ХРИСТОВИЯТ ИМПУЛС КАТО ПОБЕДИТЕЛ НА МАТЕРИЯТА

ХРИСТОВИЯТ ИМПУЛС КАТО ПОБЕДИТЕЛ НА МАТЕРИЯТА

А не­ка на­со­чим пог­лед вър­ху сто­ящи­те зад нас времена, ко­га­то чо­ве­кът сми­ла­ше жит­но­то зър­но с прос­ти мел­нич­ни ка­мъ­ни дви­же­ни с ръ­ка и на­ред с то­ва мо­же­ше да гле­да на­го­ре в не­имо­вер­ни ви­си­ни на ду­ховния живот. Днес по­-го­ля­ма част от чо­ве­чес­т­во­то ня­ма поч­ти ни­как­во пред­чув­с­т­вие за висините, до ко­ито сти­га­ха с пог­ле­да хо­ра­та от ми­на­ли­те времена. Тя ня­ма ни­как­во пред­чув­с­т­вие за това, ко­ето един хал­дейски пос­ве­тен изживяваше, ко­га­то той виж­да­ше по своя на­чин звездите, жи- вотните, растенията, ми­не­ра­ли­те във връз­ка с човека, ко­га­то поз­на­ва­ше

И чо­ве­кът сли­за все по­-дъл­бо­ко в материята, той все по­ве­че из­пол­зу­ва ду­хов­ни­те сили, за да зав­ла­дее фи­зичес­ко­то поле. Не е ли то­ва така, че бих­ме мог­ли да кажем: човешкият дух става роб на физическото поле? И по оп­ре­де­лен на­чин той сли­за да­же под фи­зи­чес­ко­то поле.

Когато днеш­ния чо­век е упот­ре­бил не­из­ме­ри­ми ду­хов­ни сили, за да съз­да­де парахода, железницата, те­ле­фона, за­що пра­ви той това? Какви не­из­ме­ри­ми ду­хов­ни си­ли са би­ли от­в­ле­че­ни чрез то­ва от жи­во­та за вис­ши те светове! Обаче пос­ле­до­ва­те­лят на Духовната Наука е на­пъл­но съг­ла­сен с това, той не ис­ка да уп­раж­ня­ва кри­ти­ка вър­ху на­ше­то време, за­що­то знае, че бе­ше не­об­хо­ди­мо да бъ­де зав­ла­дя­но фи­зи­чес­ко­то поле, но все пак си ос­та­ва вярно, че ду­хът се е по­то­пил дъл­бо­ко във фи­зи­чес­кия свят. Означава ли за ду­ха не­що осо­бе­но, не­що по-важно, ко­га­то нап­ри­мер вмес­то да сме­лим са­ми жи­то­то с хро­мел­ни камъни, днес се обаж­да­ме по те­ле­фо­на в Хамбург, за да по­ръ­ча­ме това, от ко­ето се нуждаем, за да бъ­де то из­п­ра­те­но с ко­ра­ба от Америка ? Каква не­из­ме­ри­ма ду­хов­на си­ла е би­ла изразходвана, за да съ­щес­т­ву­ва днес ед­на връз­ка чрез па­ра­хо­да с Америка и мно­го дру­ги да­леч­ни страни! Питаме се: като сме устано- вили една такава връзка между всички части на земното кълбо, не е ли това само за задоволяването на материалния живот, на нашите те- лесни нужди, за които е била изразходвана толкова голяма духовна сила? И по­не­же всич­ко е раз­п­ре­де­ле­но в света, на чо­век не е ос­та­на­ла на раз­по­ло­же­ние мно­го ду­хов­на си­ла в излишък, ос­вен тази, ко­ято е би­ла из­пол­зу­ва­на за ма­те­ри­ал­ния свят, не му е ос­та­на­ла мно­го ду­хов­на сила, за да се из­диг­не той в ду­хов­ния свят. Духът е ста­нал роб на материята. Ако гър­кът е ви­дял ду­ха въп­лъ­тен в не­го­ви­те тво­ре­ния на изкуството, днес ду­хът е сля­зъл дъл­бо­ко на­до­лу и ние има­ме ед­но сви­де­тел­с­т­во за то­ва в мно­жес­т­во­то тех­ни­чес­ки и ма­шин­ни ус­т­ройс­т­ва на на­ша­та ин- дустрия, ко­ито слу­жат са­мо на ма­те­ри­ал­ни­те нужди. А се­га се питаме: станало ли е напълно това, че човекът е слязъл много дълбоко в мате- риалния свят?

Това би ста­на­ло и би се слу­чи­ло така, че в бъ­де­ще чо­ве­кът би нап­ра­вил най-големите, на­й-­мощ­ни­те изоб­рете­ния на фи­зи­чес­ко­то поле, ако не би нас­тъ­пи­ло това, за ко­ето го­во­рих­ме в пре­ди­ду­що­то съзерцание. В дълбо­ка­та точ­ка на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то в не­го бе въп­лъ­те­но чрез Христовия Импулс това, ко­ето му да­де тла­съ­ка за ед­но но­во възлизане. От се­га на­та­тък ид­ва­не­то на Христовия Импулс със­тав­ля­ва дру­га­та стра­на на културата. Той по­ка­за пъ­тя за по­беж­да­ва­не­то на материята. Той до­не­се силата, чрез ко­ято мо­же да бъ­де по­бе­де­на смъртта. Чрез то­ва той пред­ло­жи по­-на­та­тък на чо­ве­ка въз­мож­нос­т­та да се из­диг­не от­ново над рав­ни­ще­то на фи­зи­чес­ко­то поле. Този мо­щен Импулс тряб­ва­ше да бъ­де даден, , един Импулс, кой­то ста­на та­ка действен, как­то то­ва бе из­ло­же­но в Евангелието на Йоана, в кръ­ще­ни­ето в ре­ка­та Йордан и Тайна­та на Голгота.

Ние видяхме, как всич­ки оне­зи мощ­ни об­ра­зи за сфинкса, за Изис и Озирис бя­ха спо­ме­ни в еги­пет­с­ки­те ми­то­ве и мис­те­рии за древ­ни­те със­то­яния на човечеството. Всичко то­ва бе­ше ка­то ед­но от­ра­же­ние в ду­ши те, ед­но от­ра­же­ние на древ­ни про­це­си на Земята. Човекът виж­да­ше в сво­ето прад­рев­но минало, виж­да­ше своя произход. Посветеният мо­же­ше от­но­во да из­жи­вее ду­хов­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние на сво­ите прадеди, на сво-

Колкото и стран­но да из­г­леж­да това, но в древ­ни­те вре­ме­на па­мет­та има­ше ед­но съ­вър­ше­но дру­го зна­чение и съ­вър­ше­но дру­га сила. Що е днес паметта? Помислете само, да­ли още си спом­ня­те за от­дел­ни­те про­це­си от Вашето детство? Това, за ко­ето си спомняте, е мно­го малко. Вие не ще си спом­ни­те за нищо, кое то се на­ми­ра пре­ди Вашето раждане. В миналото, през Атлантската епоха, не бе­ше така. Също в пър­ви­те сле­дат­лан­т­с­ки вре­ме­на чо­ве­кът си спом­ня­ше за онова, ко­ето бя­ха пре­жи­вя­ли не­го­ви­ят баща, не­го­ви­ят дя­до, не­го­ви­ят прадядо. И ня­ма­ше ни­ка­къв сми­съл да се го­во­ри за това, че меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та съ­щес­т­вува един аз. Паметта се прос­ти­ра­ше до сто­ле­тия в миналото. До къ­де­то те­че­ше кръв­та на­до­лу от пра­де­ди­те до потомците, до там се прос­ти­ра­ше и Азът. Ние не тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме гру­по­вия аз в оне­зи вре­ме­на раз­п­рос­т­рян прос­т­ран­с­т­ве­но над съвременниците, а оти­ващ на­го­ре в поко- ленията.

Ето за­що днеш­ни­ят чо­век ни­ко­га не ще раз­бе­ре това, ко­ето е да­де­но ка­то от­з­вук от ед­но по­доб­но съз­на­ние в раз­ка­зи­те за патриарсите: че Ной, Адам и т.н. са стигнали до такава напреднала възраст. Хората от да­леч­но­то ми­на­ло при­чис­ля­ва­ха към тех­ния аз тех­ни­те пра­де­ди през ня­-
кол­ко по­ко­ле­ния нагоре. Днешния чо­век не мо­же да си със­та­ви ни­как­во по­ня­тие за това. В оне­зи древ­ни вре­ме­на не би има­ло ни­ка­къв сми­съл да се на­зо­ва с ед­но име един от­де­лен чо­век меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Паметта се прос­ти­ра­ше през ця­ла­та ре­ди­ца от пра­де­ди на­го­ре в те­че­ние на це­ли столетия. Докъдето един чо­век си спом­ня­ше през столетията, до там му се да­ва­ше не­го­во­то име. Адам бе­ше та­ка да се ка­же Азът, кой­то те­че­ше с кръв­та през поколенията. Едва ко­га­то поз­на­ва­ме те­зи дейс­т­ви­тел­ни факти, ние знаем, как стои ра­бо­та­та с те­зи неща. Чове­кът се чув­с­т­ву­ва­ше под­с­ло­нен в та­зи ре­ди­ца на поколенията. Това се раз­би­ра в Библията, ко­га­то се казва: "Аз и Отец Авраам сме едно". Когато из­по­вяд­ва­щи­ят Стария Завет каз­ва­ше това, са­мо то­га­ва той се чувству­ва­ше ис­тин­с­ки ка­то чо­век в ре­ди­ца­та на поколенията. Също още при пър­ви­те сле­дат­лан­т­с­ки хора, да­же и при египтяните, то­ва съз­на­ние съществува- ше. Хората чув­с­т­ву­ва­ха об­щ­нос­т­та на кръвта. И то­ва произ­веж­да­ше съ­що за ду­хов­ния жи­вот не­що особено.

Когато днес чо­ве­кът умира, той има един жи­вот в Кама-лока, към кой­то се при­ба­вя един от­но­си­тел­но дъ­лъг жи­вот в Девакана. Обаче то­ва е ве­че ед­но пос­лед­с­т­вие на Христовия Импулс. То не съ­щес­т­ву­ва­ше в пре­дих­рис­ти­ян­с­ки­те времена: тогава човекът се чувствуваше свързан чак във времето на отците на племето. Днес чо­ве­кът тряб­ва да от­вик­не в Ка- ма-лока от желанията, с ко­ито бе­ше свик­нал във фи­зи­чес­кия свят: от това зависи продължителността на това състояние. Човекът е свър- зан, при­вър­зан към сво­ето съ­щес­т­ву­ва­ние меж­ду раж­да­не­то и смъртта; в древни времена той беше свързан и привързан към много повече неща. Тогава той бе­ше свър­зан с фи­зи­чес­ко­то по­ле така, че се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то член на ця­ла­та фи­зи­чес­ка ре­ди­ца на поколенията. Тогава той тряб­ва­ше да пре­ка­ра в Кама-лока не са­мо сво­ята при­вър­за­ност към ин­ди­ви­ду­ал­но­то фи­зи­чес­ко съществувание, той тряб­ва­ше дейс­т­ви­тел­но да пре­ми­не в Кама-лока всич­ко онова, ко­ето бе­ше свър­за­но с по­ко­ле­ни­ята чак до пър­вич­ния прадед. Последствието от то­ва бе­ше онова, ко­ето ле­жи ка­то дъл­бо­ка ис­ти­на на ос­но­ва­та на изречението: "да се чувствува човек в ло- ното на Авраама". Човекът чувствуваше: след смъртта той минава нагоре през цялата редица на прадедите. И пътят, по кой­то той тряб­ва­ше да мине, бе­ше на­ре­чен : "пътят на Отците". Едва ко­га­то из­ми­на­ва­ше то­зи път, той мо­же­ше да се из­диг­не в ду­хов­ни­те светове, едва то­га­ва той мо­же­ше да оти­де при Боговете. В древ­ни вре­ме­на след смър­т­та чо­ве­кът из­ми­на­ва­ше пъ­тя към от­ци­те и пъ­тя към Боговете.

Но кул­ту­ра­та не са се сме­ня­ли та­ка ряз­ко ед­на друга, Индийската кул­ту­ра е останала, но тя се е изменила. Тя е ос­та­на­ла в ней­на­та същ­ност на­ред със след­ва­щи­те култури. В ед­нов­ре­мен­но­то еги­пет­с­ко про­дъл­жение на Индийската кул­ту­ра съ­що е въз­ник­на­ло не­що подобно. Днес хо­ра­та
мно­го лес­но смес­ват съ­щес­т­вува­що­то по­-ра­но със съ­щес­т­ву­ва­що­то по-късно. Ето за­що бе под­чер­та­но та­ка силно, че аз са­мо нап­ра­вих на ме­ци за на­й-д­рев­ни­те времена. Между дру­го­то ин­дий­ци­те съ­що бя­ха при­ели въз­г­ле­да за "пътят на Отците" и "Пътя На Боговете"

Но кол­ко­то по­ве­че чо­ве­кът е бил посветен, тол­ко­ва по­ве­че се ос­во­бож­да­ва­ше той от при­вър­за­нос­т­та към оте­чес­т­во­то и към отците, тол­ко­ва по­-дъ­лъг ста­ва­ше "пътят на Боговете", тол­ко­ва по­-к­ра­тък "пътят на Отците". Онзи, кой­то бе­ше свър­зан с всич­ки ниш­ки с отците, има­ше ед­ни дълг "път на Отците " и един кра­тък "път на Боговете". В тер­ми­но­ло­ги­ята на Изтока "пътят на Отците" се наричаше: "Питрийана", - А "пътат на Боговете": "Девайана". Когато днес упот­ре­бя­ва­ме израза "Девакан", тряб­ва да бъ­дем наясно, че то­ва е са­мо един израз, кой­то тря- б­ва­ше да употребим. Думата "Девакан" или "Девахан" е би­ла оса­ка­те­на от ду­ма­та "Девайана", "пътят на Боговете". Един стар ве­дан­тист прос­то би ни се присмял, ко­га­то би се за­поз­нал с описанията, ко­ито ние да­ва­ме за Девакана. Не е та­ка лес­но да се прис­посо­бим към на­чи­на на мис­ле­не и виж­да­не на из­точ­ни­те народи. Понякога ние тряб­ва да за­щи­тим из­точ­ни­те ис­ти­ни про­тив тези, ко­ито претендират, че пре­да­ват те­зи исти- ни. Някой, кой­то днес по­лу­ча­ва ня­как­ви опи­сания ка­то та­ка на­ре­че­но­то из­точ­но учение, ня­ма ни­как­во съзнание, че по­лу­ча­ва ед­но твър­де неяс- но, обър­ка но учение. Днешната Духовна Наука ни­как ня­ма нуж­да да претендира, че е ед­но из­точ­но­-­ин­дийс­ко учение. В оп­ре­де­ле­ни кръ­го­ве хо­ра­та на­ис­ти­на оби­чат това, ко­ето ид­ва от ня­къ­де далече, нап­ри­мер от Америка. Обаче ис­ти­на­та е нав­ся­къ­де у до­ма си. Антикварното из­с­лед­ва­не при­над­ле­жи на учените, оба­че Духовната Наука е живот. Духовно- научната ис­ти­на мо­же да бъ­де из­с­лед­ва­на във все­ки мо­мент и нався- къде. Това трябва да има­ме пред ду­ша­та си.

Но това, ко­ето изнесохме, не бе­ше ни­как­ва те­ория при древ­ни­те еги- птяни, то бе­ше практика. Практическо бе­ше съ­що и това, ко­ето се пре­по­да­ва­ше на егип­тя­ни­те в го­ле­ми­те мистерии. Положението на не­ща­та бе­ше твър­де осо­бе­но и ние тряб­ва да се за­поз­на­ем с не­го при ед­но дъл­бо­ко вникване. Мистериите на древ­ни­те егип­тя­ни це­ля­ха не­що твър­де особено. Днес чо­век мо­же лес­но да се смее на това, ко­га­то му се казва, че в оп­ре­де­ле­но вре­ме фа­ра­онът бе­ше един вид посветен, ко­га­то му се разказва, как­во бе­ше от­но­ше­ни­ето на египтя­ни­на към не­го­вия фараон, как­во бе­ше от­но­ше­ни­ето към дър­жав­ни­те уредби. За съв­ре­мен­ния ев­ро­пейски учен е не­що твър­де смешно, ко­га­то фа­ра­онът си при­пис­ва име­то "син на Хорус" или да­же "Хорус". Днес ни се виж­да твър­де странно, как един чо­век мо­же да бъ­де по­чи­тан ка­то бог; днешните хора не могат да си представят нещо по-безсмислено. Но днеш­ни­ят чо­век не поз­на­ва фа­ра­она и не­го­ва­та мисия. Той не знае именно, що бе­ше дейс­т­ви­тел­но по-­
све­ще­ни­ето на фараона. Днес в един на­род ние виж­даме ед­на гру­па хора, ко­ито мо­жем да преброим. За днеш­ния чо­век един на­род е ед­на ли­ше­на от дейс­т­ви­телност абстракция. Действителност е са­мо оп­ре­де­лен брой хора, ко­ито оби­та­ват оп­ре­де­ле­на област. Но то­ва не е "народът" за онзи, кой­то стои на ста­но­ви­ще­то на Окултизма. Както пръс­тът ка­то от­дел­на част при­надле­жи на ця­ло­то тяло, та­ка от­дел­ни­те хо­ра на на­ро­да при­над­ле­жат на ед­на ду­ша на народа. Те са вло­же­ни та­ка да се ка­же в нея, са­мо че Душата на на­ро­да не е не­що физическо, тя е дейс­т­ви­тел­на са­мо ка­то етер­на форма. Тя е ед­на аб­со­лют­на действителност: посвете- ният може да разговаря с тази душа. За не­го тя е да­же мно­го по­-дейс­т­ви­тел­на от­кол­ко­то от­дел­ни­те ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти на един народ. За окул­тис­ти­те ва­жат съ­що ду­хов­ни­те опитности, за тях Душата на на­ро­да е не­що на­пъл­но действително. Нека раз­г­ле­да­ме съв­сем схе­ма­тич­но та­зи връз­ка на Душата на на­ро­да с индивидите.

Ако си пред­с­та­вим от­дел­ни­те ин­ди­ви­ди ка­то мал­ки кръгове, от­дел­ни­те азове, те­зи ин­ди­ви­ди са от­дел­ни същес­т­ва са­мо за ед­но външ­но разглеж- дане. Който ги раз­г­леж­да духовно, той виж­да те­зи от­дел­ни ин­ди­ви­ду- алнос­ти вло­же­ни ка­то в ед­на етер­на мъгла, и то­ва е въп­лъ­ще­ни­ето на Душата на народа. Отделният чо­век мисли, върши, чув­с­т­ву­ва и ис­ка не- що. Той из­лъч­ва сво­ите мис­ли и чув­с­т­ва в об­ща­та Душа на народа. Тази ду­ша е оц­ве­те­на от из­лъч­ва­ни­ята на от­дел­ни­те ин­ди­ви­ди при­над­ле­жа­щи на народа. Чрез то­ва Душата на на­ро­да е про­ник­на­та от мис­ли­те и чув­с­т­ва­та на от­дел­ни­те хора. И ко­га­то се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от фи­зи­чес­кия чо­век и раз­г­леж­да­ме са­мо не­го­во­то етер­но тя­ло и не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, и след то­ва раз­г­леж­да­ме ас­т­рално­то тя­ло на цял един народ, ние виждаме, че ас­т­рал­но­то тя­ло на цял един на­род по­лу­ча­ва сво­ите цвет­ни от­сен­ки от от­дел­ни­те хо­ра при­над­ле­жа­щи на то­зи народ.

Това зна­еше древ­ни­ят еги­пет­с­ки посветен, но той зна­еше и не­що повече. Когато раз­г­леж­да­ме то­ва ве­щество на народа, древ­ни­ят егип­тя­нин се запитваше: "какво живее всъщност в душата на народа? "Какво виж­да­ше той в нея? Той виж­да­ше в Душата на своя на­род - превъплъщението на Изис. Той виж­даше, как ня­ко­га тя бе­ше хо­ди­ла меж­ду са­ми­те хора. Изис /Изида/ дейс­т­ву­ва­ше в Душата на народа. Той вижда­ше в нея съ­щи­те действия, как­то дейс­т­ви­ята из­хож­да­щи от Луната: тези сили дей- ствуваха в душата на народа. И онова, ко­ето егип­тя­ни­нът виж­да­ше ка­то Озирис, дейс­т­ву­ва­ше в индивидуалните, ду­хов­ни лъчи: в тях той познаваше действията на Озирис. Обаче Изис той виж­да­ше в та­зи Душа на народа.

Следователно Озирис не бе­ше ви­дим за фи­зи­чес­ко­то поле. Той бе­ше ум­рял за фи­зи­чес­ко­то поле. Само ко­га то чо­ве­кът умираше, Озирис от­но­во зас­та­ва­ше пред не­го­вия поглед. Ето за­що в еги­пет­с­ка­та Книга на мърт-

А се­га не­ка от­но­во раз­г­ле­да­ме фа­ра­она и да помислим, че за не­го то­ва бе­ше ед­на действителност. Отделният фа­ра­он по­лу­ча­ва­ше пре­ди пос­ве­ще­ни­ето ед­но обучение, за да не раз­бе­ре то­ва са­мо с ума, а за да ста­не то за не­го ед­на истина, ед­на действителност. Той тряб­ва­ше да бъ­де до­ве­ден до там, че да мо­же да си каже: "ако искам да управлявам народа, аз трябва да пожертвувам една част от моята духовност, да залича една част от моето астрално тяло, една част от моето етерно тяло. В мене трябва да действуват принципът на Озирис и принципът на Изис. Аз лично не трябва да искам нищо; когато говоря нещо, трябва да говори Озирис; когато върша нещо, трябва да го върши Озирис, когато движа ръката, трябва да действуват Озирис и Изис. Аз трябва да представлявам сина на Изис и на Озирис: Хорус.