Многоизмерен скок в края на времето Николай Коларов
Изтегляне 1.95 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 1 ИДВА ЛИ КРАЯТ НА ВРЕМЕТО
|
Многоизмерен скок в края на времето Николай Коларов На сина ми Божил Н. Коларов, автор на книгата „Залезът на духовния човек” На моите издатели Добрин и Мариана Василеви, чийто принос за разпространение на литературата на Новата епоха в страната е забележителен и неоценим. Глава 1 ИДВА ЛИ КРАЯТ НА ВРЕМЕТО? Живеем "вътре" в нещо, което наричаме време. Според представите ни ние сме пътници, идващи от "миналото" и отиваме към нещо неясно, което наричаме бъдеще. Това движение изглежда абсолютно и невъзвратимо. По пътя ни за никъде имаме безброй междинни спирки, които винаги наричаме сега. По някакъв странен начин чрез мостовете на "Сега" се прехвърляме от минало към бъдеще. Цялата история с времето започва да изглежда безнадеждна, защото е безконечна. Всъщност откъде идваме и накъде отиваме? Няма ли край тази досада? Какво е това вечно утре, което очакваме изнервено. От друга страна, вътрешно сме напълно наясно, че всяко нещо си има начало, развитие в пъстри събития и край. Всичко е така устроено и така действа. Тогава защо времето да е протегнато в безкрайността. Няма резон в това. Напоследък е модно да се казва, че времето свършва. Така твърдят някои физици, поети и естети. Или поне на някакво време, което му е време да свършва. Линейното време. Времето на логическите последователно навързани събития. За да излезем от кошмара на безкрайната последователност трябва да сменим първо понятията. Нали беше казано "В началото бе словото". Какво би станало, ако заменим понятието "време" с "едновременност". Доста озадачаващо в началото, макар и възможно в представите ни. При едновременност всичко съществува в сега. Всичко, което се е случило и което ще се случи. Като някаква огромна панорамна схема или холограма, както се изразяват модерните физици. Всички цивилизации, всички изчезнали същества, всички същества, които предстои да се появят, фактически припкат и се приличат, макар и на различни слънца. Продължаваме неуверено да разгръщаме картината на едновременността. Но това значи аз и отдавна починалият ми дядо да съществуваме "тук и там някъде еднакво жизнени и реални". Или пък аз и аз, преди и сега. Направете следния експеримент. Намерете свои снимки и ги подредете хронологично една до друга, примерно за последните 20-30 години. Припомнете си обстоятелствата и животът, който сте имали около момента на всяка снимка. Оживелите сцени във вашето въображение може да съществуват и сега някъде там. Или пък усещате нещо неясно, сънувате сцени от бъдещето си. На сутринта се питате учудени "нима аз вече съм там, съществувайки, или просто преживявам в целостта си едно вероятно бъдеще за себе си? Едновременността е трудно да се представи във всичките си аспекти, но е добре .да се пробваме непрекъснато. Задавайки различни нестандартни въпроси. Например, ако получавайки информация от звездите за тяхното състояние, от дълбините па Космоса, ние знаем, че тази информация вече е остаряла, нещо ново вече се е случило "там" и то съществува едновременно с нашето сега и с информацията, която получа на ме. Но ако всичко съществува еднакво пълноценно в едновременността и навсякъде, "сега", тогава какво би означавало понятието "край на времето". Край на времето би трябвало да означава край на линейната последователност на събитията така, както те са експонирани в нашия триизмерен (3-D) свят. Ако възприемате едновременността на всичко, което е съществувало и ще съществува, краят за нашия "коридор на времето" би трябвало да означава отпадането на границите, поддържащи изолацията ни от едновременността. Падането на времевите граници на нашия свят е комплексно, отдавна планирано събитие, което би трябвало да настъпи някъде около 2012 г., когато според календара на майте времето спира. Или в някой друг момент. Естествено за З-D света и неговите обитатели, т.е. ние, тази съвсем близка перспектива изглежда най-често невероятна. Но дълбоките съмнения и хаосът, в който трябва да влезем, нарастват. Много неща незабележимо стават, много промени извън нас и в нас самите се извършват и ние като че неизменно вървим към точката на голямата промяна. Тази книга е посветена на желанието да разберем и подпомогнем промените в нашия просветляващ се свят. Разбирането и участието в промените се свежда до следното: - разбиране на механизма на времето и времевата парадигма на нашия 3-D свят. - разбирането за екзогенните промени, които настъпват с активното участие на Земята и космическите сили. - участие в промените чрез лично усъвършенстване на физическо, емоционално, интелектуално и духовно ниво. Съществува една ключова, дума, обясняваща всяка структурна измерност и участие - вибрация. Равнището на вибрация обяснява, съществуващото тотално, а също и всяко присъствие. Всяка вибрация е съвкупност от честота, дължина на вълната и сила на импулса (участващата енергия). Достигането на определено равнище на вибрация автоматично ни поставя в условия, характерни за тази честота. Може да се каже, че "вибрацията е място". Времето също се обуславя от вибрацията. По-бързо течащото време е характерно за по-ниско равнище на вибрация и обратно. Във високочестотните светове с високи скорости, близки до скоростта на светлината, е характерно бавното или почти спрялото време. Така Бог вероятно "съществува" в безвремието, защото неговата вибрация е неуловимо висока. Краят на времето вече може да се определи като точката на напускане на тази вибрация, определяща характера на линейното време. Всичко живо неудържимо се стреми да повиши своята вибрация, да попадне в един по-интензивен честотен спектър, където намеренията му за експериментиране да отговарят на възможностите на средата. В края на времето се пропукват основите на линейното време - линейната логика. Нис имаме фактически мозък с две гледни точки. Лява половина на неокортекса е склонна към казуалност, линейна подреденост и рационалност. Гледната точка на лявата половина фактически поддържа реалността на линейното време. Освен това може да се каче, че тази гледна точка е на "мъжката" част на нашето същество, което се стреми към яснота, подреденост, завоюване и рационално обяснение. Повдигането на вибрационното равнище па нашето съществуване започва да включва в режим па повишена активност дясната половина на неокертекса - другата гледна точка. Тази гледна точка е "женска", защото тя има всички качества, считани до този момент като неефективни за оцеляване - асоциативно, циклично мислене, доминация на емоционалността, субективност в оценките и т.н. По някаква странна причина обаче тези качества стават решаващи за нашата по-нататъшна еволюция. Гледната точка на възвръщащата се Богиня, обитаваща дясната половина на неокортекса, започва да става все по-важна за измъкването ни от суматохата, характерна за края на времето. Изглежда единствено емоционалността в целия си позитивен спектър може да помогне за промяна от концептуалността на линейното време към многоизмерността на представата за едновременност. Всяка позитивна емоция - радост, въодушевление, блаженство водят до любов към всичко живо, което създава възможност да осъзнаем принадлежността си към един по-различен свят, където всички сме едно. Но в края на времето силно рационализираната индивидуалност на всеки започва да се гърчи в спазмите на абсурда. От една страна, съществуват дълго проиграваните ситуации и факти на 3-D света. Някой ще се роди. Някой ще забогатее. Някой ще страда. Някой ще умре. Животът е разделен на минути, часове, дни, сезони, години. Часовниците тракат и отмерват. Какво отмерват? Нима всичко на което е минало времето изчезва? А това, което предстои, сега ли се създава? Или вече е съществувало "там някъде напред". Постепенно някои започват да разбират, че се касае за илюзия. Като че нещо нагласено специално за нас. Тази представа засега е много крехка и се потвърждава само с чувства. Затова емоциите са спасителни. Затова женското начало започва да се налага. Подредените в една дълга поредица факти може и да не са подредени. Каква е разликата между един реален сън и една нереална действителност. Доколко нещата се случват и доколко са предопределени. Резултатите следствие ли са на нашите усилия? Съществува ли нужда от усилие или е достатъчно само намерение? Всъщност как действа светът и какво е реалност? В края на времето при всеобщата обърканост започват да изкристализират двата основни "органайзера" на лявото и дясното мозъчно полукълбо. Лявото, "мъжкото" полукълбо организира времето като ритъм. Дясното, "женското" полукълбо организира времето като цикъл. Тези, които организират времето, са в ритъм, трябва да се извършват действия в точно определени моменти, като очакват следствия в други определени моменти. За тях самата среда "диша" ритмично. Събитията се случват точно в определен ред. Всичко е нагодено да бъде в ритъм. Епохата на индустриализацията е характерен пример за ритъмна организация. Милиони работници и служители тръгват на работа в 8 часа, завършават в 18 ч., имат производствени норми, имат инструкции за работа, които трябва да спазват, имат регламентирана почивка. Регламентът продължава по-нататък в къщи, на улицата и т.н. Ритъмът става философия, стана обяснение, става причина и следствие. Ритъмът създава принципите на рационалността, създава "яснота" на снета. Ритъмът се разгръща линейно, понеже нелинейното е трудно за представяне. Всички "сложни" проблеми се разбиват на прости разбираеми елементи, разположени във времето и пространството. Теорията на Дарвин за естествения подбор е типичен пример за рационален ритмичен подход, отнесен към една много по-сложна действителност. Въпреки оскъдните примери за "свързващи звена" в еволюцията на видовете, повечето биолози продължават безрезервно да приемат хипотезата-теория на Дарвин, просто защото дава едно просто, линейно разпростиращо се във времето обяснение - за произхода и еволюцията на живота на Земята. Ритъмната организация на съществуването като че започна да търпи фиаско. Пост-индустриалната епоха въведе гъвкавото работно време, работа в дома, работа на черно, временна безработица и т.н. Появиха се големи групи хора, които не организират живота си във всеобщ ритъм, а за всеки различно. Двадесет п четири часовата телевизия по много канали, както и глобалната мрежа Интернет позволяват на доста хора да сьрфират във виртуалното пространство през нощта и да спят през деня. Всеки започва да изпада в някакъв собствен времеви ритъм. В началото той го създава, по образ и подобие на съществуващия някога тотален 24-часов ритъм. След това започва да я "кара" по някой много странен за другите начин, но харесван от него. Потапянето в собствен ритъм в последствие довежда до аритмия, в неочаквани бързо-бавни изменения, събитийността, която индивидът ще не ще започва да наблюдава тревожно и внимателно, адаптирайки се към новата обстановка. Така той се потапя в цикличното време и започва постепенно да се осланя на гледната точка на дясното мозъчно полукълбо. Цикличното време е в същност парадоксална подреденост, основавайки се на все още неясни закономерности. Нещата (фактите и събитията) идват към нас в пакети "блуждаещи" около неизвестен център, като неясен проблясък реализация на намерение. Например желанието за промяна в известно направление (бизнес, емоционална връзка) води до поява на факти, свързани с това - среща на подходящи хора, отваряне на възможности. Нашата роля в това гъвкаво, подкрепящо намеренията ни циклично време, е да открием сърцевината (центъра) около който събитията се случват. Отгатването на тези странни връзки (Streng loops) е известно още като синхронност или синхроничност и според Юнг е . прехода към разбирането. Има едно странно правило в цикличното време - колкото повече синхронност откриваме в събитията в живота си, толкова по-ясен става цикълът на промените. Китайците и жените обикновено питат "Какви неща обичат да се случват едновременно". Китайците са развили системата И Дзин, която е знание за отгатване за кръга от събития, които се случват в определени точки от цикъла. Жените пък са изобретили системата за разговори между приятелки и съседки, при която всички говорят едновременно, като съобщават какво им се е случило, очаквайки от групата интуитивно да се добере до смисъла (центъра) на тази събитийност. Този вид разговори и общуване може да изглежда смешен, но информационно той е доста интензивен. Айзък Азимов доказа в един свой разказ, че едновременното бръщолевене (говорене) на две съсeдки до оградата е може би най-добрия начин за обмен на съобщения в Космоса със забавена обратна връзка. В края на линейното време, всички ние измамени рационалисти, започваме да се хващаме стихийно за сала на цикличното време. Реката на времето е обаче твърде бурна и коварна и в момента се намираме в най-тясното й място. Тези от нас, които започват да осъзнават края на времето, вероятно ще направят всичко възможно да преминат гьрловината на реката. Те ще се сдобият с вътрешен интструментариум за оцеляване. И разбира се, ще бъдат подпомогнати "отвън". За другите, които все още не могат да осъзнаят аритмията на времето, които благоговеят пред ритъма и неговите постижения, за тези по-млади души ще се представи друг шанс. в други измислени 3-D светове. Ние всички си играем играта. Когато разберем механизма и натрупвайки опит и преживявания от играенето, правилата се сменят. Намеренията на тази книга са синтез на гледни точки (вода от девет извора). Точно както епохата ни е събирателна за етапа в края на досегашната З-D еволюция. Този етап вече приключва. Както сполучливо отбелязва Джоузеф Хелър: "Светът представлява идея чието време е отминало." Много хора чувстват, че са в края на времето, но просто нехаят. Те предпочитат един живот на самоповтаряща се достатъчност. Други се правят на артисти в драма, която всъщност изглежда, че е мираж. Трети (повечето) все още наистина са в центъра на циклона и с "шум и ярост" се впускат в играта, вярвайки, че тя още е в разгара си. Тези последните или са твърде млади (като души) или са твърда изостанали (уви). За всички обаче съществува една обективна справедливост, една сила, която предоставя фактите съобразно нашите намерения. Нашите намерения оказват изключително влияние върху света, в който живеем. Всъщност светът и ние (нашето съзнание) сме едно цяло. Достатъчно е един квантов физик-теоретик да кихне и да си въобрази нова частица и не след дълго колегите му я откриват в лабораториите. Но интересен факт е, че когато същият физик се обърне с гръб към частицата, тя винаги изчезва. Когато насочим вниманието си търсейки упорито и концентрирано нещо то вече се показва. Интересно също така е, че различни видове теории във всички времена и области са били почти винаги доказвани. И след това забравяни. Когато много искаш да постигнеш нещо, първо един сън, после една книга пада от библиотеката върху главата ти, а в нея се съдържа подходът към нещото. После минава време. Нещото се случва, но ти вече си забравил за него. Ако Вселената е холограма, ако мозъкът е холограма, ако съществува проявен и непроявен ред, ако проявеното се случва от непроявеното, добре е да се държим близко до непроявеното, което ни дава сили, интуиция и разбиране. Ако тялото е материална структура, базирана на клетки, молекули, атоми и частици и ако това тяло трепти с една нарастваща честота, вероятно ще дойде момент, когато чрез него ще можем да се преместваме в пространството и времето. Защото "честотата" е място, а времето винаги е сега. Когато станем "скачачи във времето" ще започнем да разбираме правилата на преминаването между световете. Ще разберем кои са майсторите на времето, кои са играчите и ще станем един нов тим от пътешественици. Накрая ще можем да построим такава реалност, в която ще отразим новите си намерения и желанието да се учим. Но преди това трябва да минем през пустинните дни до края на З-D светът, който ще започне първо да се изпълва с абсурди, а след това ще изчезне разтворен в нищото. Времето ще започне да флуктуира (назад-напред). Живи сенки на динозаври и НЛО ще изпълнят "тази реалност". Земята също ще реши да избяга от З-D света, и по-точно ние ще бягаме заедно с нея. В един неустойчив свят, в който няма да има къде да се спрем, какво можем да направим? Много неща. Но на всяка цена трябва да сме се освободили дотогава - от негативностите и страха, от вътрешната бъбривост на мозъка, от вярата в независимото съществуване на външния спят. В тези дни на изпитания трябва да сме изкачили възможно най-високите честоти, използвайки всички възможни средства като стълби (лествицата на исихастите). Трябва да сме станали смели, позитивни, трябва да сме укротили ума си. В условията на тази вътрешна тишина и центрираност в себе си, бихме могли да посрещнем предизвикателствата на Резонансната вълна, която за секунди ще обходи Земята. Тези, които са достигнали необходимите честоти, ще бъдат запалени отвътре, като крушки, създавайки мрежа от светлина обгърнала земята". Може би първите 144000 споменати в Библията ще бъдат онези, които в зората на З-D времето решиха да участват в Плана, играейки ключово роля за спасението на другите. Трябва да сме наясно, че много и най-различни същности ще наблюдават и даже ще участват в този завършек на един експеримент. Интересно е да участваш в реализацията на един такъв грандиозен план. Още по-интересно е да участваш в следващите фази на разгръщащ се план. В еволюцията не всичко може да се представи като сценарий. Най-интересно в играта на време, разбира се, е преживяването. Преживяването, което е съпреживяване на цялото. По всичко личи, че в края на времето сме изправени пред перспективата за един многоизмерен "квантов" скок към нови, по-богати и интересни реалности. Моментът е дошъл, календарът свършва, няма нови страници за. изчитане в З- D книгата. Глава 2 Изтегляне 1.95 Mb. Сподели с приятели:
|