120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Щастието на Щастливеца
(Анализ на Алековия фейлетон „Страст”) Работни въпроси: 1. Кои особености на фейлетонния жанр определят многоплановостта на Алековата творба? 2. Защо фейлетонът „Страст” се възприема като „дивна самохарактеристика” (Пенчо Славейков) на своя автор? 3. Какво е становището на текста за видимото и същностното у човека? 4. Каква е позицията на текста за връзката между социалната принадлежност на човека и неговата нравственост? 5. Защо текстът редува различни повествователни и публицистични стратегии? 6. Каква е функцията на иронията и на самоиронията за изграждането на фейлетона? 7. Каква е ролята на композицията за постигане на идейно-естетическите внушения на текста? 8. Кои характеристики на фейлетона „Страст” дават основание на Пенчо Славейков да твърди, че „по художествено изпълнение е най- хубавото Алеково дело” и предопределят пристрастията на кръга „Мисъл” към този текст? В българската следосвобожденска литература има едно явление, което обогатява и преосмисля традиционната българска писмена словесност в търсенето на модерния облик на родната култура. Във времето, когато се строи съвременна България, в литературния живот се ражда и се утвърждава самобитното творчество на А. Константинов. Нарекъл сам себе си Щастливец, сред своите събратя по перо той се откроява с аристократизма на духа си, с неподражаемия си талант да осмисля битието на границата на сериозното и смешното, на устойчивото и злободневното, на личностното и общностното. Съвременникът му д-р Кръстев отбелязва, че след 40-50 години литературният критик ще бъде смаян от явлението Алеко Константинов, защото „посред мрачни и втънали в злословия и интриги души той ще съзре едно вечно весело и смеещо се лице”. Като форма за изява на своите идейни и естетически прозрения Алеко често избира жанра на фейлетона. В специфичната му положеност между публицистиката и художествеността той открива възможност за многопланово осмисляне на своята проблематика. Фейлетонът „Страст” е сред емблематичните текстове на писателя; произведение, което по думите на Пенчо Славейков излиза от рамките на публицистиката и предлага „откровение на индивидуалитета на художника”. „Страст” е творба, която може да се чете не само като фейлетон, но и като лирическа изповед, като автобиография. В краткия обем на текста, чрез ясна и стегната структура и с помощта на лайтмотивна техника (периодично повтаряне и разгръщане на определен мотив), Алеко заявява представата на нравствено извисената личност за щастието. То е извън социалните измерения на човека, извън обозримите чрез сетивата характеристики. Щастието е в независимостта на творческия дух, в избора на бедността и честността пред охолството и нравствената деградация, в съхраняването на човешкия облик на личността. В представите на съвременниците си безпаричният писател е щастливец, защото нему са недостъпни материалните блага на земното съществуване, но единствено той се докосва до духовните висини. Щастливец е той и в собствените си представи, защото е дарен със способността да надмогва делничните несгоди и да живее според висшите правила на нравствеността – достойно, в хармония със себе си, независимо от оковите на конюнктурата, въпреки неволите на деня. Според възгледите на писателя дребният, незначителен и същевременно угнетяващ, непрестижен по нормите на обществото, житейски факт може да се превърне в метафора на индивидуалното субективно осмисляне на битието. Още в първите редове на текста се сблъскват всеизвестното („Че аз съм щастливец, това го знае цяла България”) и съкровеното („но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн”). На всеобщата представа за осезаемата мизерия, за видимото страдание и за неуловимото, химеричното щастие Алеко противопоставя разбирането си за безспорното видимо щастие на духовно извисения и скритата му угнетеност от недоимъка. А когато съкровеното се афишира чрез лекотата на самоиронията и се съчетае с категоричната самооценка („Това обаче никак не ми попречи да съхраня своето царствено величие”), изповедта се превръща във философско прозрение за различията между видимото и същностното („Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми цигара.”). В едно изречение Щастливеца е побрал своето съизмерване с преуспелите и имащите и то се е превърнало в сигурен източник на самочувствие и себеуважение. Същевременно фейлетонът разколебава идеята за безспорното щастие на интелектуалеца, въвеждайки мотива за страстта: „Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!”. Най-необоримата мотивация в съзнанието на Щастливеца за лично щастие е съизмерването му с други социални типове; „Вървя из улицата и погледът ми разсеяно се мята от фигура на фигура и всяка фигура още повече укрепва съзнанието ми, че аз съм щастливец". Контрастното представяне на бедния писател и на типичните за буржоазното общество фигури на предприемача, на висшия чиновник, на министъра и на акционера разгръща и затвърждава представата за разминаването между илюзорното материално богатство и безценното богатство на духа. „И защо му са пустите пари, дето ги печели, когато живее като говедо” – реторично пита Щастливеца и отминава с гордост изкушенията на парите и властта. Вглеждайки се в печално известния министър, фейлетонистът заявява: „А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има. Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам на богатството почти с презрение. Това не е завист, съвсем не. И как можеш да завиждаш на това, което ти докарва отвращение, понеже знаеш, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството.”. И позицията му е освободена от всякаква патетика и фалш, защото е изповядана без декларативност и нравоучителност и е издържана в стилистиката на самоиронията: „Ето по коя причина, като не може нищо да смути моето душевно спокойствие, аз съзнавам преимуществото си пред другите и се смятам за Цар, майка му мечка. Добре, ама тютюн няма, да го вземе дяволът! Па ми се пуши, страшно ми се пуши. Глупава страст!”. Неповторимият естетизъм на смешното предпазва Алековата изповед от мелодраматичност и претенциозност и я превръща в провокация към съвременното съзнание. Чрез безобидното, незлобливо изобличение на процесите в новото рбщество, съчетано с откровеното споделяне на собствената „страст”, писателят разколебава традицията. Познатото тенденциозно литературно говорене е заменено с естетското интелектуално проблематизиране на човешкото битие. В стилистиката на Алековата „Безделица с претенции за художественост” могат да бъдат иронизирани дори устойчивите представи за човешко страдание, с които литературата често борави, за да заяви своята хуманност и да декларира своите разбирания за стойностно („...в този същия момент, когато аз седя с перо в ръка в моята полутемна килийка, колко ли дечица простират ръце към майките си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъгани моми са изхвърлени на произвола на съдбата си...”). С присъщата си лекота и волност текстът определя подобни размишления като „философстване” и им противопоставя откровението на интелектуалеца бохем, обладан от „глупава страст”. За да изкристализира разбирането му, че духовният финес е не в отказа от дребното, човешкото, първичното, а в осъзнаването на принадлежността към делника и в откриването на пътищата за надмогване на нищетата чрез опорите на духовността и разума. Щастието не е нито в трупането на пари, нито в съзерцанието на местната оперна звезда Ботеро. То е постижимо, когато писателят се възприема от общественото съзнание като щастливец, а върнатите от приятеля два лева са равностойни на два милиона; „Взех аз тези два лева и да ме видеше някой в този момент, ще ме счете за обладател на два милиона. Купих си тютюн, отидох в килията си, разрязах една нова книга, запуших... Създателю, благодаря ти! Има ли по-щастлив човек от мене?...”. В краткия обем на своя непретенциозен текст Алеко формулира и заявява своето житейско и творческо верую – във времето, когато се развихрят най-низките човешки страсти, свързани със стремежа към власт и охолство, нравствено извисената личност е обладана от не по-малко силната, но несравнимо по-безобидна страст на пушача. Неговото влечение, иронизирано и изобличено, е щастливо избавление от пагубните страсти на времето; неговата самооценка е утвърждаване на духовното в един материализиран и опорочен свят, в който властват непреодолимите разрушителни страсти на бездуховните и себични управници. И въпреки самоиронията и насмешката текстът всъщност утвърждава своята представа за щастието – делникът да се осмисли като откровено осъществяване на човешкото, като съпротива срещу псевдозначимото, като път към постигане на себеуважение. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|