1. научен статут на началната училищна педагогика
Понятие за начална училищна педагогика
Изтегляне 209.5 Kb.
|
Свързани:
НаученстатутнаначалнатаучилищнапедагогикаПресианНУПЧЕ360, Какво е и какво не е тормозът пресиан иванов нупче360, razvitie-na-rasteniyata
| 2. Понятие за начална училищна педагогика
Разгледано в исторически план понятието “начална училищна педагогика” не съществува. Редно е да се подчертае, по-голяма част от усилията за описване, систематизиране, анализиране и представяне на опита за възпитанието и обучението са насочени към учениците от начална училищна възраст. Доказателствата за това са много, но ще се спрем само на най-ярките. Например терминът педагогика (педагогия) (37, с. 281) произлиза от старогръцките думи: „пайс" — дете, и „егейн" — ръководство, възпитание, детеръководство. В Древна Гърция „педагози" наричали тези, които отговаряли за цялостното развитие на младата личност. По-късно с този термин започнали да назовават лицата, осъществяващи възпитателна, обучаваща или образователна дейност с младото поколение. В „Политея" (Държавата) Платон пламенно защитава възгледите си за обществения характер на възпитанието и философията (59, с. 36) като наука за възпитанието и образованието на хората. Аристотел издига възгледа, че „възпитателите са още по-достойни за уважение, отколкото родителите, защото последните ни дават само живот, а първите — достоен живот". От „Политея" на Платон през „Пайдейа" на Аристотел, „Панпедия" на Ратке и Коменски, „Опитът на педагогиката" на Е. Трап, „Обща педагогика, изведена от целите на възпитанието" на Й. Харбарт, такъв е накратко пътят на педагогиката. Постепенно с уточняване на съдържанието на педагогиката през последното столетие се прави опит за изясняване и на нейния предмет. В историческата еволюция на понятието педагогика до наши дни са се запазили две относително устойчиви схващания — педагогиката като изкуство и като наука (37, с. 284) за преподаването, обучението, възпитанието. Според едни автори (Т. А Илина, И. Ф. Харламов, А. Д. Бондарем, В. П. Есипов, Ф. Ф. Карольов и др.) педагогиката е наука за възпитанието, а според други (Н. В. Савин, И. Иванов, Г. Хрусанов и др.) — наука за възпитанието, обучението и образованието. Някои педагози определят педагогиката и като наука за закономерностите на възпитанието, обучението и образованието. Най-приемливо според нас е определението, че педагогиката изучава закономерностите на възпитанието, обучението и образованието, макар че и то съдържа ограничения. Необходимо е да се прави разграничение между появата и развитието на педагогическата дейност като явление и възникването и развитието на педагогическата наука. Педагогическата дейност възниква в зората на човешкото общество (първобитно-общинния строй), за да удовлетвори появила се обществена потребност — предаване на опита, натрупан от по-старото поколение, на по-младото поколение. Използуваните през този период педагогически понятия (за които няма писмени паметници) имат донаучен характер. Първите педагогически понятия, имащи научен характер, възникват в зората на робовладелския строй в рамките на общофилософското разглеждане на явленията за света. Според Франц Хофман (50, 15—16) могат да се разграничат три основни периода в развитието на педагогическата теория: а) донаучен период — времето, през което педагогическата дейност е в стадий на натрупване на опит и предаване на този опит от едно поколение на друго; опитът е свързан с утвърдили се и утвърждаващи се вече патриархална възпитателни отношения в семейството и рода; б) период на първоначално научно развитие — времето, през което се извършва теоретично осмисляне и обобщаване на натрупания педагогически опит в обществото; възникване на теоретични концепции за възпитанието и обучението в рамките на общофилософските теоретични възгледи на представителите на робовладелската и феодалната класа; първоначално очертаване на системата на буржоазната педагогика; в) период на собствено научно развитие на педагогиката — времето, когато педагогиката стана теория на възпитанието и обучението на хората в обществото. В своята „Велика дидактика" (1632—1638) Ян Амос Коменски (1592— 1670) пръв прави успешен опит за цялостно системно представяне на педагогическата теория. Опити за обосноваването на педагогиката като самостоятелна наука правят и някои немски автори: Е. Х. Трап (1745—1807) — „Опит по педагогика"; А. Г. Нимейр (1754—1828) — „Принципи на възпитанието и преподаването" (1796); Й. Ф. Хербарт (1776—1841) — „Първи лекции по педагогика" (1835). Повечето от педагозите определят педагогиката като наука за възпитанието или наука за възпитанието, обучението и образованието. Срещат се и автори, които определят педагогиката като „наука и изкуство" (14, с. 16) , но още Я. А. Коменски в своя капитален труд „Велика дидактика" или „изкуството да се обучават всички на всичко" дава израз на двупосочно тълкуване на същността не само на дидактиката, но и на цялата педагогическа наука — като теория и изкуство. Основното предназначение на всяко възпитание, обучение и образование е да осигури целенасочено трансформиране на общественозначимите качества, знания, умения, навици в притежание на конкретния индивид, т. е. персонифициране на обществената култура в култура на отделната личност. Необходимо е да се разграничават явленията възпитание, обучение, образование от теорията за тях, в противен случай „се допуска груба грешка, като се отъждествява явлението, фактът обучение с науката, която изследва особеностите и закономерностите му" (3, с. 6) . В практиката възпитанието, обучението и образованието могат да се реализират (на елементарно равнище) и без познаване на теорията за тези явления. В този случай интуицията, съобразителността, изобретателността, способностите, общата култура на личността имат най-важно значение в осъществяването на процесите на възпитание, обучение и образование на равнището на изкуството. Естествено познаването на теорията повишава качеството на уменията да се осъществяват на практика тези процеси. Неоправдано е смесването на теорията (науката) с изкуството, макар че между тях има връзка. Педагогиката изучава закономерностите на възпитанието, обучението и образованието като социални явления, определя теоретичните основи на съдържанието на тези явления, установява целесъобразната система на организирането и функционирането им, изучава учебно-възпитателната практика на учителите. Затова педагогиката има статут на наука. През 1838 г. A.M. Ампер въвежда педагогиката в системата на науките, като определя (неоснователно) педагогиката като приложна философия (59, с. 103). Както много други науки, така и педагогиката минава през натрупване на фактическия материал, за да се отиде към анализ, систематизиране, обясняване, теоретични обобщения. В педагогиката могат да се разграничат емпирично и теоретично равнище. Елементи на емпиричното равнище са педагогическите факти, установени с помощта на методите на научно-педагогическото изследване. Връзките между педагогическите факти, които се разкриват на емпирично равнище, обикновено имат вероятностен характер. Те са свързани с нормативния характер на педагогиката, т. е. с адресиране на едни или други норми, указания, съвети до организацията и провеждането на възпитанието, обучението, образованието. Теоретичното равнище на педагогиката включва „особени абстрактни обекти", свързаните с тях теоретични закономерности с цел изучаване и познание на същността на педагогическите явления. Само на теоретично равнище може да се разкрие същността на педагогическите процеси. Изтегляне 209.5 Kb. Сподели с приятели:
|