1. Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на гражд. По. Форми на незаконосъобразно развитие

1.Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на гражд.ПО. Форми на незаконосъобразно развитие.

1.1. Законосъобразно развитие на материалните правоотношения. Те възникват и се осъществяват спонтанно - когато се развиват законосъобразно, те не се забелязват, а човек разбира, че се развиват тези правоотношения, когато не се развиват нормално.

1) Материалните правоотношения се развиват законосъобразно, когато техните субекти са в съгласие относно правнорелевантните относно правоотношението факти и тяхното материалноправно значение (т.е. съдържанието на правоотношението, правните последици на тези факти) - съгласие относно възникването, съществуването и съдържанието на материалното правоотношение.

2) Трябва да съществува не само съгласие относно фактите и тяхното значение, но и поведението на страните да съответства на съдържанието на материалните правоотношения. Носителят на правото трябва да го упражнява в пределите му, а носителят на задължението трябва да го изпълни добросъвестно и точно.

1.2. Незаконосъобразно развитие на материалните правоотношения. То има три форми:

1.2.1. Правен спор - превръща спорното право в спорно. Това е обективно явление (не е различие в представите на субектите на правоотношението, защото не съществува спор, докато не се обективира) - външно обективирано различие в становищата на два или повече субекти относно възникването, съдържанието и съществуването на опр.мат. правоотношение. Онова, което е в съзнанието, не е обективирано и не е спор.

1) Трябва да се различава от неправния спор. За да има правен спор, трябва да се спори относно материално правоотношение, което е съществувало към определен момент: 1) съществувало някога до този момент или 2) съществуващо и към този момент. При неправния спор се спори за нещо, което не са материални правоотношения - даже да се отнася до права, е спор относно бъдещи правоотношения (дали да бъдат учредени и т.н.). Тези спорове не са от интерес за класическия ГП, не се решават от държавна юрисдикция. Може да са от интерес за арбитража, където се решават и неправни спорове - напр. 2 страни искат да сключат договор, но имат спор относно клаузи на този договор и се намесва едно трето лице - арбитраж. В момента преддоговорните спорове се преодоляват по пътя на медиацията (услуга и от двата правилника на арбитражите у нас); преди от държавния арбитраж, закрит през 1991 г. Неправните спорове не интересуват държавните съдилища, може би има само един случай - стопанска непоносимост по ТЗ. Решението по неправен спор създава или изменя правоотношения, а не защитава накърнени права.

2) Правният спор може да бъде два вида (О.Стaмболиев.):

а. Спор относно факти (дали са се осъществили).

б. Спор относно правното значение на фактите - спор относно съдържанието на материалното правоотношение. Страните спорят какво правоотношение е възникнало от фактите, без да спорят, че са се осъществили - едната страна смята, че е възникнало едно материално правоотношение (напр. дарение), а другата страна смята, че е възникнало друго материално правоотношение (заем за послужване).

в. Спор и за двете.

Правният спор е най-леката форма на незаконосъобразно развитие на материалното правоотношение - превръща правото от безспорно в спорно. Често е причина да се отиде към по-тежка форма на незаконосъобразно развитие. Дори и правният спор нарушава материалното право, пречи да бъде упражнено нормално (напр. предявена претенция може да осуети продажбата на имота). Правният спор води до наличието на оспорено право, решава се по пътя на исковия ГП.

1.2.2. Неизпълнение на дължими задължения - по-остра (най-остра) форма на незаконосъобразно развитие. Липсва съвпадане между дължимото и фактическото поведение. Това прави притезанието неудовлетворено притезание (кореспондиращото право се превръща в неудовлетворено притезание) - длъжникът не се лишава от това, което е бил длъжен, като изпълни доброволно. Тази форма често е продължение на първата. Може и да съществува самостоятелно (да няма правен спор) - длъжникът може да не изпълнява не защото отрича задължението си, а защото напр. няма пари (обективни причини - не е в състояние да изпълни) или е злонамерен (субективни причини - не иска да изпълни). Причината е без значение за правото - неизпълнението е нарушение на правото и води до задвижване на изпълнителния граждански процес (уредбата е с много недостатъци - има много начини да се попречи на принудителното изпълнение и тогава спечелването на делото остава без значение; навсякъде по света е така).

1.2.3. Предприемане на действия, които целят осуетяването на бъдещата реализация на правото. Докато исковото производство е висящо, съществува реална опасност ото юридически или фактически действия, с които се обезсмисля реализацията на правото. Според О.Стамболиев в учебника има липса на прецизност - “осуетяване на защитата на правото”.Правото се защитава чрез съдебно решение, осуетява се чрез действия,но те не могат да осуетят защитата на правото,могат да осуетят реализацията му-правото може да бъде защитено,но да не бъде реализирано.Защитата на правото се дава от съда,но ако обектът на правото не съществува,то не може да се реализира.Действията могат да бъдат юрид.и фактич.:

1)Юридически действия:1)кредиторът има да получава парична сума,длъжникът има паричен влог, но изтегля средствата и кредиторът вече няма с какво да се удовлетвори (увреждане на кредитор по чл. 134 ЗЗД);2)заем за послужване, заемателят продава вещта на трето лице; 3) банков кредит,длъжникът се освобождава от имуществото си;4) владелецът може да извърши разпоредит.действия,особено при движима вещ.

2) Фактически действия: 1) унищожаване на имота; 2) намаляване на стойността.

Срещу тези действия отреагира ГП с обезпечителния процес.

Юридическите и фактическите действия могат да се проявяват самостоятелно или заедно (?).

Тези 3 форми на незаконосъобразно развитие могат да са самостоятелни или да се проявяват едновременно. Срещу тях идва да отреагира ГП и да възстанови законосъобразното развитие на материалните правоотношения - накърнява се не само субективното право, но и правния ред, затова той организира и урежда защитата на това спорно (при правен спор), неудовлетворено (при неизпълнение) или застрашено (при препятстване на бъдещета реализация) право. Исковият, изпълнителният и обезпечителният процес не са етапи с определена поредност - възможно е първо да има неизпълнение, после предприемане на действия; при несъдебно изпълнително основание (чл. 237, б. “в” и сл.) започва изпълнителен процес, а след това правен спор и исков процес по чл. 252 и сл. (но другата поредност е нормалната). Поредността зависи от формите на нарушение, всичко е относително.
2. Гражданският процес като защита и санкция

Аспекти на ГП (понякога се обозначават като теории за ГП, концепции за ГП, но не са, а са различни аспекти на ГП) - ГП като защита-санкция, производство и система от правоотношения. Това са 3 различни аспекта на ГП - един ГП може да бъде видян по всеки един начин от различна гледна точка. ГП не е нито едно от трите, а трите неща, взети заедно: 1) защита и санкция; 2) производство; 3) система от правоотношения. Само за нуждите на преподаването се различават трите.

3. ГП като защита и санкция. ГП е организиран като защита-санкция - да даде на правоимащия това, което би получил при законосъобразно развитие,като лиши правонарушителя от целената с правонарушението незаконна облага.

1) Защита: ГП идва при незаконосъобразно развитие на материалното правоотношение и неговата цел е да защити законосъобразното му развитие.

Но моделът на всяко правоотношение е, че на всяко право съответства дадено задължение. Правото и задължението са две страни на явлението правоотношение: едното не може да съществува без другото. Затова защитавайки правото, трябва да наложим санкция на задължението.

2) Санкция: за да дадем защита, трябва да наложим санкция - за да защитим едно право, трябва да наложим санкция на насрещната страна, да санкционираме този, който неоснователно отрича правото или не изпълнява своето задължение.

ГП е защита-санкция, а не “защита И санкция” - на правото съответства задължение и обратното.

3.2. Съотношение между защита и санкция. Целта на ГП (доминиращото) е защитата, а санкцията е нещо последващо, защото защитата е невъзможна без санкцията (в наказателния процес определяща е санкцията). Съотношението между защита и санкция в ГП се определя от неговата цел.

3.3. ГП като защита и санкция не е еднакъв при различните форми на незаконосъобразно развитие на материалното правоотношение - защитата и санкцията зависят от нарушението (напр. един исков процес е различен от изпълнителния процес).

3.3.1. Защита-санкция в исковия процес.

1) Защита-санкция.

а. Сила на пресъдено нещо. Исковият ГП установява със сила на пресъдено нещо съществуването или не на определено матер правоотношение.СПН е универсална защита-санкция,която исковото производство дава.

- Терминът “СПН” е въведен от Ж.Ст. през 1956 г., преди това се използва друг термин - “законна сила” (res iudicata), към който според О.Стамболиев трябва да се върнем (този термин се използва и в другите езици). Присъжда се притезание, но има и конститутивни, установителни искове, затова се използва “пресъдено”, което означава предварително съдено нещо. Вече не съществува такова явление (в ГПК след 1997 г.), а точният термин е “законна сила” - предполага сила, равна на закон, за съдебното решение по конкретно ПО.

- СПН: всяко едно необжалваемо (влязло в сила) съдебно решение, независимо от това дали уважава или отхвърля иска и независимо от това какъв е бил искът (установителен, осъдителен, конститутивен), се ползва със СПН. СПН придава на спорното правно положение качеството на безспорност. Това означава, че от този момент страните са длъжни да се подчиняват на съдебното решение (чл. 220, 221), независимо дали съдебното решение отговаря на реално съществуващите материални правоотношения между тях (съдебното решение има установителен характер - чл. 158). СПН прегражда възможността същият иск да се предяви отново пред който и да е съд (чл. 224 ГПК) - СПН погасява правото на иск. Това е защитата-санкция, която дава съдебното решение - защита, за този, който печели делото (чието правно твърдение съдът е потвърдил), и санкция за загубилия (чието правно твърдение съдът е отрекъл). По този начин се преодолява правният спор и се възстановява законосъобразното развитие.

Исковият процес дава и две други защити-санкции в зависимост дали искът е осъдителен или конститутивен:

б. Изпълнителна сила. Когато предмет на спора е било едно притезателно право, съдът, ако уважи иска, не само установява, че едно притезателно право съществува (1), но и осъжда длъжника (2) - да предаде, да престира. Защита: на базата на това съдебно решение кредиторът може да си извади изпълнителен лист (чл. 237, 323). Втората защита-санкция е т.нар. изпълнителна сила, която е по-интензивна защита-санкция. Това е защитата за кредитора - ако само се признае, че едно право съществува, не се дава защита (кредиторът не може да извади изпълнителен лист и да поиска започване на принудително изпълнение).

в. Конститутивно действие. Третата защита, която исковото производство може да даде, е конститутивното действие - проявява се, когато е предявен конститутивен иск (най-интензивна защита). Конститутивното действие е правна промяна в материалното правоотношение (в правната сфера на ищеца и ответника), която настъпва от съдебното решение в резултат на уважен конститутивен иск (има за предмет притезателно право). Напр. обявяване на предварителен договор за продажба за окончателен - съдебното решение прави ищецът (купувач) собственик и това е промяната и защитата.

2) Интензивност на защитата и санкцията в исковия процес.

а.СПН е нещо добро,но няма много голяма ефективност - не е толкова голяма защита с оглед на интензитета.

б.При изпълнителната сила защитата е далеч по-интензивна,но за да се реализира притезателното право,е необходимо да се намеси още един орган-съдия-изпълнител(правото ще е неудовлетворено до намесата му).

в. При конститутивното действие не е необходима допълнителна намеса - правото се реализира (промяната настъпва) със самото съдебно решение и затова защитата е най-интензивна.

3) Дали самият процес не е сам по себе си защита-санкция, или неговите последици са такива. Ако исковият процес се състои само от тези 3 типа защита, това са само последици и едва ли би могло да се каже, че самият процес е защита-санкция. Исковият процес обаче сам по себе си е защита-санкция:

а. Исковият процес още в самото си начало е защита-санкция: последица от подаването на една молба е прекъсване на давностните срокове, и е вид защита за ищеца-процесът още в началото си е защита-санкция.

б. От съдебното решение (влизането му в сила) започва да тече нова давност - винаги общата 5-год. давност.

в. От предявяването на исковата молба не се дължи лихва.

3.3.2. Защита-санкция в изпълнителния процес. Целта на изпълнителния процес е да се реализира едно изискуемо притезание (има неосъществено притезание). Изпълнителният процес принудително отнема от длъжника едно плащане (благо), от което той е бил длъжен сам (доброволно) да се лиши, и дава на взискателя това, което му се дължи (или негов сурогат - не винаги е възможно да се даде това, което се дължи - задължения intitu personae). Принудителното удовлетворяване на правото действа като защита в полза на носителя му и като санкция спрямо неизправния длъжник. По този начин се възстановява законосъобразното развитие. Защитата е многократно по-интензивна отколкото в исковия процес, тъй като необходимостта от нея е най-голяма.

3.3.3. Обезпечителен процес. Цели се предотвратяване на действията, които създават опасност от осуетяване на бъдещата реализация на правото. Защитата се състои в това, че при обезпечаване на иска се запазва статуквото (юридическо и фактическо) по начина, по който е при налагането на обезпечителната мярка. По този начин се гарантира на ищеца, че в бъдеще неговото право ще бъде реализирано. Защита е, защото се гарантира, че нещата ще останат непроменени. Отнемат се някои възможности на длъжника (санкция), но не като в изпълнителния процес. Защитата-санкция е по-интензивна отколкото в исковия процес и по слаба от изпълнителния. Обезпечителният процес е винаги функционално свързан с исковия, а когато подготвя успешния изход на принудителното удовлетворяване на правото - и с изпълнителния.

Изпълнителен и обезпечителен процес - съпоставка. При изпълнителния процес се налага запор, прави се публична продажба, сумата се внася по сметка на съдия-изпълнителя, предава се на взискателя. При обезпечителния процес може да се иска запор, ищецът не получава собственост - длъжникът се лишава от възможността за разпореждане, не от собствеността.

Всеки от тези способи на защита е самостоятелен - може да се приложи без другите, но и заедно с тях в зависимост от характера на накърняване на нуждаещото се от защита право. Няма и предопределена от закона поредност, когато няколко от тези способи трябва да бъдат приложени. Съотношението може да бъде различно - напр. при спор при започнало принудително изпълнение въз основа на несъдебно изпълнително основание изпълнителният процес ще предхожда исковия, при обезпечаване на бъдещ иск исковият процес ще следва изпълнителния.

3.4. Интензивност на защитата-санкция в трите форми:

1) Най-интензивна е в изпълнителния процес - получава се дължимото или негов сурогат.

2) Най-слаба е защитата-санкция в исковия процес - не се получава нищо реално (СПН).

3) Обезпечителният процес е по средата.

При правен спор само се спори, а когато има неизпълнение, има най-сериозно нарушение на законосъобразното развитие на материалното правоотношение - интензивността на защита е различна.

3.5. Общи белези на ГП като защита и санкция.

1) ГП е заместител (сурогат) на липсващото законосъобразно развитие на материалните правоотношения и в трите вида процес - той не е никога равен на законосъобразното развитие (напр. СПН е сурогат на дължимата безспорност на действителното правно положение). Тъй като е сурогат, той възстановява накърненото право като го възпроизвеждат принудително - от тази гледна точка ГП е способ (форма) за живот на спорното, неудовлетвореното или заплашеното гражданско право.

Възстановяващият характер на ГП го отличава от другите видове отговорност (наказателна, административна) - от гледна точка на санкционираното лице той е възстановяваща отговорност, в което е и връзката с гражданската отговорност (обезщетение за вреди и т.н.)

2) Защитата-санкция се дава от трето незаинтересовано лице - не участва в нуждаещото се от защита правоотношение и организационно напълно обособен от неговите субекти. Това е разлика от самозащитата (напр. разваляне по чл. 87 ЗЗД) - непозната на ГП.

3) За да има защита-санкция, тя трябва да бъде поискана - дава се при наличие на искане, трябва да има сезиране, иначе не може да бъде получена - няма самосезиране. Водещо е диспозитивното начало, защото ГП защитава материални граждански права - титулярите им имат свобода на разпореждане по отношение на тези права (разпоредителни правомощия) и свобода на волята и ГП трябва да се съобрази с това: защита се дава само при поискване. Диспозитивното начало очертава:

а. Кога се дава защитата - когато бъде поискана.

б. В каква рамка да се даде защитата - в каквато се поиска.

в. Докога да се даде защита - докато се иска.

По този белег ГП се различава от служебното възстановяване на граждански права (принудително изваждане на самонастанил се; връщане на открадната вещ, намерена от крадеца и др.).

За да се гарантира даването на защита, законът дава право на защита (право на иск, на принудително удовлетворяване или на обезпечение) - при упражняването му правозащитният орган е длъжен да постави в ход исканото защитно производство. ГП е дължима защита-санкция, която се поставя в ход по искане на лицето, което има право на защита.

4) Защитата се дава по ред, предвиден в закона (нарочно предвидени и уредени производства), с гарантиране на равни възможности на страните в процеса да отстояват своите позиции - да издействат за себе си защита съобразно процесуалната си роля по реда на състезателното производство (предоставят им се обезпечени от закона процесуални права). По този белег ГП се отличава от други производства, по реда на които по изкл. могат да се защитят граждански права (напр. производство по принудително събиране на държавни вземания - могат да се осъществят и граждански вземания на държавата) - производството е предвидено за друго.

5) Ж.Сталев.: ГП упражнява извънпроцесуално действие - за да се постигне защитата-санкция, способите за защита трябва да се отразят на материалните правоотношения. Това въздействие може да бъде държавноправно (СПН) и гражданскоправно (промяна, постановено с конститутивно съдебно решение, обезпечителна мярка). И в двата случая обаче защитата-санкция е проява на държавна принуда - постановява се в властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя (за разлика от гражданскоправните санкции - породени от нарушението нови гражданскоправни отношения, а при спор и те се осъществяват по реда на ГП подобно на първичните граждански права). Арбитражното решение има също едностранен характер и публичноправни последици като решението на държавния съд, макар да е израз на договорно учредена власт.

3.6. Освен тази защита-санкция (първична), има и вторична защита-санкция.

1) По отношение на материалните правоотношения защитата-санкция е първична - за да се получи тя, трябва да се осъществи процесуалното право на защита: исковата молба да е приета, да е разгледана и да се постанови съдебно решение.

2) При вторичната защита-санкция не се защитават самите материални правоотношения, а се защитава самото право на защита (правото на иск защитава самото материално право, а защитата на правото на иск е вторична защита) - по реда на обжалване на определението (отказа) на съдията (съдия-изпълнителя) в 3-инстанционно производство, както и отмяна на влезли в сила порочни решения. С отстраняване на незаконосъобразното поведение или се възстановява дължимата защита (отмяна на откази), или се възстановява законосъобразното развитие на ГП (отмяна на незаконосъобразни действия)

Тази втора защита се дава от контролни органи в същата система (висшестоящи съдилища), развива се с участието на същите страни и е регулирана от същия закон. Затова първичната и вторичната защита-санкция образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права. Вторичната защита-санкция не е необходима съставна част на всеки процес и е желателно конкретният ГП да се изчерпи с първичната, образуваща неговото необходимо ядро.