Престъпления против

2013/2014 учебна година, есенен семестър

на тема:

престъпления против

дЪРЖАВАТА И ВЯРАТА

“Какво трябва да се направи по право с ония, които са въстанали, за да убият княза си, подробно ще ви научат свещените закони, които ще изпратим заедно с посланието. Все пак това остава във властта на княза ви...”

От древността до наши дни животът на хората преминава при изискването да се спазват задължително определени правила, наложили се във времето, като естествено присъщи на човешкото общуване. Така нарушаването на тези правила формулира понятието „престъпление”, което се обуславя от забраната (табу) да се извършва нещо или по определени съображения под страх от санкция (наказание).¹

Българските средновековни законодателни паметници, макар да съдържат разпоредби с наказателноправен характер не обхващат и не санкционират всички извършвани за времето си престъпни деяния. Нито един закон не представлява единна, завършена система на престъпленията и наказанията² и няма качеството на наказателен закон. Създаденото от държавата писано право най-вероятно определя като престъпления и наказва най-важните и най-разпространените с оглед интересите на владетеля и господстващата класа или за опазване на обществения ред деяния. Несанкционираните от писаното средновековно наказателно право деяния са се наказвали съобразно обичайното право.

Според средновековното законодателство на първо място се квалифицират престъпленията против държавата и против вярата, като престъпления от общ характер, преследвани от държавата.

1. 
   ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ ДЪРЖАВАТА
   

Възникването на българската държава, опасността от външни нападения над държавата е свързано с изграждането на здрава военна организация, основана върху предана военна служба. Поради това за осигуряване на военната сигурност са налагани най-строги наказания. Най-старият вид престъпления против държавата, са онези деяния, които поставят самата държава в опасност.

В “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите” се намират данни за престъпленията против държавната власт преди покръстването и наказанията, които са били налагани при извършването на тези престъпления. Княз Борис І отправя въпроси за това как да бъдат наказвани този вид провинения.

1. 
   Престъпления против военната дисциплина.
   

• 
  Отказ да се влезе в сражение:
  

• 
  Бягство пред неприятеля:
  

• 
  Лошо пазене на границата:
  

• 
  Влизане в сражение с недобре приготвено оръжие:
  

За всички, които “удрят на бяг” пред лицето на неприятеля, които отказват да се подчинят на военна заповед или допуснат “роб или свободен” да мине през границата се предвижда смъртно наказание. В последния случай стражата носи колективна наказателна отговорност. Смъртно наказание се налага и на онези, които не са добре подготвени за предстоящото сражение.

Строгостта на наказанията се позовава на усилията на българските владетели насочени към запазване на цялостта на българската държава и към разширяване на нейните граници, в чиито предели са включени и други родствени съседни славянски племена

2. 
   Престъпления против държавния глава или неговата личност.
   

• 
  Престъпления срещу държавната власт /владетеля/ - заговор срещу живота на владетеля:
  

Със смъртно наказание се наказва всеки, който образува партия срещу царя без оглед на това, дали е предприел действия за извършване на заговор срещу него.

Борбата за престола и заговорите срещу владетеля датират от създаването на българската държава и са често явление по времето на Първата българска държава. Както сочат историческите факти, заговорите са характерни и за времето на Втората българска държава. Техни жертви са царете Петър, Асен Калоян, Климан І Асен, Михаил ІІ Асен.

• 
  Престъпления срещу държавната власт /владетеля/ - измяната:
  

През 865 год. хан Борис приема християнството, като получава титлата княз и приема християнското име Михаил на своя „духовен отец“ - византийския император Михаил III. Той приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа - най-вече българската аристокрация. След покръстването е направен опит да бъде убит.

Защитата на царя и болярите намира място и в проповедите на християнското духовенство, което учело, че те са поставени от бога и им се дължи пълно подчинение. Както е известно, цар Борил узурпира властта след смъртта на цар Калоян. Това предизвиква недоволството на привържениците на законния наследник на престола Иван Асен ІІ. За да укрепи властта си цар Борил предприема жестоки гонения, като избива една част от недоволните боляри, а други прогонва.³ В своята “Беседа против новопоявилата се богомилска ерес” Презвитер Козма изтъква, че царете и болярите са поставени от Бога. На Църковно-народен събор против богомилите в 1211г. е включена анатема:

Извор: „Синодика на цар Борил” анатема 101.: “На онзи, който чрез каквато и да е било хитрина или билки, или чародеяние, или обайване, или вражески влъхвания, или отрова се опитва да увреди царя, помазаника господен, нему анатема трижди.”

През Средновековието недоволните от политиката на владетеля и болярите, които се осмелявали да предприемат опити за промяна на съществуващия държавен строй, са заклеймявани, преследвани и наказвани. Но бедността, експлоатацията от страна на болярите и духовенството, политическото и социално безправие на широките народни маси подхранвали недоволството и бунтарския дух.⁴

2. 
   ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ ВЯРАТА
   

Религията играе важна роля в живота на средновековните държави и народи. Преди покръстването езическата религия е господстваща. Единствен правен паметник от това време са Крумовите закони, които не съдържат такстове, отнасящи се до тези престъпления.

До възприемането на християнството, като официална религия, християните са жестоко преследвани и наказвани. Във византийски извори на Теодор Студит, Теофилакт Охридски, Йоан Скилица има сведения за гонения на християни. Поради това, че не искал да се отрече от християнската вяра одринският митрополит Мануил е наказан с мъченическа смърт а, също и останалите византийските планници в България. Тази политика на боил Диценг е продължена от ичиргу боил Тук, който избива с различни мъчения много християни, непожелали да се отрекат от вярата си. От историята са известни много факти, сред които и този, че синът на хан Омуртаг Маламир съдействайки за укрепването на езическата религия наказва със смърт брат си Енравота, който приел християнството.

През следващите десетилетия изкристализират предимствата на християнската религия пред езическата. Необходимостта от издигане на авторитета на българската държава сред останалите европейски християнски държави, необходимостта от вътрешнополитическо стабилизиране на държавата извеждат на преден план възприемането на християнството като официална религия.

Приемането на християнската религия е значително събитие с историческо, културно и политическо значение за средновековна България. Църквата, като учреждение се превръща в основна обществено-политическа сила, подпомагаща борбата на българските владетели за укрепване на страната, за пресичане на чуждото културно и политическто влияние. Християнската идеология оправдава потисничеството и експлоатацията, като дава възможност на господствуващата класа да налага своята власт и най-вече укрепва властта на владетеля, чрез „сериозна религиозна и юридическа аргументация”⁵

Дейността на църквата в областта на правораздаването през Средновековието е особено съществена. Влиянието на църковното право върху светското законодателство е особено силно. През Средновековието църквата е в помощ на държавата, а държавата е защитник на църквата. Източниците на църковното право са както догматични – Свещено писание, свещено предание, църковен обичай, канони, така и държавно законодателство за църквата.⁶

С възприемането на християнската религия у нас се появяват нов вид престъпления – против християнската вяра. Те са под юрисдикцията на църквата, но някои от тях поради голямото си значение, намират място и в системата на светското наказателно право.

1. 
   Ереси
   

Според първото правило, от известните 92 Василиеви правила влезли в общоцърковния сборник, еретици са онези, които напълно се отделят от православната църква и са се очуждили от православната вяра. Като престъпление, обаче се третира съзнателно извършеното деяние. Еретикът трябва съзнателно да отрича православието и да доказва, че неговото учение, което е антипод на православната вяра, е всъщност истинско. Еретиците представляват сериозна опасност за установения обществен ред, тъй като с масовите си движения и проповеди разколебават християнската вяра, в нейната същност и предназначение. За тези престъпления са предвидени най-тежките църковни наказания.

Към еретиците, които се отказват от своето учение и се покаят за отмятането си от християнската вяра, каноните са снизходителни – те се приемат в православната църква при установения за това обред: писмено да осъдят и анатемосат своето еретическо учение, както и всяка друга ерес.

Строги са наказанията, за тези, които не се отказват от еретическите си вярвания. Те са подлагани на инфамия и понасяли последиците, които произтичали от това.

Покръстването в християнската вяра в България се провежда при наличието на силно езическо присъствие в страната. Гръцко, а после и латинско духовенство проповядвало на неразбираем за местното население език. Наред с официалните проповедници се явявали и други лица, които покръствали населението. В “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите” се намират данни:

Извор: Отг. 14: „Освен това вие обаждате, че някой си грък лъжливо обявявал, че бил презвитер, докато не бил такъв,и тъй бил покръстил мнозина в родината ви. И тъй, щом сте узнали чрез божие вдъхновение, че не бил презвитер, вие сте били отсъдили да се лиши от уши и нос, да бъде най-жестоко бит и изгонен от родината ви…”

В страната дошли, както известява княз Борис І:

Извор: Отг. 106: „…от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща, т.е. гърци, арменци и хора от други места.

В неспокойната социално-икономическа обстановка тези външни фактори улесняват проникването и разпространяването на различни религиозни ереси. Манихейското учение и павликянството стават твърде популарни. Поради голямото сходство в идеите византийските писатели наричат павликяните манихеи. Византийската еклога, както и предшестващото законодателство предвиждат за тях смър чрез меч. Славянската еклога дословно повтаря текста.⁷

Извор: Виз. Еклога, тит. ХVІІ, ст.52: „Манихеите и монтанитите да се наказват със смърт чрез меч.”

Различните религиозни ереси оформят едно от най-значителните социално-религиозни движения у нас през Средновековието – богомилството. Появява се по време на царуването на цар Петър (927-970) и съществува цели пет века. В своята “Беседа против новопоявилата се богомилска ерес” Презвитер Козма пише:

„Случи се в годината на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил – по вярно да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя.”

Богомилите отричат свещенническото съсловие, остро нападат митрополитите и епископите, обявяват се против установения държавен строй, отхвърляйки неговите институции и идеология. Учението намира добра почва за разпространение сред разореното от непрестанните завоевателни и отбранителни войни население, обременено с данъци и тегоби, поставено във феодална зависимост. То се превръща в мощно социално учение на бедните слоеве, насочено срещу църквата и срещу обществено-политическия строй. Така то се превръща в основателна заплаха за управляващите.

Проповедите на богомилите предизвикват по времето на цар Борил, в 1211г. провеждането на църковен събор. На събора, председателстван лично от царя, е произнесена анатема на всички разпространители на ереста, а след това и анатема на поп Богомил и неговите привърженици. Учението е осъдено като „зловредна ерес”. Както личи от Бориловият Синодик, по-малодушните привърженици на богомилската ерес се отказват от нея, а на по-упоритите се налагат различни наказания, като прогонване от страната и дори смърт.

Разпространението на ереси е израз на недоволство против догмите на православната църква и обществения ред. През ХІVв. у нас от Византия прониква и намира добра почва исихазмът. Това учение е религиозно-философско, чиито идеи са в съгласие с основите на православието.

Като противник на исихазма се явява ереста на Варлаам и Акиндин, разпространена в Търново от монарх Теодорит, дошъл от Цариград и представящ се за лечител. На църковния събор в 1355 г. варлаамите са осъдени и анатемосани, а Теодорит е прогонен от страната.

В „Житието на Теодосий Търновски” се съдържат данни за ереси като „адамитството” – религиозно-етично движание, което пренебрегва обществените и моралните норми; и „жидовстващите” – движение с възгледи близки до рационилзма на варлаамитството.

От изложеното до тук явно личи, че развитието на феодалните отношения, задълбочаването на класовите противоречия и сложната политическа обстановка у нас през Средновековието са добра почва за разпространението на различни еретически учения. Налаганите наказания са целяли да въздействат върху психиката на средновековния човек и да му внушат привързаност и вяра в православната идеология.

2. 
   Вероотстъпничество
   

Покръстването на българите среща съпротивата на част от болярите, които обвиняват княза, че им е дал „лош закон” и е „отстъпил от бащината чест и слава”. За избиването на „52 боляри” при потушаването на бунт след Покръстването има данни „Бунт в България против Покръстването / Из Бретинските летописи ЛИБИ. ІІ, стр.287-288” и в “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите”:

Извор: Отг. 17: „… как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против Вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон и искали да убият и Вас и да си поставят друг княз, и как Вие, подготвени срещу тях със съдействието на Божията сила, сте ги надвили от великия до незнатния и сте ги държали пленени в ръцете си, пък и как от тях всички първенци и велможи с всичките им синове били избити с меч …”

Убитите са обвинени в извършването на най-тежкото престъпление във всяка държава – въоръжен опит за насилствена смяна на законната власт и убиване на законния държавен глава. Според законите на всички държави, откак свят светува такова престъпление се наказва със смърт. Князът е длъжен да изпълни законността, която сам той въплъщава.

Опит да се отхвърли християнската религия е направен и при княз Владимир-Расате. За тази своя дързост той е свален от престола, ослепен и хвърлен в затвора.

В отговор 18 папа Николай І съветва, за онзи който се отказал от църквата “да бъде позован обратно към нея”, а „ако не послуша църквата … заслужено да се подложи на притеснение от светските власти като чужденец”.

Извор: Виз. Еклога, тит. ХVІІ, ст.6: „Пленените от неприятелите и отрекли нашата на християните непорочна вяра, след като се завърнат в държавата да се препратят на църквата”.

Този текст предвижда, само онези бойци, които са попаднали в плен и върху тях е било възможно да е упражнен натиск за промяна на религията. Законът за съдене на людете разширява приложното поле като включва всички бойци – пленени или не (ЗСЛ, ст.21). Тези факти са мотивирали изключително лекото наказание за това тежко престъпление. Това наказание е израз на снисходителност към всички, които при някакви тежки обстоятелства са принудени да се отрекат от християнската вяра, и още повече е израз на християнско милосърдие и разбиране.

3. 
   Престъпления против християнските предписания
   

Непосредствено след Покръстването княз Борис І отправя запитване до папа Николай, как да постъпва с „ония обаче, които отказват да възприемат благото на християнството и принасят жертва на идоли или свиват колене пред тях” (отг. 41). Папата отговаря, че с езичниците трябва да се постъпва меко и те да се привличат с разяснение и търпение:

Извор: Отг. 41: „…нищо друго не можем да ви пишем, освен да ги убедите в правата вяра по-скоро с напомняния и разумни усещания, отколкото чрез насилие…”.

И ако не се постигне желания резултат, папата съветва да се избягва всяко обещание с тях, да не се вкусва храна с тях и те да бъдат отстранени „като чужди и осквернени”.⁸

Създаден в духа на епохата, Законът за съдене на людете предписва строго наказание за всяко село, в което се извършват „езически обреди и заклинания”. За това престъпление законът разпорежда селото „да се отдаде на божия храм с всичките си имоти”. Средновековният законодател очевидно си давал сметка, че господарите също могат да бъдат увличащ фактор за останалите жители на селото и могат да станат инициатори на бунт срещу религията. Наказанието за господарите е още по-строго и предвижда те да се подават заедно с всичките си имоти. Голямата опасност за новата религия идва именно от господарите – „52 недоволни боляри от 10 комитата след покръстването се вдигнали на открит бунт, за да възстановят езическата религия”.

Към забраната да се следват езическите обреди се отнасят гадаенето и магьосничеството. Те се считат за „сатанински дела” и „демонски действия”. В Синодика на цар Борил се отправя „анатема трижди”, на онези които се отдават на „влъхуване или обайване”. Еклогата повтаря разпоредбата на Юстиниановия кодекс, която наказва със смърт:

Извор: Виз. Еклога, тит. ХVІІ, ст. 43: „Баячите и магесниците, които във вреда на людете се сношават със злите духове, да се накажат със смърт чрез меч.”

В този раздел трябва да бъде отнесена и забраната да се правят амулети. От тълкуването на правило 61 на Тулския събор личи че през Средновековието носенето на амулети било много разпространено. Папа Николай І в отговор 79 забранява да се носят “вид повезки-амулети” тъй като са „изобретение на бесовски хитрости и те са, както се потвърждава, окови за душите на хората”. За тях в Еклогата се предвижда конфискация на имотите и заточване:

Извор: Виз. Еклога, Тит. ХVІІ, ст. 44: „Които за своя срамна печалба правят амулети уж в полза на людете, след като се конфискуват имотите им, да се заточат.”

4. 
   Клетвопрестъпничество
   

Според Св. Писание всеки християнин трябва да бъде морално съвършен и да му се вярва винаги, без да е необходимо да се кълне. При важни обстоятелства може да положи клетва, която да се основава на истината и закона и не може да бъде лъжовна и необмислена. Според 29 Василиево правило клетвата се забранява, като се допуска само за важни обстоятелства. В правило 64 се предвижда десетгодишна епитимия за онзи, който я погази.

Прабългарите имали обичай да се кълнат в меч. В отговорите на папа Николай І личи неговото отношение, като смята това за недостойно:

Извор: Отг. 67: „…искате да ви определим в какво трябва да се кълнете. Обаче ние преди всичко смятаме за недостойно да се кълне човек не само в меч, но и във всяка друга сътворена вещ…Затова трябва да се кълнете в бога, който трябва да се обича и тачи от хората, на когото трябва да се възлага всяка надежда и упование…Ето защо безспорно трябва да се кълнем в евангелието…”

Положената в Евангелието клетва трябва да се изпълни, в противен случай се смята, че положилият клетва е нарушил светостта на църквата. За подобно престъпление се налага тежко наказание. Тук както и в други случаи, наказанието се налага, като се посяга на органа, с който е извършено престъплението:

Извор: Виз. Еклога, тит. ХVІІ, ст.2: „Който по съдебно решение или доведен за свидетел или по искане на противника, като се докосва до светите божи евангелия и се заклева, след това се докаже, че е клетвопрестъпник, да му се отреже езикът.”

„Вродено е у човеците съзнанието, че трябва искрено да обичат Бога и да му служат, а подобните си да обичат и любят като себе си. Но понеже волята не се съпътства от съзнанието, затова стана нужда всеобщото мнение да се предписва като повеление и закон.”

Използвана литература:

1. 
   Петрова, Гълъбина. История на българската държава и право 680-1878. София, Сиби, 2009
   
2. 
   Петрова, Гълъбина. Престъпленията против държавата и вярата по време на първата и втората българска държава // Сборник ПРАВНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ. София, Изд. на БАН”, 1990
   
3. 
   Петрова, Гълъбина. Църква и църковно право в средновековна българия. София, Сили, 2005
   
4. 
   Токушев, Димитър. История на българската средновековна държава и право. София, Сиби, 2009