Последици във връзка с вината в самия бракоразводен процес

1. 
   Съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или недобросъвестния съпруг. Когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили. – чл.329 ал.1 ГПК
   
2. 
   Чл. 52 – продължаване на делото за развод от наследниците, когато единият съпруг умре, преди завършване на съдебния процес. Бракът се прекратява поради смърт. Наследниците имат възможност в двуседмичен срок да продължат процеса, но той няма да е бракоразводен, а установителен. Цели се установяване, че бракът е бил разстроен по вина на оживелия съпруг, за да се смята, че бракът е бил прекратен поради развод, а не поради смърт.
   

3. 
   Последици от вината във връзка с развода. Има значение с оглед издръжката между бивши съпрузи. Само невиновният има право на издръжка. Има значение и с оглед ползване на семейното жилище, упражняването на родителските права, отмяна на даренията.
   

4. 
   Процедура по прекратяване на брака чрез развод.
   

1. 
   Съдът е длъжен да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.
   
2. 
   Същинско съдебно заседание. На него се взима решение за развод. Решението влиза в сила дори е да е обжалвано само в частта му относно вината.
   

1. 
   Понятие и предпоставки. Става дума също за съдебно прекратяване на брака – чл. 50 – 51 СК.
   

1. 
   Чл. 50(1) СК – сериозно и непоколебимо взаимно съгласие за развод. Общата воля е решаваща за прекратяване на брака. Съпрузите задължително трябва да са дееспособни.
   

1. 
   Съпрузите да са непоколебими:
   

• 
  молбата за развод да е подадена общо. Тя не е искова молба, защото не става дума за исково производство.
  
• 
  Задължително присъствие и на двамата съпрузи. Ако някой от тях не се яви, производството се прекратява, защото се приема, че има разколебаване на волите.
  
• 
  Съдебно заседание.
  

2. 
   Сериозно съгласие – следва взетото решение да е обмислено предварително, да е взето вследствие на големи неразбирателства или важни причини. Съдът не изследва причините, не изследва състоянието на брачната връзка.Приема се, че сериозността се извежда от непоколебимостта. Основен елемент е съгласието. На второ място е споразумението. Съдът може да отложи разглеждането на молбата само ако е необходимо да се съберат допълнителни доказателства. – чл.330 ГПК
   

2. 
   Роля на съда в споразумението – чл. 51 СК. - Чл. 51 кореспондира с чл. 49 СК. Съдът следи дали споразумението е пълно според изискванията на закона и следи дали са защитени интересите на децата – чл. 51(2)СК. Съдът не следи за интересите на съпрузите. Ако се констатира непълно споразумение или накърняване на интересите на децата, съдът дава срок за отстраняване на пороците – чл. 51(3) СК. Ако след изтичането му, те не са отстранени, производството се прекратява, съдът отхвърля иска, споразумението се смята за несъществуващо. Разлика с чл. 49 СК – въпреки че съдържанията на двете споразумения да са идентични, те се различават в последствията, които пораждат. По чл. 49 СК прекратяването на брака се решава не чрез споразумение, а чрез решение на съда. По чл. 50 без споразумение бракът не се прекратява.
   

2. 
   Производство. Става дума за охранително исково производство. Съдът решава не спор, а съдейства за постигане на целения от страните резултат.
   

1. 
   Искова молба.
   
2. 
   Съдът напътва страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.
   
3. 
   Съдебно заседание.
   
4. 
   Решение за прекратяване на брака. В решението си съдът възпроизвежда договорените между страните последици след прекратяване на брака. Ако решението е положително – чл. 321 ГПК не предвижда възможност за обжалване. По аргумент на противното при отрицателно решение, то може да бъде обжалвано и то от двамата съпрузи заедно.
   

1. 
   Видове последици от прекратяване на брака.
   

1. 
   Общи последици – настъпват без оглед способа за прекратяване на брака.
   

1. 
   Отпадане на неимуществените права и задължения по чл. 13 – 17 СК.
   
2. 
   Възможност за сключване на нов брак.
   
3. 
   Обща имуществена последица – прекратяване на съпружеската имуществена общност като се формират равни дялове на двамата съпрузи, чл. 28 СК. Дяловете са равни без оглед на конкретния принос на всеки от съпрузите. Възможност за неравни дялове съществува при унищожаване на брака. В случай на смърт дяловете са равни.
   

2. 
   Специфични последици – в случай на развод, при унищожаемост на брака.
   

1. 
   Фамилно име след прекратяване на брака.
   
2. 
   Получаване на неравен дял от съпружеската имуществена общност.
   
3. 
   Получаване на дял от личното имущество.
   
4. 
   Отпадане на наследяването и на разпорежданията в случай на смърт.
   
5. 
   Отмяна на даренията.
   
6. 
   Предоставяне на семейното жилище след развода.
   
7. 
   Отношения родители-деца след развода.
   

3. 
   Лични последици от развода.
   

1. 
   Възможност за сключване на нов брак.
   
2. 
   Отпадане на съпружеските права и задължения по чл. 13 –17 СК.
   
3. 
   Фамилно име след прекратяване на брака чрез развод – 53 СК. След развода променилият името си съпруг може да възстанови предбрачното си име или да избере да не го възстановява ако е станал известен с него
   

1. 
   Срок за предявяване на иска – чл. 31. Срокът за предявяване на иска е 1 г. Тече от прекратяване на брака/на имуществената общност или от влизане в сила на решението за родителските права. Бракоразводното решение се състои от множество елементи /издръжка, семейно жилище/. То може да бъде обжалвано и само за един елемент – част от решението. Останалите, които не се обжалват, влизат в сила.
   
2. 
   Основание за получаване на по-голям дял – чл. 29(3) СК. Това основание се изразява в наличието на по-голям принос на един от съпрузите в придобиване на общото имущество. Този съпруг следва да докаже по-големия принос. При съществено разминаване в приноса, съдът определя по-голям дял. Искът не може да се предяви за отделни имуществени елементи – това е становището на съдебната практика, макар и да не следва изрично от закона. Искът се предявява за цялата съпружеска общност и делът е по-голям във всичко, което спада към нея.
   
3. 
   Искът се разграничава от този по чл. 21(3) СК, относно оборването на презумпцията за съвместен принос.
   

4. 
   Определяне на по-голям дял от имуществената общност по чл. 29(1) СК. В тази хипотеза по-голям дял може да иска онзи съпруг, който има родителски права върху ненавършилите пълнолетие деца, когато упражняването на тези права му създава особени затруднения. Тогава по-голям дял му се дава за компенсация – напр. при по-голям брой на децата. Друг е въпросът дали компенсацията чрез по-голям дял е еквивалентна. Размерът на дела се определя допълнително.
   
5. 
   Определяне на по-голям дял от имуществената общност по чл. 29(2) СК. Фактът на притежание на родителските права автоматично дава възможност на съпруга извън дела си да получи право върху движимите вещи, които са предназначени за отглеждане и възпитаване на децата. За да се прехвърлят тези вещи на съпруга, който упражнява родителските права, преди това те следва да са били част от съпружеската имуществена общност. Родителят ги получава като изключителна собственост. В този кръг не влизат вещите, собственост на самото дете. Не влизат и вещи, които са лична собственост на съпруга, който упражнява родителските права. Тези вещи той получава по силата на това, че е техен собственик. Не се включва и личната собственост на другия съпруг, дори да са получени за детето /напр. пиано/. Целта е да се задоволи интереса на детето, но защо тогава тези вещи преминават в собственост на родителя? Би следвало да се учреди за децата право на ползване със забрана на собственика за разпореждане с тях за известно време. Ако родителските права се прехвърлят от единия съпруг на другия, имуществото няма да последва детето, а другият родител ще трябва чрез процес да претендира за това имущество.
   

1. 
   Получаване на дял от личното имущество – чл. 30 СК. Става дума за имущество, което стои извън съпружеската имуществена общност – личното имущество на съпрузите. Има обаче случаи, когато личното имущество на съпруга е придобито с приноса на другия съпруг. Дава се възможност на този съпруг, който не е станал собственик, да получи равностойността при определени предпоставки:
   

1. 
   Да става дума за вещи, придобити за упражняване на професия.
   
2. 
   Обектите следва да са значителни по стойност.
   
3. 
   Вземания.
   
4. 
   Съпругът-ищец следва да е допринесъл за придобиването им.
   

2. 
   Отпадане на наследяването и на разпорежданията в случай на смърт – чл. 54 СК. Тази последица настъпва автоматично след развода/унищожаването на брака, без иск. Съпрузите престават да бъдат законни наследници един на друг. Бившите съпрузи губят и всички изгоди, следващи от разпореждания в случай на смърт – завещание, застраховка-живот, средства по фондовете за доброволно обществено осигуряване.
   

1. 
   Завещание на единия съпруг в полза на другия – при смърт на завещателя след развода, според чл. 54 ал.2 завещанието няма да произведе действие за другия съпруг. Не е необходимо изрично отменяне на завещание в полза на бивш съпруг. За да произведе действие за него, завещателят следва изрично да предвиди това в завещанието. Чл. 54 диспозитивна или императивна норма представлява? Диспозитивна - може да се преодолее хипотезата на чл. 54 СК от завещателя. Ще става дума за завещание в полза на лице, което е не-наследник по закон.
   
2. 
   Застраховка “живот” най-често се сключва в полза на трето лице /напр. съпруг/. Ако съпругът е бивш, той губи облагата от разпореждането в негова полза. Договорът съществува, но отпада уговорката в полза на трето лице. Ако застрахованият не посочи друго трето лице, обезщетението е за наследниците.
   

1. 
   Семейно жилище. Според СК и съдебната практика, става дума за жилището, което се обитава от семейството, дори може да става дума за част от жилището. Собствеността върху обекта няма значение за това дали това жилище е семейно. В случая се решава въпроса за ползването като облигационно право, а не като вещно право. Решението по чл. 56 СК не се отнася до собствеността върху жилището, а до това кой ще го обитава.
   
2. 
   Предпоставки.
   

1. 
   Съпругът, който претендира за ползване на семейното жилище не трябва да разполага с друг имот. Жилището не трябва да се ползва от двамата съпрузи едновременно /напр. двуетажна къща, два съседни апартамента/. При минимум две стаи може да се ползва и от двамата съпрузи, само ако отношенията са търпими.
   
2. 
   При решението кой да ползва жилището, предимство има собственика – това е различно от имуществената общност. Има и изключения от правилото:
   

• 
  Съдът предостаявя ползването на единия съпруг, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Ако от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползване на семейното жилище.
  
• 
  Ако семейното жилище е собственост на единия съпруг, съдът може да предостави ползването на жилището на родителя, който упражнява родителските права върху ненавършили пълнолетие деца до момента, в който тези права се упражняват, чл. 56(2) СК.
  

3. 
   Когато жилището е собственост на трети лица, близки на единия съпруг, остава да го ползва близкият им съпруг. Не-близкият им съпруг може да бъде настанен в жилището, само при упражняване на родителските права, за определен срок с решение на съда – чл. 56(3) СК.
   
4. 
   Правото на ползване се прекратява, ако ползващия сключи брак, преди изтичане на срока – чл. 56(4) СК.
   
5. 
   Ако жилището е част от съпружеска имуществена общност, двамата съпрузи могат да претендират за ползването му. Критериите за предоставяне на правото за ползване са интересите на децата, вината, здравословното състояние и др. Съдът отчита всички критерии и обстоятелства, които съпрузите ще представят в своя полза – чл.56(5)СК. При изменение на обстоятелствата всеки от бившите съпрузи може да поиска промяна в ползването на жилището.
   

I. РАЗВИТИЕ НА ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО

Настойничество и попечителство се учредява както по отношение на малолетни и непълнолетни деца, лишени от родителски грижи, така и по отношение на лица, поставени под пълно или ограничено запрещение.

Законът за лицата и семейството уреждаше двата случая общо в една и съща глава. Семейният кодекс от 1968 г. отдели семейните отношения от гражданското законодателство и ги уреди самостоя­телно. Във връзка с това регламентацията на настойничеството и попечителството Неразделена: настойничеството и попечителството над деца, като запълване на липсващи родителски грижи, бе отнесена в Семейния кодекс; настойничеството и попечителството над запретени, като въпрос на дееспособност и граждански статус, остана да се урежда в Закона за лицата и семейството (чл. 96-110 ЗЛС). Получиха се обаче някои повторения и несъответствия, трудности при опериране с два закона, разбиване на единен институт. Утвърди се общо пожелание за единно уреждане на материята.

Въпросът, дали тя да бъде разположена в гражданското или в семейното законодателство бе решен във втория смисъл. Семейният кодекс от 1985 г. включи в своята система единна уредба на настойничеството и попечителството, отнасяща се както до децата, така и до запретените (Глава десета – по новия СК от 01.10.2009 г. в Глава единадесета). Едновременно с това членове 96-110 ЗЛС бяха отменени (§ 14 СК). Избирането на Семейния кодекс за седалище на материята се обяснява с основната социална роля на настойничеството и попечителството като заместване на родителски грижи. При децата то се налага, когато грижите на родителите липсват по едни или други причини. При запретените то се налага поради тяхното състояние, житейски сходно и юридически приравнено към това на малолетни и непълнолетни деца (вж. чл. 5 ЗЛС).210

II. ЕСТЕСТВО НА ОТНОШЕНИЯТА

В теорията съществуват различни мнения за естеството на отношенията при настойничеството и попечителството. Според автора, настойничеството и попечителството носи комплексен юридически характер. Отношенията между настойника или попечителя и органа по настойничеството и попечителството са административноправни. Отношенията между настойника или попечителя и поднастойния или подопечния съответстват по форма и предназначение на семейни отношения. Но между тези лица в това им качество не съществува семейна връзка, основана на брак, родство или осиновяване. Тези лица не са родители и деца нито по естествен произход, нито по осиновяване. Затова в точния юридически смисъл отношенията им не са семейни, а подобие на семейни отношения.

Това своеобразие е изразено от самия Семеен кодекс: в чл. 1 СК, който урежда предмета на регулиране, настойничеството и попечителството видимо е отграничено граматически по отношенията, които се окачествяват като „семейни". Между принципите за уреждане на семейните отношения, посочени в чл. 2 СК, този институт не се споменава. Особеният характер на настойничеството и попечителството личи и от поместването му в кодекса след изчерпване на уредбата на семейните отношения. Този характер обяснява специфичния облик на цялата уредба и трябва да се има предвид при боравене с нея.

III. СТРУКТУРА НА УРЕДБАТА

Уредбата на настойничеството и попечителството е сложна. Това се дължи на обстоятелството, че се касае до съчетано регламентиране на две разновидности от грижи по отношение на две категории субекти.

На първо място, обхванати са две разновидности от грижи. Те са обусловени от възрастта на детето, съответно от вида на запрещението. Едната е настойничеството – чл.153, ал.1 То се учредява над малолетни деца (до 14 години) и над лица, поставени под пълно запрещение. Другата е попечителството – чл.153, ал.2. То се учредява над непълнолетни деца (от 14 до 18 години) и над лица, поставени под ограничено запрещение. Настойничеството и попечителството съдържат известни различия и особености, но по същността си те образуват общ правен институт. Това личи ясно от структурата на уредбата. Настойничеството и попечителството не са подредени механически и поотделно едно след друго. Наред със специфичните правила само за едното или само за другото значителна част от разпоредбите уреждат общо и слято двата случая.

На второ място, настойничеството и попечителството се отнасят до две категории лица - деца и запретени. И в тази насока се проявява единството на института. Правилата за децата и за запретените също не са подредени поотделно едни след други. Наред със специфичните положения, произтичащи от категорията на лицата, повечето разпоредби важат общо и за децата, и за запретените Това сложно и съчетано изграждане изправната уредба затруднява нейното представяне. За по-голяма прегледност в следващото изложение ще бъдат разгледани последователно настойничеството и попечителството. Правилата, които важат и за двете форми и които са били разгледани във връзка с настойничеството, при попечителството ще бъдат изложени накратко и припомнени за повече подробности чрез препращане. В качеството на адресати ще се имат предвид и децата, и запретените, като се подчертават специфичните положения.

Единен компетентен орган при настойничеството и при попечителството над деца и над запретени е „органът по настойничество и попечителство". Според чл. 154 СК „Орган по настойничество и по попечителство е кметът на общината" (редакция от 1992 г.). Ролята на този орган се проявява както при учредяване на настойничеството и попечителството, така и през целия процес на неговото функциониране. Отделните му правомощия и задачи ще бъдат посочени на съответните места. Следва да се отбележи, че дейността на самия орган по настойничество и по попечителство е под контрола на съда: “Действията на органа по настойничеството и по попечителството, както и отказът да се учреди настойничество или попечителство или да се вземат мерките по чл. 159, могат да се обжалват от заинтересованите лица или от прокурора пред районния съд. Това право има и дирекция "Социално подпомагане" в случаите, които се отнасят до деца. Решението на районния съд е по същество и не подлежи на обжалване.” (чл.161 СК).

I. УСЛОВИЯ ЗА УЧРЕДЯВАНЕ

Условията за учредяване на настойничество над деца са предвидени в чл. 153, ал. 1, изр. първо СК: „Настойничество се учредява над,малолетни (деца, ненавършили четиринадесет години) права." Следователно под настойничество се поставят малолетни деца, останали без родителски грижи. Това състояние може да бъде резултат на три вида обстоятелства:

Първо, неизвестност на родителите. Това означава, че произхо­дът на детето от родителите не е установен по съответния ред. Същото би се получило и ако формално фигуриращият произход е бил надлежно оборен.

Второ, смърт народителите. Към нея, по общо правило, трябва да се приравни обявената със съдебно решение смърт (вж. чл. 1 7 ЗЛС).

Трето, лишаване народителите от родителски права. Трябва да се касае не до ограничаване (чл. 131 СК), а до цялостно лишаване от родителски права, при което родителят престава да бъде техен титуляр и овластен да ги упражнява (чл. 132 СК).

Учредяване на настойничество се налага, когато горните обстоятелства се отнасят и до двамата родители. Те могат да бъдат еднакви и за двамата (например неизвестност). Те могат да бъдат и различни (например майката е починала, а бащата е лишен от родителски права). Настойничество не може да бъде учредено, ако единият родител е известен, жив и нелишен от родителски права.

Условията за учредяване на настойничество над запретени са предвидени в чл. 153, ал. 1, изр. второ СК: „Настойничество се учредява и над лица, поставени под пълно запрещение."

Предпоставките за поставяне под пълно запрещение са установени от чл. 5 ЗЛС: „Непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни." Производството за поставяне под запрещение -пълно и ограничено - е уредено в чл. 336-340 ГПК. Поставянето под запрещение може да бъде поискано с искова молба от съпруга, близките роднини, от прокурора и от всеки, който има правен интерес от това (чл. 336, ал. 1 ГПК). Лицето, чието запрещение се иска, трябва да бъде разпитано лично и ако стане нужда, се довежда принудително. Когато то е в болнично заведение и здравословното му състояние не позволява да бъде доведено лично на съдебното заседание, съдът е длъжен да придобие непосредствени впечатления за неговото състояние (чл. 337, ал.1 ГПК). Съдът се произнася по молбата след разпита на лицето, чието запрещение се иска, и на неговите близки. Ако това се окаже недостатъчно, съдът пристъпва към събиране и на други доказателства и изслушване на вещи лица. Ако лицето е в болнично заведение, съдът изисква от управителя сведения за неговото състояние (чл. 338, ал. 1 и 2 ГПК).

Съгласно чл. 338, ал. З ГПК „След като влезе в сила решението, с което лицето се поставя под пълно запрещение, съдът съобщава за това на органа по настойничество и по попечителство, за да се учреди настойничество..." Компетентен е окръжният съд по местожителството на лицето, чието запрещение се иска (съгласно чл.104 и 105 ГПК).