120 литературни разработки
Алековият поглед за света
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Алековият поглед за света
В българското духовно пространство Алеко Константинов завинаги остава с прозвището Щастливеца. Може би затова, че в едно дисхармонично и бездуховно време той успява да опази светлите нравствени идеали на Възраждането и същевременно да открие за себе си и другите по-широки хоризонти, да надмогне характерната за българското съзнание затвореност и ограниченост. Роден и възпитан в строгия домашен порядък на свищовския търговец Иваница Хаджиконстантинов, той и в буквален, и в преносен смисъл носи в себе си усещането за граница – между консервативното и новото, между родното и чуждото пространство, между устойчивите граници на националното живеене и динамиката на развиващия се свят. Това усещане обяснява неговата жажда за опознаване и дистанцирания критически поглед към родното. Получил европейско образование, Алеко развива у себе си стремеж за приобщаване към богатствата на цивилизацията, култивира позитивно отношение към другостта, различно от традиционното „чичовско” възприятие. Същевременно високата нравственост и ; хуманистичните принципи са корективът, който обуславя оценките му за видяното и преживяното. Стремежът към новото, неоткритото, превръща Алеко в първия истински пътешественик в българската литература. За разлика от възрожденското съзнание, което възприема пътя винаги в контекста на завръщането и го осмисля като познание или страдание, за Алеко Константинов удовлетоворение носи самият акт на пътуването. Чрез него авторът влиза в досег с красотата на света. Най-ярко тази особеност личи в пътеписите му – „Какво? Швейцария ли?!...”, „До Желюша с говежди вагони”, „Невероятно, но факт: 300 ! души на Черни връх”, „До Чикаго и назад”. В центъра е именно пътуването като начин на възприемане на реалността – независимо дали то се извършва в пространството на родното или вън от него. То е в основата на крилатата му фраза: „Опознай родината, за да я обикнеш”. Пътят е именно опознаване, „знаене” на истинската същност на нещата. Най-ярко Алековото умение да вижда и „познава” е разгърнато в „До Чикаго и назад”. Още самото заглавие съдържа особеностите на неговия поглед – това е двойната оптика на българина за света и за самия себе си. Предадените впечатления от американския свят доказват Алековото умение да оценява достойнствата, но и да открива негативите на новото, различното, чуждото. Техническият прогрес, демократичните принципи на обществено живеене, освободената човешка мисъл, красотата на чуждата природа предизвикват възторжените чувства на пътешественика. Но внимателният му поглед на хуманист открива и ерозията на духовните ценности, разрушената връзка „човек-човек”, „безобразията, до които е довела жаждата за злато”. Съпоставката „свое-чуждо”, погледът „назад” присъства и в двете посоки. За горчиво съжаление на автора уподобяването с българското е само в плоскостта на негативното – само то е „също като у нас”. Именно вглеждането в отрицателните страни на българската действителност е основният смислов център и в Алековото фейлетонно творчество. Претърпели крах в следосвобожденската действителност, духовните и етични ценности биват „претопени”. Материалното благоденствие се превръща в единствен мотив за социално и лично поведение, а представата за политическата власт се осмисля не като граждански дълг и обществено служене, а като най-пряк път към собствено бързо забогатяване. Тези горчиви истини за духа и нравствеността на новата българска действителност Алеко полага в идейната основа на своите фейлетони. От позицията на последователен демократ (той е един от основателите на Демократическата партия) и убеден републиканец, Щастливеца написва своя първи фейлетон като журналистическа реакция на конкретно политическо събитие – изборите за Народно събрание от 1894 г. В тях писателят сам е взел участие, финалното изречение на „По изборите в Свищов” е особено симптоматично – „Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за Бай Ганя”. Засилената диалогичност на текста цели провокативно „разшифроване” на политическия термин, изкован от К.Стоилов – „морално влияние”. Неговото противодействие той открива в трезвия реализъм на селяните, които се превръщат в първи изобличители на фалша и лицемерието на властта. Картините на трагичната развръзка в деня на изборите са достатъчна критика на едно псевдодемократично правителство. Самите избори пародират законността, която се трансформира в политическа демагогия и произвол. Сякаш властта сама отрича себе си, своите институционални функции, които са призвани да конституират обществото. Беззаконието сякаш е сраснало с тъканта на самата държавност, неморалността е проникнала във всичките й нива: жандармерия, полиция, висши общински чиновници... С горчивина и остър сарказъм Алеко визира тоталното разпадане на връзката между държава и народ – проблем, който по-късно ще намери поетично обобщение в Гео-Милевата творба „Септември” – „Прекрасно, но що е Отечество?” Темата за илюзорната свобода на изборите продължава да занимава твореца и той я развива в поредица фейлетони като „Смирррно! Рота-а, п`ли!”, „Угасете свещите”, пародията „Избирателен закон” и др. В по-късните си творби писателят вече търси социално-сатиричното обобщение, типизацията, като най-ясно тази тенденция се реализира в последните му фейлетони от цикъла „Разни хора, разни идеали”. Така той създава галерия от социални типове и политически нрави на тогавашна България, чиято жизнена плътност л конкретност, силата на художественото обобщение превръща в гротескови образи – „редки екземпляри от екзотични животни”, които „с удивление ще се съзерцават от потомството” (П Славейков). „Почетно” място в тази галерия на политическа екзотика заема монархът Фердинанд, главен обект на прицел в творбите „Що значи: „Народът ликува”, „Херострат II”, „Миш-маш” и др. Отрицателното отношение към монарха е мотивирано от неговото цинично несъобразяване с националните интереси, от неадекватността спрямо политическите процеси, надменността, антидемократизма и славянофобството („ХеростратШ”). За Алеко фигурата му е персонификация на негативите на съвремието в социален и политически аспект. Емблематичен за антимонархическата ориентация на твореца е фейлетонът „Миш-маш”. Анекдотичният разказ за това как българинът използва газеното тенеке, се превръща в сатирично изобличение на бездната между блясъка на дворците и мизерията на крайните софийски квартали, в които сиянието на газените тенекета, чрез пародията, внушава фалшивата несъстоятелност на лукса и разкоша. Четирите творби, обединени в цикъла „Разни хора, разни идеали”, бележат апогея з развитието на Щастливеца като фейлетонист. Цикълът е замислен като сатирична портретна панорама на типични и негативно маркирани социални типове – кариериста чиновник (помощник-регистратора); амнистирания политик (притаил се зад законите политикан); псевдопатриота (мечтаещ за Солунската митница); еснафа приспособленец. Представените и в четирите фейлетона дегенерати на човешкото имат своите социални „идеали”, които са свързани със себеоблагодетелстване, с пригаждане на социалното тространство към личните интереси – „келепира”, представящ най-силната деформация на същинския социален идеал. На концептуално равнище „разните идеали”, разгърнати в четирите фейлетона, са проявление на един-единствен идеал – този на безпроблемното съществуване и себеустройване, независимо от цената. Героите израстват като демонични фигури в едно общество, позволяващо тяхната синхронна поява. Макар да са изградени върху злободневното, произведенията запазват проекцията на типичното и универсалното. Текстовете впускат социалния си контекст във времето, за да бъдат възприемани като мащабни алегории за типични обществени ситуации. За пълната слятост на писателя с имплицитно присъстващото в художествените текстове етично верую свидетелства едно писмо до приятел: „А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч”. Посланията на цикъла намират своеобразна проекция и в разказите „Пази, боже, сляпо да прогледа” и „Страст”. Чрез разгръщането на повествованието и житейската съдба на героите, Алеко илюстрира разпада на патриархалния морал и замяната му в обществените реални с една нова ценностна система, конституираща Аза като самодостатъчност, а социалния му просперитет – като свръхценност. Първият фейлетон е художествена реализация на истинността на поговорката, цитирана в заглавието. Тази творба се отличава от останалите текстове на писателя с това, че в нея липсва традиционната за художническия му почерк монологично-диалогична форма като механизъм за „автохарактеристика” на героите. Разказвачът е анонимен и привидно дистанциран. Именно привидно, защото позицията му се експлицира в начина, по който са обговорени героите, в сатиричния патос в отношението му към техните проявления. Смислоорганизиращ център на творбата, носител на нравственото послание, са времевата и образна опозиция – между „преди” и „сега”, между образа на дядо Петко Белокръвчанина и неговия син „г-н Христофор Белокровский”. Метаморфозата на последния от сополиво селянче до достолепен господин, зазидан в представата за собствената си елитарност и изключителност, е художествено обобщение на нравствените трансформации в българското обществено пространство. Героите персонифицират основни модели на светоусещане и себесъзнаване. Единият (този на дядо Петко) съхранява традиционните добродетели – простосърдечност, уважение към другите, дълбока любов към детето, чувство за родова обвързаност. Другият – на „г-н Белокровский” – обобщава егоизма и нравствената деградация, високомерието, грубостта, показния аристократизъм (като белези на парвенющината) в отношението към другите. Както заглавието, така и повествованието разкриват авторовото разбиране, че зад социалния просперитет и привидната „елитарност” на силните на деня се крият духовна нищета и безнравственост. Тази позиция, иманентна част от светоусещането на Алеко, е поднесена с директен изказ във фейлетона „Страст”. Иронизирането на собствения безобиден „порок” – тютюнопушенето – е отправна точка за безпощаден критичен анализ на обществото. Материалното, парите като основен ценностен ориентир на това общество се превръщат в тотален знак на обществената безнравственост. Най-ярко художествено обобщение, образен синтез на негативите на времето, на деформацииите на националния характер в условията на груб материализъм в епохата на „келепира” писателят постига в безсмъртната си творба „Бай Ганьо”. Паратекстът към заглавието „Невероятни разкази за един съвременен българин” полага проявите на „българското” в контекста на съвременността. Героят е представен както в срещата му с европейската култура, така и като проявление в условията на националния обществен живот. Онова, което обуславя Алековата дистанцирана сатирична позиция, е не толкова културната неадекватност на персонажа, неговата изостаналост, колкото основната черта, мотивираща повдението му – стремежът към „келепир”. Търсенето на изгода във всеки миг и всяка ситуация, жаждата за материална облага са белезите на обществения живот, чийто типичен представител е Бай Ганьо. Това е духът на времето, чиято безпринципност възмущава и самия герой: „На маймуни ни обърнахте, майка му стара!”. Наред с другите му произведения, неостаряващата Алекова творба илюстрира нравствения максимализъм на писателя, неговата духовна извисеност, която го поставя над негативите на времето, обосновава позицията му на критик и изобличител на социалните недъзи, на нравствен коректив на времето. Щастието да бъде „недоволен човек”, да бъде самият себе си, оставайки верен на съвестта си и изконните човешки принципи за добро и справедливо, определят жизненото и творческо кредо на Алеко. Показателно е, че във време на клевети и тотално обругаване, като средство за отричане на опонента, многобройните му противници не са се опитали да го очернят. Те го убиват, но не посмяват да го окалят. За цяла България той завинаги остава Щастливеца. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|