизация, и по-спе-

циално – намаляваше измерението на ритуалността. Зная,

че тя не се разминава с евентуално критикуване, дотам, че

не-сесията“….

В тази атмосфера а ла Лакан, ето и още един пункт: той,

струва ми се, не употребяваше думата „защото“, за него

учленяването се извършваше от страната на словото на

анализанта. Без „защото“ е неразривно свързано с без- края на

дискурса и е белег, че никакъв смисъл не може да го затвори

веднъж завинаги. Липсата…

Тази липса тук е един остатък, тя учредява измерението

на загубата, фирата, наличен във всяко слово, появил се във

фокуса на психоаналитичното поле след 1945 г. Това е съ-

ществена, необходима подкрепа днес в плана на актуалната

клиника, където взема връх пукнатината в опирането 2 на

Аза, с което ние регулярно се сблъскваме.

149

Пукнатина, рефлектираща например в тази несъвмести-

мост, предлагана от някои, да се придаде повод за упражня-

ване на психоанализата по-скоро в културалното търгуване,

отколкото в аналитичната практика. Повод, по-специално,

в двойката политика/медии, но също толкова и между пси-

хотерапия и психоанализа, при все че в качеството си на

практици, психоаналитиците трябва да държат сметка за

тази руптура в опирането, която те умеят да долавят в

текстурата на заявките, които днес са им отправяни.

И в противовес на новия фетиш, които носи названието

„академична“ психоанализа.

Това е отглас от руптурата в цивилизацията1 и следо-

вателно от актуалния Едипов комплекс, където подобна

руптура се вписва по-скоро зле. Та нали тъкмо това налага

неотменно тази позиция на semblant, която Лакан окуражава-

ше и където той бе ненадминат в създаването на атмосфера

на несигурност в смисъла, и на сигурност – в момента на

акта? Този термин на semblant се превръща в необходимост

за това „нещо“ на Историята, което се завръща обратно в

леченията, по един отчетлив начин днес.

Така Лакан, подобно на артист, който не знае наистина

какво е предал в своя жест, се оказва свидетел, произвеждащ

съвременност на руптурата в цивилизацията в актуалното…

Където ние се намираме.

Такова изразително присъствие на гласа и такова оче-

видно политическо въздействие

Някои психологически групировки например отъждествя-

ват Лакан всецяло със завръщането към и обновлението на

фройдизма. Откъдето и омразата към него. За щастие това

послужи! Послужи Лакан да бъде превърнат в гръмоотвод за

омразата към психоанализата, т.е. да се изключи всякакво

административно признаване на нашата практика от офи-

циалните власти. Което няма как да не ни препрати към ак-

туалните ни премеждия с някои законови поправки (наричани

здравни), които са твърде измамливи… Даже – примамливи,

150

за някои от нас, въпреки че е жалко за времето, в което нищо

такова не ни мамеше …

И днес още, трийсет години след неговата смърт, от-

ъждествяват Лакан с едно място, от което би могло да се

указва къде реалното се проявява…

И за да не се бърка трансфера върху психоанализата с

трансфера върху Лакан, върху неговото име, би било полезно

никога да не го забравяме, за да се оставим да бъдем досе-

гнати от актуалното на преминаващото време…И да чуем