Въпрос 13 Взаимодействие между вътрешното и международното право съгласно българското законодателство

Въпрос 13 Взаимодействие между вътрешното и международното право съгласно българското законодателство

България е обвързана с правни задължения пи силата нам международни обичаи, международни договори и юридически задължителни актове на международни организации. Конституцията определя сред тях международните договори. При това не всички международни договори, а само определена категория. Тези международни договори се определят като отговарящи на три условия, дадени кумулативно. Условията са : ратификация по конституционен ред, обнародване и влизане в сила по отношение на България.При изпълнение на тези условия международните договори имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Изключение от тази категория са договорите, които, макар че отговарят на условията, влизат в противоречие със самата Конституция. В подобен случай се предвижда отделен ред, който се състои в предварително изменение на Конституцията / преди ратификацията /, но във всички случаи не се допуска нейно последващо изменяне от призната международноправна норма, която й противоречи по какъвто и да е начин.

Към обвързването на България с международни договори има отношение и Конституционния съд. Конституционният съд се произнася за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общо признатите норми на международното право и международните договори, по които България е страна. Контролът, който осъществява Конституционния съд, не е задължителен и не се отнася да всеки международен договор.

Въпрос 14 Понятие и предпоставки за международна правосубектност.Видове субекти.

Обикновено субектите на международното право се определя като участници в международни отношения, притежаващи права и задължения, получени от международното право, и носещи отговорност по международното право. Субектите на международното право трябва да бъдат независими един от друг и трябва да участват самостоятелно в международните отношения, пряко да влизат в правоотношения с други субекти на международното право.

Субектите на правото се различават с дееспособност и правоспособност. Дееспособността най – общо се определя като способност на субекта самостоятелно да упражнява права и да взема участие в дадено правоотношение. Това понятие във вътрешното право се отнася до физическите лица. Правоспособността от своя страна е гарантираната и представена от правото възможност да се встъпи в правоотношение.

Приема се, че в международното право всички субекти са праводееспособни, защото всички субекти са колективни. Такива колективни субекти са колективни. Такива колективни субекти са държавите, нациите, които се борят за национално освобождение, международните организации, особените образувания.

За изясняване на понятието “ субект “ е необходимо да се отличат още две понятия. Става дума за разграничаване на понятието “ правосубектност “ от това за “ субект на международното право “. Субект на международното право е всяко лице, всяко образуване, което участва в правоотношения. Субектът на правото предполага реално участие в такова правоотношение, докато правосубектността е самата способност дадено образование или лице да бъде субект на правото. В този смисъл правосубектност и правоспособност са твърде близки понятия, макар че в първия случай правоспособността заедно с дееспособността са две съставни части на субекта на правото.

В международното право съществува качеството субект на правото, но разбира се, както и по вътрешното право, обемът на притежаваната правосубектност е твърде различен за отделните субекти.

Обемът на правоспособността е категория, която се различава както между видовете субекти, така и в рамките на всеки отделен вид субект.
Въпрос 15 Държавата като субект на международното право.Правосубектност на унитарните и съставните държави.

За един дълъг период от време държавите са единствените създатели и субекти на международното право. Независимо от това, дали държавата или монархът са се разглеждали като носители на суверенитета, държавите са единствени създатели и в същото време единствени адресати на нормите на международното право.

В процеса на еволюция на международното право се появяват и други субекти, но и само държавите притежават неограничена правосубектност.

Правосубектността може да бъде ограничавана и това е тенденция в съвременната държавна практика. Такива примери откриваме в конституциите на Италия, Франция и др.

Правосубектност е универсална по отношение на предмета на правно регулиране и държавите са свободни да се договарят за всичко, което представлява интерес. Държавите притежават суверенитет по силата на своето съществуване.

Като правило държавата участва само в такива правоотношения, които съществуват по силата на нейното волеизявление, защото и нормата на международното право се създава в резултат на нейното волеизявление.

Държавите като основни субекти на международното право осъществяват двоя суверенитет, като реализират принадлежащите им права и наложените задължения в рамките на общото международно право.

Разгледани под ъгъла на своята правосубектност, държавите се разделят на унитарни или съставни / сложни /. Унитарната държава е единен субект на международното право. Тя е един цялостен субект на международното право. Съставните / сложните / държави биват федерации и конфедерации.

Федерациите се състоят от съставни части със значителни компетенции. Частите на федерациите са със запазени законодателни и изпълнителни органи. Но тези съставни части не притежават суверенитет и не са субект на международното право.

Конфедерацията е съюз, обединение на самостоятелни, суверенни държави. Отсъства още конфедеративно гражданство, не съществуват общи конфедеративни законодателни и изпълнителни власти. Държавите – членки на конфедерацията остават суверенни държави и субекти на международното право.

Правосубектността на конфедерацията е качествено различна от тази на държавата. Тя е специална, т.е. тясна – съществува в определена област и с определена цел.

Понастоящем по формата на държавно устройство държавите се подразделят на републики и монархии. Що се отнася да държавите с монархическа форма на управление, то при тях са известни и допълнителни форми на държавни обединения, наред с разгледаните по –горе. Такива са униите, които биват два вида : лични и реални.

Личната уния представлява обединение на държави с общ държавен глава. Членовете на личната уния запазва своя суверенитет както вътре в рамките на унията, така и извън нея. Членовете на личната уния са субекти на международното право и следователно личната уния не може да се разглежда като субект на международното право.

Реалната уния се характеризира с един общ държавен глава, единна външна политика, редица общи вътрешнодържавни органи.