Превод от арабски: Мая Ценова Ето името ти

Фреска

Превод от арабски: Мая Ценова

Ето името ти –

тъй една жена изрече

и изчезна в прохода спираловиден.
Виждам там небето – може да се стигне с длан,

и издига ме крило на гълъб бял

към ново детство. Не сънувах,

че сънувам. Всичко е реално. Знаех –

хвърлям се встрани

и литвам. И ще бъда онова, което ще съм станал

в сетното небе. И всичко бяло е –

морето, окачено върху покрива на облак

бял. И нищото е бяло

в бялото небе на абсолюта. Бях, не

бях. В пределите на тая бяла вечност

сам съм. Малко подраних

и ангел никакъв не се е мяркал още да ме пита:

“Ти какво направи долу, на земята?”

Още не долавям песнопения на праведници,

ни стенания на грешници – аз сам съм в белотата,

сам...
На портите на Възкресението нищо не ми причинява болка –

ни емоциите, нито времето. Не

чувствам колко леки са нещата, нито

колко тежки са догадките. И не заварих никого, да го попитам:

Моето “къде” сега къде е? Где градът

на мъртвите е, аз къде съм? Тук,

в не-тук... в безвремието, няма ни небитие,

ни битие.

Познавам тая гледка, зная, че

в незнайното отивам. Може би

там нейде още жив съм аз и зная

какво искам...
Някой ден ще стана онова, което искам.
Някой ден ще стана мисъл. Дето нито меч, ни книга

може да я донесе на разорената земя...

А тя е сякаш дъжд над планина, пропукала се

от покълването на тревичка;

нито силата е победител,

ни прокудената правда.

битието си. И всеки път, когато изгорят крилата,

аз към истината приближавам и от пепелта

възкръсвам. Аз съм диалог между мечтатели – отрекох се

от тялото си и душата си, за да завърша

първото си пътешествие към смисъла, а той ме изгори

и ни напусна. Аз съм пустотата съм. Аз съм и прокуденият

низпослан.

и залог за моето прозрение ще е водата, а езикът ми метафора

ще бъде на метафората, тъй че да не назовавам и да не посочвам

никое пространство. То, пространството, е мое прегрешение и извинение.

Аз от “там” съм. Мойто “тук” прескача

от стъпките ми в моето въображение...

Аз съм, който бил съм или пък ще бъда –

мене ме създава и сразява вселената безкрайна

и протяжна.
Някой ден ще стана онова, което искам.
Някой ден лоза ще стана –

нека лятото да ме изцежда още отсега

и нека минувачите да пият виното ми

в светлините на пространство захаросано!

Аз съм и посланието, и апостолът,

аз и малките адреси съм, и пощата.

тъй една жена изрече

и изчезна в прохода на белотата си.

Ето името ти – името си запомни добре!

За буква с него не спори,

за знамена на племена не давай пет пари,

бъди приятел на хоризонталното си име,

изпитай го и с живите, и с мъртвите,

тренирай го да произнася вярно милостта за чуждите

и изпиши го върху някоя стена на пещерата;

име мое, ще пораснеш, щом порасна;

ще ме носиш, ще те нося –

чужденец на чужденеца брат е;

и ще вземем ний жената с буквата й променлива и на флейтите обречена;

ала сега къде сме, име мое?

А пък ти кажи: Какво “сега” е и какво е “утре”?

И какво “пространство” е и “време”?

И какво е “старо” или “ново”?

не са постигнали чужбината си мъдрите,

ни мъдростта постигнали са чуждите,

а от цветята само маковете знаем;

тогава хайде да отидем на върха на фреските:

земята на поемата ми е зелена, извисена,

Божието слово на разсъмване - земя е то на моята поема,

а аз съм тъй далечен,

тъй далечен.
С поета си една жена се подиграва с всеки вятър:

- Поеми посоката, която подари ми -

потрошената посока,

а женствеността върни ми –

нищичко не ми остана, само съзерцавам

гънките на езерото. Утрешния ден вземи от мен

и дай ми вчерашния, остави ни заедно –

след тебе няма да си тръгне, нито ще се върне

нищо.
- А ти поемата вземи, ако поискаш,

аз в нея имам само теб и друго нищо,

вземи си “аз”-а. Аз пък ще си продължа изгнанието

с тез оставени от твоите ръце на гургулицата послания.

Е, кой от нас е “аз”-ът – та да бъда другия?

Звезда ще падне между писането и речта

и ще изложи мислите си споменът: Родихме се

във времето на сабята и флейтата, между

смокинята и кактуса. По-бавна бе смъртта.

И бе по-ясна. Бе миг покой на пътниците в устието на реката. А сега

бутонът електронен си работи сам. И ни

убиец чува жертвите. Ни прогласява

мъченик завета си.
По кой от ветровете си пристигнала?

Кажи ми името на раната си – и ще знам

по кой от пътищата пак ще се изгубим!

Боли ме всеки удар на сърцето в теб и връща ме

в едно митично време. Кръвта ми ме боли,

солта боли ме... Вената боли.

от сирийското крайбрежие по цялата му дължина,

и изгоряха в слънцето на август. Аз видях ги

да вървят към извора преди да се родя. И чух

да ги оплаква с глас водата в глината:

Върнете се към облака – и ще се върне времето безбурно.

Само времето на силните завръща се

по обелиските на хоризонта... (Злато, злато са

следите им.) и по посланията на слабите към утрешния ден:

Насъщния ни дай и някакво по-силно настояще.

Не са за нас ни пантеизмът, ни прераждането, ни безсмъртието.

Уморих се от надеждата си нелечима. Уморих се

от капана на естетиката: И какво след

Вавилон? Всеки път, когато изясни се пътят

към небето и неведомото доведе до крайна

цел, в молитвите се ширва проза

и се счупва химнът.
Зелена е земята на поемата ми - тъй зелена, извисена...

и към мен от гърлото на пропастта ми гледа.

Чужд си в своя смисъл ти. Достатъчно е

да си там, дори и сам – и пак ще станеш

племе...

Запях, за да претегля пропиляното пространство

в болката на гълъбицата,

а не да обяснявам онова, което Господ казва на човека –

аз не съм Пророкът, че да претендирам за божественото откровение

и да прогласявам пропастта си за въздигане.

родният език. Ако емоцията си надвия с буква

“а”, ще ме надвие с буква “я” емоцията ми;

когато са далечни, думите земя си имат – някъде в съседство

със звезда висока. А когато близки са, си имат думите

изгнание. И книгата не стига, за да кажа:

Себе си намерих да присъствам в пълното отсъствие.

Винаги, когато себе си потърся, другите

намирам. Винаги, когато тях потърся, в тях

намирам само отчуждената си същност;

да не би да съм човек-тълпа?
Аз съм чужденецът. Уморих се от този “Млечен път”

към моите любими.Уморих се и от моята характеристика.

Стесняваща е формата. Просторно - словото. Преливам аз,

надхвърлил нуждите на думите си. Гледам себе си

в огледалата:

Аз дали съм той?

И ролята си изпълнявам ли добре в последно

действие?

И чел ли съм пиесата преди спектакъла,

или ми е натрапена?

И аз дали съм тоя, дето изпълнява ролята,

или пък жертвата е променила репликите си,

та постмодерното да надживее, след като

е свърнал от контекста авторът,

а пък актьор и зрители са се оттеглили?
Приседнах зад вратата и надникнах:

Аз дали съм той?

Езикът мой е. Този глас е болката в кръвта ми.

Но авторът е друг...

Аз няма да съм аз, щом идвам, без да стигам,

няма да съм аз, ако говоря, без да казвам.

Аз съм тоя, на когото казват тайнствените букви:

Пиши - ще съществуваш!

Чети и ще намериш!

Извърши, ако решиш да кажеш – и тогава двете твои противоположности

ще се обединят в единен смисъл...

а поантата е твоята прозрачна съкровеност.

прахта от фрази и от знаци ме изпразни,

не сварих да науча кой е рангът ми –

между два други ранга междината. Досега не съм задал

въпроса си за приликата тъмна

между две врати: вход или изход...

Смърт не съм намерил – та живота да прострелям.

Глас не съм намерил да извикам:

Време бързотечно! Ти отвлече ме от онова, което ми говорят

тайнствените букви:

Реалистът е доказаният фантазьор.
Ти, време, дето не изчака...

не изчака никой закъснял да се роди,

дай на миналото да се обновява – то е твой единствен

спомен между нас от времето, когато бяхме ти приятели,

а не на колесниците ти – жертви. Миналото остави

каквото е – неподчинено и неподчиняващо.

Не стареят те и времето отчитат с

ръчните часовници. Не чувстват те изобщо

ни смъртта ни, нито своя си живот. Нищичко

от онова, което бил съм или пък ще бъда. Всичките

местоимения размиват се. “Той” - в “аз” и в “ти”.

И няма нито цяло, нито част. И никой жив не казва

на мъртвеца: Мен бъди!

виждам тялото си там и не усещам

ни разгара на смъртта, ни своя пръв живот.

Като че себе си не съм. И кой съм аз? Дали

покойникът или новороденият?
Време - нулево. За раждане не мислех,

докато смъртта летеше с мене към мъглявината –

аз не бях ни жив, ни мъртъв,

нямаше там ни небитие, ни битие.

По-добре си – казва ми сестрата

и ми инжектира наркотик: – Бъди спокоен

и достоен за това, което ще сънуваш

ей сега...

килията ми да отваря

и с тояга да ме удря –

двама полицаи от квартала му помагаха.

от хаджилък – сразен от удара на слънцето в Хиджаз,

и да мълви на ято ангели край него:

Угасете ме!...

да играят футбол

и да ме замерят с камъни: Вземи си думите назад

и остави ни майка ни,

ти, татко наш, объркал гробището!
Рене Шер видях,

приседнал с Хайдегер

на метър-два от мен –

видях ги да отпиват вино,

без поезия да търсят...

беше диалогът лъч,

а мимолетно утре бе в очакване.
Видях другарите си трима да ридаят,

докато

със златни нишки.

от поемата си:

Сляп не съм,

за да прозра какво съзирате.

Прозрението – то е светлина, която води

към небитие... или към лудост.

с утринни ръце: Бъди

достоен ти за мириса на хляб. И заслужи

цветята по тротоара.

Пещта на майка ти

все още е запалена

и поздравът – горещ като погача!
Зелена е земята на поемата ми, тъй зелена. И една река достатъчна е, да прошепна аз на пеперудата: Сестрице; и една река достатъчна е, за да изкуши легендите от древността да си останат по крилете на сокола, докато променя знамената той и върховете необятни – там, където армиите основаха царства на забравата за мен. Никой от народите не е по-малък от поемата си. Но оръжието разширява в нея думите на мъртвите и живите, а буквите излъскват меча, окачен на пояса на утрото; пустинята пък с песните нараства или намалява.
Ни един живот не е достатъчен да свържа своя край със своето начало.
Чергарите поеха приказката ми, нагазиха в тревата върху изкушенията на руините, с наддумване и рогове забравата надвиха, в наследство ми оставиха хриптенето на спомена върху прощален камък и не се завърнаха...
Дните ни чергарски са, чергарски – между град и племе; не намерих ни една интимна нощ за твоя паланкин, с миражи увенчан, а ти ми каза:

За какво ми е без теб да имам име? Позови ме – аз създадох те, когато ти ме назова, и ти уби ме, щом обсеби името... А как ли ме уби? Аз чужденката съм на тая нощ до края – въведи ме в дебрите на свойта страст и прегърни ме – изцеди ме; бистрия венчален мед ти върху кошера излей. И разпилей ме с всички ветрове, които са в ръцете ти, и събери ме.

Че нощта с душата си на теб се покорява, чужденецо; и съзре ли ме звезда, ще знае, че семейството ми с изумрудена вода ще ме убие; затова ти дай ми – нека бъде мое, щом ще чупя стомната със собствените си ръце – щастливото ми настояще.

• 
  Нима ми каза нещо ти, което пътя ми да промени?
  
• 
  Не казах. Вън от мене бе животът ми.
  

Последният ми епос бе за палмите ми,

а пък аз бях пътник вътре в себе си

и бях от дреболии обсаден,

ала животът бе достоен за неяснотата си

и за врабчето...

Роден съм не да знам, че ще умра, а да обичам съдържанието на

Божествената сянка.

Красотата ме отвежда при красивия

и аз обичам любовта ти – тъй освободен от себе си, от качествата

си,

аз сам съм си алтернатива...

От най-малките неща се раждат най-големите идеи,

ритъмът извира не от думите,

а от единството на две тела

сред дълга нощ...
Аз съм, който разговаря сам със себе си

и укротява спомена... Ти аз ли си?

А третият от нас прелита помежду ни (“Вие двамата, недейте все да

ме забравяте”)

Ти, наша смърт! При себе си по нашему вземи ни – може и да се

научим да изгряваме...

Над мене – нито слънце, нито месечина.

Изоставих сянката си да виси на клоните на трън,

олекна в мен пространството

и с мене отлетя духът ми странстващ.

Момиче, с теб какво направили са страстите?

Полира ни и ни разнася вятърът като че мирис есенен;

узря ти – моята жена – на мойте патерици,

и сега на пътя за Дамаск ще можеш да отидеш,

сигурна в това, какво ще видиш. Ангела-хранител

с гълъбици две се носят над остатъка от нашия живот, а пък земята

празник е...

Земята празник е на губещите (ние сме от тях) .
Ние сме следата от епичен химн върху пространството; като перо от престарял орел са шатрите ни посред вятъра. Без предписанията на Христос ний бяхме благи и аскети. По-силни ний не бяхме от тревите, освен в самия край на лятото.
Ти си истината ми, а аз – въпросът ти,

не наследихме нищо, само моето и твойто име;

ти си моята градина, аз съм сянката ти

посред кръстопътя на епичен химн.

От едно към друго време носят я лириците с присъщото й

плодородие.

От нея мое е: на Нарцис съзерцанието на водата с неговия образ,

моя е отчетливата светлосянка в синонимите

и точността на смисъла...

От нея мое тъждеството е в словата на пророците

по покривите на нощта.

От нея мое е магарето на мъдростта, забравено на хълма

да й се присмива и на предразсъдъка, и на реалността...

От нея мое инжектирането е на антиподи в символа.

Но ни от спомените ще я върне въплъщение,

ни до голямото сияние абстракция ще я издигне.

Мое е от нея второто ми “аз”-

записва дневника си то в тефтерчетата на лириците:

аз имам бдението героично пред вратите на изгнанието ...”

Мое е от нея ехото на собствения ми език по зидовете –

то остъргва морската им сол,

когато предаде ме неприятелско сърце...
Мъдростта ми по-висока бе от земните недра,

когато казах аз на Сатаната: Не. Не ме изпитвай!

В дреболиите не ме поставяй, остави ме ти

какъвто съм – отрекъл се от притчата на Стария завет,

въздигащ се към небесата – там е царството ми,

а пък ти вземи историята, сине на баща ми, ти вземи

историята... и с инстинктите прави каквото искаш.
Мой пък е покоят. Зрънце жито

стига ни – на мен и моя брат-врага,

че моят час не е ударил още. И мигът

на жътвата не е настъпил. Трябва аз да тръгна към отсъствието,

да повярвам първо на сърцето си, да го последвам

в Кана Галилейска. Моят час не е ударил още.

Нещо в мен като че ли отхвърля ме. Като че ли съм някой

друг. Смокините не са узрели още край

полите на девойките. И още аз не съм роден

от онова перо на Феникс. Никой там

не ме очаква. Идвах аз преди и после

идвах, ала не намерих никого да потвърди каквото

виждам. Аз съм, който е видял. Далечният съм аз,

далечният.

по пътя ние, но в Апокалипсиса – един.

При сиянието на погибелта вземи ме, за да обозра

преобразуването си чрез другия си образ. Кой

след теб ще бъда, Аз? Зад мен ли

тялото ми е или пред теб? Хей, Ти, аз кой

съм? Както аз създадох те – създай ме, с бадемово

масло ме намажи и с кедрова корона увенчай ме.

Отнеси ме ти от долината накъм бяла

вечност. Научи ме на живота, както го живееш ти,

прашинка дай ми от света небесен.

Помогни ми срещу скуката в безсмъртието, милостив

бъди, когато ме раняват и от вените ми

зазоряват рози...

Запей отново ти, Анат^*, богиньо ефимерна на войната,

моя първи химн за сътворението...

Може би сказателите ще намерят акт за раждането

на върбата в камък есенен. И може би пастирите

сред дълбини на песен ще намерят кладенеца. Може би

за ненавиждащите смисъла животът ще се появи

внезапно от крило на пеперуда, кацнала

на римата – ти затова запей, Анат, богиньо

ефимерна; аз и плячката съм, и стрелата,

аз съм словото. Аз – оплаквачът, мюезинът,

мъченикът.

каквото бях, освен един единствен път. Каквото бях

единствен път, достатъчно е, за да зная как троши се времето –

като че бедуинска шатра в северния вятър,

как разцепва се пространството и миналото се загръща в

късове от изоставения храм. На мен прилича много

всичко, дето ме заобикаля, а пък аз не си приличам с нищо

тук. Като че ли земята тясна е за

болните лирици – внуци сатанински,

бедни умопомрачени, дето

щом сънуват хубав сън, накарват папагала да наизусти любовни

стихове и всички граници отварят се пред тях...

Имам работа на борд на кораб. Не

птица да спасявам от глада ни и от

морска болест, а потопа да разгледам аз

отблизо: И какво оттам насетне? Как

постъпват оцелелите с прастарата земя?

Историята ли повтарят? И кое начало е?

Кое е краят? От мъртвите не се е върнал

никой, да ни каже истината...
/Смърт, почакай ме извън Земята,

в твоята страна ме чакай, докато приключа

мимолетен разговор с остатъците от живота си

край твойта шатра; чакай ме докато свърша

с прочита на Тарафа Бен Абд^*. Така ме изкушава

екзистенциализмът – той от всеки миг изцежда

свободата, справедливостта, божественото вино!../

Тъй че, смърт! Почакай ме докато свърша

с подготовката за погребението в пролетта чуплива –

там, където се родих, където ще издам забрана до ораторите,

за да не повтарят казаното за опечалената земя,

за устояването на смокините и на маслините в отпор на времето

и неговите армии. Ще кажа: С буква “ен”

налейте ме, така духа ми ще изпие

кораническата сура “Милостивият”. И с мен

безмълвни поемете вий по стъпките на прадедите

и под ритъма на флейтите във вечността ми. Виолетки

не оставяйте на гроба ми – това е

цветето на депресираните, то на мъртвите напомня преждевременната

смърт на любовта. Върху ковчега

положете, ако има, седем житни класа

неузрели и, също ако има, малко

макове. А ако не – тогава оставете вий черковните

цветя за черквите и сватбите/

Почакай, смърт! Да си приготвя

куфара: сапуна, четката за зъби

и самобръсначката, одеколонът, дрехите.

Там климатът умерен ли е? И дали

променливо е времето в оная бяла вечност,

или есен – зиме все едно и също

си остава? Ще ми стигне ли една едничка книга,

за да се развличам сред безвремието, или ще ми трябва

библиотека? На какъв език говорят там –

на разговорния за всички хора или пък

литературен./

... Смърт, почакай, смърт,

да си възвърна бистротата на ума през пролетта

и здравето – така ще бъдеш ти безкористен ловец: той не

прострелва антилопа пред самия извор. Нека връзката

ни бъде дружелюбна и открита: твое си е

твоето от дните ми, когато ги изпълня,

а от теб принадлежи ми съзерцанието на звездите:

Не е умрял напълно никой. Ето – духовете

сменят формата и местопребиваването си/.

Ти, смърт! Ти, сянко моя, дето

ще ме поведеш, ти, третата от всеки двама, ти,

цветът на бунта в изумруда и рубина,

кръв паунова, ловец на вълчите

сърца, ти, болест на фантазията! Поседни

на стола! Остави си ловните такъми

под прозореца ми. Окачи над портата ми

тежката си връзка с ключове! Недей се взира ти,

Могъща, в моите артерии, за да фиксираш сетното им слабо

място. Ти си по-могъща от

системата на медицината. От моята дихателна система

по-могъща си. И от меда могъщ си по-могъща;

нямаш нужда ти от болестта ми, за да ме убиеш.

И така – бъди и по-възвишена от насекомите. Бъди каквато

си – прозрачна, хладна, ясна за Отвъдното.

Бъди каквато любовта е – буря над едно дърво; недей

по праговете да присядаш като просяк или

бирник. И по улиците пътен полицай недей

да бъдеш. Силна ти бъди, стоманено-блестяща, маските лисичи

ти от себе си свали. Бъди

ти рицар, бляскава бъди, кажи

каквото искаш: “Идвам аз от смисъл

в смисъл. Той, животът, е поток, а аз

го концентрирам, дефинирам с властта си, с безпристрастността си..”/

Ти почакай, Смърт! На стола поседни

и чаша вино си вземи, и с мен недей

се пазари – такива като теб не преговарят

с никого, такива като мен не се възпротивяват на слугата на

Отвъдното. А ти си почини... Че може да си се преуморила тоя

ден от междузвездните войни. А кой съм аз –

на гости да ми дойдеш? Време имаш ли с поемата ми

да се запознаеш? Не. И туй

не ти е работа. Ти отговаряш за калта

в човека, не за неговите думи и дела./

Теб всичките изкуства те сразиха, Смърт!

Теб, Смърт, сразиха те напевите в страната

на Двуречието. Обелискът древен от Египет, гробницата фараонска,

арабеските по храмовите камъни сразиха те

и победиха, и безсмъртието от засадите ти

се изплъзна...

Е, прави със себе си и с нас каквото искаш.
Аз пък искам, искам да живея...

Имам аз да поработя върху географията на вулкана.

Още от епохата на Лот, та чак до Второто пришествие на Хирошима

пустинята си е пустиня. Като че живея

тук завинаги – изпитвам страст към онова, което

не познавам. Може би “сега” е по-далече.

Може би по-близо “вчера” е, а “утре” е отминало.

Но аз държа се за ръката на “сега”, за да премине

покрай мен историята, не закръгленото време,

като хаоса на дивите кози. Дали

ще оцелея утре от забързаното електронно време,

или пък ще оцелея утре от забавянето на кервана ми

в пустинята? Имам работа и за Отвъдното -

като че утре няма да съм жив. И имам работа за ден

единствен, вечно днешен. Затова тъй леко,

леко вслушвам се в гласа на мравките в сърцето си:

“Да издържим ни помогнете.” Чувам и вика

пленен на камъка: “Снагата ми освободете.” И в цигулката

съзирам преселението на копнежите от калните

в небесните земи. А пък в ръката

на жената хващам своята опитомена вечност: Аз родих се,

сетне влюбих се и отегчих се, и събудих се

в тревата върху моя гроб, която понякога свидетелства

за мен. Каква е ползата тогаз от пролетта

великодушна, щом не радва мъртвите и не поддържа

подир тях ликуването на живота, свежестта в забравата?

Ето начин да се разгадае тайнството в поезията -

в моята, сантименталната поне. А и сънят – не е

той нищо друго, само нашият едничък начин да говорим./

Хайде, сбъркай, Смърт, и поседни

на мойте дни върху кристала, сякаш си един

от моите приятели завинаги, сякаш си заточеник

сред съществата. Ти, заточеник самотен. Не живееш ти

живота си. Животът ти е само мойта смърт. Ти не

живееш, не умираш. Ти деца отвличаш –

от жаждата на млякото за мляко. Ти не си

била дете – да ти люлеят люлката скорците,

не са те галили ни ангелчета, ни

рогата на елен небрежен, както случвало се е на нас,

които бяхме гостите на пеперудата. Заточеник самотен

ти, злочест – не те притиска към гърдите си

жена и не споделя с теб жена

копнежа по спестяване на тая нощ с фриволна фраза -

синоним на единението на земята в нас с небето.

Не си родила и дете – при теб да дойде беззащитно: Майчице,

обичам те. Заточеник самотен ти и на царете

цар – но няма славослов за твоя скиптър. Няма

над жребеца ти соколи. Няма бисери по твоята

корона. Ти, от знамена лишена,

от фанфарите свещени! Как така се движиш

без телохранители, без хор възвеличители –

страхливият крадец придвижва се така. Но ти –

коя си ти – велика, повелителка на мъртвите, могъща,

предводителка на армията асирийска несломима,

затуй прави със себе и с нас каквото искаш.
А аз тъй искам, искам да живея и

да те забравя… Да забравя дългата ни връзка –

само за да прочета какви писма

написали са небесата необятни. Всеки път, когато

се приготвя да дочакам твоето пристигане,

отдръпваш се. А всеки път, когато кажа аз: “От мен

се отдръпни, за да завърша цикъла на две тела в едно,

преливащо”, тогава се явяваш между мен и мен самия

с ироничното: “Недей забравя срещата ни ти…”

- Кога? – Навръх забравата,

когато ще повярваш ти на мирското и боязливо ще боготвориш

дървото в храмовете и рисунките по пещерния свод;

когато кажеш “Моите следи” и “Аз съм син на себе си”. – Къде е срещата?

И позволяваш ли ми аз да избера в кое кафе

на прага на морето? – Не… Недей се приближава

ти, човече, сине на греха,

до границите Божии! Не си роден да питаш ти, роден си

да работиш. – Бъди добър приятел,

Смърт! Бъди цивилизован смисъл – та да проумея

същността на скритата ти мъдрост! Може би избързала си

да научиш Каин да се цели. Може би

си закъсняла да подготвиш Йов за

дългото търпение. А може би за мене кон

си оседлала, та на кон да ме убиеш. Сякаш

аз, когато спомням си забравата, езикът ми спасява

настоящето ми. Сякаш аз съм вечно настоящ. И сякаш

вечно в полет съм. И сякаш от мига, когато те познах,

езикът ми се пристрасти към радостта си в белите ти

колесници – още по-високо и от облаците на съня,

високо, там, където възприятието се освобождава

от бремето на всички вещества. Тъй аз и ти по пътищата

на Всевишния дервиши двама сме, осъдени да виждат, без да виждат/;

Смърт, върни се ти сама по живо и по здраво,

а пък аз ей тук свободен съм – в не-тук,

в не-там. В изгнанието си върни се ти

самотна. При рибарските си мрежи се върни

и чакай ме на прага на морето. Приготви ми

вино - от червеното, да отпразнувам своето завръщане в лечебницата

на земята болна. Не бъди жестока,

коравосърдечна! Аз ще дойда не да ти се подиграя, нито пък

да тръгна по водата в езерото, в северните гънки

на духа. Но ти, когато изкуши ме, пренебрегнах аз

финала на поемата си: не поведох към баща си сватбеното шествие

на майка си на моя кон. И портите отворени оставих

за Андалусия на лириците; избрах да се изправя

край оградата от нарове и от бадеми, паяжините

да поизтупам от абата на високите си

прадеди. А чужда армия се движеше

по същите прастари пътища и мереше протяжността

на времето със същата, прастарата машина на войната.../

твоят враг или близнак, въздигаща се

между двете бездни? Може гълъбица своето гнездо да свие

в каска от стомана и яйца да си снесе. И може в колелата

на бронетранспортьор взривен пелин да израсте.

Какво историята – твоят враг или близнак –

с природата ще стори, щом земята се венчае за небето

и отрони дъжд свещен?/

на морето, в кафенето с романтиците. Веднъж,

когато не улучиха стрелите ти, аз върнах се

единствено да вложа вън от мен каквото вътре в мен е;

житото, изпълнило духа ми, да раздам

на дроздовете, дето са накацали в ръцете и по раменете ми;

да се сбогувам със земята, дето всмуква ме във вид на сол и сее ме

като трева за антилопите и за жребците. Чакай ме,

за да приключа краткото си посещение в пространството и времето;

недей ми вярва – връщам ли се аз, не се ли връщам,

на живота казвам аз “Благодаря”,

но нито жив съм бил, ни мъртъв –

само ти, едничка ти била си, ти, единствена!

Болногледачката ми казва: Ти бълнува

сърце! До тоалетната

ме заведи.../
Стойност има ли духът, щом тялото

е болно и не може да изпълни

то първичния си дълг?

Така че ти, сърце, сърце, върни ми

стъпките ми, та да ида сам

до тоалетната!

ябълката гравитационна,

функцията на сърцето си забравих

и градината на Ева там, в началото на вечността,

забравих функцията аз на малкия си орган,

дишането с моите си дробове.

Забравих да говоря,

за езика си боя се –

тъй че оставете всичко както е,

живота на езика ми върнете!..

много и крещеше ми:

Не искам да се връщам аз при никого,

в оназ страна не искам да се връщам,

след като толкоз дълго ме е нямало...

Искам да се върна само

вдън гукането – при езика си.
Болногледачката ми казва:

Ти бълнува дълго и ме питаше:

Какво е смърт – дали е онова, което правиш с мен сега,

или пък е умирането на езика?

Бавно я записвам аз, тъй бавно,

с римата на чайките в писанието на водата. Пиша я,

в наследство я оставям на ония, дето питат се: Но за кого да пеем,

щом солта се разпростре в росата?...

Тъй зелена; пиша в прозата на изкласилите жита

в писанието на полята – те превиват се от восъчната пълнота

и в тях, и в мен. И всеки път, когато се сприятеля

или побратимя с пшеничен клас, се научавам как от гибелта

и против нея аз да оцелея: “Аз съм житеното зрънце,

дето е умряло, за да се раззелени отново. И в смъртта ми

има някакъв живот...”

не е умирал никой вместо мен.

Какво от словото си спомнят мъртвите освен

признателното: “Бог ще се смили над нас”...

Развлича ме да си припомням позабравеното

красноречие: “Аз мъжка рожба не родих, та на родителя си тя

да донесе смъртта”...

И предпочетох аз свободен брак помежду думите...

Ще се натъкне женската на самец подходящ

в привличането между проза и поезия...

Върху смоковница ще пламнат фибрите ми,

ще излее земните си сокове сърцето ми

на някоя планета... Кой съм аз в смъртта

след мен? В смъртта преди мен кой съм?

Един страничен призрак рече: “Бе Озирис

като теб, бе като мен. Синът на Девата

бе като теб, бе като мен. Но

раната в най-подходящия момент

за болното небитие болезнена е и издига временната смърт

в идея...”

Откъде извира поетичността? От

интелекта на сърцето, от вроденото усещане

за неизвестното? Или от роза алена

в пустинята? Ни личното е лично,

ни всемирното – всемирно...
Сам себе си като че ли не съм.../

Всеки път, когато вслушам се в сърцето, ме изпълва

казаното от Отвъдното и с мене извисяват се

дърветата. От сън към сън

летя и нямам крайна цел.

Роден съм преди хиляди лета

лирични в мрака, бял като платно,

и не разбрах напълно кой от нас съм аз и кой –

сънят ми. Аз съм моя сън,

сам себе си като че ли не съм...

Езикът ми оставяше гръмовната си интонация

единствено при отпътуване на север. Кучетата ни

притихнаха. Козите ни с мъгли по хълмовете

се забулиха. Блуждаеща стрела лика на вярата

прониза. Уморих се от езика си – да казва, да не

казва – на гърба на коня как постъпва

миналото с дните на поета Имрул-Кайс,

помежду римата и царя раздвоен.../

И всеки път, когато се обърна аз с лице към боговете си,

там някъде, в страната на порфира, озарява ме

луна, обрамчена с Анат; Анат, владетелката

на метафората в притчата, за никого не беше

плакала, ала от хубостта си тя заплака:

За мен едничка ли е тази цялата магия,

няма ли край мен поет,

да сподели с мен празната постеля в моето величие

и от оградата на мойта женственост да обере

обилието мои рози?

Няма ли поет да съблазни

в гръдта ми млякото на тая нощ?

Аз първа съм,

последна съм,

надхвърлиха пределите ми моите предели,

бягат в думите след мен газели,

няма преди мене... ни след мен./
Ще сънувам не, че съм поправил колесниците на вятъра

или повредата, възникнала в духа –

зае митът коварството си / мястото си

в хода на реалното. И непосилно за поемата е

да променя минало, което отминава и не отминава,

нито да предотврати земетресение.

Но ще сънувам аз,

че има вече може би страна, достатъчно широка и за мен

какъвто съм – един от синовете на това море,

и стига вече с трудния въпрос: “Аз кой съм?...

Ето тук?... Дали съм син на майка си?”

Съмнения не ми досаждат и пастири и крале

не ме обсаждат. Настоящето е с мен, тъй както утрешният ден.

С мен е и тефтерчето ми: Всеки път, когато облака

одраска птица, аз записвам: Сън освободи

крилете ми. Аз също мога да летя. И всичко

живо може да лети. А аз съм аз и нищо

друго. /
Син от синовете съм на тая равнина...

На празника на ечемика се прекланям пред руините си,

ярки като белег в картата за самоличност –

ни ги разпиляват ветровете, ни ги увековечават.../

А на празника на лозето изпивам цяла чаша аз

от виното на амбулантните търговци... И душата ми

олеква, а пък тялото ми натежава от пространството и спомените/.

А през пролетта съм хрумване на някаква туристка,

дето ще напише в пощенските картички: “Там, вляво

от напуснатия амфитеатър, има лилия и тъмна

личност. Вдясно пък – модерен град.”/

Аз не съм от поданиците на Рим, които бдят

над пътищата на солта. Но погасявам по принуда някакъв

процент върху солта на моя хляб и казвам

на историята: Украси камионите си с роби и с крале покорни и мини!

... Сега не казва

никой: Не.
А аз съм аз и нищо друго.

Син от синовете съм на тая нощ. Сънувам

как на коня си се качвам, горе, горе...

извора да проследя оттатък хълма.

Конче, потърпи, за вятъра не спорим вече с теб

...

се възправи и мълнията удари. С копитото на страстите

одраскай вените на ехото. Издигай се и

обновявай се, и като стълб възправяй се, напрягай се,

ти, конче, като стълб възправяй се, не падай

от последното подножие като че знаме, изоставено

сред азбуката. С теб за вятъра не спорим вече –

ти си мой претекст, аз – твоята метафора извън кервана,

укротен като съдба. Ти препусни и времето ми издълбай

в пространството ми, конче мое. Че пространството

е пътят – няма път по пътя освен тебе,

с ветровете подкован. Звезди сред маранята запали!

Мъгли сред пустотата запали, бъди ми брат,

водач бъди за мълнията ми, ти, конче. Не умирай

нито преди мен в последното подножие, ни пък след мен,

ни с мен. Внимателно се вгледай в таз линейка-

катафалка... Може да съм още жив./
Ще сънувам не че съм поправил някакъв си външен смисъл.

А че ремонтирам вътрешностите си, изоставени заради

емоционална суша. Наизуст сърцето си научих

цялото: не може вече да се вдетини,

да се поглези. Стига му таблетка аспирин, за да

се укроти и да утихне. Сякаш то е чужд за мен съсед,

не аз подвластен съм на неговите страсти и жени. Като желязото

ръждясва и сърцето – спира да лелее, да копнее,

да лудее по неудържимия копнеж на оня първи дъжд

и не прозвънва като августовските треви от сушата.

като думата “като” в сравненията.

Щом пресъхнат соковете на сърцето, естетиката става

по-абстрактна, в емоции емоциите гаснат,

девствеността – в опитността./
И всеки път, обърна ли лице към първата

от песните, съзирам яребичите следи

по думите. Не бях дете щастливо,

за да кажа: Вчерашният ден е винаги по-хубав.

Ала има споменът две пъргави ръце и те земята

трескаво възбуждат. Има споменът ухание на нощно

цвете – плаче то и на изгнаника в кръвта събужда

нуждата му да изпее химн: “Бъди

въздигане на горестта ми – времето си да намеря.”... Имам

нужда само от туптенето на чайка, да последвам

корабите древни. Колко време

мина от мига, когато ний открихме двамата близнака –

времето и синонима на живот – естествената смърт?

Живеем си все още сякаш, че смъртта греши ни –

ний, способните на спомени, способни сме

и на освобождение, вървим по стъпките зелени

на Гилгамеш от едно към друго време.../
Съвършено моделиран прах...

отсъствието ме троши като че стомничка с вода.

Енкиду^* легна и не стана. В шепа глинени пера

обгърнато, заспа крилото ми. А боговете ми

са вятър вкаменен в земята на фантазията. Моята

десница е тояга дървена. Сърцето пък напуснато е

като кладенец пресъхнал; и се ширна ехото

свирепото: Енкиду! Моята фантазия не ми достига вече

да завърша своето пътуване. Необходима ми е

сила, за да бъде моят сън реален. Дай

оръжията свои да излъскам със солта от сълзите. Енкиду,

дай ми сълзи – та сред нас мъртвецът да оплаче

живия. Аз кой съм? Кой сега заспа,

Енкиду? Аз или пък ти? А боговете ми са

като че ръкойка вятър. С мен ти възправи се в цялото си

човешко безразсъдство, помечтай за малко

равенство помежду нас и боговете в небесата. Ние сме,

които облагородяваме красивата земя помежду

Тигър и Ефрат и помним имената. Как

съм ти омръзнал аз, приятелю, и си ме изоставил, а каква е ползата от мъдростта без младостта ни... Ползата от мъдростта каква е?

Изостави ме на портите на лабиринта ти,

приятелю, уби ме и ще трябва сам

съдбите ни да видя, сам. И сам

да понеса света на гръб като разпенен бик.

И сам да претършувам скитника за

вечността ми. Непременно трябва аз загадката

да разреша, Енкиду; ще поема

от живота ти каквото мога и доколкото ще могат

силата и волята ми да те понесат. Защото кой

съм аз, ако съм сам? Около мене - съвършено моделиран

прах. Но ще облегна голата ти

сянка аз на палмата. Къде е сянката сега?

Къде е сянката ти, след като прекършиха се корените ти?

Върхът

пропаст е...

Бях с теб несправедлив, когато звяра в теб преборвах

чрез една жена, която с млякото си те поеше и на тебе ти хареса...

И капитулира пред човешкото. Енкиду, ти над мен

смили се и върни се там, където си умрял – дано

намерим отговора: кой съм аз, ако съм сам?

На сам човек животът не е цял; въпросът

липсва ми; кого да питам аз за брода

на реката? Въздигни се, братко на солта,

и понеси ме. Знаеш ли, докато спиш,

че спиш? Вдигни се... стига спа!

Размърдай се, преди управници да са се наплодили покрай мен

като лисици: [Всичко суета е, затова вземи трофея

на живота си какъвто е – минута, бременна със соковете му –

кръвта пречиста на тревите. Живей ти за деня, не

за съня. Тъй преходно е всичко. И от утрешния ден

пази се и живота си живей сега в една жена,

която те обича. Не за своите илюзии – за тялото си ти живей.
Дочакай

син да понесе духа ти вместо теб.

Безсмъртието е плодене в битието.

Всичкото е суета и преходност, или

пък преходност и суета.]
Аз кой съм?

Песента на песните,

или пък мъдростта на академията?

Аз и двете съм...

Поет съм,

цар,

нямам облак аз в ръцете си,

ни единадесет звезди

над моя храм;

тялото ми отесня

и вечността ми отесня,

а утрето ми –

седнало като венец от прах

на мястото ми.
Суета е, суета на суетите... суета.

Преходно е всичко на света.

ветровете – южни са,

изгрява слънцето от себе си,

залязва слънцето пак в себе си,

и значи – нищо ново,

а пък времето

напразно, празно

беше вчера.

Храмовете са високи

и житата са високи,

а небето, щом сниши се, заръмява,

а страната, ако извиси се, опустява.

Всяко нещо, ако границите си надхвърли,

става някой ден обратното на себе си.

Животът на земята сянка е

на нещо, дето е за нас незримо...

Преходно е всичко на света.

и дванайсет хиляди жребци

пренасят позлатеното ми име

от едно към друго време...

Аз живях като мъдрец и цар –

тъй поет не е живял...

Остарях и доскуча ми славата,

и нищо не ми липсва.

Може би затуй,

когато нещо ново научавам,

грижите ми се увеличават.

И какво Ерусалим е, и какво е тронът?

Нищо не остава неизменно.

Раждането има свое време

и смъртта си има свое време,

мълчанието има свое време,

проговарянето има свое време

и войната има свое време,

и примирието има свое време,

времето си има свое време –

нищо не остава неизменно...

Всяко ручейче изпива го морето,

а морето не е пълно –

нищо не остава неизменно;

всяко нещо към смъртта се движи,

а смъртта – тя не е пълна;

нищо няма да остане подир мене –

само името ми позлатено:

“Беше Соломон”...

А мъртвите какво ще правят с имената си –

ще освети ли златото

тъмата моя необятна,

или песента на песните,

или академията?

Преходно е всичко на света/...

тъй вървях из своето видение. Но слязох аз

от кръста, тъй като боя се от височина и не

вещая Възкресение. Единственото, дето промених,

бе ритъмът ми – та гласа на своето сърце да чуя ясно.

За епиците орлите са; за мен е Огърлицата

на гълъбицата – звезда, напусната над покривите,

крива уличка, която стига на пристанището

в Акка – само толкова, но не по-малко.

Искам да се поздравя с “Добро ти утро”

там, където се оставих аз – момче щастливо (е, не бях

в ония дни момчето със звезда щастлива,

ала разстоянието – точно като майстора-ковач –

от простото желязо произвежда чудо).

- Хей, позна ли ме? -

запитах сянката покрай зида.

Обърна се девойка в дреха огнена:

- На мене ли говориш?

- С двойника си-призрак разговарям – рекох.

- А, поредният обезумял по свойта Лейла – промърмори тя –

дошъл да навести руините на стана...

И си тръгна към сергията в самия край на стария

пазар...

Ей тука бяхме. Палми две товареха

морето с послания от някакви поети ...

Хей, Аз, не сме пораснали чак толкова – и морският

пейзаж, и тия зидове-защитници на загубата ни,

и ароматът на тамян говорят: Още тук сме,

па макар и времето да се е отделило от пространството.

Като че никога не сме се и разделяли.

- Позна ли ме?

Момчето, дето съм изгубил, се разплака:

“Не сме се ний разделяли. Ала и няма да се срещнем никога.”...

И сключи две вълнички върху двете си ръце

и полетя високо...

А пък аз попитах: Кой от нас е емигрантът?/

На крайбрежието западно на тъмничаря рекох:

- Ти синът на стария ми тъмничар ли си?

- Да!

- А баща ти – той къде е?

Скуката от тъмничарството го порази с депресия.

Остави ми в наследство и задачата си, и професията и ми повели

града да пазя аз от твоя химн...

- Откога, попитах, ме следиш и се затваряш

в себе си?

- Откакто ти написа първата си песен, рече.

- Ала ти не си се бил родил!

Той рече: Имам мое време, имам моя вечност,

искам да живея с темпа на Америка

и с Ерусалимската стена.

- Бъди какъвто и да си, тогава рекох. Ала аз съм си отишъл.

Туй, което виждаш ти сега – то не е аз, а аз съм моя призрак.

- Стига! - рече. – Ти не си ли името на каменното

ехо? Ти не си си тръгвал – следователно не си се върнал.

Още си в ей тая мъничка килия.

Тъй че – остави ме ти на мира!

- Още ли си тук? -

попитах. - И нима свободен съм или затворник, без

да зная. И морето зад стената моето море ли е?

- Ти си затворникът – ми каза той. – Ти си затворникът

на себе си и на носталгията. И това, което виждаш ти сега –

то не е аз, а аз съм моя призрак.

- Жив съм – казах сам на себе си тогава.

Казах: - Ако срещнат се два призрака

в пустинята, дали ще си поделят пясъка,

или ще си съперничат за монопол върху нощта?/
Работеше единствено часовникът в пристанището.

Никой не обръщаше внимание на тая нощ във времето – мрежи

хвърляха ловци на морски дарове и сплитаха

вълните. Влюбените бяха в дискотеката.

Сънуващите галеха задрямалите чучулиги

и сънуваха...

Ако умра, ще се събудя – рекох. –

Аз от миналото имам си достатъчно,

не ми достига бъдеще...

По пътя стар ще тръгна,

по моите си стъпки, под бриза от морето. Никоя

жена не ме съзира под верандата си. Нямам

спомен друг освен такива, дето стават

и за дълъг път. А в дните имаше

достатъчно от бъдещето. Бях по-малък

и от пеперудите си, и от две трапчинки:

Дрямката вземи и скрий ме ти в

романа и във вечерта сантиментална /

скрий ме под една от двете палми /

научи ме на поезия / а може пък да се науча

да пребродя и пространствата на Омир / може

в приказката да добавя описание

на Акка / най-древния сред градовете най-красиви,

най-красивия сред градовете древни / каменна

кутия, из чиято глина движат се и живите,

и мъртвите подобно кошер от пчели-затворнички,

стачкуват те срещу цветята и морето,

питат има ли там нейде авариен изход всеки път, когато

се затегне обръчът / и научи ме на поезия /

че може песен да потрябва на момиче

за далечния любим: “ Вземи ме ти при себе си –

дори насила и съня ми постави

в ръцете си.” И ще отминат те към ехото

прегърнати / Като че ли ожених аз елен

подгонен с антилопа / и отворих дверите на

църквата за гълъбите... / Научи ме

на поезия / оназ, която е изплела риза

вълнена и чакала пред портата –

на нея по-приляга й за хоризонта да говори

с разочарование: Не се завърна воинът,

или не ще се върне, а пък ти не си когото

чаках... /

тъй вървях из своето видение. Но слязох аз от

кръста, тъй като боя се от високото и не

вещая Възкресение. Единственото, дето промених,

бе ритъмът ми – та гласа на своето сърце да чуя ясно.

За епиците орлите са; за мен е Огърлицата

на гълъбицата – звезда, напусната над покривите,

крива уличка, която стига на пристанището... /

Мое е това море.

Мой е този влажен вятър,

този кей със

стъпките ми и със семето ми ... мой е.

Моя е и тази стара автобусна спирка. Мой

е моят призрак и стопанинът му. Този меден съд

и сура “Тронът”, мой е ключът

и вратата, тъмничарите, камбаните са мои.

Моя е и конската подкова, дето полетя от зидовете... Мое е

което беше мое. Даже ножицата за хартия, от Евангелието

изтръгната, е моя

и солта в следите от сълзи върху

зида на къщата е моя...

Мое е и името ми, въпреки че грешно произнесох името си

с буквите му пет, хоризонтално моделирани:

М/ миналото доизграждащ, влюбен и сиротен;

А/ авантюрист;

Х/ хубавица и градина – две смущения, две горести;

М/ можещ и готов за своята предизвестена

смърт в изгнание, с недъгави желания;

У/ уханна роза и сбогуване,

отдаденост към рождеството, гдето и да е, обет пред майка и баща;

Д/ доказателство и път, сълза

от ореол изчезнал, и врабче, което ме погалва и разплаква.

Името е мое

и на моите приятели, където и да бъдат; мое е

и временното тяло – присъстващо или отсъстващо...

Два метра от пръстта сега ще са достатъчни...

Моите са метър и седемдесет и пет...

Останалото ще е за цветя с анархистичен цвят,

които бавно да ме пият. Мое е

което беше мое: моят ден отминал, ала и което ще е мое –

моето далечно утре, връщането на подгонения дух –

като че нищичко не е било,

като че нищичко не е било.

Нищожна рана върху лакътя на настоящето абсурдно,

а историята се надсмива и над жертвите си,

и над своите герои...

Хвърля поглед и си отминава...

Мое е това море.

Мой е този влажен вятър.

Името ми –

нищо че погрешно го прочетох аз върху ковчега –

мое е.

с всичките причини за сбогуване –

не съм аз мой.

Не съм аз мой.