120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
- Навигация на страницата:
- България цяла сега нази гледа”
| дни на борба горда, о, дни, на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам, епопея пълна с геройство и срам! В обзорно-оценъчен план Априлската епопея е представена в цялата й противоречивост – с нейните предателства и морални падения, с трагизма на пречупения народен порив към свобода, но и със силата на пробудилото се чувство за национална чест и достойнство. Очертани са основните за цялата „Епопея” нравствени опозиции: „позор-слава”, „чест-безчестие”, „геройство-срам”. Антитезните противопоставяния внушават абсурдността на ситуациите и изключителността на историческия миг, пресъздаден в творбата. Те сгъстяват емоционалното напрежение на поетическото слово и с осезаема релефност открояват порива към национална независимост. Одата е доказателство, че прославата в цикъла се осъществява сложно, нееднолинейно, чрез последователно разгръщане на образи и събития, чрез сблъсък и съпоставяне на контрастни чувства – на гневно отрицание и на безграничен възторг, чрез които Вазов дава отпор на позорните твърдения, че българите са получили свободата си даром, че не са узрели за нея. Такъв отпор е дълбоко нравственият избор на перущенци пред лицето на смъртта. За него разказва същинската част на творбата. В нея поетът се отдръпва в описателна дистанция и пренася читателя в най-драматичния момент от неравната и жестока битка при защитата на Перущица. Храмът – сакралното пространство, в което се намират перущенци, е противопоставен на пространството около храма, което обитава врагът. Топосният контраст гради и идейно-нравствен. Границата между тези две пространства е и граница между живота и смъртта, достойнството и унижението, „борба горда” и „падение”, „геройство” и „срам”. Бранителите на храма са представени обобщено. Заличени са всякакви различия, няма отделни хора, има народ. Динамиката на боя е внушена чрез засилена глаголност и натрупване на зрителни и слухови детайли. Градацията „врагът”-„пещ”-„глад”-„уплашени” подчертава драматизма на ситуацията. Битката се води в пряк и преносен смисъл – с врага и със собствения страх („Борбата кипеше отвътре, отвън”). Омразата и яростта мотивират перущенци за нечувани подвизи, по силите само на обладаните от „лудост” и свободните духом. Лудостта става синоним на невиждана саможертва, на крайно себеотрицание, на вътрешна готовност за героична смърт и се асоциира със светостта. Тя е противопоставена не само на гледната точка на врага – националния поробител, но и на „разума” на страхливците, еснафите, конформистите. Картината на всеобщата лудост е потресаваща („Във всички очи пламтеше огън... Лудост бе пламнала във всяко око”). Съзнанието за обреченост, обратно на здравия разум, превръща слабостта им в сила. Величавото им поведение се откроява още по-ярко в контраст с това на враговете, „диви, побеснели”, обзети от страх „пред тез раи слаби, що сееха смърт”. Очертал в експозиционен план, чрез минало свършено време, участниците и самото събитие, поетът дава тласък на действието с наречието „изведнъж” в началото на следващата композиционна част, която играе ролята на завръзка. В най-решителния и трагичен момент на погрома чрез диалога между защитниците се осъществява диалогът между робската психика („- Да се покорим ли?”) и свободния дух („- Не щем/ - Не! - Не бива/ По-добре да мрем!”) и намира отговор въпросът за национална чест. Късите изречения звучат ударно, гневно и са израз на спонтанна решителност и готовност за борба до смърт. Достойният избор на защитниците е знак, че макар и за мигове робството е надживяно. Перущенци не приемат срама на предателството и боят отново припламва, за да се стигне до трагичната сюжетна кулминация: „Изведнъж видяха там зидът съборен”. Тя е последвана и от идейно-емоционална кулминация, обособена в лирическо отстъпление -възторжена прослава на националния дух: Перущице бледна, гняздо на герои, слава! Вечна слава на чедата твои ... Анафорите („...слава!”, „Слава теб...”), емоционалните обръщения възклицания („Перущице бледна”; „Поклон на теб, граде, пепелище страшно”), разгърнатите резки антитези („и бори се в пушек, и падна със сияйност”; „ти сетня – пример даде пръв”), ярките хиперболи („Картаген надмина, Спарта засрами”), патетичните сравнения („славно както Прага, както Сарагоса”), възходящите градации („...и нищожна, тъмна, без крепост, без мощ/ и с голи ръце и без никой вожд/ без минало славно, без примери славни/ що малките правят с великите равни...”), характерни за одическия стил, придават тържествено звучене, внушават силата на чувството в неговата динамика, осъществяват апологията на националното жертвено пространство и го проектират върху световното. Делото на перущенци става съизмеримо с безсмъртието. Колективната жертвоготовност доказва високия духовен ръст на българина, превърнал се в личност. А народ от духовно свободни личности заслужава свободата си и не може да не я отвоюва, макар и с много жертви. Доказателство за това е изборът между позора и смъртта, който прави Кочо. Избор, трагичен и величав, най-висша проява на „пиянството” на един духовно свободен народ. В този момент изображението се фокусира върху главния герой. Неговият образ синтезира в себе си най-възвишените добродетели на българина, превръща се в еманация на героична България. Той носи чертите на множеството, но не се слива, а се откроява от останалите. Това го прави и „национално представителен и индивидуално неповторим” (Б. Ганчева). В този миг Кочо – простият чизмар, наранен, отслабнал и бунтовник стар, повика жена си – млада хубавица, на гърди с детенце със златна косица и рече: „Невясто! Виж, настая сеч и по-лошо нещо... Ти разбираш веч... искаш ли да умреш?... Епизодът, описващ доброволната смърт на Кочо и неговото семейство, е не само сюжетен център на одата, но и връх на патриотично-нравствения патос на творбата, метафора за безграничната духовна сила на българите. В мига на страшна смърт, когато ужасът на обезумелите майки и предсмъртните писъци на невинни дечица вещаят края, Кочо извършва велик подвиг. Лаконично, без патетични словоизлияния и интонационна усложненост, е показан страшният, изключителен избор на героите. С покъртителна сила е представен жертвеният край. Вазов не смекчава жестоката истина. Дори напротив. Картината се отличава с натуралистични подробности, които извикват човешка болка и провокират хуманистичен протест. Психологическата дълбочина на драмата е разкрита максимално пестеливо: Сложи си детето с трептящи ръце и като го целуна в бялото челце застана и рече: „То да е отзади! Удряй! Експресивните психологически детайли изразяват и волята, и силата на обикновения човек да загърби инстинкта за самосъхранение, да потисне ужаса от смъртта, да преодолее обичта си към жена и дете и да стигне до онзи звезден миг на екстаз, в който да предпочете свободата и честта пред живота. Безчестието е страшно, не смъртта. Ето го поетичният миг на лудостта. Даже мъртъв – „обагрен, грозен, страховит, с отворени очи и снож забит” – той е страшен със своята самопожертвувателност и категоричната си решимост за национално самоотстояване, с порива си към свободата. Самоубийството на Кочо става израз на действен патриотизъм, а не на малодушна слабост. В целия цикъл „Епопея на забравените” Вазов осъществява последователно и настойчиво преобръщане на изконно унаследени представи. Наред с естетизирането на „лудостта”, в естетическа категория и синоним на прекрасното се превръща и „грехът”. Извьнмерността на личността на Кочо се проявява не само чрез крайното и трагично решение - да извърши убийство, но и да се самоубие. Така героят извършва двоен грях и то в Божия храм, но тъкмо това грехопадение доказва неговото национално достойнство и морално превъзходство. Така, в контекста на национално-героичното, „грехът” на Кочо се трансформира в символ на най-възвишена саможертва и подвиг. Финалът на творбата осъществява още един задочен диалог с традицията. В традиционен план високото пространство – небето, се свързва с героичното, възвишеното, духовното, а ниското пространство – земята, символизира робското съзнание, малодушието, тленността. Одата „Кочо” преобръща националния пространствен модел: истински извисеното и безсмъртното е това, което става долу, в храма. Страховитите натуралистични сцени на разсечени тела и реки от кръв са жертвеното изкупление на един духовно свободен народ, пречистването му от греховното покорство. Сцената алюзира библейския мотив за Христовата жертва, с която синът Божий изкупва греховете на човечеството и гарантира неговото бъдеще. Към такова тълкуване насочва и финалното двустишие: И Господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим ... Това изненадващо на пръв поглед обобщение утвърждава и извежда на ново равнище идеята, заложена и осъществена в творбата – от примирен и покорен роб, „без примери славни” и „без никой вожд”, българинът е израснал до горда и неподвластна личност с категорични представи за национална чест и достойнство; от жертва на историческите обстоятелства народът се е превърнал в творец на националните си съдбини. „България цяла сега нази гледа” (Примерен модел за анализ на Вазовото стихотворение „Опълченците на Шипка” от цикъла „Епопея на забравените”) Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|