Viii софийски есенен салон за поезия 24 септември 2015 г

4. Милан Миланов

Из тайния дневник на ексхибициониста

ти си ваза

не

ще те взема в ръка

Любовта е с един размер

6. 
   Надежда Станилова
   

в раждането всяка сутрин-

да закърпя мислите си,

да наместя думите си,

да степенувам действията си:

какво ще правя,

кого ще обичам,

с кого ще се размина;

сглобявам пъзела всеки ден,

намирам изрязаните части,

пъхам ги една в друга,

за да получа желаната картина:

винаги е различна –

разни хора,

странни места,

непозната атмосфера,

и винаги липсва една частица –

с твоя образ;

подушвам те,

усещам те около мен,

още малко и ще те хвана

и поставя на правилното място,

но теб те няма, няма те,

а картинният пъзел

неизменно изобразява един и същ детайл,

в обратна перспектива –

ръчно омесен ръжен хляб,

който бавно режа на филии

и никога не успявам

да нарежа

докрай

7. Мария Иванова-Фьон
Господ наесен

А Господ сигурно наесен е дете,

Във нея Той отказва да расте

и с топчета от кестен си играе.

Шептящият Му балдахин от клен

Пижамата Му е с щастлив десен

на наедрели, достолепни тикви.

Мъглите са завесите на Бог.

Килим от листопад дълбок

тъче си  Той и пада в цветовете.

Със благ нюанс на дюлев конфитюр

Липата люшва – слънчев абажур –

и после попилява й сърцата.

Играе на сладкарски дюкян

с рачел, с канела и със марципан.

Витрината - от сън и старо време.

А Господ сигурно наесен е старик

Налива от очукан кафеник

кафе със смътен привкус на забрава…

Измисля като за последно този ден

Усмихва се, въздиша уморен.

Въздишката Му – снегоносен облак…
8. Весислава Савова
ноемврийско слънце

спомням си всички лъжи

които той ми каза

(Modern Haiku, 46:1)
сиви облаци

на всички около мен

са им потънали гемиите

(Frogpond,38:1)

загубен път

Еньово пълнолуние.

Кой обра светулките

от житата?

***

Чадъри догонват

хвърчила!

/Публикувано в: Sharpening the Green Pencil, април 2015/

***

***

времето има дълги

крака

***

- гракна гаргата

към своя любим

11. Цецка Илиева
равноденствие -
със свекървата горим
ланшна шума
- “Различна тишина”, 2012

*
най-дългият ден...

*
чилета мулине

останали от леля...

дъждовита есен

разминаване

сакура
как да уловя аромата

от стълб на стълб

Суетнята около нея- също.

До прозореца –прецъфтял

букет и транзистор –

музика, реклами, новини,

реклами

11 загинали при земетресение във Флорида

27 убити от младеж-камикадзе на Западния бряг

Наводнение взе жертви в северните

провинции на Китай, продължава

изваждането на трупове

Стрелба в Косово, афганистанки

продават дете за торба брашно

и слуша как

новините

заглушават

гласеца на новороденото
Втора награда от конкурса за млади поетеси на името на Дора Габе

14. Божидар Пангелов

СЪРЦЕТО

Гледам дните.

Понякога потрепват от капката –

Вие ветрове на хълма –

Забавено тупти сърцето,

Сърцето е знак.

Светът стана грозно разпятие,

В доброто човешко обятие

злото е стреме опънато.

От новото, страшно падение

и болката дири спасение

без думи, във ужас отнети.

Земята, оголила страстите,

се моли за свойто причастие,

разпъната цяла пред Бога.

3 място в Четвъртия национален конкурс"Никола Вапцаров", Благоевград, декември 2013 г.,категория "Поезия" на гражданска тематика.


16. Мариета Илиева-Пигелер

ЕДИН УМИРАЩ

Т o й всеки ден пристигаше

Все още идвам тук

Бог има най-добро сърце

и ми целува ръцете до лактите

докато се опитвам да засея зрънце

потънала в пръстта,

лежа просната и се притискам в земята,

докато после го поливам обилно със сълзи,

всяка сутрин разравям почвата да потъне дълбоко,

вечер се моля да спи под влагата,

да започне да надига чело.

този мой Бог

но очите му синьо гледат през мен,

през мен се разлива смехът,

той е нещо деликатно и вкусно,

всмуква се в тялото ми,

усещам мекото му сърце,

главата на слънцето

когато ми целува ръцете,

изморени и изкривени от труд

и без да настоява за чувства,

без да иска любов

съм готова да давам.

В дома живеят бурени.

Бръшлян

и гнили дюшеци,

прегръщали нежно телата им,

разпорени от времето сега.

Сърцето е мех,

трепти и писка, въздуха люлее.

Но кой да приглади косите му,

да потопи тялото в буре с вряща вода?

Плетеният пуловер е броня от пот и сол,

прикрива синята някога риза,

с която премина в полето.

Рицар от обречените на провал походи.

Как здраво е прищипан от студа само,

Безчувствен.

Смел.

Всяка нощ го виждам над покрива да лети.

 Тя се руши, той зида –

никога няма да я напусне.

Ще обитава в нея като дух.

*

eсенно утро

дивите ябълки

*

спирка

никой не слиза

зимна сутрин

клошар се събужда

под плажен чадър

блага вест

цветчета от вишна

върху главата ми

21. Петя Хайнрих

ТОВА ДЪРВО Е КИТ

и докато пишех

така е то

малко вятър и някой да ги мисли

Безнадеждност е първото име на чудото,

Свободата какво е? - Неистинна Истина?

От тревата под камък учи благочестие -

Изгубих те.

Сега

принадлежа на това,

което

ми липсва.

птицата,

в който

като

***

динена кора за метеори.

***

Вятърът го сресва.

***

Блесна светкавица.

една пеперуда.

може да се състои не само в кафенетата на Париж,

върху лъскавите сцени – Ню Йорк и Берлин,

достъпно е върху камъните на витошко плато

малко преди да се срине залезът

в купчина въглищен прах

с жар в пукнатините, с изгаряния по устните,

със способността да не виждаш следващия ориентир,

но да чуваш как чаткат копита.

Особено животно, препуска, дори когато трябва

да е зелено и бавно.

Кръвта му от хлорофил е пътека

към прозорците на един ден

с наши отражения отвън и бяла петуния

вътре,

премазана от копито.

 17th International “Kusamakura” Haiku Competition in Kimamoto

3.
пролетен гръм –

слънчево затъмнение

курабийките на мама

слепени

Като ученичка пробила ушите си

с нагорещена игла,

на лагер на Игликина поляна,

после

се прибрала в къщи

Баща ѝ я изгонил,

след това

ѝ купил перука,

за да може да ходи на училище.

Престилката винаги

закопчана

до горе

до под

иначе бият печат

и намаляват поведението.

А тя си татуира,

отлитаща

птица,

което отива

в казармата.

Когато излезе от там,

тя вече беше женена

за онзи мъж,

който ѝ обеща да ѝ

направи фризьорски салон,

в който тя щеше да разказва за

първата си

любов,

която отишла в казармата

реже кичури и ги хвърля на пода

и после...

с пластмасова метла и лопата

измита

мъртвите

и поднася огледалото

„Готово! Харесва ли ви така?!”

Клиентите плащат

за историята ѝ,

а тя вместо ресто

споменава за сина си -

Емигрант в Щатите.

„Пет години няма право да се връща.

После, ако събере пари за билет...”

излиза пред салона,

пали цигара,

докосва

на ушите си

по навик,

напипва липсата

на обици,

а птицата

застинала

в полет

под кожата,

горе над китката,

продължава

да маха с крила

и да отлита

все

по-надалеко.

НЕ Е ЛИ КЛЕТКА И МЪЛЧАНИЕТО

ДАЖЕ ПО-ГОЛЯМА

ПО-БЕТОННА ПО-ПРОСМУКВАЩА

СТДЕНО-ЛЕДЕНИ СТЕНИ

ЖЕЛЕЗНИТЕ РЕШЕТКИ БЕЗ КЛЮЧАЛКИ

А И ЗА КАКВО ЛИ ПЪК СА ТЕ

СЛЕД КАТО ПАЗАЧИТЕ ГИ НЯМА НИКАКВИ

И ТИ ЗАКЛЮЧЕНИК СИ В КЛЕТКАТА

СЪС СПОМЕНА ОТ СЕТНИТЕ СИ ДУМИ –

ПРИЛЕПИ БЛУЖДАЕЩИ В ТЪМАТА

СЪНУВАЩИ ПРОРОЧЕСКИ СМЪРТТА СИ

В ТУЙ КУХО ЛЕДЕНО ПРОСТРАНСТВО

И ЧАКАШ...

О КАК СИ УСВОИЛ ИЗКУСТВОТО

ДА ЧАКАШ ТЪРПЕЛИВО

СЛЪНЦЕТО ДА ГРЕЙНЕ НЕНАДЕЙНО

ДА РАЗТРШИ ЖЕЛЕЗНИТЕ РЕШЕТКИ

ДА ВЛЕЗЕ ОСВЕЖИТЕЛНИЯТ ВЪЗДУХ

И ТЕ СПАСИ ОТТАЗИ КЛЕТКА НЯМА!

КОГАТО СЕ СМИЛИ НАД ТЕБЕ БОГ

И РАЗТРОШИ ЖЕЛЕЗНИТЕ РЕШЕТКИ

И ТЕ СПАСИ ОТ СЛЯПОТО МЪЛЧАНИЕ

ПРЕНАСЯЙКИ ТЕ В ЦАРСТВОТО НА ДУМИТЕ!

ДАЛИ ОБАЧЕ ТОЙ ЩЕ ТЕ СПАСИ

ОТ МАСКИТЕ ИМ

ПОД КОИТО СЕ ПОТАЙВА ИСТИНАТА

ОТ ОСТРОРЕЖЕЩИТЕ ИМ СТРЕЛИ

ВПИВАЩИ СЕ ПРАВО В МОЗЪКА

ОТ ВСИЧКИТЕ ОНЕЗ ИГРИ

НЕ ВСЯКОГА ЗАБАВНИ

КОИТО РАЗИГРАВАТ В КЛЕТКАТА СИ
НЯКОЙ МОЖЕ ЛИ ДА КАЖЕ

КОЯ ОТ ДВЕТЕ КЛЕТКИ

ПО Е ПАГУБНА?


30. Димитрина Ганчева

ВРЕМЕТО
Понеделник плахо пристъпва

с боси нозе.

Докато си обуе чорапите,

докато се наконти,

дошла сряда.

Ден за срещи горещи.

Ден за данък-живот,

за любов дори и

главозамайване до...

събота, че и неделя.

По Божия повеля.

Ден за равносметка.

И отново понеделник

с неговите плахи стъпки.

От кратковремие

ме побиват тръпки.

слиза от тролея.

С трепетна ръка държи роза.

Краката не я държат, но лети –

осемдесет лета не са малко.

Това е последната спирка на тролея,

но не и за нея.

Възрастната жена е тръгнала

на първа среща.

Какво друго и остава, освен да бърза?

Разтегнала до безкрай малкото време,

което и остава,

тя е стигнала по-рано

на своята първа последна среща.

А сега ще свие минутите до срещата в шепа –

до розата –

и ще ги подари заедно с нея

на другите оставащи минути.

 

краят на лятото –

Това море разбунено, зелено,

пришпорено от вятъра, пътува.

Разтърсва седем гриви към брега ми,

скалите на търпението удря

със тъпана на своето упорство.

Забива нокти в пясъчната същност

на моята несигурност. Загребва,

отнася в шепи калната обвивка. Стене

и яростта му бисери оголва.

Застинало в дълбоката прозрачност

небето безучастно го огрява

и всичко става някак тривиално:

русалки, бряг, вълни в едно се сливат.

Разперва се денят голям, полита,

изтрива блясъка, във вечността пропада.

Към есента това море пътува.

Наднича през очите ми, прелива.

Нетраен отпечатък. Просто спомен.

нова кръпка

кръстопът в полето

........

***

Слънчев лъч му е

котвата.

***

Между две пейки

сянката на мама

36. Петър Чухов
СЕМЕЕН АЛБУМ
На всяка втора детска снимка

имам баба

на всяка трета – майка

на всяка пета – вуйчовци и лели

братовчеди

дядовци

баща

откакто разбраха

*свободата*

между терасите
на сградите
въже
за простор

*цимент*

върху която

или се рисува

с тебешир,

или се пада

*стълба*

нощем, докато спи,

пръстите й потрепват

по онези клавиши,

от които денем

само бърше прахта.
Първа награда на Националния студентски литературен конкурс Шумен 2015
39. Селена Йорданова
***

под водата

40. 
    Гергана Янинска
    

    внезапен дъжд

    
    хартиените ми обеци
    сменят модела си
    
    Editor’s Choice haiku, Cattails, September 2014
    
    
    
    

семейна кавга

Kоледа
още един комплект пелени

Камък до камък

-премълчавани думи-

цяла планина.

Влакът кънти и се люшка по правата линия.

Моето село се вее, люлее, разгръща се.

Трепкат ракити, тополки – топят се къпините.

Аз се изправям и дишам като за завръщане.

Старата гара с чешмата, камбанката, пейката,

И под носа ми перонът варосан офейква

в облак от стреснати и непознати врабчета.

Аз се разминах с гората, нивята и къщите.

Всичко оттатък реката, навярно, е все така същото,

само че аз продължавам нататък – бездомница.

Всуе ли идвам? И тъй ли ще бъде завинаги?

Всичко ли може без мен и без моето минало?

Хлътвам във бъдеще – с минало без отпечатъци.

Влакът кънти и се люшка без мен по завоите.

пак ще се върнеш, момиче несретно, при своите,

само че трябва да скачаш при нас във движение.

44. Валентина Йотова

ПТИЦИ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
Понякога сънувам, че съм птица

и ме прегръща теменужен здрач.

А приливите звездни на щурците

пресича подранилият косач

обточва се небесният илик

край слънцето - пламтяща капка восък.

Не ме будете, моля, в този миг!

разпукана от сладост, и тръпчив

и суетата е така излишна,

и знаеш, че си още много жив.

ръцете ми загребват синева,

когато съм фотон, сълза и вятър,

наченат стих в безмерна тишина.

и Бог е бил наивен пилигрим –

далеч преди да сме били родени

и безвъзвратно да се приземим.

крилете ни забодоха ли с трън?

Повярвайте ми – има още ангели.

Летете, хора, даже и на сън!

по теснолинейката на живота

между капките любов и отстояние

обективът ту се отдръпва

ту приближава отключва часовете

обримчили челата в бяло

зениците отваря

клетка по клетка така

че и слепият да разпознае края

а глухият да чуе когато

от публиката се намери някой

да изстене плахо „Amen“

или да хвърли камък.

Нощта е гладна - лакомо поглъща

улиците, къщите, градините и мен.

И даже въздухът изгубва своя смисъл.

Измамен е и мракът -

смътно очертава вън релефите.

Без силует и география.

Нощта е доброволна клопка. 

Излъчва магнетичен мирис.

Само за наивници.

Капан за будни хора:

чакалня и перон на гара. Балкон.

И даже пейка в парка.

Нощта е с вкус на черен шоколад.

Напълно натурална.

И с цвят на печено кафе.

Горчи – до дъното на всяка своя молекула.

И любовта е като тази нощ.

Без структура, сюжет,

сценарии и граници.

Дори земята и небето

не могат да я сложат в рамка.

Защото е самата свобода.

47. Ангелина Василева

МОИТЕ ТРЕВОГИ

1. Война

Не е у нас

войната.

В съседите била...

опасност няма

за страната ни.

Но аз изключих телевизора,

и радиото спрях,

а вестници не си купувам.

само на земята.

И слушам

тътена зловещ –

тя всяка нощ

в агония сред бомбите се мята...

осъмвам със молитва

светът над нас

да се развидели.

казват...

за своята кукла

с крачето откъснато

и за бялата къща,

в която растеше безгрижно,

малко момиченце

с тъмни къдрици,

и ме питаш

твоето братче

къде е сега.

на твоите тревожни въпроси

и не зная

как да те утеша.

малко момиченце

с тъмни къдрици,

тази нощ

под спокойно небе,

и помни,

че големият свят

те очаква