120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| И всякоя възраст, класа, пол, занятие,
взимаше участие в това предприятье: богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът... („Левски”, „Епопея на забравените”) Идеологията размива границата между литературните жанрове и властва чрез своите послания. Тя е определяща в колективната представа за историята и за българското. Вазовите твърдения не отричат социално-психологическите различия сред елементите на колективния народен образ. Писателят разграничава позициите на чорбаджията и на интелигента, на масата и на индивида. Но чрез присъщата си проницателност за движенията на колективния дух утвърждава възгледа си, че националното е свръхценност. Преображенията на духа преобръщат и традиционните поведенчески модели. Уседналата патриархална култура е завладяна от динамиката на бунта. Обзел сърцата и умовете, революционният устрем е неудържим в битов поведенчески план. Битовото съществуване е изцяло подвластно на идеята за борба: „Прочее въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то вземаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията: старо и младо беше се заловило за работа...жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, бабите шиеха и печаха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби...”. Подробното изреждане на традиционните човешки дейности, белязани от нова знаковост, изгражда представата за масовост на колективния устрем. Вазовото слово диалогизира с традиционното културно съзнание: „А поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря”. Подемът на националния дух не е мистериозен и необясним. Той е закономерен, естествен процес на подмяна на робската смиреност с осъзнаване на потребността от свобода. Същевременно текстът улавя трудно назовимите трепети на колективния дух, за да осмисли народното вълнение чрез усещането за предстоящото избавление: „... чудноватото предсказание „Туркия ке падне, 1876”, ...обикаляше навред и смущаваше и най-скептичните умове...”. Желанието за отърсване от оковите на робството е завладяло народната душа, осмислено е от колективното съзнание, окрилено е от кипящите приготовления и се е превърнало в упование за изстрадалия народ. Авторовото слово отново съизмерва народното въодушевление и опиянение с виталността на природата: „Напротив пролетта беше подранила много и превърнала цяла Тракия в райска градина. Трендафиловите градини се бяха разцъфнали чудно и разкошно както никога. Полята и нивите вричаха великолепни жътви, които не щеше да има кой да прибира...”. Проследило процесите на съзряване на колективното съзнание, аргументирало тезите си чрез асоциативните отпратки към опита на древността, назовало проявленията на духовната мощ в битовото живеене, словото на твореца търси опори и в една от най-устойчивите форми на човешкото познание – лириката: И в няколко деня тайно и полека, народът порасте на няколко века... Самоцитирането се оказва характерен похват на Вазовата реторика, защото лирическото слово и декларативното говорене са всъщност различните измерения на патоса на идеолога. Вазовото словесно отстъпление от романовото повествование не пропуска осмислянето на пиянството в контекста на културната опозиция „свое-чуждо”. Процесите на духовния подем на българския народ се съпровождат от „втеляването на турското правителство”. Мотивът за чуждото неразбиране, разгърнат в „Немили-недраги”, тук е повторен и доразвит – чуждото неразбиране е съчетано с невъзможността на врага да прояви съпротива („... те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини.”). Пределно ясни са потърсените от литературния текст опори във фолклорната образност, Представата за героичното, за мащабите и силата на народния дух са съотнесени с трансформациите им в късното Възраждане. Обръщането към миналото полемичното слово съчетава с директното обръщане към съвременността: „Ще се удивлява потомството – що казвам?”. Болката на следосвобожденския човек, преживял и полета на духа, и краха на илюзиите, отстъпва пред философското осмисляне на историята („Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност...”). За да стане ясно, че онова, което поетът слави, е не борбата, а нейната прелюдия, не историческия факт, а неговото епическо, митологическо полагане („Самата борба, която последва, не заслужава името си... Ние и няма смисъл да я описваме...”). След около стотина страници повествованието ще бъде прекъснато отново от директното слово на автора. Загатнатият в „Пиянството на един народ” апокалипсис („издайничествата и подлостите отвсякъде и от всички дойдоха подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия...”) ще бъде разгърнат в цялата му абсурдност и трагизъм в главата „Пробуждането”. В диалога си с колективното съзнание Вазов ще развенчае и ще преосмисли една от най-устойчивите възрожденски метафори – за пробуждането като възраждане на националното самосъзнание, като начало на идентификационния процес. Така както във възрожденското мислене робският сън е последван от пробуждането – осъзнаване на копнежа към свобода, „пиянството на един народ” е последвано от пробуждането – отрезвяване от краха на илюзиите и уродливостта на делника. Мигновеното опиянение е заменено от мигновеното отрезвяване: „В няколко дни бунтът биде стъпкан навсякъде”; „Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм – капитал от няколко страдалчески века, - всичко нахалост отиде в един миг!”. Метаморфозата на съзнанието става причина за промяната и на Вазовата реторика. Лаконизъм и фрагментарност, неприсъщи на стилистиката му, характеризират текста. Възклицания стонове, неподвластни на логиката, говорещи чрез своята афективност, изпъстрят изказа: „А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения!”. Сякаш изречени не от апологета на националната епопея звучат думите: „Априлското въстание беше недоносче, заченато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее.”. Болката от разочарованието, усещането за безпътица, дълбокото отчаяние са белязали текста с ужасяваща разговорност („Борбата се провали ужасно.”), несъответстваща на патетиката от „Пиянството...”. Така както в одата "Волов" е подменена стилистиката на "Епопеята", в "Пробуждането" е подменена стилистиката на „Пиянството...”. Различна лексика и дори различна графика характеризират текста. Епопейното възславяне е заменено от болезнени констатации. „Перущице бледна, гнездо на герои,/ слава! Вечна слава на чедата твои...” („Епопея на забравените”) е заместено с трагичното признание: „Перущица – Сарагоса. Но Перущица я не знае всемирната история.” („Под игото”). В състояние на дълбоко страдание във времето на духовен погром Вазов изрича сякаш невазовското обобщение: „Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция”. Внимателното вглеждане в словата на текста и в недоизказаното от тях разкрива още едно измерение на метафората на пробуждането като указание за необятността на чувството и на мисълта. Подчиняването на оценката на логиката на факта и удържането й в конкретноисторическия контекст я обрича на черногледство по отношение на своето („Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите – срам, историята – престъпление.”). Но мисията на националния идеолог е друга. Тя е сравнима единствено с мисията на поета. Нему е отредена участта да проникне в бъдещето и да съзре проекциите на конкретноисторическия и на духовния опит. Нему е отредена апостолската роля да подготви съзнанието за разбирането и преживяването на опита, да настрои колективната душа за бъдещото функциониране на националната идея („Поезията само би го простила и увенчала с лаври геройски – за хатър на въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини – сюблимни височини – с черешовите топове...”). Сам Вазов е осъзнавал или поне усещал подобна предопределеност. Световъзприятието на поета и в други текстове е определяно като способно да разпознава героичното така, както само изконната сетивност на майката е способна да улавя духовните трепети на чедото: Но кой ви знай, че спите в тез полета? Над ваший гроб забвеньето цъфти. Кои сте вий? Над сянката ви клета не мисли никой днес освен поета и майките свети. („Новото гробище над Сливница”) „Народният поет” е не само изразител и говорител на своя народ. Той е и негов духовен водач. „Защото младите народи, както и младите хора, са поети”. Защото самият Вазов е предусетил и предпоставил и младостта, и устойчивостта на своя народ и е успял да слее творческите си домогвания със силата на природата, която: шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век. („Опълченците на Шипка”, „Епопея на забравените”) Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|