Трети софийски есенен салон за поезия

поетична среща в Унгарския културен институт

Един проект на Ангелина Василева

с неизмеримата подкрепа на София Филипова

дето сладост наливат фурмите,

дето страст в едри нарове зрее.
Там искри слънчев смях сред лозите

и луна над горите лимонови грее...

и веднъж ли през костите свои преминах –

да достигна до теб,

до земята на твоето Име.

Храм издигнах

и браних го с вяра –

и в звезда над руините

тази вяра опазих.

Как те славих в молитви

пред хляба и виното...

и от всички посоки събрах ветровете,

със кръвта си пръстта напоявах,

сам агнец твой, бездомен,

твойто Слово засявах.

Бе ми жертвеник равнината,

към небето стъпало – планинският хребат,

и реките, реките от сълзи

надалеч все изпращах – към Тебе...
Отведи ме в онази земя –

дето първи напъпват бадемите.

Седем стръка копнеж**, седем пламнали цвята –

и единствена свята любов.

на месодобивен комбинат.

И ние – прясното месо

на този канибалски свят,

висим на свойте куки,

вторачили очи

в месомелачката.

желязната й безразлична паст

предъвка вече опита

за персонално оцеляване.

Дори самия порив

за безпорядъчно движение

преобразува тя във темпото

на оборотния си ритъм.

Но стигнали до точката

на общото замръзване,

панически посягаме

към смешния си шанс

да пренастроим климатика.

Да дръпнем този шалтер!

Да го изтръгнем от гнездото му!

Да, нека го направим,

но Господи, защо?!

Къде е смисълът, щом разликата

ще е само във температурата

на поголовната ни смърт?...

В безпомощната тишина

едно разрошено врабче

влетя – кой знае откъде –

и кацна на ухото ми.

То тихичко изчурулика,

че от месомелачката ще стане

чудесен саксофон...

Стъписах се и промълвих:

О, ето кой

ще се пожертва вместо нас!...

крачка по крачка, ден след ден,

крача уморена от човешки капризи,

заспивам със зейнала рана в мен.

отрано притисна ме яко, без страх.

Приклекналапред олтаря се кръстя

със скрита надежда във погледа плах.

Ръце протягам към Бога смирено,

даже кипежа на руйното вино

не смирява сърцето до болка ранено.

Огън да запаля, в пламъка му да горя.

Вървя по стърнищата с бурен и плевел,

уморена, някой ден пътя си да извървя.

изпълнен с надежда в бъдния ден.

Преминах през беди и човешки колизи,

но върнах любовта си скрита в мен.

моите стъпки ли чакаше кеят,

в час, в който облаците розовеят,

в който съм с пролетно-луда душа.

В лошото лесно променя се нравът.

Думите гаснат и изпепеляват

мойта,узряла от болки, душа.

Ленски от ревност към мене ли стреля?

Всичко ще срещна – дори на постеля –

с есенна и помъдряла душа.

с вино неукротените вени.

В буйство сменила вината си, стене,

гърчи се моята зимна душа.

вятъра, месеца, слънцето питам.

И на кръвта си студения ритъм

топля с угаснала вече душа.

На моите любими ученици: Цветелина, Марина, Мария, Диана, Боряна, Павел, Димитър, Георги и Виктория.

са избуялите момчета и момичета,

в неведение за свойта красота,

с напъпили устни, наивно устремени

към слънцето на любовта.

В градината на нашия живот, най- досадните треви-

неизкореними плевели, са глупостта и завистта- тях

да искаш да унищожиш с един замах е заблуждение.

Ще покълват пак и пак,

около всяко благородно насаждение.

В градината на нашия живот ще берем горчиви плодове,

ако култивираме илюзии.

Хранили сме ги напразно дни наред

за да разберем в един момент,

че корените им са - безпочвени.
В градината на нашия живот, най- сладкия плод

остава често неоткъснат,

защото идва късно, признанието на Земята

за нашите добри дела, тук,

сред хората.

ЛИЧЕН ДНЕВНИК

Тетрадка с разноцветни листи

душата ми прелиства.
И ето, че потъва в спомени,

оцветени

От тях наднича

весело момиче,

лудо влюбено в живота,

наивно вярващо в доброто.
Сини листи, душата ми прелиства.

Напира волен смях.

Редят се ведри мисли. Смели обещания.

Вричане в любов и светли заклинания

на юноши,

повярвали

в безбрежно синьото небе над тях.
Червени листи, душата ми прелиства.

Пурпурно-червени,

почти изпепелени

от огъня на споделената любов.

И от пожара на съмнението,

внезапно лумнал,

през онази бяла нощ.
Бели листи, душата ми прелиства.

Пречистена, достигнала светло помирение

след възхода и падението.

Щастлива, че при всяко горение,

почти винаги остава,

сред многото пепел,

и малко – жарава!


Людмила Христова

.........

Тюл по полите
на планината - сезонът
на мъглите

.........

Светкавица -
моментна снимка
преди да дойде есента

........

***

На дъното на чашата –

половин лимонова луна.
***

Жега.

избеляло плашило.

Хладен вятър.

Едно есенно листо

се полюшва в морето.

Септември.

Лятото си отива

с хиляди стъпки по мокрия плаж.

Traduction : Georges Gueorguiev

Превод: Георги Дончев Георгиев
Répétition du même

Blocs gris et sales

Passez votre chemin
Répétition du triste

Mladost Lulin

L’horizon est bouché
Soudain le coin d’un ciel

Bleu s’ouvre à moi

Fente dans l’avenir.

Повторение на еднаквото

Сиви блокове

Мръсни са - отминете нататък

Младост, Люлин

Хоризонтът - май е задръстен
Внезапно в единия край небето

Синьо ми грейва

Отворен процеп в бъдещето ни.

Orange rouillé grinçant

Voici le tram

Qui ahane sa ligne

Puis Vichneva

Un trajet ancestral
Tramway numéro dix

L’âme de Sofia

Quelque part hors du temps.
Жълт, ръждясал и скърцащ

Трамваят

Вишнева

Софийски дух

Някъде извън времето.

Sofia ses pavés gris

Tous différents

Un passé en uniforme

Inexistants

Pour inventer le futur
Sofia ses rues étroites

Charme désuet

D’un autre temps revenu.

София и сивите павета

Все различни

Едно минало в униформа

Липсващи

Старомодни

Завърнат чар от друга епоха.

Chiens solitaires et tristes

Caressants l’été

A faire fondre notre cœur

Molosses bizarres

Croisements de toutes races
Chiens sans maître ni loi

L’hiver dans les parcs

La meute affamée nous mord.
Кучета тъжни и самотни

Галят лятото

И чак ни разтапят сърцата
С влажни очи и без нашийник

Странни шаровци

Кръстоски от всички породи
Кучета без господар и закони

Зиме в паркове

Изгладнялата глутница ни хапе.

Sofia, Ladas et Trabants

Rouillées mais intactes

Abandonnées au pied des blocs

Sombres et brillantes

Si méprisantes sur les trottoirs
Où se reproduisent insensés

Cafards égoïstes

Cette génération de 4X4.
София, лади и трабанти

С ръжда, но цели

Изоставени пред блокове
София, БеЕмВе-та и Ауди-та

Мрачно блеснали

Презрителни по тротоарите
Където се плодят безумни

Алчни хлебарки

Егоистично котило джипове.

Fumées en volutes tristes

Tours de béton

Dans des formats identiques

Chiens et Roms

Exhalaisons de cartons
Tous ces blocs bien alignés

D’une autre époque

Aux fantaisies interdites.
Пушеци на тъжни спирали

Бетонни кули

В съвсем идентични формати
Кофи за боклук преровени

Кучета, роми

И миризма на кашони
Всички тези блокове наредени

От друга епоха

Със забранен екзотизъм.

Зорница Тодорова

Сред светове от огнена тъга

очите ти безоблачно блестят.

В единствения миг – сега –

пред нас безумен кръстопът.
Небето, цяло дим и ад,

дъждовно отчаяние чертае

и пътищата сбира нежен хлад –

скръбта за двама ни една е.

изяждаме любовта си...

изпиваме душите си

Да вървиш напреки.

Въпреки.

От стихосбирката “Омагьосан кръг”, ЛИК, 1997

Петър Чухов

ЛЕСНО Е
Лесно е

да си фокусник

трудно е да си заек
Разчиташ на чуждо умение

за да дойдеш на бял свят

да чуеш аплодисментите

предназначени за друг

и след поклона

пак да изчезнеш –

в бездънната

черна

вятър и дъжд

да имах поне

зла мащеха

след секса

бенката й

на различно място

Подлъга ги измамникът октомври.

Ноември отначало беше кротък.

Те бяха само семенца, отронени

в предесенната пустош на живота.

Ала обречени да вярват в нещо,

те стъбълца като прощални свещи

протегнаха към спомена за лятото.

Разцъфнаха усмихнато и пролетно,

приличаха на пухчета тополови,

на звън от гласове момичешки.

Тогава връхлетя, озъбен, вятърът.

До вчера толкова красив и ласкав,

той стана зъл и ги попари яростно.

Цветчетата безпомощно увиснаха

Грехът им беше, дето си помислиха,

че есенният вятър

                               носи пролет... 

 

ПРЕД ПРАГА НА ТЪГАТА

Додето виното не зашуми

да се заслушаме поне за миг

във шепота лилав на хризантемите.

Да лъхне хлад от стария геран,

и слънцето да подържим във длан,

додето лястовиците отлитат.

Да поседим на дървения праг,

където баба някога седеше

и откъдето днес се вижда как

безмълвни рухват старите череши.

Да повървим към бялата чешма,

прикътана във скута на баира,

да се поспрем под синята асма

и да заровим пръсти във чимшира.

Да ни разказват старите липи,

че всеки следващ ден е все по-кратък...

Додето виното не прекипи,

                пред прага

                          на тъгата.

„Къде останаха всичките жажди ?”

устата ми съхне от моите жажди,

а тялото – суха ливада,

по която тичат стадо елени,

дирещи свой водопой, за да пият,

дано утолят своите жажди,

но де е тоз водопой – знаят ли ? …
С още по-алчуща стръв

жаждите жадно духа ми разпъват

и го разкъсват на сто малки парчета,

и го превръщат във стълб огнен, огромен,

стрелнат нагоре към небесния кладенец,

дето се раждат всички желания …

всичко да видят, всичко да знаят –

за Горе и Долу,

за Вчера и Днес, а също и Утре,

за Запад и Изток,

за Бога и Дявола,

за Тебе … и всички преди Тебе,

останали все още в смътните сънища …

ту буйно пламтящи, ту леко стихващи,

за да се вихрите с по-огнена сила,

неутолими и неугасими,

живейте си, жажди, своя живот жизнен,

доде на раменете ни кацне Необяснимата,

за да ни каже : „Хайде, достатъчно !”,

за да ни каже туй нежно-любовно

и ни попита с молитвено-тих глас :

„Къде останаха всичките жажди ?!”

Вътрешната хармония...

Така ускоряваш хода на еволюцията.

Обхождаш онези места,които ти прошепнаха

миг преди да се родиш

в напълно празната секунда на безвремието,

когато още не знаеш за името си.

След време умът ще изпревари краката,

За да поведе напред тялото.

Нозете знаят пътя,но не и посоката на мечтите.

Това,което търсиш не може да бъде намерено.

Това,което търсиш е отдавна изгубено.

Ти си син на вятъра

Така, както аз съм щерка на луната.

Единствено насън те търся,

На светло ти не съществуваш.

И със затворени очи те виждам.

В бяла риза от лен, лека като облак

С нея очите ти стават още по-седефени.

Прокарвам ръка

И през ризата докосвам сърцето ти.

Без капчица кръв.

Защото не е орган сърцето,

А място за двама ни.

Тази зима казват студена ще бъде

Увити в шалове и с шапки,

езикът на тялото ни е закърнял.

Очите единствени говорят в студа.

Но в думите й лятото намирам

А стиховете й са есен

Прехвърчащи листа в душата

И те са тези,дето могат да те стоплят

И да те сгреят силно даже и без парно

Сърцето й работи на пълни обороти

Не икономисва от живота.

Даже зима казват красива ще бъде.

Петрана Стойчева
ОТКРОВЕНИЯ
Сама съм си –

наследсттвото –

и всичко,

плеяда от звезди

умира с мен...
Сама съм –

бездна, връх,

безкрайна шир,

сама съм –

стръкче цъфнала

иглика,

и въпрос...

огроман бял въпрос...

КОГАТО ДОЙДЕ НЕИЗБЕЖНОТО

Мълчим,

крещим,

а край ли е

безкрая на живота...
Затъваме,

когато дойде неизбежното,

изплуваме,

когато дойде неизбежното

и молим се

за помощ към безкрая.

когато дойде неизбежното,

проклинаме,

когато дойде неизбежното –

умираме накрая.

Петър Пламенов
ПОРТРЕТИ НА МИГОВЕ

ПОРТРЕТИТЕ

са преди всичко поглед

копнеж

нито лице нито мисъл

за всичко възможно

след скръбта и след щастието
там у Тебе

в ДОМА

ПОРТРЕТ НА ОБЛАЦИ

не знам кога съм тук

всеки миг превръща ме в капка

ПОРТРЕТ НА ПОЕТ

всеки път отново да пренаписваш

трагедията на света

ПОРТРЕТ НА ПОТОК

да имаш глас

за всичко което ненадейно руква

ПОРТРЕТ НА БЕЗКРАЯ

виж капчица проблясва

пред теб и в тебе



ПОРТРЕТ НА СМЯХ

че съм смъртен

ПОРТРЕТ НА ТЪГА

в радостта до Теб по-близо

а все убягва лика ти

АВТОПОРТРЕТ

Съгледах лика си

случайно отразен

в сапуненото мехурче на света


АВТОПОРТРЕТ – ESSE HOMO

живея само за да възкликнеш

АХ!


ПОРТРЕТ НА МЪДРОСТ

само заради красотата тук да бъдеш

ето цветето там



ПОРТРЕТ НА МОРЕ

за всяка своя капка

как не я боли!

На скалите, дето

грапавата плът съблича с пенливи пръсти,

как не й тежи

плача, челата разорани –

целунати, оставени, сломена твърдостта им!

Не ще да знае

ще й простят ли новите тела,

огладени в прегръдката й светла,

от тъмнината с кухи, причудливи длани,

догонващи последната изтичаща следа на

на песента лъчиста,

подмамена в незнаен бяг в оковите на кой ли бряг

да легне

в ложе кадифено – бавна , мътна, благодатна,

за хубостта на тучня му злак от него нежно укротена.

Покорена?

Ще смее ли в прегръдка да я задържи –

безстрастна, властна,

в безброй докосвания – омърсена и пречистена,

от време натежала,

със себе си в безбрежност да се слее закопняла.



ИСТОРИЯ

I.
НЕЗРИМАТА всевечна Светлина,

Духът, забъркал нова светска каша,

блажено в плът разкърши рамена,

след толкова еони сетил кожа.

разгърнал Вечността от Миг във Време,

Безликият изля безброй лица,

в чудесна сплав стопил Простор и Бреме.

понечил и духа да вложи,

черупка крехка стори от пръстта,

покри я тънко с фина кожа:

в екстаз и болка да вибрира

докрай изопнатото тетиво

от нерви, умно да разбира,

и слети, уж отделни елементи –

преди Човек да сложи имена,

неведомо бе цяло и фрагменти.

да дръзне дръзко към неща безкрайни

създанието крайно, начерта

Отецът граници и ги забули в тайна.

II.
ИЗХВЪРЛЕНА, Тварта проглежда – гола,

твърдта убива… Вдига взор в простора

с тревога смътна, че това е Долу

и с нещо че заслужила позор е.

А в нея част от Словото – словата –

опипват чуждото, познават в мрака,

откъртват ритъм в Хаос;

на скалата

душата, от еони дето чака,

извайват с вещи длани – гладка

в подслони;

оковават Страх и Време

в олтари;

бурите – в каскади трели,

в стени от слово, в приказни картини…

- Твори!

- От Него Син Е!

И не с проклятие дошла е гола,

а да извади свят и го наметне долу.



Димитрина Ганчева


ЕЗИКЪТ НА ДЕДИТЕ
„При МОЛ шопингът

се наблюдава...”

За какво ли дума става?

„При откриването

на новия „фешън бар”...

Каква ли е пък тази твар?

В пакета „ Ол инклузив”...

Звучи май като експлозив!?!

Така езикът ни свещен

е от чуждици покварен.

Лияна, Ивияна, Никол,

Деяна, Аделия, Констанс,

Крис, Сияна, Магдалена –

имена от цялата вселена.
Няма Пенка, Радка, Мара!

Дотук нацията я докара.

Хлад. Есенен ден

шпионски се промъкна

сред летните дни.

Есен е.

за късче лято.

Циганско лято.

Ноември тича бос

по топлия пясък.

Мирис на роза –

упойка за любов

без страдание.

Там времето се носи наобратно,

застинало в спокойна синева.

Момичета от детството на татко

играят по зелената трева.

От розите излиза Баба в бяло,

изящна като клонче от стъкло.

Зад мене в потъмняло огледало

се ниже туй, което е било.

От вещите се носи лъх потаен

и бавно утаява се край мен

а аз потъвам все по-плътно в тая

бездвижност на отминалия ден.

Внезапно духва вятър и в тревата

посипват се жълтеещи листа.

Като минути лешниците капят

и пускат ново коренче в пръстта.

Светът отново става въртележка

и всичко покрай мене се върти.

Водата, неразсънена и тежка,

зад клоните започва да трепти.

От гроздето се стича меко слънце

и се превръща в сладък лепкав сок.

Дъхти на мед и розите са пръски

на светлината в цветния поток.

В стотици тънки паяжинни нишки

стаява се на вещите дъхът

и паяче по шипката се спуска

да ми покаже търсения път.

Прошепват нещо всичките дървета

и върху мен посипва се роса,

а по средата аз стоя и светя,

превърната в ей тия небеса.

Красимир Петров

КРАСИВИ СА ДРЕБНИТЕ ГРИЖИ
При цялата прозрачност на нещата

единствено водата има дъно.

Не ми е все едно, когато плача,

къде са думите безмълвни.

За деня очакван и деня отминал

дори зъб на никой не обелвам.

А отвъд – душите едва ли са сити,

навсякъде гладът е бездна …

ЗА ТОЛКОВА НЕЩА НЕ СИ СТРУВА:

Проплака петакът търкулнат

пред църквата висока и праведна.

* **
ДЪЖДЪТ НАШЕПВА:
„Каквито и да бъдат твоите думи:

Жарта от твоите устни ме изгаря.”

* **
КАК ДА ТЕ ЗАДЪРЖА, ПТИЧКО?
Толкова си красива,

че равна по хубост нийде не срещнах.

Радост-Лилия Рачева
***

стъпките

правят Земята

обитаема
***

денят

морен от събития

догаря в нощта
***

денят си тръгва

повлякъл след себе си

годината

На Йоско Сърчаджиев

***

между

Рождеството и Смъртта

кръстът човешки
***

Рождество

тридесет и три стъпки

до Разпятието

Димитър Дженев

***

Пълнолуние
Прожекторът изтръгва

от очите ми признания.

Осъден доживотно

ще търкалям камъни

в каторгата на твоето сърце.

***

Стотна от секундата преди мига
Като листо,

което се откъсва,

без да пита.
Като да пиеш от чашата,

която тя ти е поднесла,

и да знаеш,

че това е краят.

Като да гледаш

как навън виелицата вие,

а ти подклаждаш във камината

духа на лятото.

Като да бъдеш

стотна от секундата

преди мига.


Виолета Пенушлиева
Градско сиво
Очите ми са градско сиви.

Пуловерът - случайно сив.

В косата даже сивовеят

коноп заплете- бурен див.

Затуй разреждам сивотата

от себе си оловното небе.

Но, пак дъждовно посивяло

ме преследва, настига ме,

опипва ме, краде....?

Пътеки сиви,сиви хора и дни

без утро с птици без крила.

Мъгливи сиви погледи и

безконтрастна някаква мълва.

И монотонно всичко се повтаря.

Пейзаж урбанистичен в сивопад.

Как искам да нашаря тротоара.

Вървя сама до мене сиво в хлад.

На ситни капчици ръми.

Чадър си нямам. Забрави.

.........................................

Но, сив врабец прехвръкна изведнъж

и стресна ме със капки цветен дъжд.

Хайку
Щурец в сърцето.

Когато умра

го пуснете.

* * *

Детето се скри

в дрешника

и през ключалката

искаше да разговаря

с дядо Боже.

Като мама

в изповедалнята.

Мама плачеше.

Детето също заплака...

от тъмното в дрешника.

Бялата рокля на мама

му правеше крила на ангел.

Агелина Василева

Един следобед във Виена
I.

На Stephansplatz

ще си купя нещо от Zara,

което е същото като Mango,

макар и не Esprit или Promod,

но все пак повече от H&M и C&A;

ще дам едно евро

на клоуна с тебеширното лице,

който не ме разсмива;

ще направя сянка с вестник

над заспалия бездомник;

ще погледам

как художникот усмивката улавя

на арабското момиче

и накрая ще се изкатеря с поглед

по дантелите от мрамор

до върха на катедралата,

за даси поприказвам с вятъра.

II.
- О, мадам,

какъв шанс! -

убеждава ме

продавач на билети

пред Виенската опера.

- Тази вечер

е последното представление

за сезона!

И понеже във жегата

аз не бързам за никъде,

просто спирам край него.

Той разгръща програмата,

сочи цените,

местата,

артистите.

- О, чудесно! -

уверявям го аз.

- Непременно

ще си купя билет

в интернет

и рокля от Valentino,

ще отседна в централен хотел

и ще дойда с файтон

от Stephansdom.

- Но кога, о, мадам? –

пита той,

с поглед,

вперен в моята сламена шапка.

- Някой следващ сезон! –

обещавам си аз

и потъвам в тълпата.

Любомира Арабаджиева
/Част от поемата „Ла Пасионата”/

ІІ. ЕДИН КЪМ ДРУГ
1. От Миналото - идваш.

Тръба – гласът ти е.

Зов – в боя.

В очите – буря! – Огнестрелна. –

Предупреждение. –

За Утре. ;

И бясно удря, барабани сърцето ти,

свито в юмрук,

и в марша – бойко.

Подухва леден вятър.

Зима.

В пуста нива. – Вихър...

2. 
   С воала бледопортокалов. –
   

Насипан с рози. –

Светли и пламтящи...:,

Прозрачен – на вълни е,

и къдри се...

Воалът – Утро!...;

Разтваря светлината

бавно, неусетно –

И мен разтваря ме –

на Утрото – воалът...:

Прозрачна, бяла и неуловима;

И с Вятъра

на капки снежни –

Слизам...-

От несънуваното

Утре –

Идвам.

ІІІ. Красотата ражда ни

с орлови сърца: свободни и горди

1. 
   Бяхме.
   

Един с друг.

Обвити във пашкула – време.

Обгърнати в сурова топла вълна.

Пристегнати. Зовящи. В телата си –

едва се сдържахме –

Неукротени...

Простичко необоримо

Без да мисля за Това,

и без да разсъждавам;

Сърцето ми само решава:

- Любовта е Тайна. –

Но и – явна;

тайна Тайна – ти го казваш,

но и прясна и уханна –

Както хлябът, и смеха!...
Ако нещо не достига –

То е

Кръвожадност.

И неверие. –

Ти да имаш –

Сладостта!...

Вечният въпрос:

За хляба и солта.

Иванка Янкова

***

Писмо изпратих

по пролетния дъжд.

Поникна цвете.

***

Облак до облак...

Разплакаха се

още от сутринта.

***

Рояк светулки

танцуват по вълните...

Фарът засвети.

***

В чашата чай –

изгряващо слънце.

Целувка на момиче.

***

Лунна соната –

пролетни ноти

по капката роса.

Георги Тодоров

Максималист
Аз съм там,

където

е крсиво.
Аз съм там,

където

е чисто.
Аз съм там,

където

е мъдро.
Чедно ли е тогава,

че никъде

ме няма?


Сюр-сюрпризи
Зарежете любимата!!!

Зарежете Андре Брьотон!!!

Зарежете Моцарт и Вагнер!!!

Зарежете МатисиШагал!!!

За да видите,

че без Любов и Поезия,

без Музика и Живопис,

няма живот

Приятелят – Живот

Изпих си

кафето
Полях

цветето
Нахраних

кучето
Целунах

красавица

Написах

стихотворение

Животът

е хубав

Каталог: userfiles -> file
file -> Седмичен информационен бюлетин
file -> Седмичен информационен бюлетин
file -> Доклад на нпо за напредъка на България в процеса на присъединяване към ес, 2004
file -> Специална оферта за сезон 2015/2016 в Евридика Хилс Пампорово Нощувка със закуска
file -> Правила за условията и реда за предоставяне на стипендии за специални постижения на студентите във висшето училище по застраховане и финанси
file -> Отчет 31 март 2008 г. Междинен Баланс
file -> Наредба №111 от 12 октомври 2006 Г. За изпитване на продукти за растителна защита и одобряване на бази на физически и юридически лица
file -> Конкурс за избор на изпълнител на обществена поръчка с предмет

Изтегляне 297.96 Kb.

Сподели с приятели: