Възстановяване на българската държава при Асеневци
България по времето на Борис I. Политическо и църковно развитие
Изтегляне 0.87 Mb.
|
България по времето на Борис I. Политическо и църковно развитие. Началота на разпространението на християнската религия в българските земи се свързва с проповедите на апостол Павел (52г.) и апостол Андрей (65г.). Известни следи оставя и ранновизантийската църковна организация на Балканите през IV – VII в. В по-голямата си част балканските провинции на Византийската империя се намирали под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. До VIII в. западната половина на Балканския полуостров се намира под управлението на Рим, но византийските императори иконоборци успяват да включат и тези земи в диоцеза на Цариградската патриаршия. Славянските нашествия и най-общо казано другите варварски нашествия на Балканите нанасят тежък удар върху църковната организация. С течение на времето обаче християнството започнало да прониква сред заселилите се славяни, за да стигне до там, че през 764г. цариградски патриарх станал славянинът Никита. Редица исторически сведения дават основание да се приема, че твърде рано християнството започва да прониква и сред прабългарите. През 528г. в Цариград християнството приема прабългарският вожд Грот. Там по-късно бил покръстен и Кубрат (ок. 605-655г.). Това е било условието, за да стане той патриций. Вероятно и хан Тервел също е бил покръстен през 705г., за да може да получи титлата кесар. Първородният син на хан Омуртаг (814-831) Енравота (Боян) се приема за първия български мъченик, згинал, но запазил Христовата вяра. Християнството приема и пленената от византийците сестра на хан Борис, която по-късно, след като се завръща в България, започва да оказва силно влияние върху своя брат. Всичко това говори за невъзможността да се сложи преграда пред проникването на християнството в българските земи, въпреки усилията на хан Омуртаг. Същевременно не трябва да се преувеличават и сведенията за това , че хан Кубрат и хан Тервел са приели Христовата вяра, т.к. става въпрос за един до голяма степен формален акт, свързан с конкретни политически дивиденти. Безспорно разширяването на Българското ханство през първата половина на IX в., което станало за сметка на земи, принадлежащи на Византия, изиграва съществена роля за увеличаване на християнското население в българските земи. Съществено значение за политическото издигане на България има управлението на хан Крум и неговите наследници през първата половина на IX в. Българските граници достигнали до р.Днепър на изток, до земите, разположени в средното течение на р.Дунав на запад, Карпатите на север и Беломорието и Македония на юг. Това е времето, когато се изгражда централизирания модел на държавно управление и когато основен външнополитически фактор за България е Византия. Историята на България през втората половина на IX в. е сравнително добре проучена в историчиската литература. Интересът на изследователите е съсредоточен предимно към процеса на покръстване на българите. Темата за покръстването намираме в изследванията на Мавро Орбини и Йован Раич. Тази тема е разгледана и в произведението на францисканския монах Блазиус Клайнер “Архив в три части на преславната провинция България” от 1761г. Паисий Хилендарски в “Историа славянобългарска” (1762г.) представя покръстването на българите в един силно романтично-патриотичен дух, като нарича покръстителя на българския народ Богорис. Първото сериозно изследване на тази тема принадлежи на Марин Дринов, който подробно се спира на историята на българската църква от покръстването на българите до XIX в. Константин Иречек също отделя една глава на покръстването в “История на българите”. Безспорно този проблем се интирпретира и от известните български историци Васил Златарски и Петър Мутафчиев, а в ново време специална монография по темата прави Васил Гюзелев “Княз Борис I . България през втората половина на IX в.” Приноси в това отношение имат Иван Дуйчев, който разглежда отношенията на България с римската църква, Петър Ангелов идр. Изворите от този период се разделят на няколко групи. Според произхода, от домашните извори това са “Старобългарски разказ за покръстването”, каменният надпис от с.Балши (Албания), Българската апокрифна летопис от IX в. и др. Най-много информация дават византийските извори. Между авторите, които дават сведения, трябва да бъдат посочени Константин Багренородни, Продължител на Теофан. Ценни сведения дава посланието на патриарх Фотий до княз Борис I. Редица сведения се съдържат и в западните латиноезични извори, които проследяват отношенията на България с римската църква и Немското кралство като “Фуденски анали”, кореспонденцията на римските папи идр. Своеобразен извор за българската история от втората половина на IX в. са и архитектурните останки от крепостно, храмово и дворцово строителство на територията на Плиска, Мадара, Велики Преслав. В средата на IX в. Българското ханство представлява една типична за средновековна Европа централизирана монархия. Върху неговата територия живее едно многобройно и разнородно по етнически признак население, което изповядва няколка религии. След хан Персиан на власт дошъл неговият син хан Борис I (852 –889 + 2 май 907). За произхода и етимологията на името Борис са лансирани две основни теории. Според едната името е тюркско и произлиза от термина bori (вълк), а според другата теория, то е алтайско и произлиза от термина bars (тигър). Според Българската апокрифна летопис, хан Борис приема властта на р.Брегелница. Вероятно става дума за владетелската резиденция Баргала (в Македония), където е станало интронизирането на Борис. Хан Борис приема управлението на ханството в един твърде сложен за България момент. Териториалното разширение на България предизвиква появата на нови приоритети в българската външна политика. България на северозапад граничи с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско. Това е времето, когато Немското кралство се опитва да наложи политическата си власт и да разшири властта на римската църква над среднодунавските славяни. Сключеният през трийсетте године на IX в. и възобновен през 845г. българо-немски мирен договор е препотвърден в началото на Борисовото управление. През 852г. български пратеници пристигат в гр.Майнц при немския крал Людовиг Благочестиви, за да известят, че в България се е възкачил нов владетел и да препотвърдят желанието на Борис за продължаване на мирния договар. Изглежда, че през 853г. настъпва обрат в българо-немските отношения. Според “Бертинските анали” от IX в. българите в съюз със славяните нападнали Людовиг, но били победени. Приема се, че тази военна акция е вдъхновена от френския крал Карл Плешиви, а българите действат в съюз с великоморавския княз Ростислав. Людовиг Немски изпраща срещу българите своя васал, хърватския княз Търпимир. Походът на Борис в Хърватско претърпява неуспех, което принуждава българите да изоставят съюза си с Великоморавия и да търсят мир с немците, за да запазят влиянието си в земите от Средния Дунав. От друга страна отношенията с Византия също са обтегнати. През 855-856г. избухва поредната война между българи и византийци, провокирана от Византия. Целта била да се върнат стратегически важни крепости, отнети от българите. Византийският император Михаил III ръковади военните действия, като византийците напредват по суша и море. Завоюван бил Филипопол и околностите му, възвърната била византийската власт над областта Загоре, както и контролът над черномарските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. През 856г. е сключен мир, който фиксира териториалните загуби на България. През 862-864г. в Югоизточна Европа започва ново прегрупиране на силите. Вътрешните противоречия в Немското кралство провокират започването на война на Великоморавия срещу немците. Това застрашава властта на българите над някои среднодунавски славяни, което принуждава Борис I да търси съюз с Людовиг Немски. Такъв съюз се сключва и двете държави започват военни действия срещу Великоморавия. От своя страна Великоморавия е принудена да търси помощта на Византия. Империята се възползвала от факта, че през август 863г. на Балканите има четиресетдневно заматресение, както и от това, че тази година е неплодородна, за да подготви военен поход срещу България. За това допринася и факта, че през септември 863г. византийците нанасят сериозно поражение на арабите, което им позволява да съсредоточат цялата си войска на Балканите. Започналият поход по суша и море принуждава българите, които по това време воюват на северозапад, да започнат преговори за мир и да сключат нов мирен договор през есента на 863г., известен под името “Дълбок мир”. Според този договор българският владетел се задължавал да спре военните действия срещу Великоморавия и да прекрати съюза си с Немското кралство. На България е върната и областта Загоре, но без черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. Мнозина от изследователите, които се опитват да обяснят причините за приемането на християнството, отбелязват, че при възкачването си на престола Борис I наследява една голяма държава, в която в количествено отношение славяните доминират над българите. Същевременно държавнотворческият народ в държавата са българите. Необходимостта от преодоляването на племенната етническа разпокъсаност може да стане само с приемането на една универсална религея, каквато е християнската. В представите на византийците и немците България е варварска държава, с която мирните договори не са задължителни. От друга страна, голямата територия, владяна от българите, върху която господства езичеството, оставя в страни държавата от културнте процеси в Европа. Всичко това, както и природните стихии от 863г., които според населението били божи знак, обуславят решението за покръстването на българите. Сключеният в началото на 864г. договор между българи и ромеи предвижда хан Борис I и бъргарите да се покръстят от Цариградската патриаршия. Според сведения на изворите, още през 863г. Борис поема обещанието, дадено пред Людовиг Немски, да приеме християнството от римската църква. В своеобразната надпревара за кръщението на българите между Рим и Цариград печели Византия. Българските пратеници били покръстени още докато се намирели във византийската столица, а през 864г. в България пристига византийска мисия от свещеници и монаси, която започнала да покръства населението. Всъщност покръстването не може да се разглежда като един еднократен акт, а като един продължителен процес, т.к. българските територии са твърде големи, а от друга страна средновековните комуникации не дават възможност за бързо придвижване. Паралелно с покръстването византийските мисионери обясняват същността на новата вяра, което обаче е силно затруднено, т.к. те не знаят славянски език. Старите езически капища са разрушени и на тяхно място били изградени християнски храмове. Спорен е въпросът кога се е покръстил самият Борис. Според изворите неговото кръщение е станало тайно, без да се придава тържественост. Според Петър Петров това е станало през 864г., а според Васил Златарски Борис се е покръстил на 14 септември 865г.(Кръстовден). Според някои западни историци това е станало през 866г. В каменния надпис от с.Балши (Албания) българският владетел е споменат с християнското си име Михаил в годината 6374 от Сътворението на света, което се равнява на времето от 1 септември 865г. до 31 август 866г. Хан Борис I променя името си, като взима името на своя духовен кръстител – византийският император Михаил III . Михаил означава “богоподобен”. Съгласно византийската доктрина за владетелите и народите, византийският император е духовен отец, а владетелят на българите – негов духовен син. Налагането на християнството в българските земи е сложен процес, съпътстван с определен “духовен хаос”. До голяма степен проникването на самозвани кръстители, проповядвящи юдеизма и дори исляма, допринася и за силно свързаните с езичеството български боили да вдигнат бунт. В известен смисъл бунтът на петдесет и двамата боили е продиктуван не толкова от това, че ханът е дал “лош закон”, а по-скоро бунтът може да се разглежда като една своеобразна реакция от страна на боилите предвид това, че унифицираната религия ще доведе до загубата на привилигированото място, което заема прабългарската аристокрация в управлението на държавата. Разбира се трябва да се има предвид и това, че не е лесно да се изкорени една религия, която е давала толкова предимства на българите във войните им срещу християнска Византия. Борис I успява да победи боилите, убива ги заедно с целите им родове. Това жестоко изтребление в началото на 866г. спомага да се ускори християнизацията на българите. Налагането на християнството изисква и промяна във владетелската титла, както и в организацията на църквата. Ето защо, скоро след покръстването, Борис I получава от византийския патриарх Фотий послание под името “В какво се състои работата на един княз”. Това послание се състои от три части. В първата подробно е изложен Символът на вярата. Във втората е изложена историята на християнската църква според решенията на седемте Вселенски събора. А в третата патриарх Фотий дава наставления как трябва да управлява Борис като християнски владетел. Фактически в своето послание Фотий описва образа на идеалния владетел. Това е причината то да стане твърде популярно в цяла Средна Европа, като е преведено на руски, френски и други езици. Изследователите, които проучват това послание, отбелязват, че в него нищо не се споменава за създаване на независима българска църква. Това навежда на мисълта, че византийските управляващи среди са приемали, че много скоро българите ще бъдат не само църковно, но и политически приобщени къв Византия. Всъщност по този начин Византия би решила веднъж за винаги въпроса с възстановяването на своето влияние на Балканите и Средна Европа. Тези нескрити политически амбиции на Византия са били добре известни на Борис. Ето защо стремежът му да създаде независима църква по подобие на Цариградската патриаршия става ръководна линия в българската външна политика. Това е и причината Борис да се обърне към Рим, за да потърси това, което не му дава Византия. Римската църква през IX в. е със силно влияние в Средна Европа. Това се дължи на обстоятелството, че християнството е утвърдено за държавна религия още преди превземането на Рим от варварите. В последствие римските епископи започват да се наричет папи, като твърдят, че пръв представител на римската църква е бил апостол Петър. Ето защо римската църква се нарича апостолска (апостолическа), както се нарича и до днес. Постепенно римските папи разширили своите правомощия, коронясвайки и благославяйки западните владетели. Така постепенно тя се превърнала в политически регулатор на живота в Средна и Западна Европа. Господството на римската църква над светската власт се нарича папоцезаризъм. Положението във Византия е съвършено различно. На теория между светската и духовната власт има симфония, т.е. съгласие и единомислие. В политическата практика обаче светската власт грубо се намесвала в живота на църквата, като много често патриархът е избиран по политически причини от императора. Господството на светската над духовната власт се нарича цезаропапизъм. Цариградската патриаршия от своя страна се стреми да включи под своята власт всички народи от Източна Европа, като полага усилия да наложи гръцкия език като богослужебен. Между Цариградската патриаршия и Рим съществува един догматичен спор. Цариградсият патриарх и източните патриарси смятали, че Светият Дух произлиза само от Отца, докато в Рим предприемат промяна в Символа на вярата, твърдейки че Светият Дух произлиза от Отца и Сина. На тази основа в Рим предприемат и други промени като бръсненето на брадите на духовницити. Решаването на българския църковен спор ожесточава допълнително съперничеството между Рим и Цариград. Това именно решава да използва Борис I, за да създаде независима българска църква. На 29 август 866г. в Рим пристигнало българско пратеничество на чело с Борисовия родственик Петър и болярите Йоан и Мартин. Те носели списък от въпроси до римския папа, както и много дарове. Същевременно Борис I изпратил и пратеници до крал Людовиг Немски, като настоявал да получи от Немското кралство епископ и свещеници. Целта на тези две пратеничества е както да се получи благословията на папата, така също да се възобнови политическият съюз с немците. Въпросите, които изпратил Борис до папата, не са известни, но сборникът, който изпраща папата на Борис, съдържа 106 отговора. Тези отговори представляват един интересен извор за историята на България. От тях научаваме за редица обичаи на българите, между които и това, че конската опашка е знаме. По отговорите могат да бъдат възстановени и въпросите, които вероятно са били 115, като магат да бъдат разделени на няколко групи – религиозно-обредни, правно-наказателни, въпроси, свързани с военното и държавното устройство и др. Основният въпрос засягал ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. Но отговор на този въпрос можел да се даде, след като римските пратеници преценят какво е единството на християните в България и колко са те. На първо време българската църква трябва да има епископ, а по-късно и архиепископ, но не и патриарх. По всичко личи, че папа Николай I нямал намерение да допусне ръкополагането на самостоятелен глава на българската църква – това противоречало на концепцията за върховенството на римската църква в целия християнски свят. Той се опитал да проточи разрешаването на въпроса, докато се установи римското влияние в България. В “Отговорите” папа Николай I уязвява цариградската църква и подчертава, че истинско и съвършено християнство може да даде на българите само римската църква. Същевременно той изтъква, че относно правата на епископа, който ще бъде ръкоположен в България , най-меродавен орган оставал апостолическия престол. След като били приготвени “Отговорите”, на 13 ноември 866г. папа Николай I ги връчил тържествено на българските пратеници. Преди това той определил и състава на своята църковно-проповедническа мисия в България, на чело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Внушителната папска мисия пристига в България в края на ноември 866г., посрещната тържествено от Борис I. Междувременно и крал Людовиг Немски отговорил на молбата на българския княз и в началото на 867г. в България пристига многобройно немско пратеничество, предвождано от опитния в покръстителската дейност епископ Пасау Херменрих. Но при идването им в България заварили папските мисионери, които усилено вършели своята дейност. При това положение пребиваването на немското пратеничество в България се оказало излишно. По същото време българско пратеничество потеглило за Цариград, където било прието от император Михаил III. Той връчил на пратениците писмо до българския княз, в което се осъждала промяната на българската църковна и политическа ориентация, като вината за настъпилата промяна се хвърляла върху римската църква. Ходовете на българската дипломация през втората половина на 866г. и началото на 867г. много скоро дали резултат – политическата тежест на България сред западноевропейските държави чувствително нараснала. Погледнато в по-широк мащаб, борбата между Рим и Цариград излязла извън рамките на формалните църковно-канонични спорове. Нейн естествен център става българският църковен въпрос. Отказът на папа Николай I да ръкоположи Формоза за архиепископ на България била една от най-големите му грешки в отношенията му с българите. Тя се оказва със съдбоносни последици както за българо – римските отношения, така и за борбата между Рим и Цариград. Новият папа Адриан II (867 – 872г.) не успява да види обрата в поведението на българския владетел след отстраняването на Формоза Портуенски и отказва да ръкоположи за български епископ влиятелния и авторитетен дякон Марин. Отношенията с Рим се влошават и княз Борис I отново насочил вниманието си към Цариград. Пред опасността в непосредствена близост до Цариград да има голяма и силна държава под юрисдикцията и влиянието на папството, Византия се принудила да бъде значително по-отстъпчива по отношение на предявените от българска страна искания. Въпросът за принадлежността на българския църковен диоцез към едно от двете успорващи си го църковни средища бил разрешен през 870г. на проведения в Цариград Осми Вселенски събор в присъствието на официални представители на всички християнски църкви. Съборът постановил България да премине под върховенството на Цариградската патриаршия, но да бъде обособена като самостоятелна архиепископия. Решенията от 4 март 870г. за поставянето на българската църква под юрисдикцията на Цариградската патриаршия полагат началото на организационното изграждане на Българската архиепископия. Първият български църковен глава - архиепископ Йосиф (Стефан), бил ръкоположен от цариградския патриарх Игнатий и принадлежал към византийското духовенство. Неговият наследник обаче вече е избран от Синода на българските епископи. След пристигането на първия български архиепископ започва усилена и продължителна работа по изграждането на българската църква в организационно отношение. Най-общо казано, Българската архиепископия била устроена по подобие на цариградската църква и следвала установените в нея канони, служби и институции. Средище на архиепископа на България става Плиска. Свидетелство за това е намиращата се във Външния град Голяма базилика, която не само по размери, но и по предназначение била катедрална архиепископска църква. Във вътрешното управление на църквата архиепископът на България е напълно независим – само формално се намира под юрисдикцията на цариградския патриарх. Архиепископът е избиран от епископите и не е утвърждаван и ръкополаган от цариградския патриарх. Важна стъпка към утвърждаване независимастта на Българската архиепископия било решението на Вселенския събор от 879 – 880г. за невключването на българските епископи в епархийските списъци на Цариградската патриаршия. Така българският архиепископ придобил и автономни права по отношение на цариградската църква. Канонически изградената българска църква заемала подчинено положение спрямо Цариградската патриаршия, но това не означавало, че патриархът можел своеволно да се меси в нейните работи. Свободата на външните й отношения и нейната независимост били гарантирани чрез решенията на два Вселенски събора. След 870г. успоредно със създаването на Българската архиепископия започва и изграждането на подведомствени единици – епископии. Трудно е да се определи както броят им, така и техните седалища. В историческите извори се споменават няколко епископии – в Червен, Белград, Охрид, Девелт, Средец, Филипопол и др. По всичко личи, че броят на създадените тогава епископии е значителен. Това именно накарало папа Йоан III в много от своите писма, изпратени до българския владетел, да изтъква, че броят на българските епископства е твърде голям и не е съобразен с нуждите на българската църква. По своята структура и организация канцеларията на Българската архиепископия била изградена по подобие на тази на Цариградската патриаршия. Разполагала с много служители, натоварени с различни задачи в управлението на църквата в качеството си на помощници на архиепископа. На първо място сред тях трябва да бъде поставен заместникът на архиепископа по организационните въпроси на църквата, който носел титлата синкел. Доверено лице на архиепископа по устройството на църквата и организирането на нейния живот бил “църковникът на всички български църкви” – титла, която не е засвидетелствана в канцеларията на Цариградската патриаршия. Висшето и низшето духовенство, както и монашеството, което дошло през 870г. в България, бели византийски, но по всичко личи, че сред тях е имало и славяни. След продължително 36-годишно управление на България през 889г. княз Борис се оттегля доброволно от престола и се покалугерява. За неговото монашеско уединение в изворите съществуват две версии. Западните хронисти свързват решението на княза с голямото му християнско благочестие и почит към бога и стремежа на Борис I към нравствено съвършенство. Охридският архиепископ Теофилакт пък сочи като причина факта, че княз Борис се разболял тежко. Съгласно със законите за престолонаследието управлението на страната било поето от първородния Борисов син – Владимир Расате, управлявал страната в продължение на 4 години под надзора на баща си – 889-893г. Фактът, че през 870г. Владимир оглавява похода срещу сърбите, свидетелства, че той е роден много преди покръстването и че е получил възпитанието си през езическата епоха, поради което остава силно привързан към старата езическа религия. Косвено свидетелство за това е, че той редом със славянското си име Владимир носи и прабългарското Расате. Според сведенията новият владетел отстъпвал далеч на баща си по държавнически качества и предпочитал да прекарва времето си в лов и пиршества. През 892г. отношенията между Немското кралство и Великоморания се изострят и се стига до война. Новият немски крал Арнулф (887 – 899г.) поддържа връзки с българите. Немският крал се опитва да изгради коалиция, към която се присъединява и българският княз Владимир Расате. Западните летописци подробно описват хода на българо – немските отношения. Немският владетел иска да възобнови сключения с Борис I договор от 883г. и старото приятелство с българите. Сключеният през 892 – 893г. българо – немски съюзен договор, насочен срещу Великоморавияя, задължавал българите да не продават и изнасят сол за великоморавците от владенията си в Трансилвания. По всяка вероятност договорът е бил насочен и срещу Византия. В желанието си да се откъсне от Византия и от нейното политическо влияние княз Владимир търси упора в Немското кралство и папството, следвайки примера на баща си от 866г. Борбата срещу византийското политическо и църковно-религиозно влияние в България съвпада и с опита да се отхвърли християнството и българите да се върнат към езическите вярвания и обреди. Смята се ,че инициатор но това е самият княз Владимир Расате. Възродилата се езическа традиция е съпроводена с погроми и кръвопролития, за което свидетелстват археологическите разкопки в Плиска и Девня. Гонения били предприети срешу проповедниците и застъпниците на византийското влияние в страната. Константин Преславски намеква за тези гонения в своето “ Учително евангелие”, написано през 893г. Въздържаността и отрицателното отношение на старобългарските официални книжовни паметници, свързани с църквата, в които дори не се споменава името на Владимир Расате, характеризират ясно отношението към този български владетел. Антивизантийската политика на княз Владимир Расате, съпроводена с опит за езическа реакция, претърпява пълен провал, защото има сравнително слаба упора и подкрепа сред управляващата аристокрация. През есента на 893г. княз Борис-Михаил напуска манастира и с помощта на верните си боляри извършва преврат. Княз Владимир Расате е свален от престола, ослепен е и е хвърлен в затвора. Борис слага край на опита за промяна в цялостната политика на България. Непосредствено след тези събития, за да довърши започнатото дело, княз Борис свиква общодържавен събор, на който е обявено свалянето на Владимир Расате от престола. За български владетел е обявен третият Борисов син – Симеон, който малко преди това е освободен от дадения монашески обет. Новият владетел бил предупреден, че ако се отклони от бащината воля, ще последва съдбата на брат си Владимир. Важно решение било преместването на столицата от Плиска в Преслав. В старата столица всичко напомняло за езическите традиции и минало, въпреки изградените християнски храмове. Преместването на столицата има и символен характер – то цели да покаже на привържениците на езическата вяра, че християнството окончотелно и безвъзвратно е победило езичеството. След закриването на събора, Борис поверява управлението на държавата на Симеон и се оттегля отново в манастир. Но от близо следи развитието на българската църква като самостоятелна институция. Покровителства също развитието на българската книжнина и щедро подкрепя строителството на църкви. Княз Борис починал на 2 май 907г., като незабавно след смъртта му българската църква го канонизира и го включва в пантеона на българските светци, като с това изразява не само своята почит, но и почитта на народа към него и делото му. С цялата си дейност кназ Борис I – Михаил може да се причисли към едни от най-големите началници в историята на средновековна България. Той успява да приобщи българите към християнството и да създаде една нова институция – църквата. По време на неговото управление били въведени и славянската писменост и книжнина. Според Петър Мутафчиев Борис I е един от най-мъдрите от всички владетели, които българите някога са имали. По време на своето управление кназът не постига нито една военна победа. Той обаче утвърждава двете основни институции в средновековна България – държавата и църквата. Благодарение на тази си дейност той създава условията за политическия и културен възход на българите при Симеон Велики. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|