12 правила за живота

229
Вместо да приеме истината, тя се опитва да напъха реалния живот в наивната фантазия на едно дете.
Всяка наивно формулирана цел с времето постепенно се трансформира в зловеща житейска лъжа. Ето как един клиент на четиресет и нещо описа представата си за бъдещето, формулирана на младини: „Представям си как, когато се пенсионирам, седя на някой слънчев тропически плаж и пия коктейли“. Но това не е план. А рекламен плакат на туристическа агенция.
След осем коктейла махмурлукът е само въпрос на време. А след три седмици, прекарани по този начин, ако имате поне малко разум, ще бъдете отегчени до смърт и отвратени от себе си. След година, или даже по-малко, ще бъдете достойни за съжаление. Това е просто една абсурдна представа за живота на преклонната възраст. Тази склонност към крайно опростяване и изопачаване е особено характерна за идеолозите. За тях съществува една- единствена аксиома: правителството е зло, имиграцията е зло, капитализмът е зло, патриархалното общество е зло. Те пресяват и прецеждат опита си през призмата на тази аксиома и настояват още по-тесногръдо, че всичко може бъде обяснено чрез нея. Зад тази слаба теория стои самодоволното убеждение, че светът може да бъде поправен, ако те контролират нещата.
Съществува още един фундаментален проблем, свързан с житейската лъжа, особено ако тя се основава на избягването. Когато постъпвате неправилно и го знаете, това е грях чрез действие. А когато позволявате да се случи нещо лошо, при положение че е имало начин да го предотвратите, това е грях чрез бездействие. Традиционно първият вид се смята за много по- тежък от втория – избягването. Но аз не съм убеден в това.
Представете си една жена, която твърди, че всичко в живота ѝ е наред.
Каквото и да става, тя избягва конфликтите, усмихва се и винаги откликва, когато някой я помоли за нещо. Това е нейната зона на комфорт – убежището, където се крие. Тя не протестира срещу статуквото, не изразява мнение и не се оплаква, когато среща несправедливо отношение. Опитва се да остане невидима, като риба в центъра на рибен пасаж. Но едно скрито безпокойство гложди сърцето ѝ. Тя страда, защото животът е страдание.
Чувства се самотна, изоставена, нереализирана. Но именно покорството и склонността ѝ към самоунищожение лишават живота ѝ от смисъл.
Превърнала се е в най-обикновен роб – в инструмент, който другите могат да използват. Тя не получава нещата, които иска и от които се нуждае, защото за тази цел ще трябва да изрази мнение. Ето защо в живота ѝ няма нищо ценно, което да компенсира житейските ѝ неволи и да ги направи по- поносими. И това я изпълва с разочарование.
Когато компанията, за която работите, е в криза и започнат съкращения, първи ще си тръгнат хората, които създават неприятности. Но веднага след тях ще бъдат пожертвани „невидимите“. Този, който се крие, е безжизнен.

230
Жизнеността означава да допринасяш по един уникален за теб начин. Никой не е успял да се скрие от болестите, безумието, смъртта и данъците – дори най-консервативните, дори конформистите, които наистина умеят да се крият. А да се криеш от другите, означава да потискаш и да криеш възможностите на неосъществения Аз. Това е истинският проблем.
Ако не се разкриете пред другите, не бихте могли да се разкриете и пред себе си. По този начин вие не просто потискате същността си, но и се лишавате от стимула, който ще ви накара да проявите и развиете скрития си потенциал. Това е и биологичен, и концептуален факт. Когато не се страхувате да се сблъскате с непознатото и да го изследвате, вие трупате познание, и от това познание изграждате своя нов Аз. Това е концептуалният факт. А сега за биологичния. Наскоро учените откриха в централната нервна система гени, които се активират, щом организмът бъде поставен (или се постави сам) в нова ситуация. Тези гени съдържат инструкции за производството на протеини. А протеините са строителните елементи за създаване на нови връзки в мозъка. Това значи, че част от вас непрекъснато се обновява, във физическия смисъл на думата, и не е в състояние на застой.
По същия начин, за да се развивате, вие трябва да направите нещо, да изразите мнение, да се движите. Ако ли не... оставате с неосъществени възможности. Но в такъв случай животът е прекалено труден.
Когато се налага да кажете „не“ на шефа, на партньора или на майка си и действително го направите, вие се превръщате в човек, който умее да казва
„не“, когато това е необходимо. Но ако изричате „да“, когато е наложително да кажете „не“, тогава се превръщате в човек, който казва „да“ дори да е ясно, че трябва да каже „не“. Ако сте се питали как е възможно един най- обикновен почтен човек да се превърне в жесток надзирател от съветския
ГУЛАГ, вече знаете отговора. В критичния момент не се е намерил никой, който да каже „не“.
Когато предавате себе си, когато говорите неистини и с действията си вдъхвате живот на една лъжа, характерът ви отслабва. Ако имате слаб характер, нещастието (а то неизбежно се появява в живота) ще ви сломи. Ще търсите място, където да се скриете, но такова място не съществува. И един ден ще осъзнаете, че вършите ужасни неща.
Само най-циничната и безнадеждна философия е способна да твърди, че реалността може да бъде подобрена чрез нейното изопачаване. Тази философия критикува както това „да бъдеш“, така и това „да станеш“, определяйки и двете състояния като несъвършени. Според нея истината е недостатъчна, а честният човек е жертва на илюзии. Тази философия първо създава изопачената представа за света, а после се заема да я доказва.
В този случай проблемът не е в самата визия или в намерението за оформяне на такава. Визията за бъдещето, за желаното бъдеще, е

231 необходимост. Тази визия свързва действията, които предприемате сега, с вашите най-дълбоки и трайни базови ценности. Тя придава значение и важност на действията в настоящето и създава стабилна рамка, ограничаваща несигурността и безпокойството.
Проблемът не е във визията, а в умишлената слепота. Това е най-опасната от всички лъжи. Тя е незабележима и си служи с удобни извинения.
Умишлената слепота е отказът да опознаеш нещо, което може да бъде опознато. Това е отказът да приемеш, че щом се чука на вратата, значи там има някой. Отказът да признаеш боклука, заметен под килима, и скелетите в гардероба. С други думи, това е отказът да приемеш, че преследваш грешната цел. Във всяка игра има определени правила. Най-значимите от тях са негласни. Приемаш ги, като се включваш в играта. Първото от тези правила е, че играта е важна. Ако не беше така, нямаше да участваш в нея. Самият факт, че участваш в играта, я прави важна. Второто е, че правилни са само онези ходове, които ти помагат да спечелиш. Ако предприемеш ход, който не спомага за победата, по дефиниция той е грешен. Тогава трябва да опиташ нещо различно. Нали знаете онази шега: лудостта е да правиш едно и също и да очакваш различен резултат.
Ако извадиш късмета да се провалиш и да опиташ нещо ново, тогава се придвижваш напред. Ако не се получи, просто опитваш с друго. В най- благоприятния случай ще е достатъчно да направиш само една малка промяна. Следователно най-разумният подход е да започнеш с малки промени и да видиш какъв ще е резултатът. Понякога обаче цялата система от ценности е грешна и тогава корабът трябва да се напусне. Играта трябва да се промени. Това е революция – с целия хаос и ужас, който съпътства всяка революция. Със сигурност няма да е лесно, но е необходимо. За да бъде поправена, грешката изисква саможертва, а сериозната грешка изисква сериозна саможертва. Да приемеш истината, значи да направиш жертва. Но ако дълго време си отхвърлял истината, тогава си натрупал опасно голям дълг от жертви, които трябва да бъдат направени. Горските пожари изпепеляват сухите клони и връщат пепелта в почвата. Понякога пожарът бива изкуствено потушен. Въпреки това продължават да се натрупват сухи, мъртви клони. Рано или късно, пожарът отново ще избухне. Когато това се случи, той ще се разгори с такава сила, че ще унищожи всичко – дори пръстта, в която са израснали дърветата.
Високомерният рационален ум, който се чувства комфортно в своята увереност и е пленен от собственото си величие, лесно се поддава на изкушението да пренебрегне факта, че нещо не е наред, замитайки боклука под килима. Философите екзистенциалисти, начело със Сьорен Киркегор, определят този начин на съществуване като „неавтентичен“. Неавтентичният индивид продължава да възприема света и да действа по начин, който

232 личният му опит доказва, че е грешен. Той не говори със собствения си глас.
Ето как звучи автентичният глас: „Не се случи това, което исках.
Следователно целта или методите ми са грешни. Все още имам уроци за учене“.
Неавтентичният казва: „Не се случи това, което исках. Следователно светът е несправедлив. Хората са завистливи и прекалено глупави. Те нищо не разбират. Аз нямам никаква вина за несполуките си. Виновни са другите или обстоятелствата“. Този начин на мислене е само на една крачка от идеята: „някой трябва да ги спре“, „те трябва да си платят“, „трябва да бъдат унищожени“. Такива идеи стоят зад всяка проява на необяснима жестокост.
И това никога не се дължи на несъзнаване или потискане. Когато лъже, индивидът е наясно с това. Той може да си затваря очите за последиците от своите действия; може да не разбира какво е сторил, защото не е направил равносметка на миналото си; може дори да не осъзнава, че е излъгал, просто защото е забравил. Но в момента, в който е извършил грях или с бездействието си е отказал да поеме отговорност, той е действал съзнателно.
В онзи момент той е разбирал какво прави. Греховете на неавтентичния индивид разклащат и разрушават дори държавата.
Представете си, че началникът ви, който е жаден за власт, въвежда ново правило. Но то е ненужно. То е контрапродуктивно, дори вредно. То е дразнещо, защото отнема от удоволствието и смисъла на работата. Но вие си казвате, че всичко е наред. Безсмислено е да се оплаквате. А после всичко се повтаря отново. Тъй като не сте реагирали първия път, вече по навик позволявате тези неща да се случват. В резултат на това вие ставате по-плахи, опонентът ви, на когото не сте се противопоставили, става по-силен, а институцията – по-опорочена. Това води до бюрократично равнодушие и потискане, за което сте допринесли, преструвайки се, че всичко е наред.
Какво пречи да се оплачете? Защо да не заемете позиция? Ако се осмелите да го направите, другите, които също се боят да изразят мнение, може да ви подкрепят. А ако това не се случи, може би е време за революция. Вероятно трябва да си потърсите работа на друго място, където ще има по-малка опасност душата ви да бъде опорочена.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: