Отново по въпроса за правната уредба на маловажното нарушение на трудовото законодателство

Разпоредбата на чл. 415в КТ претърпя последваща съществена промяна през м. юли 2010 г. (обн., ДВ, бр. 58 от 30.07.2010 г.) в частта й относно нарушителя и административнонаказателните санкции³.

Междувременно беше натрупана немалка по обем съдебна практика по прилагането на чл. 415в КТ от районните съдилища като въззивна съдебна инстанция и от административните съдилища като касационна съдебна инстанция. След съответен анализ беше констатирано наличието на противоречива практика на административните съдилища по прилагането на чл. 415в КТ в хипотезата на налагане на санкция за нарушения по чл. 414, ал. 3 КТ – ангажиране и реализиране на административнонаказателна отговорност на работодател, съответно виновно длъжностно лице, при нарушаване на разпоредбите на чл. 62, ал. 1 или 3 и чл. 63, ал. 1 или 2 КТ. На основание чл. 125 ЗСВ по искане на председателя на ВАС до Общото събрание на колегиите на ВАС беше образувано и разгледано тълкувателно дело № 7 от 2010 г., като ОСК на ВАС постанови тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г.

С § 22 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (обн., ДВ, бр. 7 от 24.01.2012 г.) отново тази законова разпоредба е изменена. Това е третата по ред промяна в съдържанието на разпоредбата в рамките на сравнително краткия период от три години след създаването на административнонаказателната отговорност за маловажно нарушение на трудовото законодателство. Това е ярка проява на недобро законотворчество, чийто практически измерения са нестабилност на правната уредба и създаване на практически затруднения в правоприлагането.

Тази промяна от м. януари 2012 г. до голяма степен обезсили действието на диспозитива и тълкуването в мотивите на тълкувателното решение на ОСК на ВАС, защото в новата ал. 2 на чл. 415в КТ изрично се регламентира, че не са маловажни нарушенията по чл. 61, ал. 1, 62, ал. 1 и 3 и чл. 63, ал. 1 и 2 КТ.

2. Предмет на настоящия научен анализ е актуалната правна уредба на административноказателната отговорност за маловажно административно нарушение на трудовото законодателство след последните изменения в Кодекса на труда. Направено е сравнение между действащата и отменената правна уредба на тази материя. В изследването е направен коментар на много съдебни решения, които са били достъпни на автора, като съзнателно са цитирани в подробности части от мотивите на съдебните актове. Обърнато е специално внимание и на тълкувателното решение на ВАС, както по отношение на неговите мотиви, така и на значението му след последното изменение на чл. 415в КТ⁴.

ІІ. 1. Първото нещо, което прави впечатление е, че разпоредбата на чл. 415в КТ, след изменението й от края на м. януари 2012 г., вече има две алинеи, а не както беше досега един текст. Тази промяна не е само във връзка със строежа на нормативния акт и правната систематика, но е израз и на промяна в съдържателно отношение на понятието „маловажно нарушение на трудовото законодателство”.

В първата алинея по позитивен начин са уредени елементите от фактическия състав на маловажното нарушение на трудовото законодателство, като са посочени и съответните административнонаказателни санкции в зависимост от правния статут на нарушителя. Това е типичен административнонаказателен състав.

Във втората алинея по негативен начин е определено нарушението на кои разпоредби от Кодекса на труда не може да се квалифицира като маловажно нарушение на трудовото законодателство. Това са разпоредбите на чл. 61, ал. 1, 62, ал. 1 и 3 и чл. 63, ал. 1 и 2 КТ. Следователно за правилното прилагане на разпоредбата следва във всеки конкретен случай да се имат предвид и двете алинеи на чл. 415в КТ.

2. Съгласно актуалната редакция на чл. 415в, ал. 1 КТ, маловажно е нарушението, от което не са произтекли вредни последици за работници и служители и което е отстранено веднага след установяването му. Два са основните характеризиращи белега и то откъм обективната страна на административното нарушение: 1.) липсата на вредоносни последици (противоправен резултат), т.е. нарушението трябва да не е резултатно, и то по отношение на работници и служители в предприятието. Маловажното нарушение на трудовото законодателство е винаги формално административно нарушение като краен резултат⁵. Събирането в хода на административнонаказателното производство и представянето впоследствие пред съда при обжалване на наказателното постановление на доказателства за настъпили вредни последици е задължение на административнонаказващия орган, а не е в доказателствената тежест на нарушителя (жалбоподателя) – така и съдебната практика, вж. например реш. от 08.01.2010 г. по КНАХД № 4472 от 2009 г. на Административен съд-София град, VІІ касац. състав. 2.) нарушението (откъм елементи от обективния му състав) е отстранено веднага⁶. По правно-логически път се стига до извода относно субекта, който следва да отстрани извършено вече нарушение на трудовото законодателство. Това е работодателят, респ. негови длъжностни лица, т.е. това е същият правен субект, който е извършил нарушението (нарушителя) и който е административнонаказателно отговорното лице.

Законът посочва, че отстраняването на нарушението следва да е станало веднага след установяването му по реда, предвиден в този кодекс (Кодекса на труда), т.е. веднага след констатацията на държавния контролен орган при извършена проверка. Съобразно общите административнопроцесуални правила установяването на административните нарушения се извършва с издаване на акт за административно нарушение, съставен от компетентен държавен контролен орган (чл. 416, ал. 1, изр. първо КТ и чл. 36, ал. 1 ЗАНН). При условие, че нарушението на трудовото законодателство е отстранено в периода от извършването му до констатирането му от контролния орган при извършена проверка, трябва да се приеме, че сме в хипотезата на малозначително деяние, което не е административно нарушение по смисъла на чл. 6 ЗАНН и не следва да се реализира административнонаказателна отговорност.

Този аспект на проблема не трябва да се смесва със значението на датата на издаването на наказателното постановление. Отстраняването на нарушението в периода между съставянето на акта за установяване на административно нарушение и издаването на наказателното постановление има и друго материалноправно значение. Това значение се изразява в задължението на административнонаказващия орган по чл. 52, ал. 4 и чл. 53, ал. 1 ЗАНН да провери акта за установяване на административно нарушение с оглед на неговата законосъобразност и обоснованост, което включва и обсъждане на всички факти, които са настъпили в правната действителност след съставянето на акта за установяване на административно нарушение. Тези новонастъпили факти, след прилагане на чл. 27, ал. 2 и 3 ЗАНН могат да се квалифицират като смекчаващи вината обстоятелства и да дадат пряко отражение при индивидуализацията на административната санкция. Близостта на датата на отстраняването на нарушението на трудовото законодателство до датата на съставянето на акта за установяване на административно нарушение, следва да се приеме именно като смекчаващо вината обстоятелство, което да обуслови налагането на по-леко наказание, вкл. и в размера на предвидения в закона минимум, съгласно разпоредбата на чл. 415в, ал. 1 КТ. Тези изводи следват от изискването на закона отстраняването на нарушението да стане „веднага” след определен времеви момент, като това трябва да се тълкува съобразно нормалните и общоприемливите житейски критерии.

Следователно от гледна точка на обективния факт на отстраняване на извършеното нарушение на трудовото законодателство, двата процесуалноправни момента – датата на съставянето на акта за установяване на административно нарушение и датата на издаването на наказателното постановление имат различно материалноправно значение. Първата дата, като начален момент, е от значение за квалифицирането на административното нарушение като маловажно по чл. 415в, ал. 1 КТ, а втората дата, като краен момент – от значение за определянето (индивидуализацията) на административното наказание в границите, установени в чл. 415в, ал. 1 КТ¹³.

Изразът „по реда, предвиден в този кодекс” не може да се отнася за отстраняването на извършеното нарушение на трудовото законодателство. Такава теза е застъпена в съдебната практика и затова проблемът се поставя на анализ в настоящото изследване. В реш. № 1618 от 23.11.2010 г. по КНАХД № 2105 от 2010 г. и в реш. № 245 от 18.02.2011 г. по КНАХД № 2757 от 2010 г., и двете на Административен съд-Пловдив, XXIII състав (с един и същ доклакчик по делото), като една от предпоставките за прилагането на чл. 415в КТ е посочено, че „нарушението, което законът квалифицира като маловажно, може да е само за неизпълнение на задължение, вменено на съответното административнонаказателно отговорно лице с разпоредбите на Кодекса на труда, а не на друг нормативен акт, тъй като самото нарушение следва да е отстранимо съобразно предписана в Кодекса на труда (а не в друг закон) процедура” (к.м.). В Кодекса на труда не е предвиден ред (процедура), по който трябва да бъде отстранено едно нарушение на трудовото законодателство и не е логично да бъде регламентиран такъв ред. Най-малкото това е практически невъзможно поради голямото разнообразие от възможни нарушения на трудовото законодателство. Отстраняването на едно нарушение, ако това изобщо е възможно, е конкретен въпрос и правният механизъм за неговото отстраняване е пряко следствие от същността на самото деяние, което е нарушение. Всъщност отново става въпрос за това дали конкретно нарушение на трудовото законодателство може да бъде маловажно, т.е. дали е възможно то да бъде отстранено след като вече е извършено¹⁴.

Съвсем друго граматическо и логическо тълкуване би имало, ако редакцията на чл. 415в, ал. 1 КТ беше: „за нарушение, което е отстранено по реда, предвиден в този кодекс, веднага след установяването му...”. Подобна редакция на разпоредбата би задължила законодателя „в този кодекс”, т.е. в Кодекса на труда, да регламентира и реда, по който нарушенията на трудовото законодателство следва да бъдат отстранени. Но вече се посочи, че подобно положение ще бъде нелогично от гледна точка на философията на закона и практически невъзможно предвид многообразието на мислимите нарушения на трудовото законодателство.

4. При първоначалната редакция на чл. 415в КТ вторият елемент от обективната страна на административното нарушение беше редакционно изразен чрез израза „нарушение, което може да бъде отстранено веднага след установяването му”. В старата редакция законодателят използваше бъдеще време на глагола и условно наклонение „може да бъде отстранено”, а не минало глаголно време – „е отстранено”, както е в новата редакция. Това е не само редакционна промяна, която е наложена от чисто езиковедска гледна точка, но и промяна по същество в съдържателно отношение. Тя дава пряко отражение върху цялата философия на понятието „маловажно нарушение на трудовото законодателство”. При сега действащата редакция (вече ал. 1 на чл. 415в КТ) е важно, не че нарушението може да бъде отстранено в определен релевантен времеви период, а че то е вече отстранено, т.е. е обективен факт отстраняването му през този времеви период. Дали едно нарушение на трудовото законодателство е практически възможно да бъде отстранено или не, и то в определен времеви период, е фактически въпрос и зависи от обективната страна на нарушението, т.е. в какво се изразява фактически нарушението като човешко деяние¹⁵.

След отстраняване на нарушението съответното административнонаказателно отговорно лице следва незабавно да уведоми административнонаказващия орган за това, за да може последният да има знание за обективния факт на отстраняване на нарушението и да го вземе под внимание при издаването на наказателното постановление¹⁶. Това е в интерес на нарушителя и е проява на неговата защита по същество в хода на административнонаказателното производство.

Работодателят не е изплатил навреме (на падежа) дължимото месечно трудово възнаграждение на работника или служителя. Това е административно нарушение по чл. 414, ал. 1 КТ, защото работодателят е нарушил разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ – в установения срок не е платил уговореното трудово възнаграждение за извършената работа¹⁷.

При условие, че нарушението на трудовото законодателство е отстранено в периода от извършването му (падежа на паричното задължение – датата, на която е трябвало да бъде платено) до констатирането му от контролния орган (датата на проверката, когато е открито нарушението), трябва да се приеме, че сме в хипотезата на малозначително деяние, което не е административно нарушение по смисъла на чл. 6 ЗАНН и не следва да се реализира административнонаказателна отговорност.

Когато изплащането на дължимото трудово възнаграждение е станало веднага след установяването му, т.е. веднага след издаването на акта за установяване на извършеното административно нарушение, то вече сме в хипотезата на маловажно нарушение на трудовото законодателство. За работника или служителя не са произтекли вредни последици, особено ако работодателят е изплатил и законна лихва върху трудовото възнаграждение за периода от датата на падежа до датата на плащането. „Веднага” по смисъла на закона и от житейска гледна точка следва да се тълкува като възможно най-краткия разумен срок след издаването и връчването на акта за установяване на административно нарушение. Логично е да се приеме, че работодателят-нарушител след плащането на трудовото възнаграждение веднага (своевременно) ще уведоми по подходящия начин административнонаказващия орган. При наличието на тези факти от обективната правна действителност, административнонаказващият орган на основание чл. 53, ал. 1 ЗАНН ще издаде наказателно постановление за извършено маловажно нарушение на трудовото законодателство, с което ще наложи на нарушителя съответното административно наказание, като на основание чл. 27, ал. 1 ЗАНН го определи в границите на наказанието, предвидено за извършеното нарушение (чл. 415в, ал. 1 КТ).

При определяне на наказанието се вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя (чл. 27, ал. 2 ЗАНН). В конкретния пример във връзка с тежестта на нарушението ще е от значение дали се касае за неплащане в срок на аванс, на остатъка от трудовото възнаграждение при платен аванс, на цялото трудово възнаграждение или на някое дължимо допълнително трудово възнаграждение, на остатъка от трудовото възнаграждение при прилагане на чл. 245, ал. 1 КТ. Подбудите за извършване на нарушението може да бъдат както зла воля на работодателя да не плаща дължимото, така и временно финансово затруднение поради икономически причини към момента на извършване на нарушението. Имотното състояние на нарушителя е критерий, който често се пренебрегва в практиката. Но в случая той може да бъде от голямо значение при определяне на наказанието. Не е без значение дали работодателят е физическо лице, дали е търговец и каква е правно-организационната му форма (едноличен търговец или търговско дружество), какво е актуалното му финансово състояние. Правилното прилагане на този критерий за индивидуализация на административното наказание е въпрос не само на законосъобразност на административното наказване, но е свързан и общия правен принцип на справедливостта. Неоправданата репресия не само няма да постигне законово предвидените цели на административното наказване по чл. 12 ЗАНН, но и нещо повече – може да доведе да правен нихилизъм и до открито и преднамерено незачитане на закона.

Съгласно чл. 27, ал. 3 във връзка с ал. 2 ЗАНН смекчаващите обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а отегчаващите – на по-тежко наказание. В конкретния пример смекчаващо, респ. отегчаващо вината обстоятелство може да бъде продължителността на срока, в който след издаването и връчването на акта за установяване на административно нарушение, работодателят е изплатил на работника или служителя дължимото трудово възнаграждение. Става въпрос за практическото прилагане на изискването на закона за отстраняване на нарушението веднага след установяването му, и за отражението на този времеви период върху размера на наказанието. Ако този времеви период е кратък (напр. на следващия ден след връчването на акта за установяване на административно нарушение), то това е смекчаващо обстоятелство, а ако е сравнително по-дълъг – вече може да се приеме за отегчаващо вината обстоятелство. Конкретната преценка ще се основава на житейски критерии и на правното изискването за справедливост. Все пак този срок не може да бъде прекалено дълъг, за да може да се приеме, че остраняването е настъпило веднага след установяването на нарушението. Като краен срок следва да се приеме денят преди деня на подписването на наказателното постановление от длъжностното лице, което го е издало (чл. 57, ал. 2 ЗАНН), защо след този срок вече има издадено наказателно постановление, което само следва да се връчи на нарушителя (чл. 58, ал. 1 ЗАНН). Ако до този срок нарушението не бъде отстранено (не се плати трудовото възнаграждение) вече няма да има хипотеза на маловажно нарушение на трудовото законодателство и административнонаказващият орган следва да квалифицира административното нарушение като такова по чл. 414, ал. 1 КТ, а не по чл. 415в, ал. 1 КТ.

Като смекчаващо вината обстоятелство следва да се квалифицира и заплащането от работодателя на законна лихва за забава върху дължимото трудово възнаграждение от деня на падежа (изпадането в забава) до деня на плащането на главницата.

След преценката на критериите по чл. 27, ал. 2 и 3 ЗАНН административнонаказаващият орган ще определи конкретен размер на имуществената санкция или глобата в границите от 100 до 300 лева, а ако има и виновно длъжностно лице – глоба в границите от 50 до 100 лева. При наличие на смекчаващи обстоятелства ще се наложи по-леко административно наказание (имуществена санкция или глоба, която е по-близко до минималната граница от 100, респ. 50 лева), а при наличие на отегчаващи обстоятелства ще се наложи по-тежко административно наказание (имуществена санкция или глоба, която е по-близко до максималната граница от 300, респ. 100 лева).

Ако при разгледаната фактическа обстановка административнонаказващият орган издаде наказателно постановление като квалифицира административното нарушение по чл. 414, ал. 1 КТ и наложи административно наказание в границите, посочени в този текст, ще е налице незаконосъобразност на наказателното постановление поради неправилна правна квалификация на деянието (неправилното му субсумиране под съответния административнонаказателен състав).

6. На общо основание, съгласно чл. 53, ал. 1 ЗАНН, преди да издаде наказателното постановление, наказващият орган следва да направи преценката дали няма основание за прилагане на разпоредбата на чл. 28 ЗАНН – дали не е налице маловажен случай на административно нарушение. Ако от конкретните факти в казуса се установи, че е налице маловажен случай на административно нарушение наказващият орган може да не наложи наказание, като предупреди нарушителя, устно или писмено, че при повторно извършване на нарушение ще му бъде наложено административно наказание.

Не мога да се съглася със становището на Общото събрание на колегиите на ВАС, отразено в мотивите на тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г. по тълкувателно дело № 7 от 2010 г., че специалният състав по глава ХІХ, раздел ІІ от Кодекса на труда на „маловажно” административно нарушение по чл. 415в КТ изключва приложимостта на общата разпоредба на чл. 28 ЗАНН.

До постановяването на тълкувателното решение съдебната практика беше противоречива по този въпрос. Някои съдебни състави приемаха, че при маловажен случай на административно нарушение на трудовото законодателство следва да се прилага специалната норма на чл. 415в КТ вместо общата норма на чл. 28 ЗАНН¹⁸. В други съдебни решения се излагаха мотиви за алтернативно прилагане на двете хипотези по конкретен казус, т.е. едновременно обсъждане дали извършеното административно нарушение на трудовото законодателство е маловажно по смисъла на чл. 28 ЗАНН, както и дали е маловажно нарушение по смисъла на чл. 415в КТ¹⁹.

Вярно е, че ЗАНН и глава ХІХ, раздел ІІ от Кодекса на труда (чл. 412а-416), са в съотношение на общ към специален закон. Законът за административните нарушения и наказания като общ закон се прилага субсидиарно, но само по въпроси, неуредени в специалния закон – КТ (вж. чл. 416, ал. 6 КТ in fine). Нормата на чл. 415в КТ наистина е специална по отношение на общите норми на чл. 28 и чл. 39 ЗАНН. Това становище е поддържано в правната теория (вкл. и от автора на настоящото изследване²⁰), както и от съдебната практика (вж. например реш. № 349 от 01.06.2009 г. по КНАХД № 357 от 2009 г.; реш. № 429 от 02.07.2009 г. по КНАХД № 358 от 2009 г. и реш. № 92 от 16.02.2011 г. по КНАХД № 984 от 2010 г., всичките на Административен съд София област; реш. от 20.10.2010 г. по КНАХД № 1400 от 2010 г. на Административен съд-Пловдив, ХХІ касац. състав).

Но това не означава, че определени разпоредби от общия закон не се прилагат към някои хипотези по специалния закон. Становището на ВАС, че в разпоредбата на чл. 415в КТ не е предвидено освобождаване от административнонаказателна отговорност (за разлика от чл. 28 ЗАНН), а налагане на същото по вид административно наказание – парична санкция, но в многократно по-нисък размер, е аргумент за приложимостта на чл. 28 ЗАНН, а не за неприложимостта на тази разпоредба и спрямо административните нарушения на трудовото законодателство. Не трябва да се забравя, че в чл. 39 ЗАНН също са предвидени административни наказания и за явно маловажни и за маловажни случаи на административни нарушения. Освобождаването от административнонаказателна отговорност по чл. 28 ЗАНН не е императив при изрично посочени от закона хипотези (защото такива не са уредени), а се основава на конкретна преценка за всеки конкретен случай. Това следва по недвусмислен начин от самата разпоредба на чл. 28 ЗАНН и от нейното граматическо и логическо тълкуване – „наказващият орган може да не наложи наказание...” (к.м.). При тълкуване на посочената норма следва да се съобразят същността, принципите и целите на административнонаказателното производство, уредено в ЗАНН (чл. 1-3, чл. 12, чл. 27), като се има предвид и субсидиарното прилагане на Наказателния кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс. Необходимо е да се направят някои пояснения относно правомощията на административнонаказващия орган и на съда във връзка с прилагането на чл. 28 ЗАНН, за да не се създадат грешни впечатления.

Административнонаказателният процес е строго нормирана и обусловена от закона дейност, при която за извършено административно нарушение се налага съответно наказание, а прилагането на санкцията на административнонаказателната норма, във всички случаи, е въпрос само на законосъобразност и никога на целесъобразност. Административнонаказващият орган е длъжен да вземе единствено правилното според закона решение във връзка с определянето и индивидуализацията на административното наказание (респ. освобождаване от административнонаказателна отговорност) за всеки конкретен случай на извършено административно нарушение²¹.

Общото понятие на административно нарушение се съдържа в чл. 6 ЗАНН. В чл. 28 и чл. 39, ал. 1 ЗАНН, законът си служи още с понятията „маловажни” и „явно маловажни” нарушения. При извършване на преценка дали са налице основанията по чл. 28 ЗАНН, наказващият орган е длъжен да приложи правилно закона, като отграничи „маловажните” случаи на административни нарушения от нарушенията, обхванати от чл. 6 ЗАНН. Когато деянието представлява „маловажен” случай на административно нарушение, той следва да приложи чл. 28 ЗАНН. Прилагайки тази разпоредба, административнонаказващият орган всъщност освобождава от административнонаказателна отговорност, а това освобождаване не може да почива на преценка по целесъобразност. Изразът в закона „може” не обуславя правомощие при оперативна самостоятелност, а означава възлагане на компетентност. Отнася се за особена компетентност на административнонаказващия орган за произнасяне по специален, предвиден в закона ред, а именно – при наличие на основанията по чл. 28 ЗАНН да не наложи наказание и да отправи устно или писмено предупреждение, от което произтичат определени законови последици²².

Ако се приеме становището за преценка по целесъобразност, биха се създали условия за неравно третиране на нарушителите в сходни по същността си случаи. Такъв подход би влязъл в противоречие с принципа за равенство на гражданите пред закона, закрепен в чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България.

Съгласно установената съдебна практика (тълкувателно решение № 1 от 12.12.2007 г. по тълкувателно наказателно дело № 1 от 2007 г. на ОСНК на ВКС), преценката за „маловажност на случая” подлежи на съдебен контрол²³. В неговия обхват се включва и проверката за законосъобразност на преценката по чл. 28 ЗАНН. Когато съдът констатира, че предпоставките на чл. 28 ЗАНН са налице, но наказващият орган не го е приложил, това е основание за отмяна на наказателното постановление поради издаването му в противоречие със закона.

След тези уточнения, се стига до правния извод, че няма правно-логически аргумент, който да изключи приложимостта на чл. 28 ЗАНН и по отношение на маловажното нарушение на трудовото законодателство по чл. 415в, ал. 1 КТ. Въпрос на конкретна преценка във всеки отделен случай (основана на принципите на законност, хуманност и справедливост) е дали административнонаказващият орган ще приложи чл. 28 ЗАНН и ще се стигне до освобождаване от административнонаказателна отговорност, или ще наложи административно наказание в границите, предвидени в разпоредбата на чл. 415в, ал. 1 КТ.

Специалният характер на чл. 415в КТ спрямо общата разпоредба на чл. 28 ЗАНН се изразява не в неприложимостта на чл. 28 ЗАНН при маловажно административно нарушение на трудовото законодателство, а в един друг правен аспект.

Законът за административните нарушения и наказания използва като легален термин „маловажно административно нарушение”, но не разкрива конкретното съдържание на понятието чрез стойностни критерии или такива, свързани с качествени характеристики на личността на нарушителя. За разлика от това, в чл. 415в, ал. 1 КТ са дадени елементите от обективната страна на понятието „маловажно административно нарушение на трудовото законодателство”. Именно това положение придава специален характер на разпоредбата на чл. 415в, ал. 1 КТ спрямо тази на чл. 28 ЗАНН. Това е разлика в материалноправно отношение, но не е достатъчно основание да се изключи дефинитивно приложимостта на чл. 28 ЗАНН спрямо маловажното нарушение на трудовото законодателство.

Съществува разлика и в процесуалноправен аспект във връзка с маловажното нарушение по ЗАНН и маловажното нарушение по КТ.

Съгласно чл. 39, ал. 1 и 2 ЗАНН за явно маловажни и маловажни случаи на административни нарушения овластените за това държавни органи налагат на нарушителя на място срещу квитанция или издаден фиш административно наказание глоба. За тези административни нарушения не се издава наказателно постановление, което би подлежало на обжалване пред съда. При съпоставянето на разпоредбите на чл. 28 и чл. 53 ЗАНН се стига до извода, че за маловажните административни нарушения не се прилага принципът за „повторност” (вж. така тълкувателно решение № 78 от 21.12.1984 г. по наказателно дело № 69 от 1984 г. на ОСНК на Върховния съд).

Съществената процесуална разлика между чл. 415в, ал. 1 КТ и чл. 39 ЗАНН е, че при маловажното административно нарушение на трудовото законодателство винаги се осъществява в пълнота цялото административнонаказателно производство – съставяне на акт за установяване на административно нарушение (чл. 36, ал. 1 ЗАНН) и издаване на наказателно постановление (чл. 53, ал. 1 ЗАНН). Следователно маловажното административно нарушение на трудовото законодателство може да бъде извършено при условията на повторност – когато новото нарушение е извършено в едногодишен срок от влизане в сила на наказателното постановление, с което нарушителят е наказан за нарушение от същия вид (чл. 416, ал. 8 КТ). Предвид разпоредбата на чл. 416, ал. 7 КТ, че наказателните постановления, с които се налагат административни наказания по чл. 415в, ал. 1 КТ, не подлежат на обжалване пред съда, то те влизат в сила от датата на издаването им (чл. 64, б. „а” ЗАНН).