КОНЦЕПЦИЯ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ СПОРЕД

“ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” НА ИВАН ВАЗОВ

В своята епопея Вазов показва отношението на младото поколени към възрожденската епоха и нейните борби. Той ни разкрива пренебрежението, безпатметството и неблагодар-ността от страна на вече освободения български народ към едно велико за историята дело. Вазов показва забравата от страна на българите като “самопрезрение и незачитане на своето”, като “раболепие” пред чужденците, “лакейство” и безгранична свобода за ония, които са забравили на кого дължат живота си като свободни хора. Той е видял у българ-ската интелигенция комплекса за “подарената свобода”, коя-то е получена но не може да бъде оценена. Това превръща проблема за мигновението на риска и оценката на вековете в един от основните за епопеята. Заедно с проблемите за вер-ността и предателството, за смъртта и безсмъртието, за патриотичния дълг, за честта и безчестието и най – важният за Вазовото творчество – личност – народ – остория, се обединява цялостният, завършен вид на епопеята.

Чрез поставянето на всички тези основни за цикъла проблеми се разкрива вътрешната съпротива на поета сращу епохата, лишена от идеали и светли примери, която на фона на оня идеализиран спомен за току-що отшумялото славно ми-нало, е недостойна за описване.

Вазов изобразява в “Епопея на забравените” редица ис-торически събития и личности, които са част от тази велика отминала епоха и така е обезсмъртява. Започвайки с Левски, Бенковски, Кочо, Братя Жекови, Каблешков, Паисий, Братя Миладинови, Раковски, Караджата, 1876, Волов и стигайки до последната от одите “Опълченците на Шипка”, той ни пренася през величествения и достоен за преклонение свят на бъл-гарския революционер, готов на всичко за родината. Велик подвиг е на път да бъде забравен, а вазов не би могъл да позволи това да се случи. Той не може да глеада как бълга-рина се опустошава духовно и е на път да загине като изя-вила себе си нация. Ето защо вазов поставя като начало на своята епопея не друга, а именно одата за великия апостол “Левски” – който е символ на българската свобода. Одата “Левски” откроява архитектното значение на фигурата на Апостола като въплащение на святото и героичното. Като абсолютна величина, спрямо която се конструира ценностният идеал на епохата. Вслушването на героя в гласа на своята съвест е идентичен с вслушването в гласа на бога. Решител-ността, с която той предприема пътя на просвещението (“Рече и излезе”) е свидетелство за яснотата на прозрение-то му, за неговата нетменима мисия на духовен водач. Сло-вото на героя е изпълнено с просвещение свише. Чрез соб-ствената реч на героя се осъществява най – автентичното въвеждане в смисловото пространсто на “епопеята”. Той е проповедник, апостол, мъченик и в същото време безсмъртен в народната памет герой. Левски повтаря историята на Хрис-тос. Бесилото на Апостола е “с кръста равно”, а смъртта за него е победа над смъртта и отваря вратата към безсмъртие-то. Подвигът на Левски е последван от баладичното звучение на одата “Бенковски” и разказва за саможертвата на герои-те, която е изстрадана, мъченическа, тя е техният подвиг чудо, който абсолютизира хравствената добродетел, действе-но изразена в момента на смъртта им. В одата “Кочо” е раз-крит величественият образ на един прост селянин, който се превръща в национален герой, защото успява да докаже, че дори смъртта не може да сломи българското в душата му. Мо-же би в смъртта той е намерилспасението и щастието за сво-ето семейство и докрай си е останал истински българин. В одата се получава максимално разширяване на епическите из-мерения на художественото време, което трагично се сгъстя-ва в екстремността на човешките изпитания. Основно значе-ние за внушенията на творбата има мотивът за лудостта – святост в миговете на изпитание и на изкупление за мъчени-ческия български свят. Още по – усложнен е нравственият проблем “Братя Жекови”. По – големият брат насила налага избора на по – малкия и го убива, но това е за негово до-бро, за да надделее не физически, защото това е невъзмож-но, а духовно, избирайки смъртта пред живова в робство и страдание. Затова тази постъпка не е братообийство а спа-сение за душата на любим човек.

Следваща е одата “Каблешков”, свързана с романтичното в епопеята, а след нея “Паисий”, в която се подчертава уникалността на стореното от Паисий. “История славянобъл-гарская” е длъжна да вдъхва сила на страдащите, тъй като е откровение, божа благодат”.

Последвани от одите “Братя Миладинови”, “Раковски”, “Караджата”, “1876”, “Волов”, в които се разкриват велича-ви подвизи на достойни за преклонение герои, за да се стигне до логичният завършек и оправдаването на всички да-денижертви от страна на българския народ в името на свобо-дата; този заслужен край е отразен в последната от двана-десетте оди – “Опълченците на Шипка”. В нея се разкрива подвигът на вече обединения български народ и постигането на така бленуваната свобода. Тук един народ се сдобива със своя национална чест и достойнство и ги издига до върховни национални ценности, въз основа на извършеното от него в превратните моменти на историческата му сътба. Историчес-кият път на един народ не е равен.В противоречивото един-ство на възход и падения се ражда спецификата на национал-ната история. Националната чест и достойнство се измерва не само с фактически спечелените битки, колкото с духовна-та устойчивост, намираща израз в желанието за борба и го-товността за саможертва въпреки претърпените поражения. Високите актове на саможертвена готовност се съхраняват в историческата памет на нацията и се превръщат в национал-ното самосъзнание на народа, изграждат неговата национална ценностна система и представят основанията за неговата чест, правят го достоен в очите на другите народи.

Като народен поет, Вазов превръща своята “Епопея на забравените” в концепция , при която минало , настояще и бъдеще се разкриват по особен начин. Той напомня на мина-лото, упреква народа за сивотата на настоящето и го при-канва да поправи грешките си и сам да избере какво ще бъде неговото бъдеще. Вазов живее и пише в името на българския народ, обича го и никога не би го изоставил, затова се опитва да го накара да проумее, че безпаметството не би го довело до нищо друго, освен незаслужена гибел. Той не иска подвига на всички национални герои да бъде напразен, защо-то не е осъзнат и оценен правилно, не иска всички жертви да бъдат пренебрегвани и забравяни. Вазов е народен поет, той пише най – българските произведение, които биха послу-жили за опора въввсеки един момент на колебание, от страна на народ.

Неговите творби са се запазили и до днес като емблема-тични за нашата литература и ще останат такива, докато ни има като нация, защото в тях са поставени ценности, валид-ни за всяка една епоха от човешкото развитие, колкото и напреднала да е тя.

Централни образи в едноименната творба на Софокъл са Креон и Антигона. Те са носители на силни характери, защи-тават противополужни идеи и ценности, винаги достигат до крайност в действията си и се отличават с изключтелна упо-ритост и непреклонност в отстояването на амбициите си.

Антигона е носителка на неписаните божествени закони. Тя е изключително решителна личност, умееща да поеме риск, разбираща цената на риска. Непоносимо е за Антигона чув-ството за отговорност пред непогребания брат. Затова непо-клатимо е решението й да го погребе според традициите и обичаите, да се подчини на волята на боговете, да прене-брегне волята на свъртния – Креон. Антигона е смела, из-вършваща дела, на които трудно би се решил дори мъж. Тя разрушава представата за старогръцката жена, чиято един-ствена роля е в семейството – майка, съпруга, домакиня. Софокъл ни представя една по – различна жена, която се противопоставя на царската воля, провокира съдбата си и прави всичко това с ясното съзнание, че се бори за спра-ведливост – за всички. Героинята е пълна противоположност на Креон, който е неспреаведлив владетел, отредил на Поли-ник срамна смърт. Креон е владетел, проявяващ гняв, страх, безсилие и слабост.

Освен че е неправолинеен властник, Креон не се оказва добър съпруг и баща. Заради несправедливото му решение, Хемон се самоубива.

Героят е с подчертан стремеж към власт, но не се ут-върждава пред читателя като такъв силен и справедлив гос-подар. Той по – скоро се разглежда като тиранична и влас-толюбива личност и заради тези черти от характера си оста-ва сам – без любимите си хора, обречен на страдания, мъки и самота.

Чрез “Антигона” Софокъл се утвърждава като творец, познаващ човешкия характер, прекланящ се пред законте на съществуването, за които няма давност във времето и годи-ните. Чрез трагическото страдание и непреклонността на Ан-тигона и Креон, Софокъл ни внушава дълбоките прозрения за смисъла на човешкия живот чрез компромиси, кара ни да по-търсим отговор на важните човеши пробелми за взаимоотноше-нията в обществото и между човеците, за смисъла на тради-циите, изразени в неписаните и вечни закони на съществува-нето.

Марияна МИХАЛЕВА

“ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА”

Майчиното присъствие в елегията се слива с образа на нощта. “Тихите пазви” на “тихата нощ” го карат да пристъп-ва тихо – с “тихи стъпки” в смълчаната къща, за да не съ-буди заспалата нежност, за да не стресне милия спомен, за да не избяга съкровеното. Образът на родното се слива с образа на майката и тя е негова опора и утеха. Тя разбира и недоизказаните слова “мамо, мамо...”. Изричайки тези ду-ми лирическият герой изразява преклонението си пред нея, назовавайки я “старата”, защото вижда в нея не само житей-ския опит на възрастта, но и единствеността и познатостта. За лирическия герой “иконата” е символ на майчината обич и топлина.

Ако миналото се знае като дом, майка и храм на обичта, то настоящето е бездомност, самотност и затвор. Лиричес-кият герой на Дебелянов изпитва страдание и болка, защото душата му се лута между миналото и настоящето, защото об-разът на майката (приласкаваща, разбираща) се слива с без-мерната самотност и бездомност на настоящето. Осъзнавайки това настояще, лирическият герой се завръща в спомена, за да изживее отново щастливите моменти от детството. Прошеп-натите в тишината тихи думи съдържат разказ за съкровените човешки чувства, за онези наши преживявания, които могат да бъдат изречени само шепнешком.

НАЙ – ДОБРОТО ОТ ТЕТРАДКИТЕ ПО ЛИТЕРАТУРА

“ОТ ВСИЧКО, КОЕТО ЧОВЕК В СТРЕМЕЖА СИ КЪМ ЖИВОТ ИЗДИГА И СТРОИ, НАЙ – ДОБРОТО И ЦЕННОТО СА МОСТОВЕТЕ” (Иво Андрич)

Ще ви разкажа за моста, който сама построих. В осно-вите на този мост стои приятелството. То не идва извъднъж. Гради се малко по малко, както и мостовете – те не могат да се построят само за няколко дни. Приятелството е мост, по който бих минавала всеки ден, без да изпитвам страх, че може да го разруша. То е вечно. Има начало, но никога няма край. За да се създаде едно истинско приятелство, е необ-ходимо в основите му да стоят доверието и честността. Нещо подобно е при мостовете. Те трябва да се построят здрави, за да могат да ни отведат на отсрещния бряг – брегът на новото, брегът на знанието. Ако се замислим през целия си живот ние вървим по мостове : към хората, към щастието, към “умствената храна”, за която човек в последно време гладува. Връзката между две различни личности, мостът меж-ду съзнанията им, това е толкова ценно днес.

Изградили основите на личните си мостове, в един прекрасен момент всеки открива любовта и вижда света по новому – по – красив и по – слънчев, защото е създал ду-ховна връзка, открил е Другия у себе си.

Мостовете между хората са начинът да станем по – доб-ри. Те са най – ценното, което може да построи едно човеш-ко същество. Нека ги пазим и умножаваме.

٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭ ٭٭٭٭٭

Помисли преди да вземеш дозата. Огледай се, всичко е тол-кова красиво. Струва ли си да се погубваш заради тези бок-луци? Животът е пред теб. Разбирам, пак проблеми. Тежко е. Но има светлина в тунела. Нещата няма да се оправят, ако не си помогнеш сам. А тези тук какви са? Твои приятели? Не, това са хора без чувства. По - точно човечета с проми-ти мозъци, чиито мисли са свързани единствено с вземането на нова доза. Виждам, че ме гледаш с омраза. Нищо. Не се сърдя. Аз искам само да ти помогна. Знам, много ти е труд-но. Сега си на границата между два свята. Единият свят е изпълнен с мрак. Не мисли, че като предлагат чрез наркоти-ците забравянето на проблемите, наистина ще е така.

Мислиш, няма нищо случайно в този живот. Нищо не се получава наготово. Светът, който ти предлагам аз, е свят, изпълнен със слънчеви дни. В този свят живеят всички хора, които те обичат. Стува ли си да захвърлиш всичко на вятъ-ра? Ти си добро момче, но какво правиш с живота си? Пог-ледни се – веднъж взел доза, а вече приличаш на грохнал старец, чиито дни са преброени. Добре, щом искаш – убивай се! Животът си е твой. Но не мислиш ли, че ще нараниш хо-рата около теб. Наистина си егоист. Трябва да си дадеш сметка, че е време да спреш. Твоите приятели (както ги на-ричаш) те обричат на сигурна смърт. Ти имаш по - малко братче. Нима искаш и то да падне в мрежите на дрогата ? Какъв пример ще дадеш на по - малките от теб? Моля те, приятелю, помисли! Много те обичам и не искам да те загу-бя. Вече и на училище идваш рядко. На всички много ни лип-сваш. Да, така е, не ме гледай учудено! Какво мислиш, че истинските ти приятели ще те забравят? Всички много държат на теб.

Искаме да си върнем приятеля, но виж докъде те доведе дрогата! Решавай! Хайде, хвърли тази дрога и да тръгва-ме...

И нашата любов се изгуби някъде в безкрая.

Понякога тя прикрива тъгата ни. Най – искрена е дет-ската, защото децата не мислят зло на никого. Само в една усмивка можем да съберем цялото щастие на света. Случва се и да ти се усмихнат, но зад усмивката да стои лицемерие. Истинската от лицемерната можем да разпознаем като добре познаваме този, който ни се усмихва.