120 литературни разработки
Метафорите на „пиянството" и на „пробуждането”
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Метафорите на „пиянството" и на „пробуждането”
във Вазовия роман „Под игото” (Анализ) Работни въпроси: 1. Как романът „Под игото” осмисля националната история? Каква е ролята на Вазовия текст за формирането на следосвобожденското отношение към близкото минало? 2. Какво отличава главите „Пиянството на един народ” и „Пробуждането” сред рома-новия текст? Как звучи в контекста на следосвобожденската действителност авторовият глас в тези части на романа? 3. Защо в „Пиянството на един народ” се цитира фрагмент от „Епопея на забравените”? 4. Какви са връзките между метафората на пиянството и мотивът за лудостта в романа „Под игото” и изобщо в творчеството на писателя? 5. Каква е ролята на аналогиите между състоянията на колективния дух и природните процеси в главата „Пиянството на един народ”? 6. Как романът „Под игото” борави с библейската символика в главата „Пиянството на един народ”? Защо? 7. Как в „Пиянството на един народ” функционира фолклорната образност? 8. Как в „Пиянството на един народ” Вазов внушава идеята за развитието на колективното съзнание и за извисяването на колективния дух? 9. Как „Под игото” трансформира възрожденската метафора на пробуждането? 10. Как промяната на идейно-смисловия пласт в главата „Пробуждането” влияе на реториката на текста? 11. На какво се дължи дегероизацията в главата „Пробуждането”? 12. Как чрез романа „Под игото” функционира връзката история – литература? 13. Каква е ролята на Вазовия роман за формиране на колективното съзнание и за съхраняване на българския дух? Вазовият роман „Под игото” е основополагащ текст в новата българска литература. Освен че е първообразец на жанра, той задава следосвобожденския модел на литературно осмисляне на националната история. Във времето, когато младата българска държава утвърждава своето място в Европа и в света, литературата ни търси възможности за съхраняване на националното съзнание и за помиряване на възрожденската идеология с новите обществено-политически условия след Освобождението. Постигането на българската духовна и политическа независимост е съчетано с разколебаване на възрожденските ценности. Следосвобожденският човек открива в събитията от близкото минало и проявления на националния героизъм, и свидетелства за трагизма на родната история. Колективното съзнание се лута между афиширането на националната гордост и признаването на отчаянието от страдалческата участ на българската общност. Живял и творил на границата между две епохи, чрез романа „Под игото” Вазов създава опори за българския дух. Художественото претворяване на историческите факти се превръща в коректив за колективното съзнание, в път за преодоляване на духовната криза и във форма за съхраняване на националните ценности. В главите „Пиянството на един народ” и „Пробуждането” творецът изрича онова, което народът е преживял, за да бъде съхранено то в паметта му. Чрез своето слово писателят осмисля общностния опит от близкото минало, съизмерва го със стойностите на следосвобожденското настояще и предопределя бъдещото колективно знаене. В „Пиянството на един народ” Вазовият глас акцентира върху процесите на еволюция на колективния дух по време на подготовката на Априлското въстание. Според възгледите на твореца литературното слово е способно и длъжно да съхрани магията и очарованието на „масовото революционизиране” (М. Цанева ), на „полудяването на един трезв и практичен народ” (М. Кирова ). Във Вазовия художествен свят лудостта най-често е синоним на различност, на неразбрана от общественото съзнание, но почувствана (дори от неспособния на духовен полет) мощ на духа. В самия роман „Под игото” чрез образа на Мунчо е защитено именно това разбиране за лудостта. В същия текст чорбаджи Марко възкликва и благославя: „Лудите, лудите, те да са живи!”, а в разказа „Една българка” недостойният калугер недоумява: „Ти си луда, мари!”. Особеното състояние на духа, в което фикцията подменя реалността, за да открои същностното и истинното, е кодирано и в метафората на пиянството, известна от повестта „Немили-недраги”. Пиянството на хъшовете в кръчмата на Странджата остава неразбрано за непосветените чужденци, но вътре в общността то е свързано с докосването до духовното: „На всички очите бяха пламнали, светеха с пламъка на чистия патриотизъм, сиреч на самоотвержението. Чашите се отново наляха. Едно внезапно разбуждане на духовете и сърцата се забележи. Всички тия лица, одеве груби и свирепи, изведнъж се обляха с някакво изражение на благородство и решителност.”. И ако неразбиращите власи подминават с пренебрежителното „Булгари беци!” (пияни българи), то младият Бръчков „трепери от умиление и възторг”. Онова, което в „Немили-недраги” се случва в малката хъшовска общност, в „Под игото” се случва с цял един народ. Затова в „Немили-недраги” Вазов вплита пиянството в сюжета на повестта и разказва за него, а в „Под игото” го превръща в метафора, върху която теоретизира. Авторовата оценка на процеса на колективен духовен подем започва чрез позоваване на мащабните опори на природното: "Наистина заедно с напредването на пролетта и революционният кипеж напредваше гигантски... приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването.". С присъщата Вазова образност революционният устрем се сравнява с природните стихии, а силата на колективния дух – с мощта на природните явления. Аналогията между народния бунт и бушуващата непобедима природа постига внушение за безвъзвратния ход на събитията, предизвикани от копнежа към свобода. Разгръщането на бунта обхваща националното пространство и по вертикала, и по хоризонтала („планини и полета”). Революционният устрем е сравним единствено с широтата и необятността на родната природа. Изграждането на представата за устойчивостта и величието на националния дух се допълва и от внушенията на библейската образност („един народ, жаден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота”). Чрез нея се осмисля и присъствието на историческите личности в народното съзнание – „рояк апостоли и проповедници”; „дълга върволица от предтечи сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието”. Както и в „Епопея на забравените”, Вазов щрихира в контекста на апостолството образите на колосите в националния пантеон на героите: „Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий – един калугер – и се заключваше с Левски – един дякон – два светци – беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният – от височината на бесилото.”. „Идеологът на нацията” (И. Пелева) преосмисля средновековната символика чрез нейните типични възрожденски метаморфози, за да я утвърди чрез представите за духовната обител – Атон – и символа на трагизма и героизма на националноосвободителното движение – бесилото – в следосвобожденското българско мислене за „своето”. Ретроспективният поглед към близкото минало поднася аргументация за духовното израстване на народа. Народът, който у Ботев все още е дистанциран от своите водачи (хипотетичната му реакция „нехранимайка излезе”), вече ги е приел. Сетивата му са отворени за тяхната мисия („И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло – кристалната струя”, „Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха”). Усещането за масовост на опиянението е придружено от свидетелства за подмяна на социалните роли, за преобръщане на обществения порядък, за нарушаване на традиционния модел („черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си”). Пиянството е утвърдено като висше проявление на колективната духовност, неподвластно на социални обусловености и разслоения. Националното е надличностно и надкласово. То е общото място за бедни и богати, за млади и стари, за прости и учени. В такъв аспект „Под игото” пренаписва „Епопея на забравените”: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|