Оттегляне на иска и отказ от иска

51. Оттегляне на иска и отказ от иска

1.1. Тези правни действия представляват волеизявления по своя характер, защото отразяват волята на ищеца в насока, че повече защита по този иск не се търси.

1.2. Като разпоредителни действия и двете имат за свой предмет правото на искова защита. Тъй като процесуалните права са строго лични и непрехвърлими, то единственият начин за разпореждане с тях е отказът. И в двата случай ищецът, разпореждайки се с правото си на защита, всъщност прави отказ от него, тъй като не го прехвърля другиму. Ищецът е главна страна, няма значение дали е типична или нетипична, следователно и процесуалния субституент има право да се разпорежда с иска. Когато искът се оттегля от повереник, той трябва да има изрично пълномощно – чл. 22, ал. 2, а от законен представител трябва да бъде одобрено от съда. Оттеглянето на иск, предявен от всички другари, трябва да стане със съгласието на всички – чл. 172.

1.3. При двете разпоредителни действия обаче има разлика в обекта на отказа. Правото на защита е двуфазно, сложно. То е в латентна фаза до сезирането на съда, едва след подаването на исковата молба започва динамичната фаза от съществуването му, която приключва до момента на постигане на целения резултат – силата на пресъдено нещо.

1) При оттегляне на иска ищецът се отказва от правото на защита, предявено в конкретно производство, отказва се да реализира правото си на иск в конкретна динамична фаза по конкретно дело, но не се отказва от правото си да иска разрешаване на този спор в последващо производство, т.е. да предяви следващ иск със същия предмет срещу същия ответник, т.е. неговото право на искова защита в потенциалната си фаза се запазва. Оттеглянето може да бъде цялостно или частично, като в последния случай ще има изменение на иска (намаление на иска).

2) Точно обратно е при отказа – ищецът се отказва изобщо правото си да търси и получи защита по този спор, т.е. отказва се изцяло от правото си на защита и в двете му фази. Отказът обаче е процесуално действие, а не материално правен отказ от съществуващо право. Според проф. Сталев отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че той не поддържа занапред иска си защото е неоснователен.

Така изяснената разлика в предмета води и до разлика в последиците на двата института.

2. Оттегляне на иска.

2.1. При оттеглянето на иска процесът се лишава от своето основание, съдът не е длъжен да извършва насрещни действия, защото е погасено правото, т.е. с изявлението на ищеца се погасява процесуалното правоотношението му със съда (то е едностранно волеизявление, отправено до съда), а и правната връзка между съда и ответника. По този начин процесът става недопустим и делото се прекратява със съдебно определение, с което съдът констатира погасяването на процесуалната връзка и затова постановява прекратяване, т.е. констатира настъпилия вече погасителен ефект. Това означава, че изявлението на ищеца има пряк погасителен ефект върху процесуалното правоотношение и е основа за констативен акт на съда. Определението за прекратяване на делото подлежи на обжалване с частна жалба.

2.2. За същият ищец остава процесуалната възможност чрез нов иск да може да сезира съда спрямо същия ответник по същия предмет. С новото предявяване ще се развият отново същите правни действия без извършените в преходния процес действия да се релевират, т.е. извършените действия до момента на прекратяването (оттеглянето) се обезсилват.

2.3. Относно тази възможност законът предвижда, че при повторно завеждане на делото ответникът ще бъде изправен пред необходимостта да се защитава срещу същото лице. Възможно е по първото дело той да е положил достатъчно усилия да организира защита си. Поставя се въпросът не се ли накърняват неговите интереси ако те се окажат обезсилени при втория процес. За това се предвижда нуждата при определени условия, ответникът да даде съгласие, за да настъпят последиците от извършеното оттегляне. Такова съгласие е нужно в момента, в който е ясно, че ответникът е организирал защитата си, т.е. след края на първото заседание по делото. Затова ако оттеглянето се предприеме след този момент се изисква още един елемент за завършвана на фактическия му състав – волеизявление на ответника, с което той дава съгласие. Това съгласие не превръща оттеглянето в процесуален договор, а представлява едностранно процесуално действие паралелно с оттеглянето.

2.4. Срок, в който оттеглянето може да произведе последици. По принцип е допустимо до момента, в който правото не е реализирано, т.е. докато процесът е още висящ, следователно и пред въззивната и пред касационната инстанция волеизявление за оттегляне е допустимо, но то ще породи ефект само при наличието на съгласие от ответника, ако е предприето след края на първото заседание по делото.

3. Отказ от иск.

3.1. При отказ следващ исков процес срещу същия ответник за същия спор не може да се инициира. Ако се заведе такъв иск съдът би следвало да констатира, че правото на искова защита по този спор е погасено и процесът е недопустим. И тук както при оттеглянето процесът подлежи на прекратяване с определение на съда. Но при отказ вторият процес е недопустим. Какво означава това?

1) Според проф. Сталев в този случай се постига специфична сила на пресъдено нещо като спецификата се изразява в това, че 1) в случая няма съдебно решение и СПН се прикрепя към отказа от иска и 2) тя не се отнася до всички, а само до страните по делото и техните правоприемници. Основното в силата на пресъдено нещо обаче е установителното й действие, резултата от издирването и установяването на извън процесуалното положение. Тук обаче съдът не дължи разглеждане на спора, той не се произнася по спорното правоотношение, т.е. в определението съдът нищо не установява по отношение на това правоотношение. Такова действие (установително) няма и самото волеизявление, защото то не съдържа констатации по отношение на спорното правоотношение, а дори и да има такива, с тях не може да се обвърже другата страна или съда. Щом няма установяване, няма и регулиращо действие, което има за основа само установяването на действителното положение. Единственото нещо, което прилича на сила на пресъдено нещо е непререщаемостта на спора, но и при нея има специфики. Тази последица от силата на пресъдено нещо е уредена в чл. 224 и законът е достатъчно категоричен: “спор, решен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван . . . “, такава формулировка не присъства в чл. 119, ал. 2, където се казва просто, че ищецът не може да предяви същия иск.

2) За това доц. Мингова приема, че при отказ всъщност не е на лице непререшаемост, а ако ответникът има интерес може впоследствие да инициира процес със същия предмет вече като ищец. Това е естествена последица от обстоятелството, че ищецът се разпорежда със своето право на иск, но не може да направи това с чуждото право.

3.2. И при двата института иск ще е допустим докато правото на иск съществува, т.е. до когато има висящност на делото. Но след като при отказ ответникът не може да бъде обезпокояван в последствие, той няма интерес да се противопоставя на отказа и за това законът не изисква като условие за извършване на отказ неговото съгласие. Чрез отказа ответникът получава почти същата защита както при отхвърляне на спора, като все пак няма произнасяне по спора.

4. Действия на съда.

4.1. И при двата института съдът дължи прекратяване на производството поради десезиране. То е резултат от настъпилата недопустимост на иска. Затова ако оттеглянето или отказът бъдат предприети пред въззивна или касационна инстанция, освен прекратяване на производството съдът трябва да предприеме действия и по отношение на обжалваното решение. Недопустимостта на иска се отнася до всички действия на съда до момента на десезирането. Затова и въззивната и касационната инстанция ако пред тях бъде предприето едно от двете действия, трябва да постановят обезсилване на обжалваното решение поради недопустимостта му. Това изрично е предвидено в чл. 119, ал. 2.

4.2. Определението за прекратяване слага край на делото и подлежи самото то на обжалване, защото попада в общата категория на определения, които преграждат хода на делото. Това определение може да е порочно, защото може да са невалидни действията на ищеца, затова преди да се прекрати делото, следва да изтече срока за обжалване на определението. Едва след това настъпват последиците.

4.3. И двата института са възможни по всички видове искове. Когато има съединяване на искове възможно е десезирането да се отнася само до 1 от исковете, освен в случаите на субективно съединяване на искове, когато другарството е необходимо. На още по-голямо основание това се отнася до задължителното необходимо другарство, където говорим за общо право на иск. Терминът “отказ от спорно право” в чл. 119, ал. 2 не е точен, тъй като става дума за отказ от защита, а не от материално право.

4.4. Атакуване на разпоредителните действия, в случай че са порочни. Възможно е обжалване на прекратителното определение с цел да бъде отменено и производството да се възобнови, като срокът за това е 7 дни. Поставя се въпросът какво става ако този срок се пропусне. Ако има невалидно волеизявление и щом законът не предвижда друг способ може по аналогия да се използва ред за атакуване на сделки – иск за обявяване на нищожност или унищожаемост. Съдебната практика допуска използване по аналогия при атакуване на съдебни решения на отмяната по чл. 231, тогава когато порочността на волеизявлението се дължи на извършено престъпление от другата страна (измама) по буква “б” или пък по буква “е” ако става дума за процес, в който страната е била лишена от участие, т.е. вместо исков път съдебната практика се насочва към отмяна.

5. Признание на иска.

5.1. То понякога се посочва в схемата на разпоредителните действия, защото е възможно ответникът да се откаже от правото си на защита, т.е. разглежда се в известен смисъл като действие с обратен знак на отказа от иска на ищеца. Поставя се въпроса обаче дали това е така. Този правен институт няма изрична регламентация в закона, не е визиран по съдържание, субекти, последици в правна норма. В някои текстове се говори за признание, но никъде не е обяснено какво представлява то. В чл. 127, ал. 2 е казано нещо по-конкретно: Направеното от страната или от нейния представител признание се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Тази разпоредба визира всякакъв вид признание, включително признание на иска. Проф. Сталев разграничава хипотезата на признание на иска, от визираното в чл. 127, ал. 2 признание на факти, защото признанието на иска: 1) има за предмет субективни права; 2) то включва защита срещу иска, докато признанието на факти е съвместимо със защита срещу иска. Според него признанието на иска не е признание и на правоотношение.

5.2. Съдът според чл. 127, ал. 2 трябва да има определено поведение, за което то задължава самия закон – да прецени признанието заедно и във връзка с всички други данни по делото, за да може да постанови законосъобразно и правилно съдебно решение. В тази хипотеза явно съдът не се десезира, делото не се прекратява, а приключва по типичен начин с произнасяне на решение, което не се различава от случая, в който признание не е правено, защото признанието има стойност само на едно от събраните по делото доказателства. То няма обвързваща съда доказателствена сила, а същата каквато е на всички останали доказателства. Както всяко признание, като твърдение на нещо неизгодно за този, който го прави, то може да се използва в процеса, но това не го прави различно от всички останали доказателства. Въпреки че проф. Сталев отрича признанието на иска да е описано в чл. 127, ал. 2 той е напълно съгласен с описаните по-горе и следващи от този текст правни последици.

5.3. Щом съдът е длъжен да преценява признанието на иска като доказателствено средство, то не представлява волеизявление на страната и не представлява разпореждане с нейното право на защита. С признанието на иска страната само фактически се отказва да упражни правото си на защита, но с него тя не предизвиква погасяването на делото. С признанието на иска правото на защита не може да се погаси, за това и признанието няма разпоредителния характер типичен за другите два института.

5.4. Признанието на иска е правно твърдение, че правното твърдение на ищеца е вярно, т.е. че искът е основателен. Признанието на иска може да има за свой автор само и единствено ответника, като се има предвид всяка страна ответник и типична и нетипична. Признанието на иска не е и материалноправна сделка, не е признание на дълг (може да е съпроводена с него или с поемане на дълг), а е вид процесуалноправно поведение. Затова има за адресат съда, като на него се заявява, че ответника потвърждава истинността на правните твърдения на ищеца. Затова и само фактически прилича на разпоредително действие с правото на защита.

5.5. При съединяване на искове признание може да се направи спрямо всеки един от исковете и след това то се преценява спрямо иска, за който с отнася. Тук не важи казаното за необходимите другари, защото като доказателствено средство съдът трябва да го преценява с всички други доказателства. Признанието обаче не може да се прави от подпомагаща страна, а само от главна страна – ответник.

5.6. Ако признанието на иска е било опорочено, т.е. невярно, за обжалването му не могат да се използват описаните по-горе способи, защото то няма характер на волеизявление. Порочността на признанието обаче ще се отрази върху решението, което може да се атакува като неправилно по общия ред.

5.7. Признание на иска може да се направи докато делото е висящо, но само пред инстанция по същество, където могат да бъдат предявявани доказателствени средства. Ответникът може да оттегли признанието на иска в по-късен момент, но оттеглянето не отменя признанието, т.е. съдът ще разглежда съвкупността от всички доказателства както признанието, така и оттеглянето му.

5.8. Често когато има признание на иска поради съдържанието му, съдът основава решението си на него, но това не означава, че то има някаква обвързваща сила, а заради преценката на доказателствата в съвкупност. Според проф. Сталев в чл. 238, ал. 2, б. “б” е описана хипотеза, при която съдът може да основе решението си само на признанието на иска.

5.9. Признанието на иска може да се предприеме само в рамките на процеса и не може да се говори за извънсъдебно признание на иска (ако има такова нещо то ще е признание на факти). Признанието на иска е процесуално действие и се извършва било устно в съдебно заседание, било в писмена молба до съда.