В обятията на шамбала

- Чужд Бог! Чужд Бог! - заповтарях в такт с крачките си, из­качвайки се по склона на височина около 5700 метра.

Спомените за богатия човек съвсем не ме изпълваха със сили. Беше ми жал за децата му. Дъхът ми излизаше от гърдите със свистене, устата ми бе пресъхнала, краката ми се подгъваха, сто­махът продължаваше да ме боли. Успокояваше ме само мисълта, че заедно с болката от мен излиза и отрицателната ми енергия. Сякаш започвах да й се радвам.

Спрях, погледнах към Равил и неочаквано и за себе си заявих:

- Равил! Знаеш ли, че има и друг Бог - чужд Бог! В Града на боговете обаче той е безсилен. Долината на смъртта убива само онези, чиито души са завладени от него. Великият Яма стои на стража и не допуска чуждия Бог. Огледалата го изпепеляват. Сгъс­теното мислещо време не го пуска в подземната Шамбала, не му позволява да омърси великия символ - Четящия човек.

Равил ме погледна в недоумение. И двамата се засмяхме и от­ново поехме по пътя си.

Мислите за чуждия Бог не ме оставяха. Той е вездесъщ и вед­нага прониква в човешката душа, ако тя се е отдалечила от своя истински Бог. Планомерно и упорито той подмамва човека да при­еме неговата вяра. Той се бори с истинския Бог не на живот, а на смърт.

Внезапно осъзнах, че безбожието не съществува. Затова атеизмът, величаещ човека като връх в развитието на самозародили-те се органични вещества, преминали през животинския и маймунския етап на еволюцията, е не просто грях, който поставя чо­века на мястото на Бога, а хитра измислица на чуждия Бог, която лишава човешките души от влиянието на истинския Създател и освобождава място, където да се внедри той. Тази мисъл толкова ме изненада, че краката ми се оплетоха, дишането се затрудни и аз спрях, изпускайки въздуха със свистене.

- Как досега не го бях разбрал?! Как не съм го разбирал?! -заповтарях си шепнешком, като се опитвах да изтрия с длан слеп­налите си устни. - Какъв глупак съм! На колко години станах, колко години съм изучавал атеизъм, взимайки изпитите с тройки, а не съм го разбирал! Чак след Долината на смъртта се осъзна, тъпако! Чак когато надзърна в очите на смъртта...

Дишането ми се възстанови и аз продължих напред. С почуда забелязах, че болката в коремната област утихна.

А мислите за чуждия Бог продължиха да танцуват в главата ми. Наистина се чудех как преди не ми беше хрумвало, че безбожие не съществува. Защото след като е създал духа, душата и тялото на човека. Бог не само ги е свързал един за друг, но и със себе си, определяйки ги като единство на творението. Ненапразно хората казват, че човек е частица от Бога. Ядосах се на фило­софите и учените, които са твърдели и твърдят, че Бог не същес­твува. Ако тези „учени-атеисти" се замислят за миг над извест­ния научен факт за клетъчната нелокалност, когато всяка от ми­лиардите клетки в човешкия организъм мигновено узнава участта на другите клетки, ще разберат, че той не може да бъде обяснен с нищо друго освен със съществуването на някаква мислеща суб­станция.

Тя не просто обединява в едно всички клетки, но и се грижи за всяка поотделно като за свое дете. „Учените-атеисти" биха могли логично да предположат, че за тази мислеща субстанция се грижи друга, по-високоорганизирана мислеща субстанция, а над нея има още, и още, и още - до самия... Бог. Тогава другарите атеисти биха престанали да се пулят при най-малкото възражение срещу „доказателствата" им, че Бог не съществува. Биха престанали да преследват истинските изследователи, които волю-неволю, в ре­зултат на научните си търсения, стигат до извода за съществуването на Създателя и се превръщат в дълбоко вярващи хора.

Спомних си очите на преподавателя по атеизъм в медицинския институт, който с удоволствие ми написа тройка, макар че бях научил наизуст всички атеистични глупотевини. Изглежда беше видял в очите ми зле прикритата омраза към него - роба на чуждия Бог.

А лукавият Бог може би се надсмиваше над глупака атеист, докато доказваше на всички онова, което не съществува в приро­дата. Този глупак атеист все пак е Божие създание, макар и неспо­лучливо. Понякога той се влюбва и когато го разкарат, вероятно си повтаря, че го боли душата. Но веднага насочва мислите си към органичните молекули и стига до извода, че нейните (на от­реклата) органични молекули са несъвместими с неговите (на от­речения), макар че всъщност са несъвместими душите им, които принадлежат на различни богове - на истинския и чуждия.

- Шефе, хайде да поседнем. Тежко ти е да вървиш - обади се Равил.

- Хайде - съгласих се аз. - Болката отслабна, но едва се държа на краката си.

В главата ми изплуваха познатите лица на завистливи, алчни и подли хора, на алкохолици и наркомани. Опитах се да си припом­ня израза на очите им. Не беше трудно. Очите им бяха едни и същи - стъклени и чужди. В тях проблясваше и страха, породен от неестественото раболепие пред онзи, които ги е завладял. Те сякаш се извиняваха, че са предали душите си, и умоляваха робът да бъде съжален. И намекваха, че всеки може да стане като него -роб. Това подмазвачество в погледа говореше, че бившият истин­ски човек няма друг избор, освен да апелира за съчувствие, защо­то той, който се е превърнал само в телесна обвивка, не може да живее без общочовешката божествена енергия, без общочовеш­ката любов. Затова е принуден да проси за частица чиста енергия, за малко съчувствие. Защото той не може да съществува без чис­тата енергия на истинския Бог, който го е създал.

Понякога в погледа се появяват и искри. Те се пръскат в различни посоки. Призовават към схватка. Жадуват за кръв. Чрез тях навън излиза омразата на чуждия Бог към истинския. Тогава ро­бът започва да отмъщава с цялата сила на своя порок на онзи, който го... съжалява.

Робът усеща с шестото си чувство, че не биха му стигнали си­лите да отмъсти на човек, който живее под закрилата на истинс­кия Бог. Затова е принуден да избере по-слаб - онзи, който чрез съжалението си му е предоставил част от своята чиста енергия. Нещастният роб'не е виновен, че отмъщава и погажда мръсни номера на човека, който го съжалява. Защото чуждият Бог иска да разруши създаденото от истинския, като безжалостно поставя на жертвения олтар хората със стъклените очи. Той не обича сво­ите роби. И дори ги презира, защото те не са негови чеда, а на истинския Бог.

Чуждият Бог не иска да се занимава с трудоемката съзидател­на работа. Той не желае да създава и да възпитава „свои хора". Иска само да владее душите на вече създадените. И понякога ус­пява. Всички помним до какво ни докараха лукавите идеи на ко­мунизма - до репресии. Най-гадното обаче беше, че в продълже­ние на почти 80 години населението на цялата страна ходеше и гледаше света със стъклени очи.

И сега, когато комунизмът почти се спомина и в „идеите" му вярват малцина, чуждият Бог продължава да действа, като смени козината си и стана покровител на „доларовия тип мислене". Той се радва, че доларовата психология все повече се разпространява по света, че благодарение на холивудските филми буквално се насаж­да „доларовият тип мислене" и в хора, възпитани да вярват в Бога. Чуждият Бог направо се тресе от яд, че по света се е появило реално противодействие на неговата политика. И това е „валута­та на дружбата", наречена евро. В нея е вложено нещо невероятно - победата на доверието и любовта в противовес на исторически­те амбиции на великите европейски страни. Сигурно ще дойде вре­ме, когато и Русия ще замени своята горделива рубла с топлата банкнота евро. И ще построи красив и величествен мост към Из­тока, където в традицията доминира духовното начало, а думата любов не е празен звук. Сигурно тогава ще настъпят щастливи дни, чуждият Бог ще се свие и с ужас ще забележи, че отстъпва място на новите хора с Чиста душа.

Станах от камъка, на който седях.

- Равил, да тръгваме! Трябва да настигнем момчетата.

Докато вървях, усетих, че мислите за чуждия Бог наистина ми помагаха - коремната болка утихваше. „Нима мисленото ми про­тиводействие на чуждия Бог ми помага да изкарвам енергията му от себе си?"

Отново си спомних за страшно богатия човек и стъкления из­раз на очите му. Той лиши своите деца от надеждата да видят Бо­жия свят заради него - чуждия Бог, чийто роб беше станал той. Баща им не можеше да се опълчи срещу принципа на чуждия Бог, че парите разрешават всички проблеми. Разбира се, той беше нам­разил онзи Мулдашев, който се бе осмелил да отблъсне велико­лепно сияещата пачка долари. А нима някой би доверил очите на своите деца на човек, когото мрази?!

Затова ви призовавам, ако чуждият Бог посегне към душата ви, не му я давайте, моля ви!

Чуждият Бог не е създател. Той никога и нищо не е създал. Само е разрушавал и е използвал създаденото от истинския.

Тогава разбрах, че по принцип съм щастлив човек, защото ус­пях да посетя Града на боговете. Щастлив съм, че в него няма място за чуждия Бог. Бях видял най-сетне величествения свят, съставен от пирамиди и монументи и създаден от силата на чис­тите мисли и чувства. Значението му за Земята е огромно, защо­то той е кристално чистото островче на нашата планета, над коя­то витае червено-черният призрак на чуждия Бог.