Вродените идеи у декарт

Философията на Новото време се определя от съзнанието, че науката осъществява прогреса на обществото и човека, а значимостта на социалното действие е произведена от истинното знание. Затова идеите за независимостта и просперитета доминират великите философски принципи на Новото време. Призивът на епохата е да се изучават нещата, а не думите, да се изследва природата, а не формата. Но проблемът за човешката същност и за дейността на човека поражда спор между умовете на Новото време: на сетивата или на разума си да се довери човекът в процеса на познанието? Как се съгласуват – при посредничеството на разума – природното и моралното у човека? От какво се определя целесъобразността в поведението: афекти, ценности, интереси, обстоятелства, причини, императиви. Самоосъзнаващият се човек се превръща в модел на суверенната реалност, която пречупва през себе си фундаменталните въпроси на познанието и действието.

Със своите новаторски философски идеи френският мислител, математик и физик Рене Декарт се нарежда сред най-влиятелните умове на Новото време в Европа. Наричан често „основоположник на съвременната философия” и „баща на съвременната математика”, той вдъхновява както своите съвременници, така и следващите поколения философи, поставяйки началото на рационализма - водещо философско течение в Европа през ХVІІ и ХVІІІ век.

Според думите на самия Декарт, всичко започнало на 10 срещу 11 ноември 1619 година, в града Улм, където бил на лагер след сраженията от Тридесетгодишната война. Същата нощ насън му се явила маса, на която имало дебел реч­ник до сборник с латински стихове. В един от тях звучал настойчивият въпрос „Quod vitae sectabor iter?” („Какъв път ще следваш в живота?”). Декарт сметнал, че речникът символизира целостта на знанието, а стихът - питане на висшата сила, която настоява за отговор. Той е даден в творчеството на великия мислител, чиито теми, решения и проблеми се отнасят наистина към целостта на знанието, а над всичко това стои класическото „Сogito, ergo sum”.

Философията на Декарт се определя като дуалистична. В учението за познанието той твърди, че човек е съставен от две сътворени субстанции - душа (идеална, основната ѝ характеристика е мисленето) и тяло (материално, негова основна характеристика е пространствеността). Човешкият дух (мислещата субстанция) е царството на мисълта, възприятията, чувствата и волята. Характеристиката на телесността се крие според Декарт най-вече в безсъзнателното присъствие в пространството, в инстинктивното, автоматично действие по силата на природ­ни закони, които протичат сляпо за извършителите им. Те­лесната субстанция е лишена от т.нар. „двойна интенционалност” (двойна насоченост) на мисленето. Ако последното знае към какво и как е насочено, протяжността само се „простира”, заема място, но е лишено цел. Целта се задава от мисленето и доколкото то е символ на присъствието на висшето - в крайна сметка от Бог.

Според мислителя в човек реално са свързани мислещата душа и тялото (бездушният, телесен механизъм). Те са разнородни и си взаимодействат чрез един особен орган (епифиза).

Централно понятие в рационалистическата метафизика на Декарт е субстанцията. Той я определя като вещ, която не се нуждае за своето съществуване от нищо друго, освен от самата себе си, следователно субстанция се явява само Бог. Духовната субстанция е неделима, а материята - делима до безкрайност. Основен атрибут на духовната субстанция е мисленето, а на материалната - протяжността. Двойствената същност на субстанцията позволява на учения да създаде материалистичната физика (учение за протяжната субстанция) и идеалистическата психология (учение за мислещата субстанция). Своеобразно свързващо звено между тях е Бог, който внася движението в природата и обезпечава всички нейни закони. Освен атрибути, Декарт различава и модуси на субстанциите. Модуси на мисленето са въображение, чувства и желания. Модуси на протяжността са фигура, положение и движение.

Формулирайки своите възгледи, Декарт не изхожда от един аналогичен ред на битието, който е общата основа на всяка действителност и който в сферата на света представлява винаги спойка от определима и непознаваема материя и определяща, духовно познаваема форма. За мислителя всеобщото съществува в обективната действителност. То е вложено в нов разум от Бога под формата на вродено знание, т.е. вродените идеи са дадени на човек от Бога. Основната теза на мислителя гласи: „Мисля, следователно съществувам”, която той смята за вродена идея. Дори човешкият разум се тълкува от мислителя, доколкото той се доближава до божия разум. Говорейки за „разумната” душа на човека, Декарт твърди, че „в никакъв случай не може да бъде извлечена от способността на материята”, а трябва да бъде „създадена специално” (т.е. от Бога).

Цялата философия на Декарт е пронизана от идеята за безграничността на човешкия разум. Според мислителя „разсъждаващият най-здраво... винаги най-добре може да ви убеди в мнението си, даже и да говори долнобретонски и да не е изучавал реторика”.³ Непосредствеността на правилното разсъждаване е единственият критерий, при това той не зависи от езиковата форма на изложението.

За рационалитична доктрина на Декарт е характерно убеждението, че двата пътя на познанието – разумът да познава себе си и по този начин да познава природата, както и познавайки природата да придобива в крайна сметка знание за самия себе си – са напълно идентични и равнозначни, а субектът и обектът са взаимно обусловени по своето съдържание. Основната нагласа е противопоставянето на духовния Аз – субект, който, бидейки съзнание, е достъпен и прозрачен само за себе си, но за сметка на това отвътре, и материалния свят, който, бидейки обект, е познаваем само отвън. Изходен пункт за всичко останало са съдържанията на съзнанието - „идеите” (представите).

Идеята у Декарт има позитивен смисъл. Мислителят смята, че идеите биват вродени, външни и измислени. Редени по степен на яснота и отчетливост, някои от тях са по-близо до несъмнеността и са дори самата несъмненост. Именно тях Декарт нарича „вродени”, но не в смисъл, че човек ги притежава още с раж­дането си, а че те присъстват като условие за всяко мислене и могат да бъдат „събудени” до достоверността си. Те са характер­ни за всяко мислене и стават негови факти едва след изказ­ването им или постигането им тъкмо като интуитивно ясни. Те просто „просветват” и започват да действат като „очевидни исти­ни”. Такива идеи са тези на математиката, законите на нау­ката, идеята за Бог. Това, че някой не ги признава за ясни и отчетливи, не означава, че той не ги разбира, защото са­мото им отричане е вече някаква отчетливост, макар и смът­на. Тя се родее със смътността на представата за външен свят, давана на човека от сетивата. Ето защо според Декарт неразбиращият е в плен на неяснотата, идваща не само от объркани мисли, а от свободната му воля и обвързаността му се онази друга, ограничаваща мисленето субстанция.

Вродените принципи и идеи са знанията, които са единни и всеобщи. Те са потенцията за самото знание, вложена у човека от самия Бог. Ето защо Декарт твърди, че човекът има идеи за неща, които нямат никакво сетивно проявление – например познанието, незнанието, съмнението и др. Тези неща са чисто духовни. По отношение на разсъдъка те са прости. Човекът ги познава само благодарение на вродена светлина. Тези прости, чисто духовни неща се познават изключително лесно, необходим е само разум. Истинското познание идва чрез разсъждението. Човек не може да разчита на сетивата, защото те лъжат, не представят нещата такива, каквито са в действителност. Сетивата и изобщо емпиричното познание, изградено върху тях, заблуждават. Емпиричното познание и точните науки, изградени на неговата база, са колкото полезни, толкова и вредни. Материалната действителност съществува, но тя е недостъпна за опита. Затова и цялата тежест на познанието пада върху ума, интелекта, който единствен е способен да разграничи истинното от неистинното. Чрез дейността на разсъдъка човек може да се абстрахира от влиянието на нещата и да познае истинската им същност.

Вродените принципи и идеи се схващат чрез интуиция и дедукция. Декарт определя класическите мисловни процеси като „интуиция“ и „дедукция“. Интуиция означават усилията на ума, които водят към познанието на единното и на Бога, затова интуицията е умствено и непосредствено знание. Дедукцията е логически извод, който произтича от предпоставките. Тя е елементарна — следвайки обратния път, дава познание за феномените, присъстващи в сетивния свят, затова тя е опосредствано знание.

Изучавайки изворите, възможностите и средствата на научното познание, Декарт формулира своя идеал, а именно - интуитивното познание на всички вродени истини (всеобщите и необходимите). Средства за интуитивно познание са индукцията и дедукцията. В пълния си обем интуицията се оказва непосредствено обхващане на многообразието на абсолютните истини в системно единство. Но тези истини следва да се схващат „ясно и отчетливо“, едновременно, а не последователно. Декарт обаче не вярва, че сами по себе си „яснотата и отчетливостта“ могат да гарантират абсолютната истинност на всеобщите и необходими знания, затова се позовава на Бог като творец на човешкия разум, чието могъщество е безгранично.⁴

Според Декарт само Бог е в състояние да внуши на несъвършени същества мисъл за съществуване на всесъвършено същество. Всесъвършенството на Бога съдържа признак на реалното съществуване, но това може да не е реален признак за съществуване. От „мисля” произтича „съм”, следователно Бог е „мислим”, от което следва „Бог е!”. Това води до твърдението, че Бог е гарант за съществуването на света, познанието и безгрешността на човешкия разум. Единствено Бог може да бъде надежден източник на естествена светлина, противоположна на всяка лъжа и измама. „Тъй като нашите идеи или понятия са реални неща и всичко, което в тях е ясно и отчетливо, идва от Бога, в това те не могат да не бъдат истинни“. ⁵ Именно позоваването на тезата за недопустимост на лъжата представлява първото, използвано от Декарт, доказателство за битието на Бога.

Понятието за Бог не е толкова важно при Декарт, то има значение само като гарант за подредеността и рационалността на света. Самото наличие на Бог не променя нищо в света, тъй като той не се намесва в хода на нещата. Съществуването на Бог се доказва от мисълта ни за него, която човек намира в ума си. Така наречената от Декарт „lumens naturae“ („естествената светлина”) означава подчиняването на човешките понятия на произвола на интуицията, на субективното. Според мислителя „естествената светлина” е способност, дадена ни от Бога, и тя не може да възприеме като неистинно нещо, което е истинно. Декарт уточнява и какво разбира под „ясно и отчетливо“: ясно е познанието, което е очевидно за един внимателен ум; отчетливо е познанието, което е толкова различно от всички останали, че обхваща в себе си онова, което се представя ясно на онзи, „който го разглежда както трябва”⁶. Познанието може да бъде ясно, без да е отчетливо, но не и обратното.

„Като видях, че в самото положение: аз мисля, следова­телно аз съществувам, няма аб­солютно нищо друго, което да ме уверява, че казвам истината, освен съвсем ясното съзнание, че, за да мисля, аз трябва да съ­ществувам, реших, че мога да приема за общо правило следно­то: всички неща, които схваща­ме извънредно ясно и отчетливо, са истинни, но че има само из­вестна трудност да различим добре кои именно от тях схва­щаме отчетливо.”⁷

Според Декарт не може да се до­пусне, че ясни и отчетливи представи не съществуват, т.е. най-висша степен на битие, която не е човешка. Вродената идея за Бог е гаранция, че висшето същес­тво, което е творец на видими и невидими неща, не би проявило зла воля да ни лъже и да ни представя някакъв световен ред или природен закон само като изглеж­дащ такъв, за да изпитва вярата ни. Бог подрежда света по разбираем начин, който е такъв единс­твено за него, имайки пред вид вечността му. Това обаче не е основание да се отрече и приблизителното човешко разбира­не на външния свят. Той се представя като протяжност или тела, ня­кои от които са подобни, други - сродни, трети - неоду­шевени, но всички са разбираеми, поставими на едно пред­определено място, което е мисловно постижимо и словесно изказуемо. Постигнато и изказано, то може да стане факт на всяко съзнание.

Интуицията на съмнението всъщност крие интуицията на всесъвършеното битие. Тук Декарт подхожда до ключовата идея в християнството за свободата на волята. Според мислителя тя не само е вродена, но представлява предпоставка за грешки и илюзии. Тяхна причина е именно дадената от Бога и вродена свобода на волята. Бог е създал хората грешни и несъвършени в интерес на една по-дълбока хармония. Това несъвършенство не засяга светлината на разума, защото грешките идват не от самия ум, а от свободната воля, от индивидуалния произвол и автономността на личното поведение. В резултат на нейното действие произтича несериозно отношение на човека към света, неадекватно свързване на хората един с друг и най-важното – лъжлива интерпретация на идеите и усещанията. Заблужденията намират своето място именно в интелекта, макар и да не са предизвикани от него. Така дедукцията, която е универсален метод, не може да бъде лошо построена, но може да има в основата си прибързани и необосновани съждения за фактите, предизвикани от човешката воля.⁸

След като волята може да изкривява мисленето, то тя се оказва „над разума”. Тя наистина не може да осигурява истинността на познанието самостоятелно и затова ѝ е необходим верен метод. Само правилното управление на волята чрез метод води до съответствие между волята и разума и набелязва пътят към необходимите, но и свободни в същото време познавателни действия.

От една страна, разумното познание само по себе си се основава на всички легитимни рационални процедури, гарантирано е от интелектуалната интуиция и задейства цялата система от вродени идеи в един свят, който е проектиран по правилата на рационалното мислене. От друга страна, волята осъществява активното утвърждаване или отрицание в мислите. Самата воля е някаква разновидност на „лоша” интелектуална интуиция, която е в състояние да внася дисонанс в самата рационалност.

Търсейки на нещо несъмнено, Декарт стига първо до самосъзнанието и едва след това отива към идеята за Бога. Той твърди, че ако остане уединен в своето самосъзнание, човек притежава истина, която не зависи от Бога и предхожда винаги съществуването, както на вещите, така и на Бога. В тези негови разсъждения прозира една характерна черта на философите на Новото време - еманципацията на разума и религията.

Намерил несъмнената изходна точка, Декарт се отправя към изясняването на поредица видимости, интуитивно даде­ни ясни и отчетливи неща, в които преди това се е съмнявал. Методическото съмнение започва да работи като догматичен конструкт, започва да се изявява некритично. Приетото за достоверно не може да има случаен произход. При Декарт на това се основава т.нар. „онтологическо доказателство за битието на Бога”, а именно - представа за висше съвършен­ство не може да изключи и съществуването му, защото тога­ва не би било висше.

Декарт тълкува разума, ума и интелекта като проявления на Божия разум, като генетично заложен познавателен модел, от който произхождат „допълнителните” разбирания и понятия. Декартовата интуиция се състои именно в обхващането на всички външни явления, мисловни парадигми в едно единно цяло. Само тогава те могат да бъдат до известна степен умопостигнати.

Изследователският път на Декарт, започнал със съ­ня, но подплатен с отличната му подготовка в почти всички области на тогавашното познание, има една сама по себе си отдавна преследвана от философите цел - да постиг­не очевидност, самодоказуемост, достоверност в такова положение, от което да могат да се изведат истинни положения за всички неща, влезли в обсега на знанието, т.е. да се намери онази опорна точка, чиято сигурност ще е условие да се „повдигне” масива на знанието до несъмнеността. Всички научни дирения, всички разумни усилия на Рене Декарт са подчинени на опитите му да създаде познавателен модел, който да е безупречен във всяко отношение и да даде основа за бъдещо развитие – „сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата -
истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това,
което е познаваемо”. ⁹

Опорната теза в разсъжденията на Декарт „Мисля, следователно съществувам” (т.е. съм субстанция мислене) е вече опреде­ление за субстанция, за опора на нещата, за несъмненост, за най-достоверното положение. Наличието на та­къв несъмнен факт вече става безусловно „условие” за досто­верно разгръщане на познанието според други, тръгващи оттук пътища, т.е. методи. За Декарт те могат да се опишат ка­то изисквания към всяко знание. След тях той открива пътя на рационализма, на изс­ледването, което приема разумната постижимост на съществу­ващото по веднъж за винаги установени в мисленето прави­ла.

Става въпрос за мисловни аксиоми (наричани също Декартови правила) за ръководство на ума.¹⁰ Първо — да не приемам за вярно нищо, което да не ми е известно с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам стара­телно привързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само това, което би ми се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение. Разумната интуиция, постулирана от Декарт чрез това правило, е абсолютно безпогрешна и не се нуждае от никакво усилие на духа. Интуитивно постигнатото е несъмнено, а всичко, което не се помества в кръгозора на интуицията, е съмнително и следва да му се откаже претенцията за действителност.

Второ — да разделям всяка една от проучваните труд­ности на толкова части, на колкото е възможно и необходи­мо, за да ги разреша по-добре. Трето — да спазвам винаги реда в мислите си, като за­почвам от най-простите и най-лесните за познаване предме­ти, за да се изкача малко по малко като по стъпала до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг. Четвърто — да правя навсякъде толкова пълни изброявания и толкова общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал.

Тази поредност от правила е точно такава, защото се задоволява от увереността, че с нея разумът се полз­ва, ако не съвършено, то поне по най-добрия начин. Доказателство за това е и най-непротиворечивата наука - ма­тематиката. Нейната пределна рационалност, изчистена от сетивност и материя, е идеал за научност. А след като вече има осъществен такъв познавателен идеал, задачата да се из­пробва в метафизиката е напълно смислена. Необходимо е обаче да се открие онази об­ласт от достоверности, която прави възможно да изпъква непротиворечивото, несъмнено знание. Защото научността на математиката не може да бъде по-голяма от тази на другите науки, а само е осъществена като та­кава благодарение на интуитивното използване на универса­лен метод в една все пак частна област.

Задачата, която си поставя Декарт се състои в това: да се обоснове изобщо възможността на научното зна­ние чрез самото него и произведените от него понятия, зако­ни, предмети, т.е. да се навлезе в областта на безусловното. На езика на Декарт това значи да се намери субстанцията на знанието – т. е. мислене. Но освен че се отнася към самото себе си, мисленето взаимодейства и с външен свят, който го ограничава. Мисленето опира все пак до граници, които следва да прескочи, ала не за да стане друго и за да познае другото.

Към споменатите четири правила Декарт добавя и нещо, което мнозина философи след него забравят. А именно, че това не е методът, който трябва да се следва от всички. Това, което е валидно за него, не бива да бъде задължително за никой друг, освен ако този друг сам не реши, със собствения си разум, че може да го приложи. Формалното приложение на която и да е методика, дори доказано най-благонадеждната, може да предизвика обърканост, наместо желана потребност. Целта на Декарт е да защити реалността на мислещата субстанция - да осигури философска основа за религиозната вяра и на значимостта на човека в един механистичен свят.

Философските трудове на Рене Декарт впечатляват със своята неподправеност, а изказът му е ясен, изразителен, точен. Мислителят разчита единствено на своя разум при аргументацията на разсъжденията си. Макар ученията на Декарт да са предмет на критика от страна на по-късни философи и мислители, безспорно те оказват огромно влияние върху формирането на материалистическия мироглед на Новото време.

1. 
   Декарт, Р. Избрани философски произведения. С. 1978
   

2. 
   Бояджиев, Ц. От Августин до Декарт. С. 1994
   

3. 
   Харт, М. Стоте най-влиятелни личности в историята на човечеството. С. 1995
   

4. 
   Декарт, Р. Разсъждение за метода. Част 1.
   

5. 
   Декарт, Р. Разсъждение за метода. Част 2.
   

6. 
   Декарт, Р. Разсъждение за метода. Част 4.
   

7. 
   Илиенков, Е. Диалектическа логика. С. 1975
   

8. 
   Декарт, Р. Избрани философски произведения. София: Наука и изкуство. 1978
   

9. 
   Гънгов, Ал. Ролята на свободната воля в Декартовата логика. Сп. Философски алтернативи. т. VІ, кн. 2, 1997