Второто царство (откъси)

Докато за Калоян като че ли надделява общото мнение, че той е бил принуден от обстоятелствата, особено пък след загубата на братята си, да съчетава в себе си качествата и на воина, и на държавника, и на пълководеца, и на дипломата, които божем са били поделени между братята му – едните у Петър, а другите у Асен.

Личното ми предположение е, че бягството на Асеновите синове е насочено към Галич, а не в друга посока поради случайно може би стечение на политико-географските обстоятелства. Йоан и Александър не могат да побягнат на юг, тъй като там ще попаднат в ръцете на латинците или на гърците – тогава непримирими български врагове. Те биха ги превърнали в заложници или биха ги разменили при някоя сделка с победилата групировка на новия български цар Борил. Унгарците като католици, по това време също са съюзници на латинците и противници на България. Твърде вероятно е те да биха се опитали да разменят Йоан и Александър срещу връщането от Борил на Белград или Браничево, които Калоян е отнел от унгарците през 1202 г. Сърбите са ненадежден съсед на България и също биха могли да постигнат някаква сделка с Борил и да му предадат (или дори да убият) Асеновите синове.

Заслужава съжалението ни и другата несъстояла се възможност – Иван Асен Трети. Може би през 1279 г. му е било още твърде рано да се възкачи на дядовия си престол. Може би след време, натрупал политически опит и житейска зрелост в Константинополския двор, от него би излязъл един нов полугрък – Симеон или Калоян (но не ромеоубиец), стига да имаше търпение да изчака провала на Георги Тертер на българския престол, така както някога неговият дядо, Иван Асен ІІ изчака търпеливо цели десет години залеза на Борил от Галичкото си убежище. Тогава дори и начело на ромейска войска Иван Асен ІІІ би бил посрещнат като спасител на България и от Тертеровата слабост, и от татарите, и от маджарите, и от сърбите. А и неговият тъст Михаил VІІІ Палеолог (починал 1282 г.) не би насъсквал татарите да опустошават България като отмъщение за това, че Георги Тертер е отмъкнал престола от ромейското протеже Иван Асен ІІІ. При евентуалното му връщане на българския престол можеха да се избегнат и последвалите бягството на Тертер вътрешно-политически усложнения на няколко пъти поради необходимостта от избор на нов цар и смяна на династията и свързаното с тях отцепване от централната власт на отделни боляри. Ако не при Иван Мицо(в), то държавническият гений на Иван Асен ІІ можеше да се прояви при неговия син или дори внук, който да отбележи нови успехи на Асеновата династия на държавното поприще. Не би имало овдовяване на търновския престол след смъртта на Смилец, нито пък възможност той да се заеме от един случаен чужденец като татарина Чака на съмнителното основание, че е женен за дъщерята на бившия цар Георги Тертер.

Двамата бележити царе от кумански род (поне по баща) Светослав Тертер и Михаил Шишман, въпреки големите си амбиции и някои безспорни успехи, не постигнаха нищо трайно за българската държава. След първоначалните си военни успехи срещу Византия и съюза си с татарите, Тодор-Светослав Тертер се задоволи с привилегията да бъде кротък ромейски зет и дарополучател, без да продължи активната си политика за освобождаване на всички български земи в Тракия, Родопите, Македония, Албания и Поморавието и връщането им в пределите на българската държава. Неговият син злощастно загина още в първата си война пред Адрианопол, без да успее да разкрие истинските си качества, нито да узрее докрай за голямата политика. Огромните амбиции на Михаил Шишман се разпиляха в няколко посоки, една от които беше налудничавият план да се превземе Цариград през 1328 г. от военоначалника му Иван. В крайна сметка, без да отбележи трайни и значими успехи, Михаил Шишман позволи непростимо да бъде изненадан и вероломно изигран от сърбите при Велбъжд (1330 г.). Този провал зачеркна резултатите от близо век и половина полууспешни усилия на българската държава в западна и югозападна посока. След него дойде и недалновидността на сестреника му Иван Александър, който позволи на зет си Стефан Душан да стане необезпокояван господар на западната част на Балканския полуостров и дори да бъде увенчан с чисто българската титла “цар” от търновския патриарх в ключовия български град Скопие (1346 г.), превърнат от Душан в столица на разнородната му империя, нещо повече – в нова сръбска столица, както преди това българският град Призрен изпълняваше същата роля при Душановите предходници.

ТУРАНСКИЯТ ФАКТОР И БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Туранският фактор - с този вече архаичен и архаизиращ термин ще означаваме предимно тюркоезичните и номадски племена, прииждащи от Изток - винаги е играл решаваща роля в българската история. Туранските племена с техния варварски устрем на млад народ - завоевател, в лицето на прабългарите или дори само на Аспаруховите уногондури създадоха българската държава на юг от Дунава, призната от Византия през 681 г. след Христа. Тяхната превъзходна конница, военно-политически традиции и държавотворческо умение им позволиха не само да откъснат парче земя от Византия и от славяните, но и да отстояват нововъзникналото си държавно образувание в постоянни войни и с други турански племена като хазарите и аварите, и бавно, но неумолимо да увеличават землището си за сметка на Византия и славяните, създавайки странна на пръв поглед симбиоза с последните, наречена дори от някои не дотам доброжелателни историци (Л. Н. Гумильов) “химера” - животно, съставено от разнородни части на други животни, нямащи нищо общо помежду си.

Значимите владетели на ханство България са туранци по произход, кръв, език, религия, душевност, възпитание, а ударната сила на тяхната войска е прабългарската конница. Тези фактори в най-голяма степен създават военно-политическата мощ и величие на България. Те допринасят не само за териториалното й разширение, но и за вътрешното й административно устройство и стабилност от началото на 9. век.

Туранската основа и парадигма на българската държава е разклатена силно с приемането на християнството. Тя започва и демографски да ерозира - и с изтреблението на непокорните боилски родове - през 8. век и при хан (вече княз) Борис и особено със смесените бракове. Но смъртоносния удар й нанася повизантийчването и похристиянчването на българската култура и светоглед. Варварският завоевателен устрем на славяните в новите земи постепенно е притъпен, това е по-малката беда, голямата, съдбоносната беда е, че същото се случва малко по-късно и с прабългарите. А това е единственото предимство, което в началото на съществуването си България има пред Византия. Изгубвайки го, тя с неумолимата логика на Историята е принудена да премине в отбрана или в разорителни, но безплодни гранични конфликти, които само изтощават силите й, но не могат да доведат до решаващ успех или предимство в борбата с опасния съперник. Царуването на Симеон е лебедовата песен на изконно туранското, прабългарското начало в развитието на българската държава (а не общество, тъй като по това време водещо е именно държавното начало). Но скоро неговите сили за борба с културната агресия на християнството и византинизма, с народностната асимилация от страна на славяните, се изчерпват, лишени от основата на вековни верски и битови традиции. Отмирането на туранския фактор се оказва гибелно и за самата едва-що укрепнала българска държава.

Последните отчаяни напъни на туранската традиция да се противопостави на унищожаването си от външни сили, откриваме в агонията на Самуилова България, но силите на вече пославянчените туранци в Битолско и другаде се оказват твърде слаби, качествата им - закърнели, за да могат да се противопоставят успешно на превъзхождащия ги външен натиск.

През двувековното византийско владичество прабългарските военни, културни и политически традиции са напълно забравени. Доказателство за това е, че те никога не се възраждат във Второто българско царство, дори и под нови форми, смътно напомнящи далечния си първообраз. България се повизантийчва и пославянчва почти напълно. Опустошенията, главно на Северна България през 11.-12. век от новата вълна турански племена, макар и да правят нестабилна византийската власт там, не допринасят с почти нищо за възраждането сред българския народ на изконните турански традиции и военна доблест.

И отново поредното възземване (възйемване) на българския народ(ност)ен дух е свързано с туранския елемент. Този път ролята на катализатор, опора, траен съюзник, а може би и на будител, изиграват куманите. Името на Асен или Белгун, ако и не със сигурност куманско, то със сигурност показва туранския произход на носителя си. Отново варварският турански устрем е решаващата сила, която възкресява българската държава от пепелищата на небитието. Негова висша еманация са представителите на първото и второто поколение Асеновци, както и техните кумански военачалници и съюзници.

Но този устрем скоро започва да обслужва лични, себични интереси, влиза в противоречие с тези на българската държава, и не закъснява да прояви своята разрушителна мощ. Израждането на туранското начало, съчетано с разложителното влияние на византийщината води до поредния упадък. В това сляпо царство отново ролята на еднооките царе и водачи поемат предимно туранци. Хитрецът Георги Тертерий, наистина завършил царствуването си доста безславно не само за хитрец, нетитулуваният от византийски летописци като хитрец негов син Тодор-Светослав, в действителност доста повече заслужаващ този епитет, чичо му Елтимир, са принос не само на рода Тертер (едноименна река се среща в Азербайджан) към българската държавност, това е принос изобщо на туранския фактор в нея. Естествено, че епохата, слабостта на славянския елемент и триумфът на византийщината предлагат възможност и за мнозина авантюристи от турански произход да извлекат временни или дълготрайни облаги за себе си. И ако общата оценка за влиянието на люде като Дърман и Куделин, или пък на Чака върху българската история може да е отрицателна, то нееднозначна е ролята в нея на Шишман и особено на неговите наследници. По всичко изглежда, че последното въплъщение на туранския устрем в българската история е делото на цар Михаил Шишман. В неговия случай виждаме как изконните турански добродетели на една личност или на шъпа хора вместо да бъдат присадени или облагородени на славяно-византийска почва, са извратени от християнската подкваса и претърпяват разрушителна ферментация. Туранската закваска на българския дух и този път се оказва с плитки корени и с ограничен обхват. За лишен път това се потвърждава от съдбата на Североизточна България, попаднала под сепаративната власт на други братя туранци – Балик и Добротица (Добротич). Светкавичният им възход за пореден път доказва качествата на завоевателния устрем на туранците и безпомощността пред него на туземната среда. По-нататъшната й съдба е свидетелство за това, което сполетява този устрем, когато той изневери на себе си, разложен от чужди влияния и се сблъска с друг, непокварен все още, първичен турански устрем.

Изчезването на туранската жизнена квинтесенция у българите, нейното занемаряване и постепенно, но скоропостижно отмиране, с неизбежност водеше към сгромолясване и българската държава. Когато тя се срещна с друг първичен, буйно жизнен турански устрем, единственото, което можеше да я спаси беше друг такъв поне равен по сила, но противоположен по насоченост на действието турански устрем, какъвто някога носеха Аспаруховите българи. Но той отдавна беше изчезнал заедно с настъпващата деморализация на Търновското царство. Нито наемниците татари, нито дори наемниците османски турци успяха да предизвикат тревога от загубването му у българите. Християнското самодоволство на правоходеца и румянозрачен цар не способствуваше за замяната на сластолюбието с воински добродетели. Затова усилията да се противодействува на най-страшната връхлетяла страната ни туранска вълна само с византийски средства и със залинелите славянски достойнства бяха предварително обречени на неуспех.

Туранци създадоха българската държава, нейното величие и мощ, туранци я възкресиха от рушевините, и сега когато нови, но чужди туранци я заплашваха с унищожение, само други туранци или възстановените турански добродетели на народ-воин, борец и завоевател можеха да я спасят. Трагичната вина на българския народ беше в това, че той не прозря тази истина, а се самооблъщаваше с християнско каканижене, с мними византийски добродетели, противопоставени на мнимо туранско варварство. Той не излъчи достойни люде, които да открият затлачените турански извори на българския дух и държавност. Не намери в себе си сили да се върне към изконните, живителни традиции на Кубрата, Испериха, Крума, Омуртага и Персияна. Той не усвои уроците от второто туранско начало на държавата на Асеновци. Не извлече поуки и от обратната, разрушителната страна на туранския фактор. Уподобяването на прабългарите, преходността на печенежките, куманските и татарските нашествия утвърдиха у него заблудата за преходността изобщо на туранския фактор в нашата история. Забравено беше неговото народобразуващо и държавотворческо значение. Той беше ръководен, а и съставен от слепци за непрекъсваемата червена туранска нишка, преминаваща през нашата история. Българският народ виждаше своята съдба с поглед, отправен само към една посока, белязан завинаги от кръстния знак – поглед на славянин с византийска дресировка, и това му даваше илюзията за европеец. Това утвърждаваше и самозаблудата за азиатичността сиреч варварството тоест неприемливостта на туранското начало в българската история. За тази заблуда или самозаблуда българският народ заплати с най-скъпата цена. И това го накара да разбере, или поне някои от неговите представители разбраха, че този фактор в българската духовност и държавност е не само начало, основание и корен. Той е всевечен!

По всяка вероятност цар Иван Шишман е допуснал грешка като е останал в Никопол до последно – до предизвестената си гибел на 3 юни 1395 г. или няколко месеца по-късно. Може би си е струвало да опита варианта бягство във Влашко или Унгария, Сърбия или Босна дори, откъдето да продължи да търси помощ от християнския свят срещу турците, отнели царството му! Тук разбира се, се криел рискът той да бъде посрещнат враждебно във Влашко поради доскорошните си войни с него и убийството на предишния влашки войвода, както и поради тесните връзки на цар Иван Срацимир с влашките му родственици по майка. Освен това Срацимир със сигурност би направил всичко възможно, за да не пропусне през земите си към Унгария, включително и по Дунава покрай Бъдин, недолюбвания си полубрат, лишил го от търновския престол. Но най-важният мотив, който е задържал Шишман в Никопол е било убеждението на тогавашните хора, както образованите, така и простия народ, че царството съществува, докато царят е жив и владее поне част от него. В изгнание дори следван от свита и войска, Иван Шишман би бил никой, той би се лишил окончателно от ореола си на цар и би се превърнал в безпомощна играчка в ръцете на маджарския, сръбския или влашкия владетел. Тази съдба обаче би била поне от съвременна гледна точка хиляди пъти за предпочитане пред това да бъдеш пленен и погубен в Никопол по заповед на султан Баязид. А избягвайки смъртта през 1395 г., Шишман можел да запази известни шансове поне да удължи агонията на царството си, например при относителен успех на кръстоносния поход на крал Сигизмунд Люксембургски през следващата 1396 г. Ако тогава Шишман и част от войската му бяха в лагера на кръстоносците, може би те нямаше да послушат безразсъдните френски рицари и щяха да избягнат поражението при Никопол на 17 септември 1396 г.

Този човек не вдъхвал любов или симпатия, но успявал да внуши уважение дори у многобройните си смъртни врагове и противници. Такива успешни владетели се раждат веднъж на няколко века, и за наше съжаление половинвековното управление на Василий ІІ съвпаднало със съдбоносен и нещастен период за българската държава и народ. За мнозина съвременници Василий изглеждал, ако не осенен от Бога владетел, то поне любимец на изменчивата Съдба. Българите съответно, заплетени в изтощителната борба с Византия, все повече се оказвали в положението на изоставени от божията милост и благоволението на Съдбата. Така били възприемани военните грешки и поражения на Самуил при Сперхей, Скопие и Беласица, предателствата на люде от близкото му обкръжение, както и успехите на Василий по другите фронтове, които бил отворил. А безспорно Василий разполагал с превъзхождащите ресурси на една огромна и свръхразвита империя, при това съчетани с рядко срещани упоритост, енергичност и държавнически таланти.

Баязид би бил смятан днес за един от най-великите владетели не само в османската история, ако бе имал шанса на Мехмед ІІ Завоевателя да превземе Цариград още при обсадата му през 1395 г., както и да избегне поражението и унижението при Ангора през 1402 г. Това той би могъл да постигне например, ако беше проявил повече смирение и се беше отклонил от решителното сражение с Тамерлановите пълчища, като се оттегли с войските и лоялното си население в Европа. Тамерлан щеше да вилнее няколко години из Мала Азия, настройвайки почти всички срещу себе си, а Баязид през това време щеше да има възможност да организира отбраната на Проливите и на европейските си владения. Трудно щеше да се намери флот, който да прехвърли ордите на Тамерлан на европейския бряг – дори и безскрупулните генуезци и венецианци срещу огромно заплащане (както войските на Мурад ІІ през 1444 г. срещу Владислав ІІ Ягело преди битката при Варна).