120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Четете и знайте, що съм аз писал,
от много сказанья и книги събрал, четете, о, братя, да ви се не смеят и вам чужденците да не се гордеят... На ви мойта книга – тя е вам завет, нека се преписва и множи безчет, и пръска по всички поля и долини, де българин страда, въздиша и гине. Тя е откровенье, божа благодат – младий прави мъдър, а стария - млад, който я прочита няма да се кае който знае нея, много ще да знае. Одата „Паисий”, която носи повествователната характеристика на поема, притежава две основни смислови ядра, подкрепящи творческите цели на Вазов. От една страна, това е неговата вяра в смисъла на създадените „паметници”, към които безспорно се отнасят неговите творби, защото те учат на почит и достойнство и припомнят на живите „...ония доблестни чувства, които дават на един народ правото да живее”. От друга страна, припомняйки съдържанието на Паисиевата история, въвличайки с изумителна лекота добре познатите гневни обръщения от първия ни възрожденски историк и публицист („о, безумни люде”, „българину”, „четете, о, братя”), неговите модални фрази и анафората „четете”, Вазов възкресява възрожденската влюбеност и мита за велика България като морална опора срещу националното безпаметство и нихилизма. Както повечето от литературните портрети в цикъла образът на Паисий е изграден върху противоположностите. Външната му неопределеност, дори незначителност го отпраща към човешкото простосмъртие. Такива са и историческите данни, към които Вазов се придържа според художествената условност на жанра – избирателно. Пестеливо, почти отсъстващо е за българина житието на скромния таксидиот, който обикаля селца и паланки не толкова, за да събира данъците за църковните имоти, а за да изтръгне от тъмнината на незнанието зърната на великата история. Простият божи служител израства до пророк, който назовава пътя за „неразумния” и „юрода”, за да се усети в руслото на человеческия порядък. Лишената от празничност обстановка на килийката и външността на героя, небелязана от значителност, рязко се променят след фразата: „На житие ново аз турих венец!”. Монахът, наведен над „лампа жумяща”, просветлява пространството като проповедник на голямата истина за изведеното от тъмнината и хаоса човешко и народно достойнство, финалът на творбата отново връща образа към мрачината, към първоначалното състояние на „онзи див Светогорец”, с неговите тайнственост и самотност, за да освети дълбините на времето. Бляскавата реторика на Вазов преповтаря началото не просто за да рамкира същността на творческия акт, а за да завърши портрета на първия възрожденец монах (но със светска значимост) с поглед, впит не в кръста Христов, а в бъдещето на своя народ. С апотеозна лексика благодарственият потомък на Паисий въздига нова, светска представа за светостта: Който много бденья, утринни пропусна, но пачето перо нивга не изпусна и против канонът и черковний звон – работи без отдих, почива без сън. Опозиците съграждат представата за твореца, историка, доброволно лишил се от духовен сан, внесъл в монашеския си живот неспокойния пулс на търсача на истините за своя народ. Чувството на притаения във възторг поет следва ритмиката на възхвалата – задъхана от многобройните анжамбмани и от стройните краесловни рими. Трансформацията на образа от „монах” до „мъж” снема ореола на аскетичната святост, за да заискри нимбът на пророчеството - това грандиозно запалване на „първата искра в народната свяст”. Образът на Паисий е изграден динамично: героят преминава от обикновеното към изключителното. Приповдигнатото и архаично слово го извисява в сферата на романтичната величавост, за да акцентира върху значимостта на делото, което разпалва огньовете по възходящия път на българския народен дух. Личността на Паисий излиза от времевите граници и това темпорално пространство се заявява с опозицията „мрак-светлина”. Ренесансовата красота и богатството на героя са усетени и апотеозно пресъздадени чрез монолога за Историята като символ на познанието и себепостигането на един народ, доказал своята духовна непомръкналост в мрака чрез личността. Вазов проникновено пресъздава чрез образа на нашия първи възрожденец процесите на самото народностно пробуждане от тъмния хаос (робския сън) към сиянието на искрата (народната свяст), от нецивилизоваността към съграждането на национално достойнство по пътя на самоузнаването за величието на предците. Одата „Паисий” не е само портрет от пантеона на Вазовите „незабравими”, а бляскава среща с автора на първата българска история, която поставя темела на националните самочувство и народопсихология. Сам поетът със стихотворението си продължава историко-литературната традиция, чийто родоначалник е Паисий, за да укрепи потребата от патриотичния подвиг като свръхценност за всички времена. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|