Тихата победа Владимир Сабоурин
Изтегляне 94 Kb.
|
|
Тихата победа Владимир Сабоурин І Димчо Дебелянов спада към авторите, чиито текстове са били променяни след смъртта им. В този факт сам по себе си няма нищо необичайно, още по-малко изключително. Било поради ранна смърт, добила някъде на прехода от ХVІІІ към ХІХ век естетическата функция да сътворява фрагменти (Новалис), или поради негативните изисквания на модернизма, т. нар. “негативен канон” (Адорно), довеждащ в крайните си прояви до невъзможност да се “завърши” творбата и/или до отказ от публикуване, редакторите на съответното посмъртно издание на практика имат последната дума как да изглежда даден текст. Подобен е случаят с “Ленц” на Георг Бюхнер или “Процесът” на Фр. Кафка, за да споменем само два представителни случая. Обикновено тези намеси в текста биват отстранявани едва след завършването на процеса на канонизация на автора, когато идва времето на текстологично изрядните издания. Дълго преди рецепцията да навлезе във фазата на текстологичния интерес, най-късно от момента на включването на даден автор в училищната програма се предполага, че текстовете на творбите му изцяло и във всяка своя част отговарят на авторовата воля. Вярата в автентичността на текстовете на “класиците” обаче е по-скоро институционален и идеологически ефект, отколкото продукт на експертни общности. Текстът е автентичен, защото вече е бил в учебника и защото изначално е “изказ” на автора. В случая с Д. Дебелянов оформянето на отвъдната на текстовете фигура на автора протича за по-малко от 20 години, завършвайки през 1934 г. с откриването на надгробния паметник в Копривщица. Паметникът се състои от скулптура на седяща възрастна жена със забрадка, облакътила ръце на колената и подпряла глава на лявата ръка, и цитат от стихотворението на Д. Дебелянов “Тихата победа” (1916): и в кротък унес чака тя да дойде нейното дете.[.] Именно в стихотворението “Тихата победа”, цитирано в надгробния паметник на Д. Дебелянов, откриваме една съществена редакторска намеса в текста – променено е заглавието, което от “Тихата победа” (по-нататък в текста като ТП-1916) е станало “Тиха победа” (по-нататък в текста като ТП-19201). Преди да коментираме тази промяна в програмното заглавие на последното публикувано приживе стихотворение на Дебелянов, ще се спрем накратко върху фактите и свидетелствата около ТП-1916. Стихотворението е изпратено на Д. Подвързачов2 на 1.VІІІ.1916 г. с указанието, че е за сп. “Отечество”. Публикувано е две седмици по-късно в сп. “Отечество” от 15.VІІІ.1916 г., на практика веднага след получаването на писмото, имайки предвид забавянията на военновременната пощта. По свидетелството на Тихомир Геров3, броят със стихотворението е бил получен на фронта, т.е. Дебелянов го е видял в печатен вид и е имал възможност евентуално да нанесе корекции върху екземплиара на списанието. Няма сведения този хипотетичен коригиран екземплиар да е бил открит в походното сандъче на Дебелянов след смъртта му на 2.Х.1916 г. При тази от текстологична гледна точка достатъчно ясна картина възниква въпросът какви са били основанията за промяната на заглавието в С-1920, която се възпроизвежда във всички последващи издания. Прави впечатление, че промяната е възприета дори в текстологично коректния двутомник под редакцията на Елка Константинова и Здравко Петров (1968, 1970², 1974³). В бележките към първия том определящият характер на С-1920 е мотивиран по следния начин: “Те (редакторите на С-1920 Н. Лилиев, Д. Подвързачов и К. Константинов – б. м.) са работели по ръкописа, който Дебелянов сам е приготвил, преди да замине на фронта.”4 В бележката към ТП-1920 е посочено, че ТП-1916 има друго заглавие: “Заглавие Т и х а т а п о б е д а (разредка в оригинала – б. м.). Вземаме заглавието от изданието 1920 г.”5. Аргументът на ръкописа/ръкописите, оставен/и от Дебелянов преди заминаването му на фронта и използван/и при издаването на С-1920, е повторен в двутомното издание под редакцията на Е. Константинова и Надежда Александрова (1983). “Повтаряме това издание (С-1920 – б. м.), защото сме убедени, че е съобразено с волята на поета, който приживе е подготвял своя стихосбирка. В архивните му ръкописи са открити списъци на творби-проекти на бъдеща стихосбирка и съставяйки първото посмъртно Дебеляново издание, неговите най-близки приятели са се съобразявали с тях. Николай Лилиев е изказвал многократно пред племенницата си Елка Константинова съжаление, че са изчезнали черновите на Дебеляновите стихотворения, по които е съставял това първо издание заедно с Димитър Подвързачов”.6 Във второто поправено и допълнено юбилейно издание (1987²) се твърди аналогично, но засилено, че “съставителите (на С-1920 – б. м.) са изпълнили свещенодейно своя дълг към поета и приятеля и ние нямаме основания да не им се доверим.”7. Тази аргументация обаче може да е валидна само за текстовете от преди заминаването на Д. Дебелянов на фронта (втората половина на януари 1916 г.) или в краен случай от преди края на последната му отпуска (края на април – началото на май 1916 г.), когато остава няколко дена в София. ТП-1916 е написано не само половин година след заминаването на Дебелянов на фронта, но и най-малкото един месец8 след последната му отпуска, когато би била последната възможност евентуално да е предал някакъв ръкопис на Подвързачов (Лилиев не е бил в София по това време9). От което следва, че поне в случая със стихотворението “Тихата победа” С-1920 очевидно не може да бъде текстологично меродавното издание и съответно ТП-1920 не може да бъде коригиран от Д. Дебелянов вариант на ТП-1916. След този обзор на фактите и свидетелствата, имащи отношение към ТП-1916 и ТП-1920, можем да смятаме за установено с висока степен на вероятност, че ТП-1916 е последният авторизиран вариант на стихотворението “Тихата победа”. Кой и защо в такъв случай е променил програмното заглавие на последното публикувано приживе стихотворение на Дебелянов? Преди да предложим отговор на този въпрос, който касае както поетиката на интересуващото ни стихотворение, така и по-общо процедурите на рецепция и канонизиране на Д. Дебелянов, трябва да отбележим, че при него заглавията като цяло са доста лабилни. Печатаните приживе варианти на едно и също стихотворение имат различни заглавия или пък заглавието изобщо отпада. Стихотворения като “Черна песен” (1), “Спи градът” (2), “Да се завърнеш в бащината къща” (3), “Помниш ли, помниш ли тихия двор” (4), “Аз искам да те помня все така” (5), които трудно си представяме с друго заглавие, първоначално са били озаглавени съответно “Загадка” (1), без заглавие (2) (заглавието “Спи градът” се явява в С-1920), “Скрити вопли” (3), “Елегия” (4), “Елегия” (5) (вторият печатен вариант е без заглавие). Едно от възможните обяснения за тази лабилност на заглавията е стремежът към циклизация, при който отделните стихотворения са попадали в нов контекст, представляващ една по-голяма цялост с изнесена пред скоба и по този начин извънпоставена спрямо съставните части на цикъла структурна и смислова доминанта. В С-1920 писаните на фронта стихотворения, между които и ТП-1920, са обединени от редакторите в цикъла “Скрити вопли”. Цикълът е замислен от самия Дебелянов като първото стихотворение е било “Да се завърнеш в бащината къща”, от където е взето и заглавието на цикъла. Редакторите на С-1920 запазват цикъла само като заглавие, включвайки в него други стихотворения. Ако приемем, че циклизацията е фактор при промените в заглавията на стихотворенията, би било мислимо концепцията на цикъла “Скрити вопли” да е довела до варианта ТП-1920. Доколкото заглавието на цикъла е цитат от “Да се завърнеш в бащината къща”, може да се предположи, че това стихотворение задава доминантата, в която се мисли ТП-1920. С оглед на езиковата си форма текстът на “Да се завърнеш в бащината къща” предлага три нечленувани употреби на променената дума – две в мн. ч. и една в ж. р. ед. ч., като две от употребите са в един и същ стих и синтактично успоредени конструкции: “и тихи пазви тиха нощ разгръща”10, а при третата имаме скрита (синтагматично разсечена) етимологична фигура, образувана от прилагателното “тихи” и еднокоренното съществително “тишината”: “да шъпнеш тихи думи в тишината”.11 Взимайки под внимание лабилността на заглавията и ролята на циклизацията като вътрешносистемни фактори на промяната, можем да се върнем към изходния въпрос за редакторската намеса. От тримата редактори на С-1920 Д. Подвързачов, Н. Лилиев и К. Константинов (който е и автор на предговора), единствено Лилиев е обединявал в себе си компетенциите на близък приятел (вж. обширната му съхранена кореспонденция с Д. Дебелянов) и поет, от една страна, с кохерентна и формираща се успоредно с канонизацията на Дебелянов поетологическа доктрина (късния символизъм), способна да реинтерпретира в собствените си термини различна от себе си поетическа система, от друга. Д. Подвързачов в качеството си на “бащина” фигура на литературния кръг около сп. “Звено”, по-скоро е застъпвал образа, който самият Дебелянов е наложил за себе си в кръга. Що се касае предговора на К. Константинов, прави впечатление, че нито едно от четирите издания на Д. Дебелянов, на които Лилиев е съредактор (С-1920) или единствен редактор (С-1930, С-1939, С-1943)12, не е предговорено от него самия. Волята за интерпретация се налага не чрез метатекстове, а в редакторската работа. Че най-вероятно Н. Лилиев е отговорен за промяната на заглавието на ТП-1916, говори и фактът, че в изданията, на които той е единствен редактор, цикълът “Скрити вопли” е преименуван (без да се променя съдържанието му) на “Тиха победа”. Погледнато от перспективата на трите самостоятелни Лилиеви издания, С-1920 придобива чертите на междинен компромис: запазва се авторовото заглавие на цикъла (“Скрити вопли”), но се променя заглавието на включеното в цикъла стихотворение “Тихата победа”. Десет години след С-1920, в първото самостоятелното издание на Лилиев заглавието “Тиха победа” се явява два пъти, сякаш за да затвърди чрез това повторение направената промяна. ІІ Редакторската намеса на Н. Лилиев променя езиковата форма на дума, която спада към най-мощното семантично поле в поезията на Д. Дебелянов, – тишината. Дори промяната да изглежда незначителна, а тя изглежда такава в голата си граматичност, пипнато е на силно значещо място. Тишината и нейните производни са ключът към света на Дебелянов. В неуморните си тематизации на тишината Д. Дебелянов се намира в една дълга традиция на високата мистика, актуализирана в модерността от някои радикални протестантски деноминации (най-вече швабския пиетизъм) и захранващата се от тях литература и музика от Фридрих Хьолдерлин до Глен Гулд. Голямата тема на поезията на Дебелянов е смълчаването на природата и традицията в модерността, “мълчанието на сирените” (Кафка), на което модерният субект отговаря било с пренапрягане на артикулационните възможности на собствената си психосоматика, която да заглуши “ужасния глас, който крещи чак до хоризонта и който обикновено наричаме тишина”13, било с понижаване на гласа, което да направи чуваем говора на битието, живот[а] ласкав и любим (“Гора”), или заглъхналия повик на оттеглилия се бог (“Миг”). Високата степен на рефлектираност на проблематиката на тишината поражда метатекстовите построения на “Гора” и “Миг”, оголващи реторическата и интертекстуална направа на привидно добре познатите интериори на тишината в “Да се завърнеш в бащината къща”, които се оказват най-малкото странни или поне странно звучащи: “звънка тишина” (“Гора”), “отвъргнати, неми сирени...” (“Миг”). Дебелянов знае и прецизно формулира, че в езиковите си и интертекстуални основания тишината в литературата винаги е дървено желязо, оксиморон (какъвто е и тихата победа или скрити вопли), песен на неми сирени (Одисея ХІІ, 166-200) в условията на модерната заглъхналост на природата и традицията. Тази рефлектираност на тишината у Дебелянов иде сякаш да предвари – плаха и ненужна – лекото четене на един от най-леко четящите се лирици от българския литературен канон.14 Езиковата и концептуална прецизност, с която Д. Дебелянов борави с тишината, прави не по-малко проблематична и доста по-финната и изкусна редакторска намеса на Лилиев. Чрез премахването на определителния член на ключовата дума стихотворението “Тихата победа” се издърпва в една абстрактно-обобщителна сфера, в досега с която думите да се превърнат в символи, знаци с отчупено означаемо в социалната действителност и потиснато отношение към всекидневния език. А всъщност заглавието е остро полемично и захващащо се за неща извън собствената си поетична система – членуваната форма помни, припомня и се оттласва от стихосбирката на И. Вазов “Под гръма на победите” (1914), с която Дебелянов се занимава в една от малкото си рецензии.15 Полемичността обаче накърнява автономността на литературното произведение, към която се стреми символистичната поетика. “Тиха победа” е наистина по-доброто заглавие на едно символистично стихотворение.16 При тази поетологична операция Лилиев с пълно основание може да се опре на виртуозното боравене със символистичния жаргон – неразделна част от който е баталната метафорика – в стихотворения като “Кръстопът”, “Кръстопътя на бъдещето” (в посмъртните издания “Кръстопът на бъдещето”), “Светла вяра”. Въпреки че последните две не са включени в С-1920, а “Кръстопът” първо е изваден от С-1930, за да бъде върнат в С-1939 и С-1943, при търсената символистична редакция на “Тихата победа” разликата между нея и трите стихотворения от 1910 г.17 в тенденция би се свела до по-голямата или по-малка степен на похватно владеене и концептуална интериоризация на символистичната поетика. Докато именно тези символистични двойници на “Тихата победа” ясно демонстрират постсимволистичния й характер, както на свой ред в светлината, която тя ретроспективно хвърля върху тях, ясно проличава епигоналната им похватност. Символистичната батална метафорика, която откриваме не само в трите споменати по-горе стихотворения, но и в доста други, заслужава специално внимание с оглед на процеса на трансформация на символистичната поетика при Д. Дебелянов, като именно “Тихата победа” е мястото, където този процес може да се проследи на микроравнище. Нека първо изброим пасажите, съдържащи батална метафорика18: “От юг потръгна неброима рат, / от север друга с тътен се зададе” (“Кръстопът”); “Като воин в тъмница / да не можеш – пленен, / да развържеш десница / в гняв безумно-свещен.” (“В тъмница”); “О, воин с огнена хоръгва, / Десница слаба усили, / С безумен присмех да изтръгна / В гърди забитите стрели!” (фрагмент из недовършената поема “Молитва”); “Де няма аз да сваря / Да падна победен.” (вероятно част от поемата “Молитва”19); “Ах, ето де ме ти изведе, / ти, който нявга властно обеща / на мойта гордост – вихрени победи” (“Слънчогледи”); “кат слънце тръгна ти – уверен, / към подвига на своя ден. // [...] и нищият те уязви. // Но, жрец и воин на живота” (“На Пенчо Славейков”); “мъжете там хилави воини бяха” (“Миг”); “защо е скръбна Афродита, / а в прах покитен твоя щит?” (“Назад, през сънища стъмени”); “Скверниха нищи мойто знаме, / враг – мойта девствена земя” (“Живях в заключени простори”); “и нова, неведома власт / утринна шир ще открие / пред взора на твоята бодрост победна... [...] // Денят издига златен щит / над умирените води. – / Тъмите слънце победи” (“Легенда за разблудната царкиня”); “Сред вековни, неспирни борби, / на уречен, свещен кръстопът / ще се срещнат две вражи съдби. // Неспокойни на стан ще се спрат / там два свята. – Далечни тръби / в притаения мрак ще зоват. // [...] // И ще бъде тържествен часът, / дългочакан след глухи борби, / час на светла победа и смърт. // Под напевът на бойни тръби / в царствен блясък ще пламне светът. / О, бой сетен на вражи съдби” (“Кръстопътя на бъдещето”); “И гордо вее свойте знамена / безбройна рат, безбройни легиони.” (“Светла вяра”); “сънувах победни борби / и в страстно безумье се страстно увличах / сред екнали бойни тръби.” (“Разяжда гърдите ми кървава рана”); “светлината на победи бъдни” (“Аз горд напуснах твойта мирна стряха”); “ден ли ми носиш на славна победа” (“Тъмна, мрачна нощ неприветна”). Символистичната батална метафорика присъства и в “Тихата победа”, но е силно редуцирана, имайки предвид темата на текста (все пак победа, пък била тя и тиха) и извънлитературния му референт (Първата световна война). Имаме пред себе си добър пример за автономността на литературното произведение като система от похвати със собствена динамика: масираната батална метафорика, характерна, както видяхме, за доста стихотворения на Д. Дебелянов, се свива тъкмо в едно от неговите т. нар. “военни” стихотворения. Автономността на литературното произведение обаче сама представлява социално-исторически, включително и икономически, феномен, възникнал с появата на пазара на литературни произведения (най-вече романи) в първата половина на ХVІІІ век в Англия и окончателно наложил се във Франция през Втората Империя, последвала провала на революцията от 1848-а и отнела на литературата възможността да бъде обществено значима. В този смисъл на една социално обусловена автономност на литературното произведение, която е както освобождаваща еманципация, така и лишаване от възможност за социално действие, Първата световна война е от значение за разбирането на стихотворението “Тихата победа”. Войната поставя на тежко изпитание естетическия индивидуализъм от края на ХІХ век и ускорява формирането и радикализацията на колективистичните доктрини през 20-те и 30-те години, в които сферата на естетическото парадоксално трябва да се лиши от конституиращата я автономност, за да добие социална или екзистенциална значимост. Опитът на войната оказва решаващо въздействие както в плана на интелектуалното и естетическото, така и в най-интимен план върху такива Дебелянови съвременници като Георг Зимел, Л. Витгенщайн, З. Фройд, Г. фон Лукач, Ернст Юнгер, за да споменем само някои от тях. “Логико-философски трактат” и “Отвъд принципа на удоволствието” например са немислими без петте години на фронта като доброволец и военнопленничеството на Витгенщайн20 и смъртта на двата сина на Фройд във войната. Етиката като това, което не може да се “каже”, а единствено да се “покаже” в постъпката, от една страна, и “нагонът към смъртта”, от друга, рефлектират в рамките на свръхспециализирани дискурси опитът на войната. Това, което искаме да изтъкнем във връзка с “Тихата победа”, е, че Първата световна война има важни дискурсивни еквиваленти във високо специализирани терминологични системи като логическия позитивизъм и психоанализата и че тези дискурсивни еквиваленти са не по-малко важни за разбирането на тези системи от вътрешната им автономност и динамика. Същото вероятно е валидно и за поетическата система на “Тихата победа” на Д. Дебелянов, което обаче тук не е предмет на специално разглеждане. Искаме само да обърнем внимание на това, как архаиката на хтоничните култове, “прозряни” в “Тихата победа”, мирно съжителства в нея с модерната война.21 В тази връзка е интересно да се сравни стихотворението със записките във военния бележник, например с бележката, посветена на противогазите, в която мирното съвместно съществуване на архаиката и модерността е затруднено от нефикционалния характер на текста: “П р е р а б о т в а н е т о (разредка в оригинала – б. м.) на дадените ни на два пъти маски против задушливи газове среща непреодолими спънки поради липсата на необходимите за съшиването им материали, игли и конци [...].”22. Дебелянов на практика пише и мисли успоредно в два силно раздалечени дискурсивни режима: хтоничните култове и химическата война. (Първата газова атака е осъществена от германските войски на Западния фронт при р. Ипр на 22 април 1915 г., вследствие на което са отровени с хлор около 15.000 съглашенски войници, от които 5.000 умират. В момента на газовата атака на съюзниците Д. Дебелянов е вече четвърти месец на фронта.) Противоположно на тази раздалеченост на дискурсивните сфери, която е оставена без опосредяване, “Тихата победа” се стреми към снемане на наличната диференциация във всеобхватния дискурс на земята. Нека сега да се върнем към текста на стихотворението и направената по-горе констатацията за свиването на баталната метафорика в него. Стихотворението се състои от 11 четиристишия, от които само в 3 баталната метафорика може да се идентифицира на лексикално равнище: Вървим под тежките крила на буреносна, мощна бран (3 строфа) – Дойди, но с подвиг23 увенчай ти свойта бренна суета (8 строфа) а нейде гордо и далеч плющят победни знамена!... (11 строфа). Без лексикална даденост наличие на батална метафорика би могло да се търси във 2 строфа: Сурова вярност на дълга смени живота пъстролик[.] Разчитането на думата “дълг” в контекста на баталната метафорика се затруднява обаче от лексикалната й валентност в 6 строфа, където тя се явява два пъти в контекста на метафориката на земята: – Ти наш си, наш си, твоят дълг е дълг на хрупкавия злак – в земята майка опознал24, при нея да се върне пак.[.] ІІІ
Свиването на баталната метафорика, моделираща в рамките на символистичната поетика една силно диференцирана (“разнолика”) субектност25, става за сметка на експандирането на метафориката на земята с нейните родово-колективистични импликации. Баталната метафорика на практика е изместена от центъра на текста, който се заема от пет строфи – близо ½ от стихотворението – с компактна и синтагматично разгърната метафорика на земята. От 4 до 8 строфа включително имаме същинско стихотворение в стихотворението, рамкирано от по три строфи в началото и края: 3–5–3. Това вмъкнато стихотворение се въвежда чрез ограничително отрицание – “[н]о няма” – на първите три строфи, кулминиращи в и върху хиледи чела чер жъртвен кръст е начертан.[.] Ограничителното отрицание превключва от мощното наслагване по вертикалата на “чела” и “кръст” в крехко и копнежно нащърбената хоризонтала на метафориката на земята: Но няма мраз да заледи топлик жадуващия кълн,[,] като “кълн” подготвя свързването на земята с майката в 6 строфа, където земята е “майка” на междувременно порасналия “злак”, а чрез римата с “чълн” потапя в ембрионални води второто ограничително отрицание: нито ще трепне пред беди обуреваемият чълн.[,] при което “обуреваемият чълн” трансформира баталната “буреносна, мощна бран” от 3 строфа в брънка от метафоричната верига на земята-майка, свързваща в едно цяло вмъкнатото стихотворение. Малко неочаквано след това снишило се хоризонтално-ембрионално въведение се явява в 5 строфа означаването на говорещия във вмъкнатото стихотворение като “аз”, при положение, че в трите първи строфи на стихотворението-рамка се говореше в 1 л. мн. ч.: “за нас” (1 строфа), “[в]ървим” (3 строфа). Този “аз” обаче се самоназовава и волеизявава, за да навлезе в следващия стих в силовото поле на метафориката на земята: и аз обикнах тоя път, по който земните недра тъй властно мамят и зовят.[.] Тук прекъсва “аз”-говоренето, и ако съдим по наличните в горните три стиха съществителни, които биха могли да служат за по-нататъшни субекти на говоренето, думата получават най-вероятно олицетворените земни недра. Че именно те говорят в 6 строфа, свидетелстват властните им действия на мамене и призоваване, които предполагат някаква, макар и не ясно артикулирана, езиковост. Земните недра са изтъкнати като колективен субект на говоренето и чрез синтагматичната подредба, при която непосредствено след двата глагола в края на 5 строфа, които биха могли да означават и речеви актове, следва пунктуационният знак за пряка реч в началото на 6 строфа. Въпреки че признават в адресата си първоличностна инстанция, обръщайки се към него във 2 л. ед. ч., земните недра му вменяват една колективност, в която той присъства вече не като един от говорителите й, както беше в “за нас” или “[в]ървим”, а като нейно притежание: – Ти наш си, наш си, [...]. Настойчивият глас на земните недра, прибягващ към повторения и тавтологии – “[...] твоят дълг / е дълг [...]”26, – е този, който произнася думата “майка”. Колкото и синтактично засукано да е пряко допълнение на “хрупкавия злак”, чието непряко допълнение е “земята” [...] злак – в земята майка опознал,[,] “майка” отваря лексикално място за светлина в черния правоъгълник на метафориката на земята – макар и самата тя брънка в тази метафорика. Когато в 7 строфа два пъти в осева симетрия се повтаря определението “слънчеви”, това трябва да е майката, а не земята, не “земята майка”, въпреки единодушието на езика и мита, че тази двойка е неразкъсваема. Ако в 6 строфа земните недра казват, че земята е майка и това познание е дълг на хрупкавия злак, олицетворяващ най-вероятно подложения на колективизация Аз27, в 7 строфа се разказва за майката без дълг и познание, живот[а] ласкав и любим: Венци от слънчеви цветя в долини слънчеви плете[.] Дори това да е казано от земните недра, които най-вероятно продължават да говорят и в 7 строфа, казаното се налага на говорещия, който и да е той, – освен ако той не продължава да мами и зове, обещавайки щастието на ласкавия и любим живот. Тази амбивалентност на земята и нейните олицетворения – “земните недра” и “слънчеви цветя / в долини слънчеви” – е не само езиково-митологична, но и много сецесионна, много от света, описан във “Вълшебната планина” на Т. Ман и пометен в края на романа от Първата световна война. Но тук все още сме далеч от края на романа, потопени в съня на замръзващия в снежната буря скиор и образоващ се герой Ханс Касторп28. Неговото нитцшеанско-шопенхауеровско29 съновидение, изпълнено с много слънце, рефлектиращо в античния си блясък ужаса на земните недра, е доста по-близо до унеса на майката в 7 строфа, отколкото реалистично символизиращата възрастна жена със забрадка на надгробния паметник на Д. Дебелянов. Нитцше, от друга страна, е един от пътищата, по които в годините около Първата световна война се търси категоричното вземане на решение (Entscheidung)30, трансцендиращо естетическия индивидуализъм от края на ХІХ век. Нека резюмираме извървяния дотук път от цитата на надгробния паметник на Д. Дебелянов до съновидението на литературния му съвременник, героя на “Вълшебната планина”, Ханс Касторп. Една от целите на този път беше да върнем часовника на канонизацията на Д. Дебелянов назад в изходната точка на промяната на заглавието на стихотворението “Тихата победа”. Опитахме се да обосновем, че тази промяна не възхожда към корекция, направена от самия Дебелянов, и че се дължи на редакторска намеса, най-вероятно от страна на Н. Лилиев. Заглавието на стихотворението е променено от “Тихата победа” на “Тиха победа” в съгласие с изискванията на символистичната поетика за автономност и антиреференциалност на литературното произведение. В по-общ план рецепцията и канонизацията на Д. Дебелянов през 20-те и 30-те години рефлектира нарастващия натиск върху символизма от страна на взимащите връх антимодернистични тенденции. Една от реакциите на този натиск е засилването на акцента върху автономността, което се сблъсква в “Тихата победа” с противоположното движение към едно колективистично полагане на Аза и отговарящата на това полагане метафорика на земята. Антитезите, конструиращи модернистичната субектност и олицетворени в баталната метафорика, са подложени на сливане и сродяване. Архаиката на хтоничните култове мирно съжителства с модерната война. При анализа на текста на “Тихата победа” показахме как метафориката на земята (с нейните родово-колективистки импликации) изтласква моделиращата една силно диференцирана субектност символистична батална метафорика, организирайки се във вмъкнато стихотворение, което съставя близо ½ от творбата и заема центъра на композицията, симетрично обрамчено от еднакъв брой строфи в началото и края. Въпреки лексикално и композиционно прокараното надмощие на метафориката на земята, подготвящо колективистичните доктрини на 20-те и 30-те години, тя остава амбивалентно раздвоена между властното мамене и зов на земните недра, от една страна, и слънчевия унес на живот[а] ласкав и любим, от друга. Тази амбивалентност предполага като свой субект естетическия индивидуализъм от края на ХІХ век. Победата на земята31 и колектива е тиха, защото все още се мисли от субекта като негов акт на синтеза на антитезите и негов избор. 1 Стихотворението се появява с променено заглавие в първото посмъртно антологично издание (1920) на стихотворенията на Дебелянов (по-нататък в текста като С-1920). 2 Близък приятел на Д. Дебелянов и един от редакторите на С-1920. Визираното писмо на Дебелянов до Д. Подвързачов се съдържа в Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. ІІ, “Български писател”, С., 1987, с. 162. 3 Цитирано в Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1970, с. 296. 4 Цитираме по второто издание Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1970, с. 310. 5 Цит. съч., с. 335. 6 Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1983, с. 236. 7 Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1987, с. 291. 8 За тези датировки вж. цит. съч., т. ІІ, с. 324, 325. 9 Вж. цит. съч., с. 342. 10 Всички цитати от стихотворения на Д. Дебелянов са по изданието Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1987. 11 Ср. аналогиите между “Да се завърнеш в бащината къща” и предпоследната строфа на “Тихата победа”: “[...] странникът недраг / след много бури най-подир / намира своя роден бряг.”; и най-вече: “печален странник” (“Да се завърнеш...”) и “странникът недраг” (“Тихата победа”). 12 Трите издания на Д. Дебелянов, на които Лилиев е единствен редактор, са с предговор от Владимир Василев; предговорът е препечатан в Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1987, с. 53-60. От известните ни обзорни текстове за Д. Дебелянов, предговорът на Вл. Василев от 1930 г. потвърждава по може би най-категоричен начин основната теза на настоящето изследване. 13 Georg Büchner, „Lenz“. Marburger Ausgabe, Bd. 5, hrsg. v. Burghard Dedner u. Hubert Gersch u. Mitarb. v. Eva-Maria Vering u. Werner Weiland. Sämtliche Werke und Schriften, Wissenschaftliche Buchgesellschaft, Darmstadt, 2001, S. 48. 14 Блестящ израз на тази лекота дава З. Петров в своя все още интересен за четене предговор към Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1970: “В известен смисъл стиховете му са толкова безизкуствени, че престават да бъдат литература.” – Цит. съч., с. 6. 15 В тази рецензия на Вазовата стихосбирка има твърдения, които касаят и “Тихата победа”: “Великият бог на изкуството почти никога не е удостоявал смъртните с велики откровения в размирни времена, когато мечът е сменял арфата и кистата (от рус. кисть, “четка”? – б. м.) и спокойното проникване в предвечните тайни чрез осветяване всички лица на живота е ставало невъзможно пред гръма на битвите.” – Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. ІІ, “Български писател”, С., 1987, с. 53. “Тихата победа” прави две години по-късно невъзможното възможно, “снемайки” модернистката автономност на артиста и творбата, от позицията на която е критикуван Вазов. 16 Ср. писмото на Д. Дебелянов до Н. Лилиев от 6.V.1913 г., в което Дебелянов коментира стихотворението на Лилиев “Война” по следния показателен в горния ред на мисли начин: “Войната безсъмнено е най-мощно проявление на земното, грубо реалното в човешкия живот, по-сполучливо би могла да бъде “възпяна” от поети, в стиховете на които фразата “я из мяса” не би звучала странно. [...] Може би защото съм друг темперамент, може би защото успях по-отблизо да видя войната, ето че в твойто стихотворение образът на тая стихия не възстава ясно пред мене и аз бих могъл да го отрека, ако нямаше в него други ценности, сами по себе си големи”. – Цит. съч., с. 146. Символистичната редакция на “Тихата победа” е сякаш отговорът на Лилиев седем години по-късно на този коментар на Дебелянов. 17 Стихотворението „Светла вяра“ не е публикувано приживе и няма сведения за момента на написването му. Предложената тук датировка се основава на лексикални и поетологически аналогии с “Кръстопът” и “Кръстопътя на бъдещето”, публикувани за първи път през 1910 г. По ирония на рецепцията този епигонален шедьовър на символизма вижда през 1924 г. бял свят в социалистическия печат (под заглавието “Ратници”). 18 Извадката е направена върху корпуса стихотворения на Д. Дебелянов, представен в Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1987. От него изключваме само: 1) писаните на фронта стихотворения, към които спада “Тихата победа” и в които трансформацията вече е налице; 2) хумористичните стихотворения, доколкото при тях “оголването на похвата” на символистичната батална метафорика е хумористично мотивирано; 3) поръчковото стихотворение “Сънят на героя”, в което сливането на баталната метафорика с метафориката на земята е предмодернистично. Цитатите следват поредността на стихотворенията в цитираното издание. 19 Е. Константинова и Н. Александрова предполагат, че фрагментите, към които спада горният, са писани на фронта: “звучат ни като създадени на фронта.” – Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1983, с. 282. 20 “Избухването на Първата световна война предпазва Витгенщайн от духовен колапс и самоубийство”. – Вж. подробно в Ludwig Wittgenstein, Geheime Tagebücher 1914-1916, hrsg. u. dokumentiert v. Wilhelm Baum. Mit e. Vorw. v. Hans Albert. Turia & Kant, Wien, 1991. Горният цитат се намира на с. 127. 21 По аналогичен начин в момента архаиката на сакралната легитимация на царската власт успешно съжителства с финансовите спекулации с българския външен дълг. 22 Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. ІІ, “Български писател”, С., 1987, с. 87. 23 Тази дума обаче е произнесена най-вероятно от “земята майка”: “чака тя / да дойде нейното дете”, след което следва пунктуационен знак, маркиращ началото на пряка реч, и първата дума на пряката реч е “[д]ойди”. Логично е някой, който е чакал някого да дойде, да произнесе думата “дойди”. Ако наистина “земята майка” говори във 8 строфа, в думата “подвиг” баталната лексикална определеност се пресича от синтактична определеност (пряка реч), изтегляща “подвиг” в полето на метафориката на земята. Вж. предмодернистичния вариант на пълно сливане на баталната метафорика и пряката реч на майката в поръчковото стихотворение “Сънят на героя” (декември 1912), към което с пълно основание може да се приложи казаното от Дебелянов за “Под гръма на победите” на Вазов: “не едно и две от същите стихотворения ще бъдат успешно декламирани по забавления и тържествени случаи и пени от ученици и войници.” – Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. ІІ, “Български писател”, С., 1987, с. 54. Което и става със “Сънят на героя”: “За Нова година (1913 – б. м.) ученическото дружество при нашата гимназия щеше да даде литературно-музикална забава. И аз (Надежда Георгиева, тогава ученичка – б. м.) исках да декламирам стихотворение, което никой никога не е декламирал, никой не е чел. Помолих Димчо да ми съчини нещо. [...] Може би бе следващото му идване, следващата събота, когато го донесе и ми го прочете. Научи ме и как да го декламирам. И стихотворението “Сънят на героя” бе възторжено посрещнато.” – Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1983, с. 323. 24 Ср. засукания синтаксис на този стих с прозаическия текст “Писмо от село” (1912): “Аз гледах въплътената младост, аз тръпнех с пролетните тръпки на майката земя, сякаш намерена и позната след едно печално изгнание.” – Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. ІІ, “Български писател”, С., 1987, с. 42. В първа строфа на “Тихата победа” колективният лирически говорител също определя себе си като “изгнан”: “за нас, изгнани из света”. И в двата случая изгнанието сякаш е предпоставка за намирането и (о)познаването на майката земя респективно земята майка. Различно е мястото на изгнанието: в “Писмо от село” това е София, в “Тихата победа” – метафизично място извън “света” (в казармата наричано “цивилизацията”) или по-скоро на “междата” (Одисея ХІ, 22) между живот[а] ласкав и любим и царството на сенките. 25 Тази субектност се конструира чрез антитези (вж. преди всичко “Черна песен”), които на свой ред се олицетворяват в баталната метафорика. В “Тихата победа” антитезите на “живота пъстролик” са подложени на сливане и сродяване: ”и сля се радост и тъга, / сроди се малък и велик” (2 строфа). 26 Продължението на стиха – “[...] на хрупкавия злак” – повтаря, растително доразвивайки, “жадуващия кълн” от 4 строфа. 27 Според Е. Канети житните класове са един от символите на масата. 28 Вж. главата “Сняг” в VІ част на “Вълшебната планина”. Лирическият герой на “Тихата победа” също е образоващ се герой, който преминава през инициация в “тайните” култове на земята и подземното царство: “Че светли тайни дух прозря / и аз обикнах тоя път, / по който земните недра / тъй властно мамят и зовят.” (5 строфа). Секуларизиран еквивалент на тези “светли тайни” са “военните тайни”, за които Дебелянов пише във военния бележник: “За пръв път аз се срещах тъй отблизо с “военните тайни” и тъй отблизо усещах желязната воля на войната”. – Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. ІІ, “Български писател”, С., 1987, с. 85. Мирното съвместно съществуване на модерната война и архаиката се сблъсква с трудности при “преработването” на противогазите с подръчни средства: “П р е р а б о т в а н е т о (разредка в оригинала – б. м.) на дадените ни на два пъти маски против задушливи газове среща непреодолими спънки поради липсата на необходимите за съшиването им материали, игли и конци [...].” – Пак там, с. 87. Във финала на стихотворението лирическият герой е посрещнат от “родни сенки”, които не са нищо друго освен сенките в подземното царство. За разлика от сенките в Одисея (ХІ, 140-153), те говорят – “[...] с родна реч / посрещат [...]” – без да са пили от кръвта на жертвени животни, освен ако не приемем, че колективизираният лирически герой, иницииращ се в “тайните” на хтоничните култове, съвпада с жертвените животни, чиято кръв развързва езика на сенките. 29 Най-вероятното време на написване на “Тихата победа” – от втората половина на юни до втората половина на юли 1916 г. – съвпада с “[в]ремето на най-усилените [...] занимания” на Дебелянов с “Тъй рече Заратустра” на Фр. Нитцше: “В началото на юни започва съвместна работа по укрепване на позицията заедно с немски войници. Към 8 рота, чийто временен командир е Д. Д., зачисляват девет души немци от Елзас – интелигентни войници, говорещи френски. Между тях Д. Д. намира приятели и започва усилено да се занимава с немски език. Един от тях му подарява немското издание на “Тъй рече Заратустра”, което Д. Д. чете и изучава много внимателно в свободните си часове, като го сравнява с българския превод на Мара Белчева и френското издание, с което е разполагал. Времето на най-усилените му занимания с тази книга е юли 1916 г., както е отбелязано от него върху вътрешната корица на българския превод, подарен му от д-р К. Кръстев.” – Цит. съч., с. 325. 30 Вж. Георг Зимел, “Социология. Изследвания върху формите на обобществяване”, ПИК, В. Търново, 2002, с. 254-255. 31 “В самотните часове на деня и нощта поетът чува гласа на земята, която зове детето си в своята люлка. “Тихата” победа, това е победата на тоя неин зов.” – Вл. Василев в предговора към С-1930, цитираме по Д. Дебелянов, “Съчинения в два тома”, т. І, “Български писател”, С., 1987, с. 59. Каталог: 222 -> pub pub -> Фигури на ранномодерния интелектуалец в De vita beata (1463) на Хуан де Лусена pub -> Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението" pub -> Дайдо: my lover’s gone владимир Сабоурин pub -> Понятието за произход pub -> Негрите в Коментари към царското родословие на Инките Владимир Сабоурин pub -> Литература от края на двадесети век (Роалд Дал, Тери Прачет, Дж. К. Роулинг) pub -> Владимир Сабоурин на Бойко Пенчев pub -> Промискуитет и миноритарен дискурс pub -> Барух де Спиноза Етика (1677) pub -> Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо Владимир Сабоурин Изтегляне 94 Kb. Сподели с приятели:
|