120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
- Навигация на страницата:
- Героизмът на милостта (Анализ на Вазовия разказ „Тъмен герой”) Работни въпроси
| IV. Заключение
Мястото и значението на творбата сред другите творби в цикъла. 1. Какви типични за цикъла идеи утвърждава тази ода? 2. Какви нови идейно-естетически внушения носи тя? Героизмът на милостта (Анализ на Вазовия разказ „Тъмен герой”) Работни въпроси: 1. Какви тематични насоки и проблемни ядра характеризират Вазовата проза, създадена след Освобождението? 2. Защо писателят насочва своите послания чрез образа на „малкия човек” от „тъмните” народни низини? 3. Как са отразени политическите смутове в страната чрез съдбата на разорения търговец Ненко? 4. Каква е ролята на полицейския участък като топос в художественото пространство на творбата? 5. Какви художествени похвати използва разказвачът в изображението на насилието в полицейската институция? 6. Как са утвърдени моралната устойчивост и душевната светлина у „тъмния герой” от Вазовото произведение? 7. Какъв урок по човеколюбив предоставя на читателите Вазов в публицистичния финал на разказа? Повечето изследователи на Вазовото разказваческо творчество подчертават в жанровия облик на неговите произведения стремежа към реалножизнена основа на повествованието. Необятното художническо любопитство на автора към „нещата” от живота на българина от всяко време на неговото историческо и духовно битие се разпростира върху явленията, които имат същностен характер в изграждането на народностния морал. Възрожденското минало, изпитанията и героичните усилия в пламъците на Априлското въстание, потъпкването на националните идеали, забравата на историческите личности, „люпилнята” на низки страсти и човеци с „ниски чела и широко разтворени джебове” писателят пожелава да „оживи” чрез късия повествователен жанр. В която и творба на Вазов да се потопим; ще открием твореца като свидетел и съдник на епохата. Това съзнание е вкоренено у писателя като самочувствие и то определя избора на теми, акцентите на идеи, посланията към социално и нравствено широките читателски кръгове. Идеята да разкаже като очевидец и морален наставник събитията пронизва неговото творчество като дълг, призвание, морален императив. (Подобна упоритост и целеустременост се наблюдава и в Елин-Пелиновото социално „вглеждане” в действителността от края на XIX и началото на XX век.) „Виждането” у Вазов може да се преформулира като особено възприятие, обосновано от оптимистичната вяра в българина, в народа - да види и опознае себе си, да съхрани и развие, подтикван от добрите примери, светлия морал на Възраждането. Всичко, което характеризира гражданския живот, държавното устройство, политическите нрави и чисто човешките отношения в ранната епоха след Освобождението, интересува Вазов. Времето е богато на събития, които показват „порьозната” тъкан на обществения морал – чиновническото подкупничество, полицейското насилие, миграцията в града, духовната маргинализация на забравените „живи реликви” от близкото минало. Разказите от циклите „Драски и шарки”(1893-1895), „Видено и чуто”(1901), „Пъстър свят”(1902) и „Утро в Банки”(1905) са хроника на епохата. Тази някогашна София, с тъмните и светлите места, е населена с патриархални хора, крайни сиромаси, богати новоизлюпени мародери, продажни висши чиновници, търговци, учили занаята на измамите в Европа, селяни, у които писателят не открива дръзкия разум на градивна социална сила (както без съмнение е у Елин Пелин). Опрян на примерите от миналото, Вазов оглежда, съпоставя, анализира, открива грозното или красивото у човека и в обществено-политическия живот, подема го, за да го възвиси или порицае с напътствие и апел. Всички герои на следосвобожденската действителност, които могат да се противопоставят с критицизъм или със своенравност на избора, да се запазят чисти духом, стоят по-скоро в скъпото на твореца идеализирано „вчера”. Стремежът на писателя да намери достойни образци на поведение, толкова нужни в общностното ни живеене, извайва личности и антигерои на пошлото и егоизма, на невежеството и интриганството, на престъпното у новия човек. Чудовищно грозната пъстрина води в следосвобожденската действителност свидетелския и наставническия глас на Вазов до обобщението: „Нашият живот ни дава само уродливи явления...”. Този лайтмотив от разказа „Кардашев на лов” изпъква като морален акцент в критичното отношение към времето в цялата проза на писателя. „Малкият човек” от разказа „Тъмен герой” става личност, която се противопоставя на „тъмното време” и „низките страсти” с моралния си избор - да запази самоуважението, градено очевадно в контекста на патриархапните времена, Заглавието включва символа на определението „тъмен” провокативно, защото случката, разказана в присъщия на твореца повествователен модел, поставя проблема за духовната светлина на човека от народните низини. Събитието се разгръща в неговите етапи с богато наслояване на похватите - реплика, диалог, портретна характеристика на централния персонаж, обрисовка на битови ситуации, психологически авторски ремарки и обилен личностен коментар. Съзнанието на читателя се подготвя в шест фрагмента, които разчленяват епизодите от историята на Ненко до послесловието, което нееднородно удвоява дискретния до този момент авторски коментар като пространен нравствено-политически анализ на времето. Експозицията въвежда в социалната ситуация на Ненковото семейство. Къщата на безработния е проекция на духовно-психологическия образ на стопанина: „...намръщен, оклюхнал..., мязаше на старец: стан наведен, чело набърчено от грижи, поглед убит и смутен, а ход тежък и провлачен като на болен човек, ...лицето му носеше строг отпечатък, какъвто дават дълговременните кахъри или всегдашната раздразнителност”. Ключов смисъл в тази характеристика имат епитетите „убит”, „тежък”, „намръщен”, „болен”. Болестта – физическа и духовна, се разпростира в цялата обрисовка на семейството, където здравето е устойчиво подкопано, а хармонията на дома – нарушена. Вазов психологизира портретните детайли едновременно уедрено и тънко, ваятелно. Съпругата Ана, легнала в постелята след раждането на последното от шесте си деца, е още млада, но с „изцедено лице”. Тя шушне „болезнено”, продумва „прибледняла”, мъчително изправя глава, пита със „слаб глас”. Едно от ситните Ненкови дечица е в „съдрана роклица”, по-голямата щерка често се просълзява. В репликата на стопанката тежи мисълта, че децата плачат, защото са гладни, а Ненко „счупена пара” няма, пък трябва да храни „осем гърла”. На плачливото и немощно поведение на болната жена контрастира сприхавото отношение на Ненко. Реторичните въпроси, множеството емоционални паузи и елиптичният синтаксис в репликите на героя оформят проблемното ядро на гнева като вътрешно недоумение от абсурда на ситуацията. Безработният човек, принуден да търси безуспешно работа в „смутните времена”, е доведен до екзистенциална драма, подкопаваща неговата природна благост, защото не съумява с почтени средства да изпълни бащиния и съпружеския си дълг. Ретроспекцията е отличителна за Вазовите разкази. Тя е рядкост у Елин Пелин и често срещана като повествователен маниер при Йовков, Караславов, М. Георгиев. Във втори фрагмент тя се вплита съвсем естествено и с основание. Подзаглавието заявява, че читателят трябва по-широко и типологично да тълкува драмата на „тъмния герой” – като „разказ за смутните времена”. Дребните търговци, които преди Руско-турската война са имали престиж, защото са били човечни и почтени, губят възможностите си, когато са изправени пред нови битки в живота: „Подир свършването на войната той се задоми в полуразрушения си роден град, който не щя да напусне вече. Там залавя разни търговии, занаяти и работи, но във всичко се опари, всичко му вървеше на поразия и от година на година се риташе назад докато му фръкна нищожният капиталец.” Авторът обосновава метафоричността на това „фръкване” в широк социално-политически контекст в послесловието на разказа. Писателят набелязва конкретиката на Ненковите терзания, типични за „малкия човек”, изолиран от голямата игра на властването и натрупването в следосвобожденското време. Усещането за неговата безсилност („той беше малограмотен и по-високо не диреше”) го определя като „тъмен герой” – не е „поборник”, ходи „празен... в безплодно тъпчене на праговете и тропане по портите за служба”. Метафората обобщение „...най-напред оскудията, после немотията проникнаха из всичките врати и прозорци на къщата му” бие камбаната за всички злини, които са му определени от съдбата като „тъмен герой”. Вазов развълнувано наслагва черните краски в изображението на дома тъмница, над който са се надвесили „черни облаци”, а големите стени душат Ненко. Завръзката в произведението е разположена в трети повествователен фрагмент. Обявяването на изпросената служба на стражар е направено „без въодушевление”, защото не такава работа е чакал и търсил героят. В помръкналата душа на някогашния търговец неохотата да стане стражарин е обяснима, но рационалната му природа („...какво ще правя, няма да ида да крам...”), присъща на българина, както и унаследеното и съхранено чувство за дълг, превръщат душевната му нерадост в осъзнатост за бащина и съпружеска саможертва. Повествованието енергично напластява характеристиките на Ненковия образ – почтеност и прилежание, пъргавина и досетливост, разумно отношение към „малката месечина” (платата на героя като стражарин) подготвят една „светла епоха в неговото тъмно и много трудно съществувание”. Почтеността на новия занаят може да съществува в подходяща среда – в първия месец от службата строгият, но разбран началник на Ненко може да оцени качествата на героя, но при смяната на стария с нов пристав – „чиновник...груб, свиреп и... блъснат”, без вътрешен усет за подчинените си, без всякакво чувство за справедливост, избуява драмата на „малкия човек” – още по-свирепа от сиромашките неволи. Неприспособимостта на Ненко към полицейския произвол маркира праговете, през които трябва да прекрачи малкият доблестен човек по адовото стълбище на полицейската свирепост. Благодетелят на Ненко, бай Филип, е задържан по неизвестни причини в полицията и този факт навреме отрезвява краткотрайното му увлечение на „копой”, защото авторът недвусмислено подчертава, че чувството за безправие може за известно време да увлече и нравствено стабилните натури. Психологически точно и с пестелив подбор на художествените похвати писателят се насочва към големия проблем на епохата – как да се въведе ред в държавата, за да стане тя силна и неуязвима за бъдещи посегателства. Полицейският участък е звено, и то невралгично, което средоточава малките и големите грехове на политическите режими. Мародерството в полицейските управления и в затворите е често срещана тема във Вазовите разкази. Ако попадането на бай Филип в участъка натъжава Ненко, заповедта да „тупа” Стоян Кунчов, докато не остане „един кокал здрав” го ужасява. Описанието на физическите издевателства, моралният тормоз, безчинствата без съд и присъда са представени и в друг разказ на Вазов – „Травиата” – като спомен на доктор М. В репликите му отчетливо, сетивно са раздиплени физическите издевателства над измъчваните хора, които имат съмнително участие в нападенията над маловажни или важни персони в управлението на страната. В „Тъмен герой”, в шести фрагмент, зверщината е пресъздадена чрез думите на Ненко пред жена му и в един „весел разговор между стражарите”. Писателят се „скрива” зад героите, за да отприщи малко по-късно стихията на своето аналитично изобличение. В задъханите думи на Ненко пред Ана могат да се откроят кошмарните форми на насилието: свирепият пристав е оторизиран да наказва без присъда, като разгърне жестоките си заложби на импровизатор на зверщина. Цитатното възпроизвеждане в репликата на Ненко изумява с контраста между умалителната дума „пръчица”, използвана сардонично за „цяло кросно” тояги, и трикратно въведения императив „тупай”. Контрастът се разширява и от използваните изразителни фрази: „Чуваш ли, живот да жертваш за спасението на отечеството!” и „Очите му светнаха като на звяр.” Героите насилници, останали анонимни, с изключение на един с името Христо (като обърнат модел на Христовото милосърдие), са типологизирани речево и с авторските ре-марки. С подобен художествен похват се отличава и изображението на това варварско явление в разказа „Травиата”. Неочаквано и Пенко навлиза в тъмните бездни на варварщината, и той, простичкият, малообразован герой от „тъмните” народни низини, откровено заявява: „Мене ми щръкнаха космите на главата... Аз се слисах.” Но подобна интерпретация на страшното не е достатъчна за Вазов. „Виждането” го прави отговорен свидетел, за да го съобщи директно, прямо, така както умее един майстор на диалога. Степента на разложение в полицейските служби, подсказва Вазов, е повсеместна. Насилието е болест заразна, когато моралът се е превърнал вече във фетиш, и то на отминалото време. В „смутните времена” болният дух завладява и по-старите „служители на реда”, какъвто е неназованият „сух и чер стражарин”, протегнал дясната си ръка, за да отмаря след бъхтенето над човешка плът. До него в „живописния” диалог писателят е ситуирал и едно младо момче, с „едвам наболи мустаци”, което съобщава, че е изброило сто и един удара на „голо”. Кулминацията на мъченията е съобщена с една присъща за болен дух речева изобретателност на анонимен герой насилник: „Ама кеф ми ставаше, като пръскаше от месата му оня червен шадраван...”. Оптиката на насилническия механизъм има своята мотивация в подмяната на ценностите, предизвикала горчивия авторски възглас: „О, жестоко племе!”. Ненко, който отказва да бъде мъчител на човеци, незнайно защо докарани в подземията на полицейския участък, предизвиква присмех и гнусливо недоумение. Измъчваният Стоян Кунчов е нещастник, който „ревеше като една турска бурия”. Себепреценката на биячите ги разобличава като същества без минало и без морално бъдеще, защото насладата от страдания, причинени на други хора, е присъща на човеци с болен разум. Учестената употреба на думата „горд” и нейните синонимни варианти („изгледа гордо”, „хвърли победителен поглед”) насочва читателя към патологията в човешкото съзнание, бликнала в условията на „жестоките времена”. Вазов разполага проявленията на страшните личностни страсти между характеристиките на амбивалентните изрази „смутни времена” – „жестоки времена”. Липсата на промисъл, гузност, разкаяние у обикновените „служители на реда” привлича творческото внимание, тревожи го, гневи го. Неприсъщ за българина е този болен дух на насилниците – „веселяци”, които възприемат Ненко като „маскара”, „страшлива баба” и му се присмиват, укоряват го, защото е отказал да стане бияч мародер. Образът на Нейко има програмен характер. Ситуиран в най-невралгичното място за морален и физически тормоз и безправие, „тъмният герой” засиява с отражението на най-светлите черти на българина, на добродетелите, които така липсват в националния характер през „смутните времена”. Примитивната жестокост на обществено-политическите нрави може да развали само онези, които носят робското в душата, да озлостят още повече примитива, останал зрящ слепец за свободата и човекоправието. На такива българи е чужд „героизмът на милостта”. Те са истински антиподи на класическия образ на малкия човек с голяма гражданска съвест. Невзрачни герои като Ненко и неговия образен инвариант (още по-уплътнен, по вазовски опоетизиран с красива душевност и патриотичен патос) дядо Йоцо съхраняват добродетелите в уродливото време. Авторският глас е композиционно обособен във финала на шеста част. Разказвачът става действащо лице и в сюжетния градеж патетично насочва публицистичната си интервенция. Разгръща една бляскава характеристика на „жестокото племе” в „жестоките времена”. Емоционално въвежда: „Героизмът на милостта е непознат за твоята душа!”. Тъжно-носталгично към отминалото „нявга'” финализира: „Няма ли кой да основе партия на милосърдието?”. В тази наситена фразова рамка се разполага отчетлив в художествено-идейното поле политически адресат: от фамилиарно изобличителното „ти” до „вие”. По ботевски нашироко и дръзко, и обхватно, с примери от световното историческо движение на цивилизованите народи, затръбява Вазовият глас – в цял авторски дял – страстен, развълнуван, като съдник на родните кривици и безумства: „Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини... Историята на никоя европейска революция на 19 век не е отбелязана с такива безпощадни зверщини и подли жестокости... Текли са кървави реки, падали са хиляди глави, сривали са се тронове и царства, но тия събития са били само страшни – не гнусни заради жестокостта си.” Специфичен вазовски подход в публицистичните присъди (а той има нашите първи възрожденци за свои учители в реториката!) е да анализира причините за гнусната и жестока извратеност на нравите. Да не пощади алюзорното и примиренческо поведение на апологетите на „науката и идеологията”, които приспиват „свирепите нагони в душата ни, но не и да ги изгонят от нея”. Отговорен творец е този, който не прехвърля вината за несвършения морален дълг пред отечеството и претупаната работа по възпитанието в човеколюбие и милост. Гневът на Вазов прераства в себевглеждане: към двете форми на публицистична комуникация („ти” и „вие”) зазвучава всеобщото „ние” – всички свестни българи носят отговорностите да узнаят, че „преди да бъдат българи и тигрове, са човеци”. Актуално и справедливо за всяко време и за всички политически режими протръбяват Вазовите слова: „Вместо думите „Съединението прави силата”, девиза високо-политическа, нека се турят над вратите на Народното събрание кротките думи на Исуса Христа: „Любите друг друга!” – девиза високо-человеческа!” Свидетел и съдник на епохата след Освобождението, творецът възвисява гневен глас срещу безобразията и изолацията на „героизма на милостта”. Гневът, произтекъл от трезво вглеждане и живо, отговорно съпреживяване, не отнема оптимизма на патриота, който убедено поучава от страниците на в. „Народний глас” през 1885 г.: „Ний трябва да бързаме. Това, което другите са имали време да направят в няколко десетки години, ний трябва да постигнем, да го направим в няколко години...”. Тази нагласа не е утешителна, а съдно-предупредителна. И колкото жалко, толкова и радващо – потребна на българското племе в настоящето и очакваното утре. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|