Спиране и прекратяване на производството по делото

53. Спиране и прекратяване на производството по делото

2. Спиране на делото. Спирането е временно преустановяване на извършването на процесуални действия по висящо дело с възможност производството да бъде възобновено след отпадане на основанието за спиране. Спирането може да настъпи през всяка фаза на исковия процес до постановяване на решение При спирането е характерно, че извършените процесуални действия запазват значението си. С отпадането на основанието за спиране производството продължава развитието си, а не започва отначало. В периода на спирането е недопустимо извършването на процесуални действия от страна на съда и страните. Ако е извършено такова действие то е невалидно. За да е законосъобразно спирането е нужно да е настъпило някое от изброените в закона основания – чл. 182, ал. 1.

2.1. Основанията изброени в чл. 182, ал. 2 могат да бъдат обединени в 3 основни групи:

1) Основания, за които се твърди, че имат действие ex lege, т.е. спирането настъпва с настъпването на самото основание. Това разбиране се застъпва в теорията и в учебника на проф. Сталев. Съдебната практика приема, че в тази хипотеза спирането настъпва от акта на съда и това е определението за спиране, като съдът е обвързан да спре делото при наличие на съответно основание.

а. Чл. 182, ал. 1, б. “б”: в случай на смърт на някоя от страните. В тази хипотеза се визират страни физически лица, но също ще е положението и при прекратяване на страна юридическо лице в случай на правоприемство. Производството спира по силата на закона независимо от това дали съдът е разбрал за настъпването на обстоятелството. Спирането се налага, за да се даде възможност на правоприемника да вземе участие в производството, защото ще имаме законово процесуално приемство. Ако се приеме, че приемството е настъпило в момента на смъртта или на прекратяването, то излиза че новото лице е придобило качеството страна, без да е нужно определение на съда, а определението е нужно, за да се даде възможност на новата страна да организира своята защита. Ако съдът не съобрази това и постанови решение, то ще е порочно и може да се атакува като неправилно от страната, която лишена от участие. Ако приемем, че приемството настъпва от определението на съда, ако производството продължи, решението ще е абсолютно недействително, защото производството ще е водено при липсваща страна.

Законът предвижда различна процедура в зависимост от това дали е починал ищец или ответник. Ако е починал ищецът, то съдът ще следва служебно да издири наследниците му и да им връчи съдебните книжа. Ако е починал ответника обаче задължение на ищеца е да издири наследниците му и ако не го направи в 6месечен срок, съдът следва да прекрати производството. В този случай за ищецът остава възможността в един по-късен момент да предяви иск срещу наследниците, защото с прекратяване на делото спорът не е решен и няма сила на пресъдено нещо. Неиздирването на наследниците не е мълчалив отказ от иск – такъв не е допустим.

б. Чл. 182, ал. 1, б. “в”: когато е нужно да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните. Настойничество или попечителство се учредяват в случаите, когато има пълно или ограничено запрещение. Самото поставяне на страната под запрещение е резултат от съдебен исков процес по специално производство по ГПК. Докато не влезе в сила решението по специалното производство не може да се постави страната под запрещение. Съдебната практика настоява, че докато не наложено запрещение, не може да се приеме, че е на лице основание за спиране. Проф. Сталев счита обаче, че дори когато има висящо производство за поставяне под запрещение е на лице основание за спиране на делото. Той счита, че делото трябва да се спре и когато законния представител на страната или нейния попечител почине или бъде отстранен от длъжност.

в.Чл.637,ал.1 ТЗ:С откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника. Длъжникът вече не може да участва в тези производства и се замества от синдика.Според изречение второ на същата разпоредба обаче:Тази разпоредба не се прилага,ако към датата на откриване на производството по несъстоятелност по друго дело,по което длъжникът е ответник,съдът е приел за съвместно разглеждане предявен от длъжника насрещен иск или направено от него възражение за прихващане.

2) Основания за спиране по разпореждане на съдебен орган. Това са основания, при които съдът има право да прецени дали основанието за спиране е на лице – неговият акт е този, от който спирането настъпва. Съдебният акт за спирането е определение.

а. Чл. 182, ал. 1, б. “г”: когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск; и б. “д”: когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. И двете хипотези визират случаи, в които е на лице преюдициален въпрос, от който зависи изхода на гражданското дело. Съдът трябва да съобрази становището на друг орган по този въпрос. Докато няма становище производството следва да бъде спряно. Преюдициалните въпроси могат са от всякакъв характер. Ако става дума за гражданско или административно дело спиране ще има само ако делото е висящо, ако няма висящо дело съдът инцидентно ще се произнесе по преюдициалния въпрос. Ако преюдициалният въпрос е престъпно обстоятелство, не е нужно да има висящо дело, а трябва съдът да спре производството и ако е нужно да сезира прокуратурата. Гражданският съд се произнася по наказателни въпроси само когато по тях не може да се води наказателно дело. Според т. 8 от ТР 1/2001 г.: Върховният касационен съд не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б. "г" и "д" ГПК, тъй като пред него не могат да бъдат представени доказателства непредставени пред въззивната инстанция. Това решение на практика се критикува от проф. Сталев. Проф. Стамболиев обаче го поддържа и счита, че de lege ferenda основанията за спиране по б. “г” и “д” са ненужни.

б. Случаи, когато има обжалване на определения по същото дело. Обжалването не води автоматично да спиране, но съдът може да прецени и да спре цялото дело.

в. Спиране поради препирня за подведомственост – чл. 11, ал. 1. В този случай съдът е длъжен да спре делото.

  д. Чл. 182, ал. 1, б. “ж”: в случаите на чл. 13 от Закона за съдебната власт. Тук става дума за случая, когато при разглеждане на спора, съдът прецени, че трябва да приложи закон приет след новата Конституция, който по негово мнение е противоконституционен. В този случай съдът трябва да спре делото и да сезира органите, които могат да сезират конституционния съд. В практиката това положение се критикува, защото действията на съда не гарантират, че компетентните органи ще сезират КС. Така може да се стигне до отказ от правосъдие. За това е добре да се въведат срокове за сезиране, след които спирането не може да продължава.

3) Спиране по волята на страните - чл. 182, ал. 1, б. “а”. Тук става дума за две съвпадащи волеизявления на страните до съда за спиране. Има ли такава воля на страните, без да се търсят мотивите за него съдът е длъжен да спре производството. Тук спирането става с определение, но съдът не преценява целесъобразност, а само наличието на воля. Според проф. Сталев и в тази хипотеза подобно на съдебната спогодба ако е встъпил прокурор се иска и неговото съгласие.

2.2. Последици от спирането. Основната последица е забраната да се извършват съдопроизводствени действия и тяхната невалидност ако се извършат. По време на спирането на делото спират да текат всички процесуални срокове, които са започнали да текат преди това.

Всяко дело след отпадане на основанието за спиране следва да бъде възобновено. Възобновяване означава подновяване на процесуалните действия по неговото развитие. Възобновяването се инициира от съда или от страните в зависимост от това по чия воля е настъпило спирането. Ако делото е спряно по преценка на съда то той ще следи за отпадане на обстоятелството. Ако делото е спряно по б. “а” и в 6месечен срок не се поиска възобновяването му се прекратява.

2.3.Определението за спиране е от тези, които преграждат хода на делото и ако е порочно може да се обжалва с частна жалба, съдът, който го е постановил ако констатира грешка може сам да си го измени. Определението за възобновяване не прегражда хода на делото и не подлежи на обжалване. Ако определението за възобновяване е порочно, то неговата порочност ще се пренесе върху съдебното решение и самото то ще подлежи на контрол. Възможно е съдът да откаже възобновяване. Определението за отказ от възобновяване прегражда развитието на делото и попада в кръга на обжалваемите определения. С тази обжалваемост се гарантира хода на процеса и за това законът я допуска.

3. Прекратяване на производството. Прекратяването е окончателно преустановяване на движението по гражданското дело с невъзможност то да приключи с решение по съществото на спора. Прекратяването е едно нетипично приключване на делото. Чрез него се преустановява възможността за извършване на по-нататъшни процесуални действия. Прекратяването води до обезсилване на извършеното по делото до този момент. Ако до прекратяване на висящността на процеса се стигне във въззивна инстанция това ще доведе и до обезсилване на постановеното в първа инстанция решение. Прекратяването може да настъпи във всяка фаза на процеса.

3.1. Както и спирането така и прекратяването се дължи на определени основания, които се обособяват в 2 групи:

1) Основания, които създават начална невъзможност делото да се развива – липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна. Процесуална пречка може да настъпи и в хода на процеса. Ако се даде срок за отстраняване на недостатъците пречката се счита за настъпила с изтичането на срока. Ако исковата молба е поправена и след изтичането на срока то не трябва да се стигне до прекратяване на делото. Ако обаче порокът е неотстраним във всички случаи се налага прекратяване.

2)Обстоятелства,които правят процеса недопустим,въпреки че първоначално е бил допустим.Тези обстоятелства са свързани с отпадане на допустимостта,свързано с десезиращите действия на страните–оттегляне,отказ и т.н.Специфичен способ за десезиране е сключването на съдебна спогодба.

3) Проф. Сталев вижда и трета група основания – всички други случаи, напр.: смърт на страна по дело относно строго лични правоотношения; сливане на качествата ищец и ответник поради правоприемство; невъзобновяване на делото по чл. 184.

На лице ли е някое от основанията за прекратяване на делото, съдът е длъжен да прогласи определение, след като изслуша и двете страни по делото. Определението за прекратяване на делото е най-типичния от преграждащите производството актове. То подлежи на обжалване с частна жалба. Като краен акт на процеса определението за прекратяване прилича на решение, защото не може да се изменя или отменя от съда, който го е постановил.

3.2. Основанията, визиращи начална или последваща пречка, са абсолютна процесуална пречка да се стигне до съдебно решение и всичко извършено по делото се заличава. Единствено актът на съда по прекратяване на процеса не се заличава. Този акт е от кръга на определенията. Своеобразен акт за прекратяване е разпореждането на съда за връщане на исковата молба, тъй като производството не е започнало. Резултатът от това разпореждане обаче е същият – процесът не може да започне. Прекратяването пречи да се формира сила на пресъдено нещо (освен при отказ от иск или съдебна спогодба) за това е възможно да се предяви нов иск между същите страни по същото правоотношение.

1. Порочни процесуални действия на страните. Процесуалните действия на страните са порочни, когато не отговарят на изискванията, които процесуалния закон поставя за тяхната валидност. В зависимост дали става дума за порочни действия 1) по движението на делото или 2) приключващи делото правният режим е различен.

1.1. Порочни процесуални действия на страните по движението на делото.

1) Порочните процесуални действия на страните за разлика от правните сделки са винаги недействителни и съдът е длъжен да не ги взема предвид.

2) За да не се затрудни защитата на страните по делото законът съчетава недействителността на порочните им процесуални действия с принципната им поправимост –чл. 25, ал. 2, чл. 100. Изводът е, че порочните процесуални действия на страните са недействителни докато не бъдат поправени в дадения от съда срок.

3)Ако порочното действие не бъде поправено в дадения срок то става непоправимо и за да бъдат постигнати целените с него последици то ще трябва да се извърши повторно.Изключено е поправянето и повторното извършване на тези действия,чиято порочност се състои в пропускане на срок.

4) Страната винаги може да оттегли свое порочно процесуално действие по движение на делото. Това прави и безпредметно да се атакуват тези процесуални действия. Ако порокът се състои в измама или насилие и от порочното действие на страната се стигне до неблагоприятно за нея съдебно решение то може да се отмени по чл. 231, б. “б”.

1.2.Порочни процесуални действия, с които се слага край на процеса – оттегляне на иска, отказ от иск, съдебна спогодба. Правния режим на тези действия се приближава до този на порочните правни сделки.

1) Не всеки техен порок е поправим, а само този, които е поправим при сделките, напр. не може да се поправи несключването на съдебна спогодба в необходимата форма, но може да се поправи сключването й от представител без представителна власт.

2) Макар и да са опорочени тези действия не са свободно оттегляеми, след като съдът въз основа на тях е прекратил делото.

3) Когато са засегнати от пороци на волята те могат да бъдат атакувани по исков ред. Ако са предприети без надлежна представителна власт или от процесуално недееспособен може се търси отмяната им по чл. 231, б. “е”.

2. Порочни процесуални действия на съда.

2.1. Порочни процесуални действия по движението на делото.

1) Опорочено действие на съда по движението на делото (връчване на препис от исковата молба, призоваване, допускане на доказателства) не задължава съда да предприеме следващо действие. Това означава, че порочните действия на съда по движението на делото са недействителни.

2) Порочните процесуални действия на съда са незаздравими. В зависимост от вида им те или трябва да се предприемат отново, ако са свързани с развитието на производството или да се отменят от самия съд ако са недопустими.

3) Съдът е длъжен по свой почин да обезпечи законосъобразното развитие на исковия процес, като отстрани порочните си процесуални действия или ги замени с нови. В този смисъл е чл. 195, ал. 2: Определенията, които не турят край на делото, могат да бъдат изменявани или отменявани от същия съд вследствие изменение на обстоятелствата, грешка или опущение.

4) Ако това не е станало и порокът не е бил отстранен той опорочава самото решение, което подлежи на обжалване или на атакуване по чл. 231. Само по изключение законът допуска атакуване на порочното процесуално действие.

2.2. Порочни процесуални действия, с които се слага край на процеса. Основното съдебно постановление е съдебното решение. Проблемите на порочния съдебен исков процес са проблеми преди всичко на порочните съдебни решения. Основно има две групи порочни съдебни решения.

1) Първата група е по-несъществената, при нея порокът не е резултат на порочна воля и се дава възможност той да бъде отстранен от самият съд, постановил решението. В тези решения става дума за порочно отразена воля. Има три възможни хипотези.

а. Решение постановено при явна фактическа грешка. Това е случаят, когато съдът е извършил всички необходими процесуални действия, преценките на които е основал решението си са правилни, но при отразяване на становището му в диспозитива е на лице неточност – погрешно отразено име, сума и т.н. За това че грешката е фактическа може да се съди от съпоставка на решението и мотивите. Не са явна фактическа грешка нито невземането под внимание на опреден факт или обстоятелство, нито несъответствията между обявеното по чл. 190 решение и писмения текст. Тогава, когато става дума за неточно отразяване на становище, което съдът правилно и мотивирано е взел става дума за порочно отразяване. В този случай законът предвижда (чл. 192, ал. 2), че отстраняването на явната фактическа грешка се осъществява от съдията, който я е допуснал без ограничение във времето. Легитимирани да искат поправката са страните по делото, но тя може да бъде направена и по почин на съдията. Производството по поправяне на явна фактическа грешка се развива в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Съдът постановява решение за поправка, което става част от поправяното решение. Ако самото решение за поправка има някакъв порок то може да се атакува като всяко друго. Влезе ли това решение в сила то става иманентна част от първото решение. За искане и осъществяване на такава поправка не е предвиден срок.

б. Случаи на неясно постановено решение – много редки хипотези. Неясната воля на съда подлежи на тълкуване, защото е правилно формирана, което личи от мотивите. Тълкуването може да се отнася само до изявената вола на съда, но не и до нови факти. Легитимирани да искат тълкуване са страните по делото, но не и съда (според проф. Сталев тълкуване може да се иска и от прокурора). Това е авторитетно тълкуване, което има всеобща важимост. Уредбата на института е в чл. 194. Ако решението е осъдително срокът, в който може да се иска тълкуване е ограничен до изпълнението му. Производството по тълкуване се развива пред същия съд, който е постановил решението, в открито съдебно заседание. Тълкувателното решение е част от тълкуваното, но ако самото то е порочно може да е самостоятелен обект на атакуване с оглед на порока. Пример за порок на тълкувателното решение е случаят, когато тълкуваното решение е постановено от съдебен състав, а тълкувателното от единичен съдия.

в. Непълно решение. За да има непълно решение трябва да има обособени части от предявения иск, за да има обособени части от самото решение, напр. съдът не се е произнесъл по един от обективно или субективно съединените искове. Според проф. Сталев в този случай имаме решение, което не обхваща целия спорен предмет. Това е възможно и когато няма произнасяне по част от спорното право или по допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет. В този случай няма формирана воля – такава воля се формира от същия съд постановил решението чрез допълване на решението. Характерно е, че допълване имаме, когато непълнотата на решението може да се отстрани, без да се променя постановеното решение. Института е уреден в чл. 193. Производството се образува по почин на страните Допълването може да се иска в срок 30 дни от постановяване на решението, а ако те обявено неприсъствено – в срок 30 дни от съобщението. До изтичането на този срок се счита, че относно неразрешената част делото продължава да е висящо. Ако се пропусне 30дневния срок може да се внесе самостоятелен иск, но ще има нови такси и ще се изпуснато последиците от предявяването на иска.и се развива в открити заседания, толкова на брой колкото налага произнасянето. Допълващото решение може да се разглежда като относително самостоятелен акт – може да има връзка с допълненото, но може и да няма. Това ще се отрази при обжалването - ако между двете решения има връзка, атакуването на обуславящото ще повлияе на обусловеното.

2)Втората и основна група порочни решения, са тези, при които порокът се състои в грешка при формиране на волята на съда или волята е формирана при неспазване на процесуалните правила. По смисъла на чл. 192, ал. 1 поправката на тези решения може да се извърши само от друг съд.