120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
- Навигация на страницата:
- Работни въпроси
| IV. Заключение
Очертайте мястото и ролята на творбата в литературния процес, в културната епоха и в съзнанието ни на българи. „На житие ново аз турих венец” (Анализ на Вазовата ода „Паисий” от цикъла „Епопея на забравените”) Работни въпроси: 1. С какво одите от Вазовия цикъл „Епопея на забравените” опозират на следосвобожденската действителност? Какви са творческият замисъл и влиянията за създаването им? 2. В какво се изразява хармоничното съответствие между събитийно-биографичното и оценъчно-историческото в епично-сюжетната структура на творбите? 3. Какво е значението на одата „Паисий” в подредбата на другите лирически портрети на велики личности в цикъла? 4. С какво композицията на творбата и обособените й две структурни части отговарят на Вазовия замисъл да изгради портрет на личност, която има съдбовно значение за българския народ? 5. Анализирайте художествените особености на обстановката, която Вазов е обрисувал като фон на творческия акт на Паисий. Как са приложени основните библейски опозиции „мрак-светлина”? 6. Как е въведен мотивът за творческото озарение, как поетът митологизира акта на сътворяването и раждането на личност, нужна на историята и народа? 7. Кои са основните художествени измерения на монолога на Паисий и каква е ролята на многословието, пресъздаващо най-значителните моменти от „История славянобългарска”? 8. Как поетът изгражда от противоречията в образа на монаха светска личност, онзи герой, който според испанския философ, писател и есеист Унамуно не е нищо друго освен „индивидуализирана колективна душа”? „Епопея на забравените” е сред поетичните цикли, които имат завидна и едновременно странно усложнена съдба. В литературно-образователното и гражданско-патриотичното възпитание на българските поколения тя има христоматиен дял, защото Вазов е Патриарха, а дванадесетте оди изразяват спиралата на духовния ръст на нашия народ в страдалческия му път и съсредоточават високите измерения на нравствеността, пречистена през вековете на мъки и унижения. Позната значително по-силно от други, също представителни за нацията ни поетически творения, тази Вазова стихосбирка многократно е обгръщана от погледа на критиците, както и от обучаващите се подрастващи. И всеки, който я докосне, с читателски поглед или перо, се оказва донякъде неведующ, защото същността й е едновременно понятно въздействаща и също толкова езотерична. Все нещо остава неразгадано, недомислено и неизречено и в това е нейният шанс – да бъде обект на вечно внимание, да се оглеждат и да се раздиплят богатата й дреха от патетични чувства и реторика, благодарствените й поклони пред целостта и силата на категоричния идеал на българина, достигнал зенита на „великите пожертвования, които вдигат духа и окриляват душата, и правят един народ уважаем, ако не велик” (Ив. Вазов, Предговор към „Поля и гори”). Известни са художествените образци (легендите на Юго и одите на Рунеберг), които дават естетико-поетичната парадигма на Вазов, за да изгради своя замисъл – да възвеличае героиката на възрожденското време (светла антитеза на следосвобожденската действителност), като разгърне мащабни образи на герои, взети в изключителен момент от тяхното битие. Героите от дванадесетте оди, включително и двете произведения, които интерпретират масовото и драматическо участие в борбата за свободно отечество („Кочо” и „Опълченците на Шипка”), са изправени пред съдбовен избор, пред исторически шанс. Вазов опоетизира тези моменти от дистанцията на наблюдател, усещайки разликата между изключителното и обикновеното. Подвигът е осмислен като свръхценност, защото е социално оправдан със служенето на най-висока кауза – човешкото право на свобода и на независимост за целия народ. Героите са свързани с определен исторически етап и са въплъщение на перспективите на националното битие. Онова, което най-силно импулсира вдъхновението на поета, е прозрението, че един народ, родил и откърмил титани, не може да не провиди в тяхната саможертвеност величието, достойнството, моралната сила, която може да закрее, но не и да се погуби. Голямата цел на „Епопеята” е да защити българското национално достойнство, като активизира съотношението между минало и настояще. Стихосбирката от 12 произведения – числото може да се възприема според християнската нумерология дори за сакрално – сама остойностява подвизите, тълкува ги, като в някои от тях (в преобладаващия брой) дори предхожда официалните исторически преценки. За да не останат капсулирани в историческото научно наследие „звездните мигове” на нацията, пораснала до високия олтар на своите водачи, Вазов ги митологизира, легендаризира и създава като духовна памет, която се превръща в постамент за гордост и в трибуна за полемика срещу създателите на филипики и клевети. Основното чувство е възторгът, преклонението. То произтича от благоговението, което притежава поетът с възрожденска душевна нагласа, и от убеждението, че с подобна позиция може да се възпитава един народ на прехода между невъзвратимото преминало и обърканото до сквернословие настояще на нови борби и стремления. В художествената система на „Епопеята” Вазов намира спойката между историческите факти и ги скрепява с възрожденското си мислене и с кристално чистата си гражданско-патриотична оптика. Характеристиките на геоите, обособени от масата, от народа, са обобщени; биографичните елементи присъстват пестеливо, донякъде условно; документалната автентичност се поставя под съмнение, но нейната смислова интонация се движи в по-друг обсег – на приповдигнатата многословност. Събитийно-биографичното и оценъчно-историческото изграждат проблемно-сюжетната структура на всички творби, които в жанровата си същност могат да бъдат съотнесени към одата, поемата, някои и към баладата. Тези два пласта притежават богати възможности да се възпее човешката личност на фона на историята, да се въздигнат българските водачи като еманация на народния дух. В забележителния си труд за Дон Кихот, образец на литературно-философска есеистика, Мигел де Унамуно пише: „Всяка епоха ражда героя, който й е нужен... Героят не е нищо друго освен индивидуализирана колективна душа. Героят е човек, който поради това, че чувства в съзвучие с народа, не загубва способността да чувства лично. Героят е първообраз и продукт, духовният средец на народа..., той е по-скоро неговата съвест и израз на неговите виждания.” Мисълта на Унамуно е парадоксално всеобемаща, защото в нея могат да се вместят и Вазовите прочити на личността – духовен водач, който притежава онези черти, които историята изисква, за да преобърне събитията, за да даде нов тласък към бъдещето със своите индивидуални качества и сила на духа. Подредбата не следва обичайната историческа хронология, а се вплита в цялостната концепция за присъствието на героичното във времето като обединяващ принцип. В този смисъл одата „Паисий” е шеста в поетичната подредба, въпреки че е свързана със зората в историческото развитие на народа, когато индивидуалният човешки дух пробужда националното съзнание. Конкретното заглавие (Вазов стриктно следва художествената логика на онасловяването) ориентира към първия ни възрожденец, който с малката си книжица поставя началото на нова епоха за просвета и за осъзнаване на народностното самочувство. Одите отварят един безкраен диалог за реториката, метафориката, смяната на позициите, нивата на богатата антитезност и сентенциозния стил. Но това, което отличава „Паисий” в образната система от философско-поетични обобщения за светлия човешки разум и вождаческия дух към достойни бъднини, е художественото „пресрещане” на по-етичната лексика на средновековното похвално слово (архаичният лексикален пласт) и одическата приповдигнатост на следосвобожденеца, който громи „несвестните и юродите”, че по своя воля предпочитат мрака на безпаметството. Историческото повествование за „новото житие”, на което Паисий поставя „конец”, е отразено оригинално – монологът на героя се отделя композиционно като втора структурна част. Така познанието за Паисиевия труд („История славянобългарска”) се разграничава от оценката за неговото дело. Историко-оценъчното отношение на благодарствения поет към подвига на изключителната личност, към превръщането на роба монах в осъзнаващ се човек, творящ бъдещето, е ситуирано в първата част на творбата. Двата структурни компонента в общи линии са механично равностойни, но проблемно-тематичната им съотнесеност дава възможности за богати вариации на тълкуване – както в равнопоставянето, така и в доминирането на едната над другата композиционна част. Възловата фраза „Конец!/ На житие ново аз турих венец!” започва монолога на Паисий, който с друг тип съзнание – това на закъснелия, но вечен възрожденец – прочита своя труд. Фразата се вклинява пунктуално и се кодира като ключов отрязък, защото акцентира ясно върху думите „житие ново” и „конец – венец”. Величието на миналото възкръсва отново, защото в мрака на робството един вдъхновен житиеписец създава слово за един народ, който е имал „царства и столици”, „светци и патрици”. Краят на написаното „ново житие” е венец не само на седемгодишните страдания на Паисий, обиколил прашните пътища на земята ни, стигнал до странство, удържал на тежката стомашна болест от недохранване и недоспиване, изтощен от одумките на завистливите монаси, които придирчиво следят неговата неприлежност към молитвите. Идеята за „конец – венец” кореспондира и с метафоричната характеристика на делото в последния стих като „най-първата искра в народната свяст”. В подвижните граници между обобщеност и конкретност Вазов ни води към мисълта за историческата роля и духовната цена на избраната от историята личност. В нарисуваната от лирическия говорител обстановка чрез художествено-образните средства се разслояват конкретното (килийката, пачето перо, жумящата лампа, бледия монах) и общото, свързващото в лирическите портрети и в историко-философската оценка за подвига – тъмнината, мракът, историческото безпаметство, миналото, духовното обезличаване на българина като народ. Ролята на Паисий за народното „свестяване” е искра в мрака, както Раковски е „пламък и възторг горещ”, а Каблешков – „тръбен звук” в глухото робско пространство. В описанието на робското забвение поетът използва известната от библейските текстове и много специфична за възрожденската поезия тема за мрака, тъмнината. И тясната килийка, и черният цвят на расото, и неизвестността на героя, оприличен на „дивий пустинник” са част от „тайните на мрака”, от „хаоса тъмний”, от мрачното пространство „вдън горите атонски високи”. Уловил впечатляващата тайнственост на българските „тъмнини дълбоки”, които се конкретизират времево („сто и двайсет годин”), Вазов ги тьрси в безбрежното историческо пространство и основателно ги запраща във времето преди Сътворението, извън цивилизацията, когато космосът все още не е отвоюван от хаоса за човека. Конкретно-пространственото значение на мрачната неизвестност от (одата „Паисий” в „Кочо” намира своя инвариант, патетично-смислово определен като „Епопея тъмна, непозната нам/ епопея пълна с геройство и срам!”. В глухата и мрачна пространственост значението на искрата като зарево на сътворяващата действеност се поражда и в една друга характеристика, достойна за хаоса на покоя – сънната застиналост на природния и човешкия свят. Отначало странната фигура на бледия и неподвижен монах и неговата поза съответстват на покоя. Набожният звън е „тежкий”, но той не тревожи обитателите на тъмното царство, а поддържа атмосферата на „хаоса тъмний”, на спящата неподвижност, на мрачното безвремие. И в тази тъмнина на народното безпаметство пламъкът на „лампа жумяща” подема творческия акт, митологизиран от поета тълкувател в съответствие с художествената условност на историческата оценка за значението на Паисиевото дело. Раждането на „житие ново” слага „конец” на мрака, понася искрата, бликнала като факел на пробуждането. Поетът метафоризира и легендаризира процеса на сътворяването, умело загребвайки в поетиката на светлинната образност. Опозицията „мрак-светлина” изгражда цял словотворящ порядък, родствен на старобългарските художествени жанрове както по отношение на глаголните форми („свети”, „пръска”), така и в каноническата лексика („бденья”, „утрини”, „лъжовний мир”, „кандило”, „житие”), в епитетните и определителни характеристики на сътворяването („искра”, „венец”, „светлозрачен”, „светии”). Светът на светлината, на себеопознаването като народ с минало се противопоставя на мрака, на безпросветието. И този свят във Вазовата ода, чрез гордия монолог на Паисий, озвучава просветленото пространство с истината за „кралства”, „царства и столици”, „царе силни” и „свети мощи”, с битки на „Крум преславний”, на цар Симеон, който „угрите прогони/ и от Византия приема поклони”. Тонът е апотеозен, тържествен, достолепен и отговаря на променената същност на монаха. Актът на сътворението го извежда от сънната статичност на глухата тъмна килийка до „учен, философ велик”, който тръби: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|